Аби Клементс
Карамел с морска сол (9)

Глава шеста

— Ето — каза Джон следващия петък, като подаде на Анна чая в любимата й чаша с флорални шарки.

Тя притегли увитите си със завивката крака към себе си и стисна чашата в ръце, отпивайки глътка.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Имам нужда малко да се ободря, за да съм готова за днешния ден.

Джон седна до нея на леглото, докато закопчаваше копчетата на бялата си риза.

— Гледаш съвсем сериозно на това, нали? — попита и зелените му очи срещнаха нейните. — Всичко стана толкова бързо. В понеделник вечер за пръв път чух за това и оттогава почти не съм те виждал, докато вие с Имоджен обсъждахте вашия бизнесплан всяка вечер.

— На мен ли го казваш — въздъхна Анна. — Аз самата не съм сигурна дали всичко това не е просто фантасмагория или е реална възможност да започнем собствен бизнес. Знам само, че трябва да разберем.

Главата й все още не се беше прояснила от късното лягане — двете с Имоджен стояха до три през нощта да изпипват подробностите.

— Днешният ден ще ни даде по-точна представа — каза тя. — Консултантката по малък бизнес наистина ни помогна, когато поговорихме с нея в сряда, а след като днес можем да й покажем повече, би трябвало да ни помогне да изясним нещата.

— Ами успех с начинанието — пожела й Джон и я целуна по носа. — Приятно е да те виждам толкова запалена по нещо, въпреки че не мога да разбера съвсем защо се отказваш от сигурната си работа. Изглежда, че трябва да доведеш тази идея докрай.

— Риск няма… поне не сега — увери го Анна. — Ако нищо не стане, все още ще мога да се върна на работа. Още не съм казала нищо на никого в офиса. На шефа си казах, че си вземам почивен ден, за да свърша някои изостанали работи вкъщи.

— Това е добре. Все пак оставя някои възможности. Какво мислят родителите ти?

— Развълнувани са. Очевидно на татко не му е безразлично. Мама каза, че новината как ще се опитаме да стопанисваме магазина, го е накарала да й отвори вратата.

— Нали не мислиш, че надеждите му са напразни? — попита Джон, докато оправяше възела на вратовръзката си. — Не искам да ти внушавам негативни мисли, но ми се струва, че състоянието му е доста нестабилно.

— Той знае, че сме едва в началото. Но най-важното е, че у него се забелязва известно подобрение, въпреки че отказва да отиде при личния си лекар. Наистина се тревожим. Никога не е бил такъв, а мама, колкото и да го обича, не разбира много от емоции.

— Сигурно е много трудно — заяви Джон, — независимо от възрастта. Не мога да си представя да изгубя родител, с когото да съм бил толкова близък.

— Знам — съгласи се Анна. — Ние с Имоджен все се оплакваме от мама, но без нея сме загубени. Винаги е присъствала в живота ни, и то стабилно. Понякога вбесяващо, но стабилно.

— Това е важно — добави Джон.

Анна усети, че е разсеян, погледна будилника си и видя, че му е време да тръгва за работа. Той взе куфарчето си.

— Надявам се днес всичко да върви наистина добре — пожела й той и се наведе да я целуне. — Обади ми се.

— Благодаря, ще се обадя — усмихна се Анна и навлече халата си. — А сега трябва да събудя потенциалната си бизнеспартньорка.

След като Джон излезе, тя почука по вратата на свободната стая.

— Имо — повика я Анна, отвори внимателно вратата и надникна вътре. — Трябва да тръгнем до половин час.

Имоджен простена тихо, а после отвори очи.

— Вече сутрин ли е? Кълна се, че току-що си легнахме.

— Боя се, че не. Часът е осем. А имаме среща с консултантката в девет, така че трябва да се размърдаш. Можеш да облечеш нещо мое, ако искаш — продължи тя. — Аз смятам да сложа костюма с панталон… черния. Може би трябва да сме елегантни, за да направим добро впечатление.

Имоджен сбърчи нос.

— Хайде — подкани Анна. — Става дума за една среща… и само си представи, че ако подхванем тази работа, всеки ден ще можеш да ходиш на работа с джинси.

Имоджен отметна завивката.

— Добре, убеди ме. А бизнеспланът?

