Аби Клементс
Карамел с морска сол (33)

Глава трийсета

Анна затвори входната врата след себе си и влезе в апартамента. Беше си вкъщи и въпреки това — по-малко от седмица след раздялата с Джон — всичко изглеждаше различно. Тя влезе в спалнята и седна на леглото, за да отпочинат краката й след още един натоварен ден в магазина. И без да поглежда, тя знаеше къде какво липсва — половината гардероб беше празен, в шкафа в банята имаше две свободни полици, където Джон държеше самобръсначката и афтършейва си. Във всекидневната нейните дивидита и сидита се бяха килнали настрани, тъй като вече не ги подпираше колекцията на Джон. Докато все още й трябваше време да свикне с празнините, тя все пак беше благодарна, че той се изнесе бързо и че не остави апартамента осеян с разни неща, които да й напомнят за него. Така беше по-лесно.

Откакто Джон си отиде, не я хващаше сън, в главата й все се въртяха мисли за случилото се, за онова, което би могла да направи другояче, а отговори все нямаше. Липсваше й тялото му до нейното нощем в леглото, успокояващото чувство, че ако нещо не беше наред, той е там.

Споделяната някога от двама им интимност обаче, начинът, по който един разговор или шега можеха да я накарат да се усмихне часове по-късно — всъщност кога за последен път бе изпитвала подобно нещо? Като се обърнеше назад, нещата бяха започнали да се променят от мига, в който те с Джон заживяха заедно, а може би дори и по-рано. Тя толкова се стараеше всичко да е наред, че не й оставаше време да се огледа и да разбере, че всъщност нищо не беше както трябва.

Анна стана и отиде в свободната стая. Защото сега тя беше точно това — малка стаичка, която ставаше за кабинет, място, където можеше да си води сметките и да извършва други административни дейности, свързани с магазина. Анна се насили да не се вглежда в пъстрия скрин и малкото креватче. Може би можеше да подхване ново хоби, за което стаята щеше да й послужи. Да сложи тук компютъра си и да пише — можеше да състави готварска книга с летни рецепти за сладоледи.

Тя хвана края на скрина, при който Алфи бе дотичал възбудено, за да го пипне. Пръстите й се задържаха върху дръжката, после тя бавно отвори горното чекмедже. Беше празно. Второто — също. Третото чекмедже… отначало и то й се стори празно, но после я видя. Забутана отзад в него беше една от тениските на Алфи — жълтата с жирафа отпред, която тя му беше подарила.

Седнала на креватчето на Алфи, Анна притисна тениската до гърдите си. Спомни си последния път, когато го видя облечен с нея и как се усмихваше. Да се сбогува с Джон беше едно — но това беше нещо съвсем различно. И когато сълзите рукнаха от очите й, тя не можа да ги спре.

На дъската за специалитети — Гранита с еспресо

На другия ден, в събота, Анна запали осветлението в магазина. Ако съдеше по последните няколко дни, трябваше да побърза, за да приготви всичко. До час отвън щеше да се натрупа опашка.

След купона на крайбрежната улица бяха затрупани от клиенти — „При Вивиен“ бе рекламиран широко в местните вестници (този път положително) и туристическите справочници. Лятната ваканция докара поток от посетители в Брайтън и мнозина от тях бяха включили магазина в списъка си с места, които трябваше задължително да посетят. Славата му се предаваше от уста на уста и някои туристи дори пристигаха с желание да опитат определен вид сладолед.

Толкова рано сутринта обаче никой не търсеше фунийки и чашки със сладолед. Възрастните идваха заради измислената от Анна гранита с кафе еспресо — нещо ободряващо рано сутрин, с капка калорично удоволствие. Щедър слой прясно бита сметана, притисната като в сандвич от два слоя тъмен, зърнест лед с вкус на кафе.

Анна включи касата и се усмихна, когато един от новите й редовни клиенти влезе в магазина. Висок, с очила с телени рамки, собственик на местна фирма за недвижими имоти, той обичаше да изненадва колегите си с вкусни неща от нейния магазин.

— Добро утро, Даниъл — поздрави Анна, докато избърсваше дъската за менюто.

Имаше сладолед с два нови аромата, които тя трябваше да добави към днешния списък.

— Здравей, Анна. Днес изглеждаш добре — каза Даниъл учтиво.

— Така ли? — Анна оправи престилката си. — Предполагам, че стоенето до среднощ и правенето на сладолед влияе така на едно момиче — добави тя с усмивка.

