Аби Клементс
Карамел с морска сол (25)

Глава двайсет и втора

Анна прегледа страницата на „При Вивиен“ в „Трипадвайзър“ и забеляза два нови отзива. Потребителските имена бяха други, но тонът не можеше да се сбърка.

Това беше грижовно и дружелюбно заведение, но откакто го поеха новите собственици, направо е снобско — избягвайте го.

— Това пак е тя, нали? — попита Анна.

Имоджен зачете бавно през рамото й.

— Определено — ядоса се сестра й. — Няма съмнение. Името е друго, но веднага си личи… даже е използвала някои от предишните си фрази. „Ужасяващо“ е един от любимите й изрази.

— Явно е Сю — съгласи се Анна, завъртайки стола си, за да се обърне с лице към Имоджен. — Не знам как сме я пропуснали. Как мислиш, е научила за случая с хранителното отравяне?

— Не знам, но хората говорят, нали? Може би познава Джил и Джефри, семейството, което пострада.

— Възможно е — допусна Анна. — Виж, знам, че си обещахме да я игнорираме, но имам чувството, че трябва да направим нещо. Ами ако стане още по-лошо?

— Съгласна съм — отвърна Имоджен неохотно. — Искам да кажа, че се съмнявам, че ще има куража да направи нещо, което да изключва спотайване зад компютърен екран под фалшиво име, но човек никога не знае.

— Но какво да направим?

Имоджен взе бележника с адресите и го запрелиства, докато не откри името на Сю и информацията за нея. Надяваше се да намери там и други подробности.

— Адресът й е тук — посочи тя.

— И какво, предлагаш да отидем и да се изправим лице в лице с нея?

— Нещо такова — отвърна Имоджен. — Не се дразни, но всъщност предлагам ти да отидеш и да се изправиш лице в лице с нея. Знам, че отчасти вината е моя, че се забъркахме в тази каша, но си мисля, че трябва да отидеш ти заради бизнеса.

— Аз ли — учуди се Анна и я обля вълна от адреналин. — Защо? Не мога!

— Можеш — настоя Имоджен. — Имаш далеч по-добри резултати в разрешаването на конфликти от мен.

— Говориш сериозно, нали? Ще ме накараш да ида там сама.

— Знаеш какво ще стане, ако отида аз — напомни Имоджен. — Няма да мога да се сдържа да не кажа на онази жена какво наистина мисля за нея… което, знаем и двете, само ще влоши още повече нещата.

— Окей — съгласи се Анна, като се стегна и записа адреса на кочана за поръчки. Не беше далеч от къщата на Вивиен — щеше да стигне там за десет минути. Тя откъсна листчето и го сложи в портмонето си. — Пожелай ми късмет.

— Късмет!

Докато вървеше, Анна репетираше на ум какво ще каже. Спокойно и учтиво, напомни си тя. Докато запазеше такъв тон, всичко щеше да бъде наред.

Провери отново адреса, когато стигна до улицата на Сю. Номер 3-А. Пое си дълбоко дъх, отиде до вратата и натисна звънеца.

Вратата се открехна малко, задържана от верига. Сю надникна през цепката.

— А, ти ли си? — каза тя горчиво. — Нямам какво да ти кажа.

И затръшна вратата в лицето на Анна. Анна остана да стои на вратата. Как да увещава жена, която бе толкова твърдо решена да мрази нея и Имоджен? Понечи да си тръгне, после натисна звънеца още веднъж. Щом баба й беше намерила нещо, което да хареса у тази жена, значи и тя трябваше да се опита.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно — процеди Сю през цепката на вратата.

— Пет минути — помоли Анна. — Само толкова. Изслушай ме.

Вратата се затвори и Анна чу как изтрака веригата, докато Сю я сваляше.

— Пет минути. И го правя само заради баба ви.

Сю се дръпна навътре и Анна влезе в антрето.

— Насам. — Сю я поведе към малката всекидневна.

Анна седна и се опита да си спомни какво смяташе да й каже, след като вече беше тук.

Сю седна насреща й в един фотьойл на цветя, близо до газовата печка. На полицата над камината имаше фотографии в рамки на семейството й — млад мъж и жена на сватбена снимка, малко момиченце с розова шапчица. Въпреки суровото си изражение, Сю изглеждаше някак по-мека тук, в собствения си дом.

— Сю, съжалявам за онова, което се случи — подхвана Анна.

Сю вдигна вежди, невпечатлена от думите й.

— Искам да кажа, че съжалявам за онова, което направихме, като те освободихме. Знам, че баба ни имаше добро мнение за теб — тя самата ми го каза.

— Така ли? — изненада се Сю.

— Да. И ако не работехме вече двете заедно в магазина, може би щяхме да вземем друго решение.

Една невинна лъжа не вредеше на никого, увери себе си Анна.