— Той е на моя айпад, но имам и разпечатки, за да можем да й оставим копие.

— Малко ми е нервно — призна Имоджен, седнала по пижама на края на леглото.

— И на мен — каза Анна. Стомахът й така се беше свил, че тя едва успя да си преглътне чая. — Но може би пък това е добре.

 

 

След срещата в строителното дружество Анна и Имоджен излязоха на улицата, примигвайки срещу утринното слънце.

— Кафе? — предложи Анна.

— Разбира се. Трябва ми минутка, за да осмисля всичко.

— Тя май реагира положително, нали?

— И аз така си мисля — отвърна Имоджен и отвори вратата на кафенето.

— Ами ние й го представихме изумително… „Издържан в ретро стил магазин за сладолед гурме, с възхитителни на вкус сладоледи.“

— Доста се поизхвърлихме в това отношение, нали?

— Донякъде — призна Анна, докато четеше дъската с менюто над тезгяха. — Но според думите й, можем да осъществим всичко това. Парите от баба Вив май ще са достатъчни да открием и стопанисваме магазина поне през следващите три месеца. Така че имаме известно време да усъвършенстваме уменията си, да привлечем клиенти, да уредим нещата с хигиенно-здравните власти и безопасността. Това изглежда осъществимо, нали?

— Да, така мисля. Но първо имам нужда от малко кофеин.

— Ти какво ще пиеш?

— Капучино, моля.

— Едно капучино и едно айскафе — поръча Анна на младежа зад тезгяха. — Да се качим ли на терасата на покрива, Имо? Времето днес е чудесно. Пролетта май наистина вече е дошла.

— Да се качим.

Те изкачиха стъпалата с кафетата в ръце и излязоха на дървената тераса. Виждаше се целия Брайтън, от Павилиън до кея, помежду им с плетеница от бели къщички в джорджиански стил.

— Понякога ми се струва, че няма по-хубаво място за живеене — замислено произнесе Анна, като се огледа. — И представи си само, можем да ставаме всяка сутрин, за да управляваме собствения си магазин за сладолед.

— Така, както го представяш, звучи добре.

— Знам. Не мога да си спомня кога за последен път съм се вълнувала толкова заради нещо. Ще го направя. Ще си подам молбата за напускане в понеделник.

— Наистина ли?

— Да. Няма по-добър момент от сегашния, нали? Може би идеята изглежда налудничава, но искам да й дам шанс… и, честно казано, не мога да си представя да работя още седем години в онзи офис.

— Как мислиш, че ще реагира шефът ти?

Анна се позамисли.

— Не знам. Един колега напусна наскоро и те го пуснаха още през периода за предизвестието. Надявам се да постъпят така и с мен… има толкова много безработни тук, че едва ли ще им трябва много време да намерят някого да ме замести. Във всеки случай, това си е техен проблем.

— Гордея се с теб — каза Имоджен.

— Мисля, че и аз малко се гордея със себе си — разсмя се Анна. — Обикновено не постъпвам така.

— Та откъде започваме?

— Знам, че не сме го посочили точно така в бизнесплана си, но какво ще кажеш да започнем полека, докато се обучаваме? — предложи Анна. — В началото, първите няколко седмици, можем да въртим магазина като ретро сладоледова лавка, с готови продукти. За да опознаят хората мястото и нас, после бавно ще въведем сладоледовия си асортимент.

— Ретро сладоледи — каза Имоджен. — Като онези на клечка?

— Точно така. И онези огромни розови сладоледи във формата на крака… спомняш ли си ги, на дъното имаха дъвка? Учениците ще си паднат по тях, пък и всеки е податлив на носталгия. Родителите ще могат да споделят любимите сладоледи с децата си.

Имоджен поразмисли.

— Идеята ми харесва — усмихна се тя. — Да предложим на хората спомен от детството им.

— Страхотно. Трябва да огледаме снабдителите тази вечер. Сигурна съм, че тези неща все още някой ги произвежда и ще можем да ги закупим евтино на едро.

— Това ще е хубав и простичък начин да привлечем вниманието към магазина — кимна Имоджен. — И ще ни даде малко време да се съсредоточим върху обновяването му. Като заговорихме за това, преди да направим каквото и да било друго, има нещо, което трябва да обсъдим. Нещо много важно.

