Аби Клементс
Карамел с морска сол (12)

Глава девета

Седнала на едно от ретро столчетата в магазина за сладолед, Имоджен отвори лаптопа си. Устоя на порива да отвори фейсбук — при това сиво и дъждовно време да гледа приятелите си по тайландските плажове беше последното нещо, от което имаше нужда. Не можеше да спре да се чуди какво ли е намислил Лука. Вече почти месец не й беше писал нито дума.

Тя обаче отказваше да размишлява върху това. Днес търсеше вдъхновение. Време им беше да ускорят нещата. От счетоводните книги ставаше ясно, че онова, което те предлагаха, не беше достатъчно, за да привлече местните хора от редовните им магазинчета, камо ли пък лондончани и туристи по южното крайбрежие. Беше време да вкарат „При Вивиен“ в следващия етап.

Тя отвори на страницата на сладоледите „Бен и Джери“ и прочете как от малък бизнес бяха създали глобална империя, като открили първия си магазин в неизползвана бензиностанция, сервирали безплатно сладолед на приятели и наели един пианист, който да забавлява клиентите, докато чакали на дълга опашка да си купуват фунийки със сладолед. Така по става, усмихна се тя на себе си. Огледа се наоколо къде биха могли да вкарат малък роял. Може би нямаше да могат.

После отвори друг сайт — на мъжа, който бе създал първия камион с течен азот и продукти от портвайн до сирене „Стилтън“, както и бе експериментирал с желета, за да накара сладоледите да светят в тъмното. Клиентите му се трупали на стада. Инстинктивно усещаше обаче, че чудатите нововъведения и свиренето на пиано нямаше да свършат работа в „При Вивиен“. Ако се съдеше по най-оживените кафенета в малките улички, висококачествената храна и сезонните продукти привличаха най-много местните хора.

Имоджен разбра — при правилен подход можеха да превърнат аркадата, тази отдалечена част от крайбрежния булевард — в място за любителите на сладолед. Един или два следобеда в кухнята на Анна с рецепти, извадени от интернет, обаче определено нямаше да свършат работа. Магазинът трябваше да предлага нещо специално — нещо, което да го стимулира и твърдо да го вгради в картата на заведенията по южното крайбрежие. Беше време да преминат някакво обучение.

Тя прегледа скъпите магазини за сладолед и курсове онлайн, а после погледна цените. Окей, това щеше да им струва сериозна сума — но въпреки всичко те можеха да си позволят едната от тях да премине такъв курс. Анна винаги е била готвач по природа и тази нейна страст можеше да се окаже най-голямото им предимство. С малко инвестиции и няколко дни обучение в занаята тя със сигурност щеше да може да приготвя висококачествени сладоледи не по-зле от най-добрите от тях? После можеше да обучи Имоджен. Чак толкова ли щеше да е трудно?

Възбудата на Имоджен растеше, докато преглеждаше подробностите около едно лондонско училище по готварство. „Ще ви научим как да правите сорбета, сладолед на карамелена основа…“ Но къде бяха пухкавите, страхотни на вид сладоледи, истинския „джелато“?

Ама, разбира се, помисли си Имоджен и със смях се плесна по челото за собствената си недосетливост. В Италия!

Докато въвеждаше новите условия за търсене, на екрана й примигна прозорче със съобщение от Сантиана.

Имоджен веднага се развесели. Повече то две седмици не беше се свързвала с най-добрата си приятелка на острова и само видът на името й вече беше като слънчев лъч.

Имоджен, здравей.

Здравей! — написа бързо в отговор Имоджен. — Как вървят нещата? Липсвам ли ви?

Да, разбира се. Без теб е различно.

Различно ли? — помисли си Имоджен, свъсила чело. Какъв странен начин на изразяване. И написа в отговор:

В какъв смисъл различно? Досадно? Чувствате се изгубени без партньорката си по пиене и гмуркане ли?

Загледа се в празния екран.

Имо, има нещо, което трябва да ти обясня.

Сериозният тон на посланието изненада Имоджен. Приятелството им беше простичко — ядяха заедно, плуваха заедно, смееха се заедно. Не водеха сложни разговори. Появи се нов текст.

Преди да си видяла нещо по фейсбук, наистина съжалявам… ние с Лука…

Като че ли удариха Имоджен в стомаха.

Тя отвори профила на Лука в сайта. Видя веднага снимката на стената му — как двамата прегърнати със Сантиана се целуват… в бар „Комодо“, където Лука планираше да я посрещне след пристигането й.

Беше й казал, че ще му трябва време да помисли, но да вмести това в започване на връзка с уж най-добрата й приятелка?

Появи се ново съобщение от Сантиана.

Съжалявам.

Надявам се, когато се върнеш тук, да си останем приятелки.

Ръцете на Имоджен замръзнаха върху клавиатурата, докато се мъчеше да проумее какво става. Не предполагаше, че нещата ще се променят така.

Чу вратата на магазина да се отваря и един мъжки глас прекъсна мислите й.