— Беше малко жестоко — отбеляза Сю. — И внезапно, трябва да ти кажа. Когато чух, че бизнесът остава в семейството, предположих, че мястото ми е сигурно. Реших, че ще ме потърсите, както направи Вивиен. Не очаквах да ме изхвърлите навън като някакъв боклук.

— Не искахме да те накараме да се почувстваш така. — Анна се сети как реагираха с Имоджен, когато Сю излезе от магазина — със смях на облекчение. Сега й се стори коравосърдечно. — Съжалявам. Трябваше да направим бизнесплан и почти не ни останаха пари, след като отделихме за основните неща.

— Е, нека ти кажа, че знам какво значи да останеш почти без пари — каза Сю. — Това нещо тук. — Тя посочи газовата печка — Почти не съм я включвала през зимата. А от онова, което ми носеше малкият Джейми, не остана нито пени, след като го окошариха. — Тя вдигна насълзени очи към младежа на сватбената снимка.

— Сигурно ти е тежко — каза Анна съчувствено.

— Да. Но не толкова, колкото ми тежи мнението на околните. — Сю поклати глава. — Съседите ме зяпат. Знам, че ме осъждат, че ме мислят за лоша майка. По същия начин гледат и жена му, Сали. Дори и на малката Кери-Ан не й се разминава в училище — тя е само на седем години, а все я одумват, че баща й краде.

Сю беше стиснала длани в скута си.

— Онова, което направи беше лошо. Но той не е лош, Джейми. Шест месеца без работа… с ипотека и дете, което трябваше да издържа… това пречупи нещо у него.

Анна кимна, докато слушаше.

— Не беше хубаво и онова, което направих аз — добави Сю. — Знам защо си тук. Заради отзивите, които написах. Но бях бясна.

— Разбирам защо — опита се да я успокои Анна.

— Баба ти — продължи Сю — беше единственият човек тук, който не ме осъждаше. Когато се разчу новината, всички съседи клюкарстваха в магазина на ъгъла. Мислеха, че не ги чувам, но разбира се, че ги чувах. И знаеш ли какво направи баба ти?

Анна я изчака да продължи.

— Веднага пристигна тук и почука на вратата ми. Даде ми една визитка и мека играчка за Кери-Ан. Каза, че все ни мислела. Две седмици по-късно ми предложи работата.

„Такава си беше баба Вив“, помисли си Анна. Човек не можеше да я сбърка. А днешният ден показа, че те с Имоджен имаха още много да учат от състрадателния й характер.

— Не я познавах много добре — призна Сю, — но в тази жена имаше нещо специално.

— Имаше добро сърце — допълни Анна. — Колко остава още, докато освободят Джейми?

— Два месеца — изрече бавно Сю. — Сали се хвана на работа в деликатесния магазин, докато детето е на училище. Това малко облекчи нещата. Тревожа се повече за шансовете на Джейми, когато излезе от затвора.

— Съжалявам, че няма с какво да ви помогнем — отбеляза Анна.

— Нещата се променят — въздъхна Сю. — Може би трябваше да разбера това по-добре от самото начало. Вината не е твоя, нито на сестра ти. Всъщност не. Отговорът изглежда лесен, но да си кажем правичката, животът не е толкова праволинеен, нали?

— Не — отвърна й Анна, проумявайки сложността на ситуацията. — Наистина не е.

 

 

— Здравей, мамо, татко вкъщи ли е? — попита Анна. — Исках да разбера как е след всичко, което се случи.

— Да, миличка — отвърна Джан по-бодро, отколкото от много време насам. — Сега ще ти го дам.

— Здравей, Анна — обади се баща й. — Как си?

— Добре съм. А ти, как се развиха нещата, след като си тръгнахме онзи ден?

— Не беше много приятно, както можеше да се очаква. Но Франсоаз и Мартин си тръгнаха без скандали.

— Благодаря ти, че ни защити.

— Няма за какво да ми благодариш. Направих онова, което би направил всеки баща. Мартин е оставил тази жена да си разиграва коня още от деня на сватбата им, но проклет да съм, ако смята, че може да се меси и в нашето семейство.

Анна се усмихна вътрешно.

— Звучиш ми по-добре.

— Е, ту съм добре, ту по-зле, но този спор с положителност събуди нещо в мен. А е хубаво да не си безчувствен.

— Въпреки това, баба Вив сигурно ти липсва много.

— Разбира се, че ми липсва. Ежедневните й обаждания. Домашните сладки, които изпращаше с пликове, спомняш ли си ги?

— Да, и на мен ми липсват.

— Все още чувствам празнина без нея тук, в семейството. Като че ли там, където е била, е останало празно място. Беше ми трудно да стоя в къщата й… цялото това пространство, което тя изпълваше с бъбренето и смеха си. Сега ми изглежда толкова голяма и празна. Но къщата е едно от последните неща, останали от нея и аз дадох на Мартин ясно да разбере, че искам да я запазим още малко.

