Аби Клементс
Карамел с морска сол (6)

Глава трета

Имоджен продължи да върти копчето на радиото в колата, докато най-сетне намери станция, която й хареса, а после усили звука на максимум. „Stir it Up“ на Боб Марли ревна от високоговорителите на колата в хладното неделно утро, докато сестрите поемаха по шосето за Брайтън.

Анна стисна по-силно волана.

— Трябва ли да е толкова шумно, Имо? Малко ми е трудно да се съсредоточа. А и не съм сигурна, че на Хепбърн му харесва.

— „Сладурче моеее“ — изтананика Имоджен, натисна бутона на прозореца и разроши козината на кучето.

С коса, развята от вятъра, тя за миг се почувства отново на острова — регето я върна към последната й нощ с Лука. Беше преди по-малко от седмица, а вече й се струваше като вечност. Нямаше търпение да поговори онлайн с него.

Погледна назад и видя червена спортна кола с фургон за коне отзад, която ги настигаше.

— Анна, дай малко газ. Отзад има няколко коня, които искат да ни изпреварят.

Сестра й неохотно увеличи скоростта, така че стрелката на скоростомера премина шейсет.

— Най-сетне — зарадва се Имоджен. — А ако засилиш още малко, сигурно ще стигнем в Брайтън преди вечеря.

 

 

Имоджен стоеше притеснена на площадката пред апартамента на Анна, все още с раница на гръб и каишката на Хепбърн в ръка. С непрекъснатите й подканяния бяха стигнали до Брайтън за рекордните трийсет и пет минути.

— Липсваше ми — посрещна ги Джон, прегръщайки сърдечно Анна със затворени очи.

Имоджен си мълчеше, не желаейки да прекъсва емоционалното завръщане у дома, но тишината беше разкъсана от пронизителния лай на Хепбърн.

Джон се сепна и видя Имоджен с кучето.

— Имоджен — изненада се той и се отдръпна от Анна. — Не те видях. Здравей! — Той се приближи да я целуне по бузата.

— Здравей, Джон — усмихна се Имоджен. — Доста време не сме се виждали.

— Имоджен ще остане с нас няколко дни — обясни Анна. — Надявам се, че нямаш нищо против. А що се отнася до кучето, ами има някои неща, които трябва да ти разкажа.

— Добре — отвърна приятелят й, смръщвайки леко чело, докато гледаше как Хепбърн обикаля около краката на Имоджен и каишката му се оплита в тях.

Кестенявата коса на Джон бе подстригана още по-късо, забеляза Имоджен, като бакенбардите му се сливаха с наболата брада. Изглеждаше по-спокоен, но това не бе изненадващо — когато го видя последния път, преди да замине за Азия, знаеше от Анна, че той беше в последния стадий на развода си.

— Ние с Алфи правим пица — предупреди той, като им махна да влязат в кухнята. — Останало ни е много тесто. Ще направим и за вас по една.

— Звучи идеално — зарадва се Анна, влезе в антрето и хвърли саковете. Алфи се втурна към нея. — Здравей, сладурче. Радвам се да те видя.

— Пица! — извика Алфи развълнувано. — Аз и татко правим пица.

— Това е страхотно, миличък — похвали ги Анна, хвана го за ръка и тръгна с него към кухнята.

 

 

— Та в завещанието на баба Вив имаше няколко изненади — обясняваше тя малко по-късно. — И не на последно място е завещала „Залез 99“ на нас с Имоджен.

— Така, нека си изясня тогава — започна Джон, разрязвайки прясно опечената пица на равни парчета. — Наследили сте магазин за сладолед, така ли?

— Точно така — отвърна Анна, като се облегна на стола си. — И да, както вече видя… куче.

— Хепхърн! — възкликна Алфи, седнал в столчето си. — Кученце! Сладолед!

— О, Боже, и двете магически думички наведнъж — усмихна се Джон, преструвайки се на уморен. — Да, сега имаме кученце. Но нямаме сладолед, Алфи. Съжалявам. За теб обаче има много вкусна пица.

— Алфи обича пица — отбеляза момченцето, отхапвайки от парчето, което му протягаше Имоджен, забравило за сладоледа.

— Във всеки случай, магазина, да… тя иска Имоджен и аз да го поемем. Създали са го с дядо Стенли и иска да остане в семейството.

Джон слушаше внимателно.

— Все още съм зашеметен от онази част с кучето — призна той. — Но продължавай.

— Съжалявам — прошепна Анна, когато Алфи се заплесна по нещо друго, — че не обсъдихме първо Хепбърн. Баба Вив настояваше той да остане в Брайтън.

— А що се отнася до магазина, няма за какво да се безпокоиш — намеси се Имоджен. — Аз се връщам в Тайланд, а Анна ще запази работата си.

