Аби Клементс
Карамел с морска сол (34)

Глава трийсет и първа

— Реших, че можем да опитаме нещо по-скъпо този път — усмихна се Фин, докато наливаше на Имоджен чаша шампанско.

Седяха на закътана и тиха, осветена от свещи маса във френски ресторант. Имоджен си беше купила с отстъпка червена рокля и черен шал от един от магазините в града и затова смело се изръси за чифт нови черни обувки с висок ток. Радваше се, че си бе дала труда.

— Тук ми харесва — каза тя. — Всъщност не съм свикнала с подобни ресторанти, честно казано.

— Може би ще трябва да свикнеш, след като магазинът върви така добре.

— Беше страхотно лято — съгласи се Имоджен. — И изглежда, че най-сетне печелим някакви пари. Благодаря на бога.

— Вие двете наистина го накарахте да проработи, нали? — подхвърли Фин, като погледна през масата към Имоджен. — Искам да кажа, не бях прав, много строго ви съдех в началото…

— Имаше основателни причини — отбеляза кротко Имоджен.

— Но вие се справихте. През последните няколко седмици магазинът е претъпкан с клиенти и по цял ден слушам само какво сте качили на дъската за специалитетите или коя знаменитост се прехласва по сладоледите ви.

— Благодаря — каза Имоджен. — Все още ми е трудно да повярвам, че постигнахме това. Че направихме нещо, което нашата баба щеше да се радва да види и че всъщност май в момента измъкваме татко от депресията, в която изпадна. Анна винаги е мечтала да прави нещо такова — обичаше готвенето още от дете. Може и да беше й се изплъзнало от погледа за известно време, но сега става ясно, че е родена да готви.

— Ами ти? — попита Фин.

— Какво аз? — Имоджен отпи от чашата си.

— Спомена сестра си, баща си, баба си. Мечтите на всички тях са свързани с успеха на „При Вивиен“, а и ти помогна за сбъдването на тези мечти.

Имоджен усети как в гърдите й се разлива топлина при думите на Фин и на устните й цъфна усмивка. Защото беше вярно. Въпреки всички проблеми… ами, направо катастрофи… които бе предизвикала, тя беше успяла… Беше помогнала семейството й да бъде щастливо.

Лешниковите очи на Фин приковаха нейните.

— Искам да кажа, магазинчето и твоя мечта ли е?

Имоджен се замисли.

— Не знам — отвърна тя.

 

 

След вечеря Имоджен и Фин тръгнаха по крайбрежната улица. Той я беше обвил с ръка, притискаше я до себе си и отблъскваше студения бриз. Имоджен се чувстваше добре и леко замаяна от изпитото шампанско. Всичко беше толкова естествено с Фин, сякаш го познаваше отдавна.

— Мислиш ли си понякога за бъдещето, къде ще отидеш? — попита Имоджен и погледна към морето.

— Да не би да почваш да философстваш? — разсмя се Фин.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Мъничко. Но всъщност ти започна да разпитваш за мечтите.

— Струва ми се малко рано за такъв разговор — отбеляза Фин, като забави крачка. — Но ако наистина искаш да знаеш?

— Искам — настоя Имоджен.

— Предполагам — каза той, — че се виждам тук. Ако имам късмет — с жена, която обичам и къща, пълна с деца, които да я обръщат наопаки и да ни разсмиват. Гледам брат ми, Сам — някогашният вечен ерген — и семейството му сега, племенника ми, Хийт, който е чудесен. Съвсем сигурен съм, че е щастлив. Поне по-щастлив, отколкото беше преди.

Имоджен го слушаше. Чувстваше се замаяна. Може би не трябваше да изпива онази последна чаша шампанско.