— Така ли? — отвърна Анна.

— Мисля, че имаме нужда от ново име за това ново начало, нали?

— Предполагам. Но няма да заличаваме „Залез 99“ напълно, нали? Баба Вив винаги ще бъде част от магазина.

— Точно така. Защо тогава не кръстим магазина на нея?

— „При Вивиен“ ли? — Анна опита името на вкус. — Харесва ми. Но ще знаят ли хората какво да очакват?

— „Магазинът за сладолед при Вивиен“? — предложи Имоджен. — Не, нещо липсва. — Тя огледа терасата за вдъхновение, а после погледна синьото небе, ширнало се над тях. — Без да ти звуча твърде набожно, но не ти ли се струва понякога, че баба Вив сякаш бди над нас?

— Да — отвърна Анна. — Затова съм донякъде толкова нервна да не оплескам нещата — разсмя се тя.

— Е, тогава какво ще кажеш за „Божественият магазин за сладолед при Вивиен?“.

— Харесва ми — съгласи се Анна. — Идеално е.

 

 

Една събота, след около седмица, повели Хепбърн на каишка, Анна и Имоджен се приготвиха да освежат магазина. Натоварени с кутии бяла, розова и кремава боя от местната железария, те се запътиха към магазина, готови за работа. В понеделник шефът на Анна прие новината изненадващо спокойно и се съгласи да намали срока й за предизвестие, при условие че приключи някои от проектите си на хонорар. Така че засега тя имаше време да се съсредоточи върху магазина за сладолед.

Докато Анна, облечена с гащеризон и гумени ръкавици, чистеше кухненската част на магазина до блясък, хитовете на „Мотаун“ гърмяха по малкото радио.

„Любовта не се дава лесно… това е игра на даване и вземане…“ Радиото на Вивиен беше все така настроено на местната станция „Златни стари мелодии FM“, която въртеше хитове от шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Те решиха да не сменят станцията.

Мелодиите им връщаха спомена за баба им, която ведро си тананикаше хитовете на женските групи. Хепбърн надничаше от едно сепаре.

Имоджен беше донесла албума със снимки на Вивиен и го отвори да го покаже на сестра си.

— За вдъхновение — каза тя. — Тези снимки от откриването на магазина от баба Вив и дядо Стенли през петдесетте години на миналия век са идеални. Можем да използваме оригиналното оборудване, с което разполагаме… а останалото би трябвало да можем лесно да наподобим.

Анна се изправи с гъба в ръка.

— Баба винаги изглеждаше толкова бляскава, нали? — попита тя, разглеждайки снимката на Вивиен зад тезгяха на „Залез 99“. — Бе винаги с прическа и носеше онези ушити по поръчка рокли.

— Мен трудно можеш да ме накараш дори да използвам сешоар през повечето време — заяви Имоджен. — Но при нея това, като че ли не изискваше усилия.

— Ден след ден, въпреки че работеше по шест дни в седмицата.

— Изумително — добави Имоджен. — Надявам се двете да го стопанисваме толкова добре, колкото тя самата. Наистина беше всеотдайна.

— Когато дядо Стенли почина, тя отвори магазина на следващия ден. Спомняш ли си? Тогава бяхме още деца, но аз помня как татко се опита да я накара да си вземе няколко почивни дни. Тя обаче настояваше, че единствено работата в магазина я държи във форма.

Стъклената врата изскърца и прекъсна разговора им.

Те се обърнаха и видяха жена на около петдесет, облечена в палто с качулка, с посивяла коса, вързана на стегната конска опашка. Анна позна лицето, но не можа да си спомни откъде.

— Здравейте — поздрави жената. — Надявам се, че нямате нищо против, че се отбих, но ви видях да работите. Вие трябва да сте внучките на Вивиен. Дочух, че може би ще поемете магазина.

Тя влезе и протегна ръка на Анна.

— Аз съм Сю — представи се тя.

Анна вдигна ръка в жълта гумена ръкавица и се усмихна извинително.

— Здравей, Сю. Аз съм Анна, а това е сестра ми Имоджен.

— Здравей — поздрави Имоджен малко по-хладно. — Правим пролетно почистване на магазина. Той май наистина имаше нужда от това.