— В общи линии това е — съгласи се сестра й. — Но утре ще трябва да идем да го огледаме, независимо от всичко… Имоджен иска да види в какво състояние се намира.

— Беше доста запуснат, когато ходихме там последния път — отбеляза Джон и наведе глава. — Може да го поизчистите, преди да го продадете. Предполагам, че това планирате да направите?

— Да — кимна Имоджен.

Анна се поколеба. Наистина ли щяха да зарежат всичко, още преди да са обмислили идеята?

— Всъщност — каза тя, — още не сме решили със сигурност какво ще правим.

 

 

Рано на другата сутрин Имоджен и Анна тръгнаха пеша към крайбрежния булевард. Небето беше изпъстрено с оранжеви ивици, а върху чакълестия плаж бяха подредени малки лодки с дъното нагоре. Въздухът се огласяше от бръмчене и звън от такелажа на малките плавателни съдове, който се удряше в мачтите им. По-нагоре на брега бяха застанали безмълвно няколко мъже с въдици в ръка, които наблюдаваха ранните вълни. Надясно от тях, като неизменна част от пейзажа на плажа, се извисяваха почернелите, изгорели руини на западния кей.

„Залез 99“ са намираше в Аркадата „Гранвил“, веднага след редица ярко боядисани плажни кабинки — релефна дървена табела в цветовете на залеза и рисунка на сладолед висеше над издрасканата с графити метална рулетка. Аркадата „Гранвил“ не беше оживена като района близо до Брайтън, отбеляза си Имоджен. Нямаше ги туристите, които се тълпяха около кея и магазинчетата за рибка с картофки и понички наоколо. Вместо това няколко местни момчета репетираха номерата си със скейтбордовете, чиито колела тракаха върху плочите, и понякога преминаваше самотен кучкар. Имоджен хвърли поглед и на другите магазинчета по улицата — магазинче за сувенири с надуваеми играчки и пощенски картички, будка за вестници и една по-малка врата със сърфбордове подпрени на стената и с жълта табела, рекламираща уроци по сърфинг.

Анна завъртя ключа в катинара, заключващ рулетката на витрината на магазина на Вивиен, и бавно я вдигна. Имоджен се наведе да й помогне.

— Божичко, толкова е тежка. Как ли се е справяла баба самичка?

— Тя не беше съвсем самичка — отвърна Анна. — Имаше си помощничка, Сю, и мисля, че приятелката й Иви понякога й помагаше. — Анна посочи магазинчето за сувенири. — Спомняш ли си, че в завещанието си баба беше оставила на Иви част от бижутата си, онзи медальон с рубини и злато, който винаги носеше? Те двете бяха много близки.

Имоджен надникна под рулетката и зърна част от мърлявия под на черни и бели квадрати, почти покрит с десетки непрочетени писма, листовки и опаковки от сладолед.

— Боже, каква мръсотия е само.

Анна също се наведе да види за какво говори сестра й.

— Ужас!

Металната рулетка изтрака шумно, докато я вдигаха. Анна отключи стъклената врата с друг ключ и те влязоха предпазливо вътре.

Мраморните плотове бяха затрупани с менюта и листове с поръчки — като че ли буря беше вилняла в стария магазин за сладолед. Огледалата по стените, които Имоджен си спомняше като блестящи и ярки, докато отразяваха образите им — как лапат кока-кола със сладолед като деца с Анна, — сега бяха мътни, потъмнели и изпъстрени с черни точки.

— Ти не каза ли, че магазинът е бил затворен само за две седмици? — попита Имоджен, като отвори един от фризерите да види какво има вътре и веднага запуши нос от силната миризма на вкиснало мляко и влага. — Уф — възкликна тя, като погледна по-внимателно. — Смърди ужасно. На дъното има купища плесен.

— Сю се е грижила за магазина сама известно време, за да може баба да си почине малко. Май не се е напъвала много — заяви Анна с чувство на вина.

Би трябвало да усети, че нещата са отишли далеч. Може би, би могла да направи нещо, за да помогне.

Имоджен забеляза машината за крем сладолед на плота.

— Спомняш ли си я? — попита тя. — Оттук ни глезеха със сладолед по време на летните ваканции, когато идвахме на гости.

Анна се доближи до сестра си и погали с любов машината.

— Май помни по-добри времена.

Анна завъртя кранчето, от което изтичаше сладоледът. То пусна само струйка мръсна вода. Двете сестри се спогледаха тъжно.

— Не съм идвала тук отдавна. Но баба никога нямаше да зареже помещението в този вид. Предполагам, че когато Сю е започвала да й помага, тя постепенно се е оттеглила от работата. Може би още тогава се е чувствала зле.

— Не говореше ли за това… как върви магазинът? — попита Имоджен и запрелиства счетоводната книга, оставена до касата.