— Същото казва и моят баща — отбеляза тя най-сетне. — Той е пътувал много, карал е огромен мотоциклет, с който не се е разделял и е обиколил Азия през шейсетте години, когато там имало повече черни пътища, отколкото интернет кафенета и палачинки с банани. И на мен щеше страшно да ми хареса… — продължи тя, като се сети за историите, които разказваше баща й. — Но той каза, че за него всичко това свършило. Когато срещнал майка ми, разбрал. Било време да промени живота си.

— Струва ми се интересен човек — каза Фин. — А сигурно и майка ти е специална.

— Би могло да се каже и така — засмя се Имоджен. — Аз самата рядко го виждам. Но той смята, че тя внася баланс в живота им. Ти близък ли си с родителите си? — попита тя.

— Разбираме се — отвърна Фин. — Виждаме се на Коледа, по празниците… Те се преместиха в Дъблин, когато напуснахме дома, така че не си досаждаме един на друг. Мисля обаче, че са се справили добре с възпитанието ни и съм им благодарен за това.

— Странно е, нали? — каза Имоджен. — Че с годините започваш да разбираш колко нелесна наистина е тази задача. Че и родителите ти са хора. За някои неща са прави, за други — грешат.

— Точно така. И че за каквито и грешки може да ги осъждаме, ние самите сигурно ще направим стократно по-лоши от тях — усмихна се той.

— Виж какво — предложи Имоджен. — Не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че този разговор или някой друг, или всъщност… — Тя стисна ръката му. — Изобщо без никакъв разговор… може би ще е по-забавно в твоето жилище.

Фин се усмихна и я привлече към себе си за целувка.

— Няма да споря по този въпрос — отвърна той без никакво колебание и вдигна ръка, за да спре едно такси.

Качиха се и Фин даде адреса на шофьора. После се обърна към Имоджен и я целуна отново.

Фин и Имоджен толкова се бяха увлекли в целувките на задната седалка на таксито, че не забелязаха как колата спира пред дома му петнайсет минути по-късно.

Шофьорът се прокашля в опит да привлече вниманието им.

Тя неохотно пусна Фин от прегръдките си, докато той плащаше на шофьора, а после двамата излязоха навън.

— Ооо, това твое ли е? — попита тя, когато видя стилната, модерна къща, кацнала на края на морския бряг, с ширнала се гледка на плажа и хоризонта.

— Да — отвърна Фин. — Влизай да ти покажа.

Тя избърза пред него, прескачайки стъпалата до входната врата.

Фин я настигна и обви кръста й с ръка, докато отключваше вратата. Дръпна се, за да може тя да влезе покрай него и запали приглушените светлини. Имоджен огледа помещението пред себе си. Просторни всекидневна и трапезария, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха импозантна гледка към морето.

— Хубава къщурка — свирна Имоджен. — По-хубава дори и от вигвама.

— Благодаря — отвърна той. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Добре съм си и така. — Имоджен го целуна, а после го поведе към един от диваните. — Имам чувството, че има по-интересни неща, с които можем да се заемем.

 

 

На другата сутрин Имоджен стана, свали халата, който висеше на вратата на спалнята на Фин, и го облече. Обърна се да го погледне, заспал дълбоко, с глава хлътнала във възглавницата.

Тя пристъпи във всекидневната и огледа апартамента. В него цареше абсолютен баланс между стилен минимализъм и уют. Изискани офорти висяха по яркобелите стени, черно-бели снимки на приятелите и семейството му бяха закачени в рамки. На хладилника имаше забодена рисунка, нарисувана с пръсти от племенника му — ярка и колоритна гора с ято червени птици над нея. В далечината се виждаше яркосиньо море.

Всичко, свързано с Фин, беше както трябва. Защо тогава в светлината на деня й се искаше да си тръгне?

 

 

— Не разбирам — каза Анна, седнала срещу сестра си в магазина. — Честно казано, не разбирам. Той наистина е много приятен, Имоджен.

— Знам. Страхотен е. Проблемът не е в него.

