Аби Клементс
Карамел с морска сол (13)

Глава десета

Анна чакаше куфарът й да излезе на багажната лента в миниатюрното, но оживено летище на Пиза. Когато няколко минути преди това тя стъпи на пистата, веднага усети горещината, а в салона за пристигащи вече определено всичко по нея лепнеше.

Поредица от черни и сиви сакове преминаваха покрай нея за трети път, последвани от твърд розов куфар, украсен с еднопосочна стрелка и стикери със сърца. Анна потърси с поглед познатия си червен куфар. Ами ако изобщо не е пристигнал? Тя прехапа устна, като се сети за различните тоалети, които беше опаковала, и се изпълни с нервно напрежение. Дали пък Джон не беше прав, когато каза, че това пътуване му се струвало прибързано решение?

Но ето че тя беше в Италия — в началото на юни, две седмици, след като Имоджен за пръв път предложи тя да дойде тук. Наистина ли имаше смисъл да пътува до друга държава, на стотици мили от мъжа, когото обичаше?

„Аха!“ — Анна забеляза куфара си и учтиво си проправи път пред едно младо италианско семейство, за да го вземе.

Не че не беше развълнувана, че е в Италия. Докато теглеше куфара си към гарата, тя се замисли за онова, което й предстоеше. Никога не беше се проявявала като смел пътешественик, но въпреки това съзнаваше какъв невероятен късмет е да се намира във Флоренция — един от най-красивите градове в света, известен с възхитителния си джелато. А в понеделник вече щеше да се учи как да го прави с Бианка Ромео — жива кулинарна легенда и една от най-добрите специалистки по сладолед в Италия, в международно известната „Академия ди джелатерия“. Такава възможност човек получаваше веднъж в живота. Така че, разбира се, тя беше развълнувана, но беше твърде далеч от личната си зона на комфорт.

Струваше й се обаче, че Имоджен може би беше напипала нещо. Въпреки всичките й вятърничави планове, Имоджен си оставаше експерт в мечтите с размах, а при празния им магазин за сладолед, който носеше само загуби всеки ден, Анна съзнаваше, че повече от всякога имаха нужда от размах. Ако можеха да предложат на клиентите си нещо специално и висококачествено, тогава хората щяха да изминават някоя и друга миля в повече, за да дойдат при тях. Всеки обичаше кулинарните приключения, нали? И бяха готови също така да попътуват заради тях. Заради прясната панирана риба с картофки на Рик Стайн^[1] те отиваха в затънтени рибарски селца, а за автентичното италианско джелато, от което на човек му потичаха лигите, щяха да се разходят по плажа или да пристигнат с кола до Аркадата „Гранвил“. Само да можеха да го предложат в „При Вивиен“.

„Моята работа — помисли си Анна, докато крачеше към перон 3 — е да направя така, че когато пристигнат, да получат нещо достатъчно зашеметяващо, което да оправдае пътуването им.“ Тя провери маршрута на влака „Фиренце“ и се качи.

Влакът потегли от гарата в Пиза и само след минути Анна се потопи в пейзажа зад прозореца — окъпани в слънце лозя, златножълти къщи с керемидени покриви, пръснати по хълмовете, и издължени и елегантни кипариси, осеяли ландшафта на Тоскана. Анна се облегна назад, за да попие всичко ново, което я заобикаляше. Не беше излизала зад граница от години — след като Алфи идваше при тях почти всяка събота и неделя, приоритетите им с Джон бяха различни от тези на другите двойки. Но цветовете на нивите и поразителната синева на небето повдигнаха духа й и нервността й от пътуването се изпари.

Тя измъкна кафявия плик от чантата си и го отвори, като прочете подробностите за това къде щеше да отседне във Флоренция. Penzione или пансионът, в който щеше да живее, изглежда, беше съвсем близо до училището — „Академия ди джелатерия“, където започваше курсът й в понеделник.

Имоджен и Анна прегледаха всички училища и университети за правене на сладолед от Сицилия до Венеция, като изчитаха блоговете и отзивите, докато не се спряха на Академията — практически курс по приготвяне на джелато, с допълнителни вечерни часове за сорбета и гранита. Докато преглеждаше материалите за курса, устата й се пълнеше със слюнка при мисълта за онова, което щеше да създаде. Докато влакът се приближаваше към Флоренция и лозята отстъпваха пред сгради със зелени кепенци на прозорците и с балкони, по които висеше пране, тя нямаше търпение да започне.