Сю се намръщи и, усетила напрежението, Анна се опита да я разведри.

— Баба ни разказа за теб, спомена колко е благодарна, че й помагаш. Тук ли живееш?

— В Хоув, недалеч от къщата на баба ви. Идвах тук от малка, така че мечтата ми се сбъдна, когато Вивиен ми предложи работата. Каза, че й трябвал помощник. Идваше й в повече.

— Щеше ми се само да го беше осъзнала малко по-рано — кимна Анна.

— Да. Стана ни много мъчно, като научихме — каза Сю.

Замълчаха за миг.

— Предполагам, че вие двете ще имате нужда от помощ? — попита Сю. — Мога да ви покажа как с баба ви действахме тук.

Анна се поколеба.

— Е, може би ще имаме нужда. Благодаря, че се отби, Сю. Искаш ли да оставиш телефонния си номер, за да се свържем с теб, когато наближи откриването?

— Номерът ми е в бележника с адресите — усмихна се Сю, посочвайки черния тефтер на тезгяха. — Но повечето дни минавам оттук, така че ще се отбия пак, да видя как я карате.

— Ще поддържаме връзка — каза Имоджен.

Сю се обърна и излезе.

— Анна — Имоджен завъртя очи, — много си добричка. Няма да станеш свястна бизнесдама по този начин.

— Баба Вив казваше, че на Сю й е било доста трудно напоследък — спомена Анна.

— Съжалявам да го чуя, но ние не сме благотворителна организация, Анна. Имаме шанс за ново начало. А ако наемем отново тази жена, мога да ти кажа, че ще го пропилеем.

— Баба трябва да е имала някаква причина да я наеме — възрази Анна в опит да оправдае Сю.

— Да, тя беше вечната защитничка на експлоатираните. Всички знаем това. Във всеки случай — Имоджен смени темата, — това не изглежда толкова зле отблизо. — Тя посочи шахматния под. — Би трябвало да се излъска идеално.

— Съгласна съм. Изглежда оригинално и не съм сигурна, че така или иначе бихме могли да си позволим нови плочки, не и след цялата тази боя, която купихме. Сега ще извадя парцала.

Анна наля кофа с гореща вода и добави сапун. Хепбърн заснова между краката й и тя се наведе да го почеше зад ухото.

— Заобичвам го все повече, знаеш ли.

— Не е толкова лош — съгласи се Имоджен. — За куче.

Анна натопи парцала в сапунената вода и се зае да мие пода. Хепбърн скачаше върху парцала и го гонеше с лай, а тя миеше плочките, докато бялото блесна изпод мръсотията.

— Струва ми се, че мястото му е тук. Създава ми усещане за дом.

— Е, въпреки всичко, мисля, че ще е по-добре да го държим далеч от кухнята, когато я посещават инспектори по хигиената.

— Какво мислиш? — провикна се Имоджен от паянтовата дървена стълба, на която се беше качила. Работеха вече три часа и тя украсяваше с кремаво бие горната част на белите стени. — Видях го в една от програмите по декориране на дома.

— На мен ми харесва — заяви Анна и остави една стара електрическа крушка на плота. С новите, по-ярки крушки, които беше инсталирала, помещението изглеждаше много по-ведро. — Не е ли време да пийнем чай?

Имоджен кимна. Анна извади пакет бисквити с яйчен крем от чантата си и включи чайника.

— Поръчах три типа машини за сладолед онлайн тази сутрин — каза тя. — Те са съвсем обикновени, но за начало би трябвало да ни свършат работа.

— Страхотно — одобри Имоджен, ровейки в един от шкафовете, докато не намери кутия с пакетчета чай. — Нямам представа какво ще правим с тях, но това е част от забавлението, нали?

— Точно така. Ще ги доставят в началото на другата седмица, така че скоро ще започнем да експериментираме.

Анна извади чаши от шкафа, а после се спря.

— Дали да не поканим някой от съседните магазини да пие с нас чай? Вече познавам Иви и тя е наистина приятна.

— Разбира се, защо не?

— Окей, идвам след минутка.

Анна излезе от магазина на Вивиен и отиде в магазинчето за сувенири на Иви.