След като напусна апартамента на Фин тази сутрин, тя взе автобуса до града и се разходи покрай крайбрежната улица, придружена само от виковете на чайките и няколко замаяни посетители на нощните клубове. Бавно започваше да й се изяснява — не беше готова за уседнал живот. Не беше готова да се свърже с човек като Фин.

— Харесва ми да съм с него, но ако останем заедно, в крайна сметка ще трябва да остана тук — каза Имоджен.

— И това толкова лошо ли е? — попита Анна.

— Анна, ти знаеш, че не съм планирала да оставам в Брайтън завинаги. За теб е различно. Ти си по-възрастна… не прави такава гримаса, така е… плюс това, ти си човекът с талант — каза тя. — Невероятна си със сладоледите и имаш всичко необходимо, за да направиш това място наистина специално.

— Не и без теб — възрази Анна, като затвори счетоводната книга, по която работеше. — Направила си толкова много за магазина. Не разбирам. Онзи ден ми се стори наистина щастлива.

— Бях и още съм — отвърна Имоджен, мъчейки се да намери начин да изрази чувствата си. — Фин е наистина страхотно момче. Но не се виждам да работя тук в магазина, без дори да се пробвам в онова, което наистина обичам. Онова, което ме кара да се чувствам жива, както се чувстваш ти, когато готвиш, е когато снимам. А животните и нещата, които искам да снимам, не са тук. Те са…

Анна прехапа устна.

— В Тайланд — довърши тя, победена.

— Да — отвърна Имоджен. — Съжалявам. Мислех, че ще мога да разубедя самата себе си. Или че това колко много харесвам Фин ще е достатъчно да промени решението ми. Но не е така. Ако остана тук, ще остана с чувството, че съм се отказала от нещо, с което отчаяно съм искала да се занимавам.

 

 

Когато се върна в къщата на Вивиен, Имоджен хвърли поглед към мобилния си телефон, който звънеше на страничната масичка. Знаеше, че това е поредното съобщение от Фин.

Би трябвало да го прочете. Не само това — би трябвало да се втурне да го прочете и да му отговори. С този мъж беше прекарала невероятна нощ, но от друга страна той беше и човекът, който можеше да й попречи да постигне онова, което искаше.

Денят, в който я приеха да учи фотография в Борнмът, беше един от най-хубавите дни в живота й — цели три години тя се обучаваше при опитни фотографи и отработваше техниката си. После пътуванията й дадоха възможност да реализира тези умения. От момента, в който слезе от самолета във влажния въздух на Банкок, направо не можеше да спре — будистки монаси с оранжеви роби, плаващи пазари, мънички дървени къщички за духовете, които тайландците, поставяха пред домовете си. Тя запълваше картите на апарата една подир друга, като непрекъснато осъвременяваше блога си и натрупваше последователи. А после на острова откри, че освен онова, което се виждаше на повърхността на планетата, имаше много повече за гледане отдолу. Проектът с подводните й снимки, колкото и малко да бяха те, беше добър. Но не беше го изпълнила дори и наполовина и нямаше нищо готово за изложба. Ако наистина искаше да стане фотограф, трябваше да продължи.

Колкото и да й беше приятно да прекарва времето си с Фин, това не можеше да продължи. Тя знаеше, че след няколко месеца щеше да стане неспокойна. А той й каза ясно, че не иска да ходи никъде, че се е установил в Брайтън. Не беше честно по отношение и на двама им да остане с него, знаейки, че един ден ще иска да си тръгне.

Имоджен беше решила. Нямаше да разговаря с него, преди да презавери билета си обратно за Тайланд.

 

 

— Ало — каза Том. — Радвам се да те чуя, Имо. Бях започнал да мисля, че нещо се е случило с теб и със сестра ти. Да не сте се превърнали в работохолици? Чух за всичките онези хора…

— Ние с Анна сме добре — увери го Имоджен. — Ами ти как си?