Анна си взе такси от стоянката пред гарата и показа на мустакатия шофьор адреса, на който искаше да отиде. Той кимна и пое багажа й, като го хвърли отзад в багажника. Тя усети как погледът му поглъща цепката на бюста й, която се гушеше в черния й елек. Анна се изчерви, дръпна бюстието си нагоре и влезе в таксито. Без климатик и в този топъл летен ден тя се обливаше в пот, която се стичаше по врата й, залепваше кичурите от косата й. Тя свали прозореца на таксито с надежда за по-хладен ветрец, но въздухът отвън беше също толкова горещ и неподвижен.

Таксито се запровира бързо по тесни улички, като от всички страни се чуваше звук на клаксони, а шофьорът изригна тирада от гневни ругатни. Анна се държеше за дръжката на вратата до себе си — докато раздразнението на шофьора нарастваше, тя се замисли дали не бе за предпочитане да ходи пеша, вместо да се затваря в капана на таксито на един луд. Ако Джон беше тук, щеше да бъде ужасен — спирачките на таксито изскърцаха, докато избягваха стълкновението с възрастна жена и количката й за пазар. Тя вдигна поглед и само за минути пейзажът коренно се промени. Докато движението намаляваше, Анна видя, че са в сърцето на спираща дъха архитектура — църква с богато декорирана фасада, красиви градски къщи с фрески отвън и оживен площад.

— Via Fortiori — каза шофьорът. — Penzione Giovanna^[2].

— Si^[3] — отвърна тя.

Той й посочи висок жилищен блок, показвайки, че са пристигнали. Това беше четириетажна жилищна сграда с изящни декоративни балкони от ковано желязо.

Анна огледа площада. Масите на ресторантите бяха пръснати по паважа, тълпи от хора ги пълнеха в късния следобед, а магазините и бутиците предлагаха елегантни обувки с висок ток, булчински рокли и пресни зеленчуци. Анна бе погълната от миризмите, гледките и звуците. Площадът беше опияняващо жив.

— Окей — обяви шофьорът, изскочи от таксито и извади багажа й от багажника.

Тъй като никак не бе наясно с цифрата, която той поиска, Анна му връчи банкнота от двайсет евро, като се надяваше това да е достатъчно.

С последен похотлив поглед към гърдите й шофьорът влезе в таксито си, натисна газта и пое към хаоса из улиците на Флоренция. Потрепвайки леко от отвращение, Анна тръгна към сградата, която й посочи той. Една от буквите на неоновата табела на пансиона все още светеше, другите изглежда бяха угаснали от доста време.

Анна свери номера на вратата, после почука силно с чукчето във форма на лъвска глава. Звукът се изгуби в шума на площада и тя се почуди дали изобщо ще го чуят. Миг по-късно едра жена към петдесетте, с прошарена коса й отвори вратата.

— Синьора Макавой — каза тя приветливо.

Анна се усмихна в отговор.

— Анна, моля.

Жената усмихнато посочи собствената си пищна гръд.

— Джованна. Добре дошла — поздрави тя със силен италиански акцент. — Влезте.

Анна усети как я залива вълна от облекчение при вида на дружелюбното лице. Джованна я поведе нагоре по тесни каменни стъпала, докато стигнаха в малка стая. В скромната квартира, с единично легло с желязна рамка до прозореца, имаше също така скрин, гардероб и малка мивка.

— E piccolo — сви рамене Джованна. — А ти си alta^[4] — разсмя се тя, като посочи Анна.

Анна остави куфара си и се усмихна учтиво, свикнала с коментарите за ръста й. Стаята беше малко по-малка, отколкото изглеждаше в сайта, но имаше характер — и хубав прозорец с кепенци, който гледаше към площада. Джованна я хвана с усмивка за ръката, за да й покаже банята, светла и слънчева, с антични позлатени огледала и голяма вана на крачета. Анна веднага си представи как отпуска уморените си нозе в пяната на ваната още същата вечер.

— Bello^[5] — каза тя одобрително, благодарна, че бе прегледала разговорника си в самолета.

До стаята й имаше още една, още по-малка стаичка с оправено легло, като че ли Джованна очакваше да пристигне още някой гост. Тя се разкърши леко, за да отпусне раменете си след пътуването.

— Stanca?^[6] — попита Джованна, имитирайки прозявка.

Анна се сети за всички забележителности в туристическия й справочник за града и съжали, че е толкова изморена.

— Тази вечер почива — усмихна се Джованна. — После утре. Неделя — godere! Наслади се!