Влезе и видя приятелката на баба си зад стелажите с кофички, лопатки и надуваеми играчки.

— Здравейте — провикна се тя.

Иви беше горе-долу на същата възраст като баба й, над седемдесет, но вместо роклите с широки поли и престилката, които бяха търговската марка на баба й, тя беше облечена с чифт джинси и карирана вталена риза, а боядисаната й в розово коса беше вдигната на хлабав кок. Тя като че ли не позна Анна.

— Вие сте Иви, нали? — попита Анна, заобикаляйки една надуваема риба и се приближи до тезгяха. — Аз съм Анна, внучката на Вивиен. Ние със сестра ми току-що поехме магазина за сладолед.

— Анна. О, разбира се. Здравей — усмихна се Иви. — Вече си спомних коя си. Вивиен винаги се надяваше, че вие двете ще можете да поемете магазина от нея някой ден. Макар че на всички ни се искаше да не беше толкова скоро.

— Така е — промълви Анна.

— Щях да дойда на погребението, само че… — Гласът й заглъхна за миг. — Ами имам толкова много работа около магазинчето.

— Имате ли време за чаша чай? — каза Анна. — Имаме и бисквити.

Иви се усмихна.

— Прочетохте ми мислите. Ще сложа табелката „Затворено“, но когато не съм тук, повечето от клиентите ми знаят, че ще ме намерят в магазина за сладолед.

Анна се усмихна.

— Чудесно. Ще се запознаете и със сестра ми.

Двете се върнаха заедно в магазина и Анна отвори вратата, за да пусне Иви пред себе си.

— Виж ти — възкликна Иви, като огледа помещението. — Изглежда много по-добре.

— Заварихме ужасна мръсотия, когато пристигнахме — обади се Имоджен и излезе иззад тезгяха. — Здравейте, между другото, аз съм Имоджен.

— Иви. — Възрастната жена разтърси ръката на Имоджен. — Драго ми е да се запознаем. Трябва да ви кажа, че доста се чудих дали баба ви е взела правилното решение, когато назначи Сю, но нали знаете как обичаше да вижда само доброто у хората. Никога не съм видяла Сю да си мръдне пръста, докато беше тук.

— И ние останахме със същото впечатление — съгласи се Имоджен, като хвърли на сестра си назидателен поглед.

— Познавахте баба си, тя никога не спираше. Откакто обаче Сю пое нещата от нея, като че ли нищо не вървеше както трябва… не че не беше заета, ама се занимаваше с кръстословици, судоку, с разговори по телефона…

— Мляко и захар? — попита Анна.

— И двете, моля — отвърна Иви. — О, бисквити с яйчен крем — каза тя и посегна да си вземе една. — Любимите ми.

— Иви — каза Имоджен, като я погледна въпросително. — Ще ви задам странен въпрос, да сте участвали някога в надбягване по двойки с вързани крака?

— Да, веднъж. Защо питате? — усмихна се Иви.

Имоджен извади фотоалбума на Вивиен изпод тезгяха и го донесе.

— Открих тази изрезка от вестник в албума, който ни остави баба. — Тя го разлисти и го отвори на въпросната страница. — Снимката е от 1989 година. „Благотворителна кампания — собствениците на местните магазинчета печелят плажното надбягване по двойки с вързани крака“, прочете тя.

— Беше голям майтап — заяви Иви, поглеждайки на снимката, където те двете с Вивиен усмихнати и прегърнати през кръста гордо показваха медалите си. — Забавлявахме се страхотно, аз и баба ви. Тук е ужасно скучно без нея. Преди да отворим магазините, ходехме да плуваме всяка сутрин. Разказвала ли ви е за това?

— О, да — отвърна Анна. — Тя обожаваше плуването. Нямам представа как сте го правели — водата сигурно е ледена.

— Жилави старици сме — допълни Иви. — Все още ходя да плувам сама.

— Ами, впечатлена съм — призна Анна.

— Хубаво е, че отново имам съседи — продължи Иви. — Чакам с нетърпение този магазин да си върне старата слава.

— Ще направим всичко по силите си — увери я Имоджен.

 

 

Вечерта Анна излезе изпод душа, измила старателно следите от целодневната си работа. Отне й дълго време да отмие мръсотията от магазина от ръцете, лицето и изпод ноктите си.