— И той съгласи ли се?

— Да. Той се отказа от плана с предприемачите. Когато сме само двамата, можем да обсъдим нещата. Проблемите започват, когато Франсоаз е наоколо. Във всеки случай вече няма да си пъха носа във вашия бизнес с магазина. Сега вече би трябвало да имате попътен вятър.

— Да, горе-долу.

Как можеше да замазва нещата и да се преструва, че всичко е наред? Той заслужаваше да знае как точно стоят нещата, финансово.

— Всъщност, исках да поговоря с теб за това — започна Анна и си пое дълбоко дъх. — Както знаеш, ние сме започнали някои неща, но не съм ти споменала, че парите не достигат повече от очакваното.

— Мама не ви ли остави нещо за начални разходи?

— Да, но ние ги похарчихме много по-бързо, отколкото смятахме. Мисля да взема заем, за да оправим нещата.

— Звучи разумно — съгласи се той без колебание. — Повечето малки предприятия го правят по едно или друго време, нали? Сигурен съм, че каквото и да решите, ще е правилно.

— Окей — каза Анна, изпитвайки облекчение от реакцията на баща си. Все едно че й беше дал разрешението си да предприеме рискована стъпка. — Благодаря ти, татко.

 

 

След като поговори с баща си, Анна обсъди плана си с Имоджен, а после се обади и си уреди среща с една позната консултантка за кредитиране на малък и среден бизнес. Жената прояви разбиране по отношение на предизвикателствата, с които се сблъскваха. Не можеше да ги посъветва да вземат голям заем, но и онова, което банката можеше да им отпусне, щеше да е напълно достатъчно, за да си стъпят отново на краката. За пореден път „При Вивиен“ имаше шанс да се пребори.

Когато излезе на оживената главна улица, Анна извади мобилния си телефон и набра номера на Имоджен.

— Време е да проучим откъде да се снабдим със смокини и ванилови шушулки.

— Наистина ли? — възкликна Имоджен възбудено.

— Да, получихме нов заем. Но обещай ми, че този път…

— Няма да купувам нищо — прекъсна я Имоджен сериозно, — повтарям… нищо… дори не и луксозни вафлени фунийки, без да се допитам до теб.

— Правилно.

— Що се отнася до другите новини — продължи Имоджен бодро, — ванът е поправен, и то почти без пари. Фин свърши тази работа. Искаш ли да го пробваш?

— С удоволствие. И сега, когато нещата не са толкова напечени, всъщност наистина го искам. Но след работа имам среща с Джон… искам да му разкажа как вървят нещата.

— Окей, ще се видим утре в магазина и можем да започнем да купуваме някои продукти. Благодаря ти, Анна, знам, че ще се справим.

— Ще се справим — повтори Анна, като за пръв път от дни наред, почувства, че може би е вярно.

Тя тръгна бавно из Лейнс към офиса на Джон. Наистина очакваше с нетърпение да сподели с него част от добрите новини за магазина за сладолед. Напоследък като че ли му разказваше само какво не е наред с магазина.

Административната сграда на фирмата „Ен Вижън“, в която работеше Джон, се виждаше отдалеч сред ниските джорджиански сгради. Анна стигна до входа и мина през въртящата се врата, която водеше към рецепцията.

— Здравейте — поздрави тя младата служителка на рецепцията. — Можете ли да повикате Джон Гари, моля? Аз съм Анна, неговата приятелка.

Докато момичето на рецепцията преглеждаше списъка с телефоните, Анна огледа фоайето на рецепцията, осеяно с ярки кресла и надуваеми дивани. Тя изведнъж се почувства малко не на място в официалния костюм, който бе облякла за срещата.

— Съжалявам, но не мога — обади се най-сетне момичето от рецепцията.

— Сигурна ли сте? Обикновено това не е проблем.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

Анна разкопча едно от копчетата на сакото си. Беше й горещо и неловко.

— Защо? — попита тя. — Никога не съм имала проблем досега, а идвах тук доста често. Знам, че е частно посещение, но…

Телефонът иззвъня.

— Не, работата не е в това — промълви момичето на рецепцията с извинителна усмивка, докато отиваше да вдигне телефона. — Джон Гари е напуснал компанията преди три седмици. Той вече не работи тук.

Анна постоя объркана за момент, после бавно излезе отново на улицата. Тя извади телефона си и набра мобилния на Джон. Трябваше да е някаква грешка. Момичето на рецепцията беше ново, така че лесно би могло да сгреши.

— Свързахте се с телефонния секретар на Джон Гари. Моля, оставете съобщение.