— Оправям се — отвърна баща й. — Бавно. Защото сега майка ти ме накара да гълтам онези ужасни хапчета, които ме правят сънлив. Не ги понасям. Но започнах да ходя на сеанси, веднъж седмично. И ми помага, ще знаеш, да си изприказвам всичко. Мислех си, че съм достатъчно стар и грозен, за да изгубя майка ви без чужда помощ, но изглежда не съм.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — отбеляза Имоджен. Заля я вълна на облекчение. — Баща й се подобряваше и беше в сигурни ръце. — Нали знаеш, че те обичам.

— Знам, скъпа. И аз те обичам. Защо тогава ми се струваш тъжна? Мислех, че нещата с магазина се подобряват?

Трябва да беше усетил нещо в тона й. Винаги си оставаше прозрачна за него.

— Така е. Всъщност магазинът наистина върви добре.

— Чудесно — каза той с обнадежден глас.

— Причината да се обадя, е, че искам да знаеш, че нещата се промениха малко. Оттук нататък Анна ще управлява магазина сама, а аз се връщам в Тайланд.

— Пак са те засърбели подметките — каза баща й.

— Да. Да, така е.

— Тези проклети подметки на пътешественик.

— Опитах се да не им обръщам внимание. Но не мога.

— Е, толкова по-добре — каза той. — Човек е млад само веднъж и всичко свършва много бързо. Ще липсваш на всички ни. Но аз те разбирам.

— Благодаря ти, татко.

— Надявам се обаче да приемеш съвет от един стар пътешественик — добави той. — Нещо, върху което ми се наложи навремето да помисля. За каквото и да отиваш там, увери се, че не оставяш тук нещо по-важно.

Имоджен се сети за Фин. За начина, по който си пасваха и взаимно се разсмиваха.

— Благодаря ти, татко. Ще го имам предвид. Можеш ли да ми дадеш мама? Може би е по-добре да й кажа сама.

— Разбира се. Джан! — провикна се той. — Имоджен е на телефона.

— Здравей, скъпа! — Чу гласа на майка си миг по-късно.

— Здравей, мамо. Веднага минавам на въпроса. Връщам се в Тайланд.

— Но ти току-що пристигна тук.

— Знам — призна Имоджен и моментално съжали, че не избра по-лесния вариант да й съобщи новината. — Но винаги съм казвала, че рано или късно ще се върна, мамо.

— О, знам какво каза, миличка. Но ти казваш толкова много неща. Не мислех, че наистина ще го направиш.

— Татко ме разбира.

— Значи отново те насърчава да ходиш по разни места, където излагаш живота си на риск?

— Разбира се, че не — възрази Имоджен. — Решението е мое.

— Само… дето си и моя дъщеря и аз наистина не смятам…

Имоджен чу как гласът на майка й секна.

— Мамо — каза Имоджен. — Добре ли си?

— Да, скъпа. Разбира се, че съм добре.

Имоджен чу приглушени ридания от другата страна на линията. „О, божичко — помисли си тя, — това всъщност е по-страшно от викането. От трийсет години не е проронила нито сълза, а ето че сега не можеш да я спреш.“

— Сигурна ли си? — попита Имоджен.

— Не — промълви Джан с необичайно слаб глас. — Тревожа се за теб, миличка. Не мога да разбера защо трябва да се излагаш на опасности. Да се гмуркаш и да рискуваш да се отровиш с азот или с каквото и да е друго. Моята работа като майка е да се грижа за теб и искам да постъпя правилно. Но ти правиш нещата толкова трудни понякога.

— Мамо, аз съм на двайсет и три години — каза Имоджен и седна във фотьойла. — Вие с татко и двамата сте чудесни родители, всеки посвоему. Но аз не съм като вас. Може би ще стана някой ден, но сега все още не съм. Не искам да пускам корени… има разни неща, които искам първо да направя. Искам да направя нещо от себе си, да стана фотограф.

— Не искам да те спирам. Всъщност не. Говоря така, само защото те обичам, нали го знаеш? — каза Джан.

— Знам, мамо. И ти благодаря за това.