— Ела тук — подкани я Имоджен. — Все още имаш пръски боя в косата.

Тя дръпна кичур от косата й, изцапан с боя, и Анна изписка в знак на протест.

— Остави я и по-добре извади бутилка вино. Мисля, че сме го заслужили — предложи Анна.

— Абсолютно съм съгласна. — Имоджен избра бутилка от най-хубавото вино на Анна и го отвори.

Ако имаше вечер, в която да си заслужава да отворят бутилка скъпо вино, помисли си Анна, то това беше тази, след първия им ден на съвместна работа по подготовката на магазина. Имоджен наля щедро в две чаши и подаде едната на сестра си.

— Знам, че едва сме започнали, но кога мислиш, че ще можем да отворим? — попита Имоджен.

Ана погледна календара.

— Какво ще кажеш за първата събота на май? Дотогава има почти три седмици. Можем да докараме мама и татко, да им покажем магазина.

— Страхотно — одобри Имоджен. — Толкова се радвам, че татко ще го види.

— Да си чула нещо ново за него?

— Люшка се емоционално, казва мама. Все още е много затворен и изобщо не иска да говори за баба.

— Ами приятелите му? Идвал ли е някой да го види?

— Очевидно той отказва посетители. Но съм сигурна, че идването му дотук ще е добре за него. Мама казва, че се радва да научава как движим нещата.

— Чудесно. Мисля, че откриването на магазина ще е точно онова, което ще го измъкне от депресията.

 

 

В понеделник сутрин Анна скочи при звука на будилника на Джон, като мислено се напрегна за поредния работен ден.

После я заля вълна на облекчение и възбуда. Не трябваше да ходи в офиса!

— Днес започва новият ти живот — напомни й Джон, като я целуна нежно по голото рамо.

— Никога не съм си мислела, че мога да кажа подобно нещо за работата си — заговори Анна, разтривайки сънено очи. — Но знаеш ли какво? Нямам търпение да започна.

Джон се усмихна и бавно се изправи.

— Късмет, скъпа — пожела й той и грабна една кърпа.

Тя чу как потече горещата вода и отиде в кухнята, за да направи кафе за себе си и за Имоджен. Отвори вратата на другата стая и подаде на сънената Имоджен голяма тюркоазена чаша.

— Ето. Готова ли си да започнем?

— Отново се гмурках насън — сподели Имоджен доволно, разтривайки очи. — Сред риби клоуни и скатове. Боже, какви цветове!

— Хайде, сънливке — подкачи я Анна, — днес нямаме време за това. Има още толкова работа в магазина.

Имоджен бавно седна в леглото и Анна й показа списъка с останалите задачи, който беше направила.

— А, и попроучих някои неща в мрежата, след като ти си легна — продължи тя. — Намерих добри снабдители на ретро сладолед на клечка и още един на газирани напитки. Ако имаме късмет, ще направим откриването в началото на май, както решихме, при положение че дотогава сме оправили интериора.

— Божичко, чака ни много работа, нали? — възкликна Имоджен, поглеждайки списъка.

— Нали решихме да поемем предизвикателството.

— Да, знам — каза Имоджен. — А, ето че си забравила нещо. Ще трябва да се обадим на Сю и да й кажем, че я освобождаваме.

— Ох — изпъшка Анна. — Права си. Това не е нещо, което очаквам с нетърпение.

— Знам, нито пък аз. Но откъдето и да погледнеш, тя е ангажимент… а ние така или иначе засега не можем да си позволим да държим персонал. Просто ще сме честни с нея — каза Имоджен, сбръчквайки нос. — Всичко ще е наред.

 

 

До обяд фризерите и шкафовете бяха чисти и лъснати, и сестрите решиха, че магазинът изглежда много добре.

Анна и Имоджен огледаха отново списъка със задачи, където следващата по ред незачертана задача беше „Да се обадим на Сю“.

— Да хвърлим ези-тура? — предложи плахо Анна.

— Май вече е малко късно за това — каза Имоджен и кимна към вратата, през която влизаше Сю.

— Сю — започна Анна, като издиша бавно. — Здравей. Колко мило да се отбиеш отново.

— Е, не ми се обадихте и реших, че трябва да дойда — заяви тя леко раздразнено.