— Рядко, винаги предпочиташе да чуе как я караме ние. Споменаваше другите собственици на магазини — Иви и един млад мъж, Фин, който от време на време идвал да я види как се справя. Но не говореше много за деловата страна. Ако беше в нейни ръце обаче, никога нямаше да западне така. Нали знаеш колко се гордееше с къщата. С магазина. — Анна се насили да се усмихне.

— Гордееше се с магазина — повтори тихичко Имоджен, като прокара пръст по мръсния плот. Пръстът й почерня. — Горкичката баба Вив. Не си го спомням така от едно време.

— Съгласна съм, че иска много работа — заяви Анна със спокойно изражение, но и някаква тревожна сянка в очите. — Макар че всички оригинални неща от петдесетте години все още са си тук — и тя посочи лампите и високите столчета, подредени край плота. — Можем да го стегнем, нали? Да запазим ретро стила, но с модерен нюанс?

Анна мина зад плота.

— Сигурна съм, че има купища интересни дреболии, скрити тук-там…

Тя се наведе да отвори един от шкафовете. Имоджен чу как на пода изтракаха чинии.

— … ще трябва, разбира се, малко въображение. — Приглушеният глас на Анна се чуваше отдолу, докато подреждаше съдовете обратно в шкафа.

Тя се изправи. Над главата й на стената висеше тежка черна дъска. Анна прочете на глас надписа с пастелен тебешир.

„Специалитетите на Вивиен“

Палачинки с ванилов сладолед и шоколадов сос

Помълча малко.

— Представяш ли си, Имо… можем да сервираме топли палачинки с лешници и шоколадов сладолед, сметанов сладолед с прясно приготвени сорбета и плодови сосове…

— Тази дъска ми изглежда опасна — прекъсна я Имоджен.

— Наистина ли? — Анна я хвана за края, но тежката дъска се залюля на куката си, заплашвайки да падне. Тя я закрепи и се отмести. — Може би си права.

— Виж, сестричке. Харесва ми, че се опитваш да видиш всичко в положителна светлина, но нека бъдем честни. Мястото е занемарено, пълно с боклуци… и не е носило приходи кой знае от колко време.

— Знам — призна Анна с чувството, че е победена. — Но… — Тя положи твърдо ръка върху плота, където двете сестри седяха някога като малки момиченца — Чувствам, че има нещо. Ти не усещаш ли?

— Мисля, че изпадаш в сантименталност — отвърна Имоджен. Отвън заръмя. Вятърът завихряше част от дъжда през отворената стъклена врата. Тя се изправи и отиде да я затвори плътно. — Не ме разбирай погрешно, Анна. Имам щастливи спомени от това място и знам, че то означаваше много за баба и продължава да означава много за татко. Но има неща, които е по-добре да останат в миналото. Имам други планове точно в момента. И дори и при най-голямото желание на света, ще ни трябват повече от няколко стари женски снимки, за да предизвикаме поврат.

Анна прибра свободните кичури на кестенявата си коса зад ушите и започна да подрежда част от листовките и бланките за поръчки на спретната купчинка. Събра безмълвно разхвърляните моливи и бележници до тях, като ги изравни идеално с ръба на плота.

— Не се вманиачавай, Анна. Знам, че се разстройваш, но истината е, че не искам да стопанисвам западнал магазин за сладолед в дъждовния Брайтън. Това е положението — добави Имоджен с малко по-мек глас.

Тя сведе очи към пода и посочи с ръка купчините опаковки от сладолед на клечка.

— А ти? Това ли е голямата ти мечта? Затова ли си работила в маркетинга още от университета, за да миеш подовете тук?

— Предполагам, че не. — Анна прехапа устна. — И със сигурност не бих могла да се справя сама. Но какви възможности имаме? Да го продадем на някой абсолютно непознат и да обърнем гръб на онова, което баба Вив наистина е искала?

— Няма нужда да е съвсем непознат. — Имоджен сви рамене.

Анна свъси чело.

— Нали не мислиш сериозно…

— Леля Франсоаз, да — заяви Имоджен. — Просто се опитвам да бъда реалистка, Анна. Не заслужава ли да го обмислим?

Не че Имоджен не изпитваше нищо. Разбира се, че изпитваше, но просто избута тези чувства встрани. Беше твърде млада, за да се обвързва.

 

 

— Знаеш ли какво? — обърна се Имоджен към Лука късно следобед, като се наведе ниско над преносимия компютър, за да може той да я чуе от препълненото крайбрежно кафене.

— Какво? — попита той с усмивка, дърпайки продължително от ръчно свитата си цигара.

