Аби Клементс
Карамел с морска сол (3)

Анна

Анна Макавой най-сетне държеше дългоочакваните ключове.

Да, държеше ги, все още закачени на ключодържателя на агента по недвижими имоти. Докато се взираше във входната врата на новия си дом — апартамент 12, Марийн Парейд №38, Брайтън, тя си помисли, че годините извънредна работа и спестяване, а после лавината от оферти, надцакванията в цената, уточняването на договорите — всичко това си струваше.

Залюля лекичко ключовете и се усмихна. На двайсет и осем години тя вече официално притежаваше дом и, което беше още по-добре — Анна хвърли поглед към улицата, където беше паркирана колата на приятеля й — Джон се нанасяше при нея. Преди тя все се чудеше дали този ден ще настъпи. Но ето ги двамата, все още заедно, влюбени правеха важна крачка напред като двойка. Когато се срещнаха за пръв път — запознаха ги общите им приятели Джес и Ед — Анна отначало смяташе да стои настрани, защото Джон преминаваше през агонията на болезнен развод, а синът му едва бе навършил годинка. Престрашиха се обаче, скочиха в дълбокото заедно и въпреки всичко нещата потръгнаха.

Джон продължаваше да говори по телефона, а синът му Алфи, вече тригодишен, спеше на задната седалка в колата. Анна се приближи до отворения прозорец на колата.

— Джон — прошепна тя, — дали мога да вляза? — попита, сочейки входната врата.

— Разбира се — отвърна той, като вдигна към нея яркозелените си очи и прикри с длан телефона. Намигна и й показа своята връзка с ключове. Леките бръчици по челото му се изгладиха, докато я гледаше. — И аз идвам след минута. Само да уточня кой ще се грижи за детето другата седмица — обясни той. — Детските ясли са затворени за два дни.

Анна надникна през задния прозорец. Когато спеше, Алфи приличаше на ангелче — с розови бузки и руси къдрици, залепнали за слепоочието. Сърцето й трепна при вида на гърдичките му, които се повдигаха и спадаха от дишането му. До него имаше два кашона с вещите на Джон — в единия се виждаха тенис ракета и няколко дивидита, другият беше пълен със старателно сгънати пуловери с поло яка и памучни панталони, а третият беше с книгите и играчките на Алфи. Джон работеше усилено като бранд мениджър и графичен дизайнер и малкото му свободно време беше безценно. Независимо дали изпускаше пара на тенискорта или извеждаше Алфи в парка — той гледаше винаги да използва тези моменти.

— Внимавай — предупреди го Анна, посочвайки един дежурен полицай, който вървеше нагоре по Марийн Парейд, като спираше и пишеше глоби на всички, които си бяха спрели колите, за да се порадват на слънчевата морска панорама, без да си платят.

— О, мамка му — изруга Джон, все още с телефона до ухото. — Извинявай — побърза да каже. — Не се отнасяше за теб, Миа. Ще ме глобят. Ще ти се обадя след малко.

Той остави телефона и се обърна към Анна.

— Ти влизай вътре, скъпа, а аз ще дойда при теб с Алфи. Само да намеря къде да паркирам.

След като я целуна бързо, Джон включи отново двигателя на аудито и потегли.

Анна се отправи по пътеката към своя жилищен блок, а после извади телефона си и позвъни на стационарния телефон на баба си Вивиен. Опитваше се да се свърже с нея за трети път тази сутрин и отново чу телефонния секретар.

Поколеба се. Можеше веднага да се отбие до къщата на баба си, която не беше далеч — нагоре по малките улички до тихата, обрамчена с дървета уличка. Тя обаче погледна телефона си — скоро с Джон трябваше да нахранят Алфи. Вивиен винаги можеше да дойде, за да разгледа апартамента някой друг ден — документите бяха подписани и той нямаше къде да избяга.

Отключи вратата и пристъпи във фоайето на жилищния блок, където бяха пощенските кутии на апартаментите. Изкачи се по широкото величествено стълбище, което обгръщаше извивките на сградата. С тъмночервената пътека и лъскавите месингови фитинги, Анна си представяше, че сградата някога е била хотел.