— Работата е там… — подхвана Анна. Смелостта й се изпари.

— Съжалявам, Сю — продължи Имоджен по-уверено. — Но се боя, че не можем да те назначим отново. Знам, че си помогнала много на баба, но сега сме две и планираме да въртим магазина самостоятелно.

— Уволнявате ли ме? — попита Сю шокирано.

— Е, не точно — опита се да тушира нещата Анна. — Но се боя, че няма да можем да ти предложим работа в „При Вивиен“. Ще ти дадем, разбира се, месец платен отпуск като предизвестие.

— Баба ви щеше да е ужасена — каза Сю.

Анна се помъчи да намери думи, с които да й отговори.

— Е, късмет — добави Сю. — Ще имате нужда от него. След което се завъртя и напусна магазина.

Когато вратата се затръшна, Анна се обърна към сестра си с нервен смях.

— Е, това мина добре.

Имоджен се засмя и Анна се закиска подире й.

— О, боже — каза Анна, като се хвана за тезгяха. — Беше ужасно.

— Тя е ужасна — отвърна Имоджен. — По-добре, че го направихме сега, отколкото да го отлагаме.

— Предполагам — съгласи се Анна.

— Ново начало — добави Имоджен.

— Въпреки това се чувствам зле.

— Недей. И официално сменям темата. Открих едни фантастични местни производители на табели, които правят по поръчка шрифтове от петдесетте години на миналия век, които са особено подходящи за новата ни табела. Ето, ще ти покажа.

Тя отиде при лаптопа и показа на сестра си страницата на компанията.

Анна разгледа красивите шрифтове и веднага разбра, че са идеални за магазина.

— Поразително — възхити се тя, докато разглеждаше галерията със снимки и премина на страницата с цените. — Обаче не са евтини, нали? — попита по-предпазливо.

После хвърли поглед към счетоводната книга, но реши да не я отваря. Баба им беше оставила пари да започнат бизнеса, а една привлекателна табела бе жизненоважна, ако искаха успешно да сменят имиджа на мястото.

— Хайде да я поръчаме.

 

 

— Ето че дойде ред и на втория етап на „Великия сладоледов проект на сестри Макавой“ — обяви Имоджен в края на седмицата в апартамента на Анна.

— Оборудване — ГОТОВО! — каза Анна и извади машините за сладолед от кутиите им, а после измъкна и един термометър.

Имоджен го погледна с подозрение.

— Какво, за бога, е това нещо? — попита тя.

— Четох някъде, че е по-безопасно, ако се използват — обясни Анна, като вдигна термометъра към светлината. — Така че купих един заедно с миксерите.

— Дали ще ни трябва повече от един опит да овладеем всичко това?

— Всичко ще е наред — увери я Анна, развълнувана от предстоящото готвене. — Ще видиш.

Работиха заедно целия следобед и вечерта — смесваха, загряваха и бъркаха, изгубили абсолютно представа за времето, съсредоточили цялото си внимание върху сладоледовите си изделия. Току-що привършваха партида боровинков сладолед, когато чуха как Джон завъртя ключа в ключалката на входната врата.

— Ау — възкликна той, като влезе в кухнята и видя бъркотията, сътворена от усилията на Анна и Имоджен. Върху всяка повърхност се мъдреха купи за смесване, а стената беше опръскана със сладолед от първия път, когато бяха препълнили машината. — Какво, за бога…

— Експериментираме — обади се Имоджен, като му предложи купа с един от готовите сладоледи. — Този е боровинков.

— Много е хубав. — Джон кимна и се извърна да включи чайника и да извади своята чаша от шкафа. — Някой да иска чай? — попита.

— Току-що пихме, благодаря. Ама сериозно, Джон, опитай сладоледа — настоя Имоджен и му подаде лъжичка с боровинков сладолед.

Анна поклати глава и даде знак на Имоджен да върне лъжичката.

— Той не е идеалният дегустатор на сладолед.

— Боя се, че не понасям лактоза — обясни Джон, като добави капка соево мляко в чашата си с чай. — А дори и да не бях, опитвам се да остана здрав. Извинявайте. Макар че изглежда възхитително.

— Е, имаш право — съгласи се Имоджен и се обърна към Анна с усмивка. — Значи за нас ще остане повече.