— Самичка ли си днес?

Тя вдигна очи и видя Фин, застанал на прага.

— Да, здравей, Фин.

Пръстите й увиснаха над клавиатурата. Какво можеше да каже на Сантиана? Как да изрази с думи как се чувства сега?

— Чудех се дали нямаш нужда от някаква помощ — предложи Фин. — Днес никой не се е записал за урок, така че като никога разполагам с малко време.

— Нямаме нужда — каза Имоджен, като насочи вниманието си отново към лаптопа си, където на екрана току-що изскочи „Добре ли си?“. — Но благодаря ти. Днес е спокойно, но това няма да продължи дълго — каза тя с пресилена усмивка. — Работя върху някои идеи за развитие на бизнеса.

— Звучи интересно.

— Да, така е — съгласи се Имоджен, нетърпелива да приключи разговора и да се върне към компютъра.

Той се усмихна извинително.

— Имам чувството, че прекъсвам нещо.

— Не прекъсваш — възрази Имоджен, но очите й отново се върнаха на екрана.

— Добре. Е, във всеки случай, ще те оставя да работиш. — Фин се обърна и тръгна към вратата.

 

 

— Връщаш се рано — изненада се Имоджен, зяпнала Анна, която стоеше на вратата на къщата на баба й под един чадър.

— Знам — въздъхна Анна със съкрушено изражение на лицето.

— Само дето… Не те очаквах да се върнеш толкова рано. Мислех, че ще останете целия уикенд?

— И аз така мислех. — Анна влезе и затвори чадъра.

— Ще сложа чайника.

Анна тръгна подир Имоджен към кухнята, а Хепбърн ситнеше близо до нея. Имоджен включи чайника.

— Ние посвикнахме малко един с друг, докато те нямаше — отбеляза Имоджен, кимайки към кучето. — Аз горе-долу свикнах. Какво стана във всеки случай?

— Алфи е болен — отвърна Анна. — Горкото мъниче. Ние с Джон бяхме в един страхотен хотел… спа, невероятна храна, истинско блаженство… но после ни се обадиха по телефона и се върнахме. Оставих Джон в къщата на Миа и ето ме тук.

— Сериозно ли е? — попита Имоджен загрижено.

— Не мисля и слава богу. Джон ми изпрати съобщение, че четял на Алфи приказка и той изглеждал спокоен и весел. Температурата му вече била спаднала, когато пристигнал.

— Жалко, че не можахте да прекарате там дори нощта, но като че ли сте постъпили правилно. По-добре човек да е сигурен.

— О, разбира се. И нямаше да можем да се отпуснем и да се наслаждаваме, след като знаем, че Алфи не е добре. Само дето…

— Да?

— Ще ти прозвучи глупаво. Но бяхме в такава романтична обстановка и в един момент Джон слезе долу да вземе нещо от колата. И за миг си представих, че може би отива да вземе пръстена.

— Ооо — отвърна Имоджен. — Разбирам те. Макар че, разбира се, пренебрегваш, по-вероятния сценарий.

— И кой е той?

— Презервативите — сви рамене Имоджен.

— Боже — изчерви се Анна. — Права си. Сигурно е слязъл за това. Чувствам се като идиот.

— Недей. Предположенията ти са били логични, като вземем предвид спонтанната почивка и баровския хотел. А и кой знае, може и да си била права. Заповядай. — Имоджен й подаде чаша чай. — Да идем да седнем във всекидневната.

— Как беше в магазина? — попита Анна, малко замаяна, докато сядаше на кожения диван. — Все така ли нямаше хора?

— Да, никаква промяна. Няма какво да ти докладвам, освен това, че сега официално сме скъсали с Лука.

— Наистина ли? — изненада се Анна.

— Да. Сантиана ми писа в началото на деня, че те двамата сега са заедно. Със снимки като доказателство, както се оказа. Надявала се да продължим да бъдем приятелки.

— Какво нахалство — възмути се Анна, подразнена заради сестра си. — Имай предвид обаче, че ако разсъждаваш от гледната точка на Лука…

— Знам — прекъсна я Имоджен. — Разбирам, че не предложих алтернатива. Щеше да ми е по-леко, ако беше избрал някоя друга, с която да живее, но в крайна сметка не мога да го виня.

— Във всеки случай, наистина съжалявам да го чуя.

— Чувствам се малко скапана, но предполагам, че съм направила избора си и може би това означава, че не сме предназначени един за друг.

— Може би — допусна Анна. — Значи не съжаляваш, че остана тук?

— Не! Разбира се, че не.

Анна повдигна въпросително вежди.

— Е, почти не. Но чуй. Нещата ще се оправят, усещам го. И знам как да го постигнем.

— Така ли? — учуди се Анна. — Трябва да отсъствам по-често.

— Странно е, че го казваш. Какво ще кажеш за едно пътуване до Италия? Защото нещо ми подсказва, че може би точно това ще предизвика поврат в бизнеса ни.