Тя вземаше по две стъпала наведнъж и тук ръстът й малко над 180 сантиметра, който по-скоро й пречеше, когато нещата опираха до срещи, този път определено й осигуряваше предимство. Стигна до третия етаж и отключи вратата на апартамент номер 12. Надниква в антрето с тръпка на очакване и остави сака си на пода. Килимът в голата стая й се стори по-захабен, отколкото го помнеше. Но пък, помисли си тя, влизайки във всекидневната, стаята беше широка и просторна. А каква гледка се откриваше само от еркерните прозорци отпред! Вълните се разбиваха в чакълестия плаж, кучета тичаха нагоре-надолу, а на Брайтънския кей сияеха ярки светлини. Вивиен щеше да го хареса. А Алфи винаги се радваше на Хепбърн.

Извънредната й работа през последните няколко години си заслужаваше усилията, защото сега си имаше свой дом.

Анна видя Джон да крачи по пътеката отпред с Алфи, който щапуркаше до него. Тя отвори едното крило на прозореца и усети студения въздух покрай лицето си.

— Честит нов дом! — провикна се тя. — Качвайте се.

Джон вдигна бутилка шампанско и я размаха тържествено.

— Няма да можеш да ни спреш — извика той със смях.

Анна затвори внимателно прозореца. Нямаше търпение да пие за новия апартамент и да покаже на Алфи къде ще спи, когато го вземат при тях в края на седмицата. Тя прекоси всекидневната и надникна в малката стаичка до банята. Предишните собственици я бяха използвали за кабинет. Сега тя беше празна, но Анна знаеше точно как ще изглежда, след като Джон привърши с декорирането й. Бяха поръчали хубаво дървено легло, шарен шкаф за играчки и гардеробче с животинки по тях, плюс въртележка за тавана и няколко картини за стените. Щеше да стане идеално.

Обърна се и надникна в голямата спалня отсреща. Задъвка възбудено устната си — беше още по-красива, отколкото си я спомняше. Големите прозорци гледаха към общинска градинка и заливаха помещението със светлина. Грижливо реставрираните дъски на пода и оригиналната камина от двайсетте години на миналия век придаваха специфичен облик на стаята, а след като тя постелеше кремавия пухкав килим, тук щеше да стане и уютно.

Утре тя и Джон щяха да се разхождат из собствения си апартамент. Не беше важно кой бе направил депозита. Положението на Джон беше сложно и Анна разбираше това. Две години след развода той и Миа все още не бяха намерили купувач за тристайната им къща, което означаваше, че той не може да й помогне за новия апартамент. С Анна оглеждаха жилищата заедно и още щом стъпиха вътре и двамата се влюбиха в апартамента на Марийн Парейд. Той принадлежеше и на двама им — апартаментът беше тяхното ново начало.

Анна хвърли поглед към отражението си в огледалото над камината и се опита да оправи разбърканата си от морския вятър дълга до раменете кестенява коса. Вятърът беше единственият недостатък, ако живееш в Брайтън, помисли си тя.

Тя чу топуркането на Алфи по главното стълбище и възбудените му писъци, докато тичаше. Сигурно с Джон бяха само един етаж по-долу. Нямаше търпение да влязат.

Телефонът в джоба й звънна. Тя го извади, за да види кой се обажда. Беше майка й.

— Здравей, мамо — каза.

— Здравей, миличка.

— Няма да познаеш къде съм в момента — започна Анна, неспособна да скрие възбудата в гласа си. — Аз съм в новия ни апартамент.

В този миг Джон и Алфи нахлуха през входната врата с широки усмивки на лицата — никой не можеше да сбърка, че са баща и син. Алфи възбудено хукна от стая в стая, а баща му го следваше. Анна се върна в антрето и ги поздрави с усмивка.

— Нали си спомняш, че ти споменах за влагата? — продължи да говори по телефона, като надникна в банята. — Изглежда са разрешили проблема. Сега е много по-добре, отколкото на огледа. Във всеки случай не виждам никаква чернилка… нали знаеш, гадния мухъл.

— Това е добре — каза майка й разсеяно. — Слушай, Анна, опитвам се да вляза във връзка със сестра ти.

— С Имоджен ли? — попита Анна. — Защо? Какво има? Тя добре ли е?

Джон сигурно беше доловил тревогата в гласа й и когато я погледна отново, разтревоженото му изражение бе отражение на нейното собствено.

— Тя е добре — каза Джан. — Или поне аз си мисля така, невъзможно е да се свържеш с нея.

Анна усети, че гласът й е напрегнат.

— Тогава какво има?

— Боя се, че току-що получихме ужасни новини. За баба ти Вивиен.