Джон отнесе чая си във всекидневната, а Имоджен изсипа първото от сладоледовите им изделия — гъст ванилов сладолед — в пластмасова кутия за фризер. — Не е зле като за пръв опит.

— Мисля, че днес постигнахме много — отвърна й Анна. После напълни мивката с гореща вода и сапунени мехури.

Докато плакнеше телта за разбиване под струята, смисълът на днешния ден най-сетне започна да стига до съзнанието й. Те правеха, или поне се опитваха да правят онова, за което винаги беше мечтала — да си изкарва хляба от продажба на кулинарни изделия. Щеше да печели пари, да, но се надяваше с това да прави и хората щастливи.

— Джон добре ли е? — прошепна Имоджен на сестра си, след като той излезе от кухнята.

— О, добре е. Понякога има нужда да остане сам, това е.

— Не е заради мен, нали? Обещах, че ще остана само една-две вечери, а все още съм тук и ви се пречкам вече две седмици и половина. Е, не се тревожи — каза Имоджен. — Взех ключовете от къщата на баба Вив. Всъщност мама предложи да се нанеса там за известно време, за да държа нещата под око. Тя мисли, че засега е придумала Франсоаз и Мартин да не я продават на предприемачите, но все още не е сигурна на какво са способни.

— Убедена ли си? Нали знаеш, че си добре дошла тук. Всъщност не обръщай внимание на Джон. Ти си от семейството.

— Всичко е наред — успокои я Имоджен. — Честно. Вече прояви такава щедрост, а и къщата е съвсем наблизо. Ще се пренеса в края на другата седмица.

 

 

— Алфи — повика го Анна. Беше изминала седмица и сестрите бяха в апартамента на Анна в навечерието откриването на магазина. — Можеш ли да дойдеш да ни помогнеш? Ние с Имоджен оцветяваме нещо.

Алфи дотърча от стаята си и тръгна подир Анна към всекидневната. Подът беше покрит с вестници, а в средата имаше голям плакат, на който Имоджен довършваше надписа „ОТКРИВАНЕ!“

— Чакай да ти дам престилка — каза Анна и се върна с престилка с детски размери. — Имаме бои и пастели. Мислиш ли, че можеш да ни помогнеш?

— Да! — заяви Алфи, коленичи възбудено и си избра яркочервен пастел, докато Имоджен му завързваше връзките на престилката. — Алфи ще направи буквата А червена.

Той запълни очертанието, натискайки силно пастела.

— Аз пък ще рисувам в синьо — каза Имоджен, взе друг пастел и коленичи до него да оцвети друга буква.

— Това за сладоледа ли е? — попита Алфи Анна, като наведе глава към нея, когато тя клекна до него.

— Това е за магазина, да — усмихна се Анна. — Утре го откриваме.

Джон влезе, привлечен от шума.

— Какво става тук и може ли и аз да участвам?

— Ето, татко — каза Алфи и му подаде четка за рисуване.

— Колкото сме повече, толкова е по-весело — усмихна се Анна. — Този плакат ще го окачим отпред — обясни тя. — Ще е трудно да не го видят, не мислиш ли?

— Изглежда страхотно — съгласи се Джон. — Хваща окото. И вече сте раздали всички листовки, така ли?

— Да — отвърна Имоджен. — Раздавахме всеки ден, така че би трябвало да дойдат достатъчно хора.

— Съжалявам, че ние с Алфи няма да можем да дойдем — обяви Джон с разочаровано изражение на лицето. — Но от доста време сме уговорили тази среща с баба му и дядо му.

— Не се тревожи, напълно те разбирам — успокои го Анна. — И честно казано, сигурно ще се скъсваме от тичане. — Тя се обърна към Алфи. — Значи утре ще ходите в сафари парка заедно с баба и дядо, нали?

Той се изправи в цял ръст и изрева триумфално:

— Лъвове!

— Май всички ни чака интересен край на седмицата — заключи Имоджен, преминавайки на следващата буква. — Нямам търпение да видя лицата на всички, когато влязат в магазина.

— Ама наистина го правим, нали? — усмихна се Анна на сестра си.

— О, да — разсмя се Имоджен. — Вече нищо не може да ни спре.