Все още чувстваше вътрешна болка от всичко, което се бе случило с връзката й с Джон, но след като се наплака предната нощ, този път усещаше и нещо друго, нещо, което не бе очаквала — някакво чувство за свобода. Апартаментът й сега си беше нейно собствено пространство, тихо и спокойно и животът й отново беше под неин контрол.

— Е, каквото и да е, отива ти — добави Даниъл.

След като се оправи със сутрешната навалица, Анна включи радиото все на същата позната радиостанция и отвори лаптопа на магазина. Трябваше да направи няколко поръчки за местни продукти и бързо изпрати няколко имейла. През месец май нямаше и да повярва, че скоро ще е толкова заета с клиенти, че едва ще намира време да изпълни всички поръчки. Тогава имаше дни, когато те с Имоджен нямаше какво да правят.

По средата на поредния имейл за поръчка в чата изскочи съобщение.

Матео: Онзи сладолед с гевречета е невероятен, Анна. Клиентите ни полудяха по него.

Анна усети прилив на възбуда. Матео беше онлайн, точно в момента. И беше харесал рецептата й! Тя се усмихна и написа в отговор:

Анна: Проклятие, знаех, че не бива да споделям тайните си с такава лекота. Сега определено няма да ти кажа нищо за сорбето с шампанско, което забърквам…

Докато чакаше отговора, Анна се сети за пощенската картичка от него, която бе сложила в една книга у дома си. Усмихна се при спомена за Флоренция, за златното слънце по раменете си, за уханието на прясна паста и ароматно червено вино…

Матео: Звучи възхитително. Забърквам? Веднага вадя речника :-)

Анна: Извинявай — правя… Как си, Матео? Все още ли има много слънце при теб?

Матео: Времето е прекрасно. Аз съм в Сиена и все още работя с приятеля си и чакам с нетърпение да отворя собствен магазин. Кога ще дойдеш тук отново?

Върху ръцете на Анна на клавиатурата падна сянка и тя стреснато вдига очи.

— Имоджен — каза и рязко затвори прозореца на екрана. — Какво правиш тук?

— Ами аз работя тук — разсмя се непринудено Имоджен. — Казах ти, че днес ще дойда, нали?

— Не — отвърна Анна и усети как се изчерви. — Не си ми казала.

— Е, във всеки случай… — Имоджен придърпа едно високо столче срещу сестра си. — … има някои неща, които искам да ти разкажа — каза тя със заговорнически шепот.

— Така ли? — Анна свъси вежди. — Те обясняват ли защо се държиш така странно?

— Аз ли? — отвърна Имоджен. — Ти отговаряш рязко и си криеш компютъра. Но аз няма да любопитствам, защото имам по-интересни неща, за които да мисля. Вчера прекарах един наистина хубав ден.

— Направо сияеш, колкото и да ми е мъчно да го призная. Любовна история ли надушвам?

— Да — отвърна Имоджен. — Или поне аз мисля така.

— Познавам ли го?

— Да, всъщност е съвсем близо до нас.

— Фин — каза Анна, като се усмихна на прозрението си. Усмивката на Имоджен веднага потвърди подозрението й. — Хубаво. Известно време добросъседските отношения ще продължат.

— Би трябвало — отвърна Имоджен.

— Виждам, че нямаш търпение да ми разкажеш подробности. Давай.

— Добре. Ами разбирахме се наистина чудесно, когато се срещнахме в Гластънбъри, но по някаква причина нищо всъщност не се случи. Само едно приятно привличане. После излязохме заедно онази вечер след купона тук на плажа и като че ли всичко дойде на мястото си. С него ми е лесно, мога да разговарям дори и за сериозни неща.

— А вчера?

— Той ме закара до един прекрасен изолиран залив и ме научи да карам сърф. А следобеда си направихме пикник и бъбрихме.

— Звучи страхотно — отбеляза Анна.

Не можеше тайничко да не се възхищава на който и да било мъж, който успееше да устои на темпото на Имоджен, да не говорим за това да поддържа интереса й.

— Точно така си беше — каза Имоджен. — Така си е. Чувствам се леко откачена. По един приятен начин.

— Може и да не съм експерт по любовните въпроси, което личи от съсипания ми любовен живот в момента, но съм почти сигурна, че това е на добре. Кога ще се видите отново?

— Тази вечер, ще ме води на вечеря. В някакъв луксозен ресторант. След малко се втурвам по магазините да си купя нещо по елегантно.

— Струва ми се, че той здравата е хлътнал — каза Анна. — И определено изглежда приятно момче. Нали ще си добра с него, а?

— Разбира се, че ще съм добра — отвърна Имоджен, като завъртя очи. — Какво, за бога, те кара да ми задаваш такъв въпрос?