Аби Клементс
Карамел с морска сол (36)

Глава трийсет и трета

На дъската за специалитети — Възхитителният сладолед за кучета на Хепбърн

В четвъртък сутринта Имоджен вървеше по камъчетата на плажа в Кемп Таун, където бреговата ивица беше по-свободна и тя можеше да хвърля топката на Хепбърн, без върху нея да скачат стотина други, по-едри кучета. Облечена с джинси и избеляла тениска, с невчесана коса и без капчица грим, тя излезе от къщи, за да си проветри главата, след като си запази място за полета на 17 август, след седмица и половина. Не очакваше да види никой познат.

До самата вода с група курсисти обаче стоеше Фин. Показваше им как да се изправят на дъските, точно както беше показал и на нея преди няколко дни. Той демонстрира умело движението, а после курсистите от групата се опитаха да го повторят. Той я видя, преди тя да успее да се извърне.

— Имоджен — извика той, обръщайки гръб на групата.

Тя се усмихна и му махна, но инстинктивно ускори крачка. Не бяха разговаряли след срещата им в края на предната седмица и тя не знаеше какво да му каже.

Преди обаче да е направила и няколко крачки, Фин вече стоеше до нея върху каменистия плаж и нежно я хвана за ръка.

— Хей — каза той.

— Здравей — отвърна Имоджен, опитвайки се да изглежда спокойна. Хепбърн я гледаше въпросително с огромните си кръгли кафяви очи. „Харесвам този мъж — като че ли казваше той. — Защо се опитваш да му избягаш?“

— Май че си по средата на урок — отрони най-сетне Имоджен.

— О, не се тревожи за това — отвърна Фин. — Мисля, че ще им дойде добре да се поупражняват.

Имоджен погледна през рамото му и видя, че мъжете и жените продължаваха да се борят с дъските си, избухвайки в шумен кикот, когато отново падаха на земята.

— Може би си прав. — Тя се усмихна въпреки нервността си.

— Всичко наред ли е? — попита Фин. — Нещо много се умълча.

— Извинявай — каза тя, като се сети за всички съобщения и позвънявания, които игнорираше. — Седмицата беше напрегната.

— Виж, вероятно ще съжалявам за това — започна Фин и я погледна право в очите. — Но във всеки случай щях да играя с открити карти. Наистина те харесвам, Имоджен, и с теб се чувствах невероятно през последните няколко седмици. Затова не се отказвам. Не знам какво мислиш ти, но аз упорито не се отказвам. Така че — продължи той, — ако бях по-малко заблуден, определено щях да приема, че не те интересувам. Но истината е, че наистина искам да се срещнем отново.

Имоджен стоеше мълчаливо върху каменистия плаж. Чуваше как се разбиват вълните и как се смеят курсистите в групата, а покрай тях мина и тайфа с преносим сидиплейър — но думите, които искаше да каже, й се изплъзваха.

— Благодаря — промърмори тя най-сетне.

— Благодаря ли? — повтори думите й Фин с изненадана усмивка. — Това не е отговорът, който се надявах да чуя, но можеше да бъде и по-лошо. По-добре да се връщам при групата — заключи той и погледна през рамо, когато курсистите нададоха приветствен вик. Един от тях беше успял да усвои движението за изправяне и другите му ръкопляскаха. — Изглежда, че те напредват и без мен.

— Слушай… — подхвана Имоджен. Не можеше да го остави да си тръгне така, след като щеше да отлети след по-малко от две седмици.

— Ще дойдеш ли у нас тази вечер? Ще ти приготвя вечеря и можем да поговорим.

Очите му светнаха отново.

— Ще се видим в осем — съгласи се той, а после се обърна и изтича към водата.

Имоджен внесе чантите с покупки в антрето и затвори входната врата на Вивиен след себе си. Беше странно да приготвя вечеря за Фин, сякаш това беше начало, а не някакъв край.