Анна натисна червения бутон, после веднага опита отново. Когато всичко се повтори, тя пусна телефона в чантата си и си пое дълбоко дъх. Трябва да има някакво обяснение, каза си тя, нямаше смисъл да се опитва да разбере какво става, преди да е говорила с Джон. Имаше нужда да се разходи, за да си проясни съзнанието. Оказа се, че върви към градините на Кралския павилион.

Седна на една пейка, обърната към величествения бял павилион, който бе рекламирала толкова дълго. Джон й беше споменал, че има промени в службата му, но нищо повече. С положителност не й беше казал нищо, което да й подскаже, че е напуснал компанията. Тя опита за последен път да се свърже с него по мобилния телефон и затвори след съобщението.

След няколко минути, когато стана да си върви, видя една телефонна будка. Влезе вътре, изкара номера на Джон на мобилния си телефон и го набра.

След няколко позвънявания той вдигна.

— Здравейте, Джон е на телефона.

Тя задържа дъх, опитвайки се да не издава никакъв шум. Мислите й препускаха. Защо игнорираше всичките й обаждания, а вдигна, когато не знаеше кой му звъни?

— Ало? — отново чу гласа му.

В помещението се чуваше смях на дете. Смях, който тя никога не би могла да сбърка.

 

 

По-късно вечерта, вече у дома, Анна чакаше на дивана с пуснат телевизор без звук. Когато най-сетне чу как ключа на Джон се превъртя в бравата, започна да й се повдига от нерви.

— Здравей, скъпа — провикна се той.

Влезе във всекидневната и се наведе да я целуне. Тя се отмести съвсем малко и целувката му се запечата на бузата й.

— Какво има? — попита той, като седна до нея.

— Объркана съм — отвърна Анна. — Имам чувството, че нещата, които мислех, че знам, вече нямат смисъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джон.

— Минах покрай офиса ти днес и ми казаха, че вече не работиш там.

Джон си разхлаби вратовръзката.

— О! Имат предвид на пълен работен ден. Казах ти, че ролята ми се е променила малко, скъпа. Сега съм нещо като свободен консултант, така че повече съм по срещи, вместо на бюрото през цялото време. Сега работя за повече компании, а не само за „Ен Вижън“. Не съм имал време да ти обясня всичко това, нали? Ти беше толкова заета с магазина.

Анна се намръщи.

— Значи този следобед си бил с клиент?

— Да — отвърна Джон. — Чак досега. Страхотна възможност е, ако се реализира.

Анна се разкъсваше — имаше толкова много неща, които никак не пасваха и въпреки това не й се щеше да го обвинява в лъжа.

— Има ли някаква причина да ме подлагаш на подобна инквизиция сега? — разсмя се Джон. — Искам да кажа, изглеждаш ми доста елегантна, за да ходиш на работа така в магазина за сладолед.

— Ходих да ми одобрят заема — каза Анна. — За бизнеса.

— Къде си ходила? — сбърчи чело Джон. — Влагаш още пари в онова място?

— Да — отговори тя спокойно. Това беше едно от малкото неща в момента, за които бе абсолютно сигурна. — Трябва да инвестираме.

— Имоджен похарчи почти всички пари, които баба ви беше оставила, а ти реагираш по този начин?

— Взехме решение — отвърна Анна сковано. — Аз и Имоджен.

Начинът, по който тя се почувства този следобед, когато чу как телефонът му звъни, без той да вдига, я връхлетя с болезнена яснота.

— Защо не вдигаше днес, когато ти се обаждах?

— Казах ти — отвърна той рязко. — Бях на среща.

— С Алфи ли? — сопна се тя.

Джон я гледаше безизразно, но не изрече нито дума.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Анна, след като мълчанието помежду им продължи цяла вечност.

— Уволниха ме — най-сетне призна Джон.

— Какво? — възкликна Анна, невярвайки на ушите си. Всяка сутрин без изключение Джон ставаше и обличаше костюма си. Разговаряха за срещите му вечерта. Нещо не се връзваше. — Кога?

— Преди месец. Не знаех как да ти кажа.

— Преди месец… значи почти през половината от времето, докато живеехме заедно, ти си ме лъгал?

— Предполагам. Не исках. Просто не знаех как да ти кажа истината — заяви той с напрегнато лице. — Подходящият момент като че ли никога не идваше.

— Окей — каза тя, притискайки ръка към челото си в опит да проумее ситуацията. Сега поне знаеше как стоят нещата. — Ще го преодолеем, Джон. Ще си намериш нова работа или ще измислим нещо. Няма нищо.

— Всъщност има — възрази той и сведе очи така, че да не среща погледа й.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах нужда да отида някъде, Анна. Имах нужда от дом, а тук не се чувствам у дома си. Исках да ида някъде, където да почувствам отново себе си.

— Да почувстваш себе си?

— Не знам какво да кажа — продължи Джон. — Не знам какво означава всичко това. Но мястото, където съм си аз е с Алфи. И с Миа.