Тя седна във фотьойла до камината, тапициран в тъмнозелено кадифе, с пружини, които на места се усещаха през плата. До нея имаше снимка на баба й, хванала за ръце Имоджен и Анна като малки. Докато се взираше в лицето на Вивиен, в кротките й черти и добре фризирана коса, вдигната назад в свободен кок, тя за момент си помисли, че усеща присъствието й в стаята. Имоджен се вгледа в снимката и прошепна тихичко: „Правя онова, което трябва, нали, бабо Вив?“.

За пръв път в живота си Имоджен се чудеше дали пък онова, което имаше, не беше твърде ценно, за да рискува да го изостави.

Имоджен наля отново вино на Фин. Не беше вечер на икономии, помисли си тя, докато гледаше как се лее червената течност.

— Значи вече си резервирала място за полета? — каза той.

— Да, така или иначе имах билет за обратен полет, но едва вчера уточних датата.

— Еднопосочен полет?

— Да — потвърди Имоджен, като наля и на себе си, а после седна до масата. — Съжалявам. Знам, че сигурно изглежда внезапно, но от известно време все имах едно на ум, че искам да се върна и да довърша поредицата снимки, които ти показах. Ако не се беше случило това с баба Вив, изобщо нямаше да съм тук.

Той поклати глава.

— Е, аз наистина се държах като идиот тази сутрин, нали?

— Не — отвърна Имоджен. — Беше честен. Може би за всички ни би било добре да сме малко по-честни. Наистина ми беше приятно да прекарвам времето си с теб, Фин.

— Аз просто не очаквах… — Той отпи от виното си, а после остави чашата обратно на масата. — Не знам какво очаквах да се случи тази вечер, но не и това.

— Знам — каза Имоджен. — Наистина те харесвам и не ми беше лесно да взема това решение. Във всеки случай, не исках да замина, без да се сбогувам както трябва.

— Значи сбогуване — промълви Фин с крива усмивка. — Добре.

След вечеря се преместиха във всекидневната, всеки с чиния с ябълков кръмбъл^[1] и сладолед. След като смениха темата за бъдещите планове на Имоджен, атмосферата се поразведри.

— Сладоледът не е мое творение — каза Имоджен, — така че няма за какво да се тревожиш. Този тук е с комплименти от супермаркета.

— Благодаря — отвърна Фин. — Макар че съм сигурен, че вече си експерт.

— Не съм много сигурна — отвърна Имоджен. — Напоследък все оставям приготовлението на Анна.

— Виж какво. Аз очевидно се мъча да изглеждам спокоен във връзка с твоето заминаване, но всъщност съм съкрушен.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — отвърна Имоджен, на която откровеността на Фин даде възможност да изкаже какво точно мисли. — И аз съм съкрушена. Но ти наистина изглеждаш пуснал корени, а аз не мога да остана тук, след като знам, че винаги ще се питам „ами ако…“. Това няма да е честно по отношение на нито един от нас.

— Има една възможност, която не сме обсъдили.

— Окей, давай — подкани го Имоджен с изострено любопитство.

— Просто мисля на глас и на теб може да не ти хареса идеята. От известно време мисля, че ми трябва малко почивка. Шест години се претрепвам от работа без отпуск, за да стъпи бизнесът ми на крака. Анди все мрънка, че не му възлагам повече отговорности и съм сигурен, че ще успее да се справи сам известно време.

Постепенно Имоджен започна да проумява онова, което казваше Фин и на устните й цъфна усмивка.

— Какво ще кажеш да ти правя компания? — предложи Фин. — Няколко месеца на плажа, не се сещам за нищо по-хубаво от това, или пък за някой друг, с когото бих искал да си прекарвам времето.

Имоджен остави думите да проникнат в съзнанието й и да добият реалност. Фин — Фин и тя — в Тайланд. Заедно.

— Това ще ни даде шанс, нали? — попита Имоджен.

— Да — отвърна той. — Освен това ще е забавно. А ако не проработи, всеки ще си поеме пътя. Но нещо, не знам точно какво, ми подсказва, нещо като прозрение… Имам чувството, че може и да успеем.

— Знаеш ли какво, Фин — каза Имоджен, цялата разцъфнала в усмивка. — Мисля, че идеята ти е блестяща.