Той издиша бавно дима. Имоджен се опита да запази образа му в съзнанието си — Лука, гол до кръста, загорял, с двудневна брада и тъмна коса. Липсваше й, но след като почти половината от престоя й тук беше отминал, копнежът й беше почти сладък. При перспективата скоро да се завърне на острова, тя се почувства възбудена и заредена с енергия.

— След малко повече от седмица се връщам — обяви Имоджен с напиращ в гласа ентусиазъм.

— Наистина ли? — ухили се той широко. — Това е фантастично. Времето върви наистина бавно. Нямам търпение да те видя, бебчо.

— Няма да ти трябва много търпение. Или поне не за дълго. Летя обратно следващия вторник.

— Това е страхотно — отново се усмихна Лука.

Имоджен прехапа устна — той беше толкова секси. Е, тя щеше да изтърпи вятъра и мокрия от дъжда крайбрежен булевард, след като знаеше, че скоро ще се припича по плажовете на Тайланд, а Лука ще маже гърба й с крем против слънце.

— Летя за Банкок, а после ще взема автобус и лодка, така че ще бъдем заедно в четвъртък. Кажи на всички да се приготвят.

— Ще им кажа — обеща Лука със сърдечна усмивка. — Остави на мен комитета по посрещането.

— Страхотно! — Имоджен почувства как част от истинския й живот се завръща.

Да остане в Брайтън заради чувство за вина или пък от някакво чувство за дълг към баба си нямаше да е правилно. Сега виждаше ясно това.

— Та какво ще правиш тази вечер? — попита тя.

— Вечерта има плажно парти и неколцина от нас ще ходят на него — отвърна Лука. — Ами ти? — попита я той.

— Ще пийнем по нещо с Анна и приятелката й Джес. Тя се омъжва в края на следващата седмица и имат да уреждат някои последни подробности. Познавам Джес от училище.

— Е, забавлявай се. А аз ще се погрижа за завръщането ти — обеща й той.

— Благодаря. Нямам търпение. Довиждане, Лука. — Имоджен прати целувка към екрана.

С нежелание излезе от скайп, като й се щеше да задържи образа на лицето му със себе си през цялото време. Отвори фейсбук и написа:

Още една седмица в дъжделивото Обединено кралство и се връщам на плажа! Запазете ми място под палмите…

 

 

— Може ли още една? — помоли Имоджен няколко часа по-късно, вдигайки с усмивка празната бутилка от бяло вино и я размаха към бармана.

Джес, Имоджен и Анна се бяха настанили уютно в един осветен от свещи ъгъл на „Смоуки Джо“ — бар в Лейнс с дружелюбен персонал и с легендарен джубокс. Дори и в неделя следобед тук беше претъпкано.

— Изглеждаш страхотно, Имоджен — радваше й се Джес. — Ти си единствената жена в Брайтън с тен в момента, поне това е сигурно. Все още ли ти харесва Тайланд?

На Имоджен й беше трудно да свърже някогашната тийнейджърка пънкарка Джес, която вечно бе залепена за Анна, с онази Джес, която виждаше в момента — преуспяла адвокатка по въпросите на човешки права, в елегантна червена рокля. Разбира се, най-голямата разлика в момента бе, че след като сега и Джес, и Анна бяха по-възрастни, на Имоджен й разрешаваха да излиза с тях.

— О, да — отвърна тя. — Искам да кажа, че е хубаво да видя Анна и така нататък, но…

— Не съм сигурна, че някога ще се върне — добави Анна с игрива въздишка.

— Слушай, съжалявам — каза Джес неловко, докато барманът пълнеше чашите им от изстудената бутилка. — Ако знаех, че ще си тук, щях да ти изпратя покана за сватбата…

— О, божичко, не се тревожи — махна с ръка Имоджен. — До миналата седмица и аз не знаех, че се прибирам.

— Обаче ще дойдеш на официалната вечеря — заяви Джес. — Анна знае всички подробности. С Ед ще ни бъде много приятно да си с нас.

— Звучи ми добре — зарадва се Имоджен, благодарна, че ще има какво да очаква.

Плановете й за идната седмица включваха най-вече да помогне на баща си и чичо Мартин да прегледат вещите на Вивиен и да подготвят част от мебелите за търг. Задачата не беше лесна и тя виждаше, че баща й има нужда от морална подкрепа.

— Така… — започна Джес, като проследяваше с молив списъка си, където повечето неща вече бяха зачертани. — Ти все още ли си готова да направиш кексчетата, Анна?

— Ами, за тях… — промълви Анна.

Сянка на паника премина по лицето на бъдещата булка. Тя имаше типичната бледа английска кожа, която порозовяваше при най-малкото загатване за стрес.

— Но нали обеща… — възкликна Джес с отчаяние в гласа. — Не си играй с мен, Анна.

— Не се тревожи — успокои я приятелката й. — Просто исках да съм сто процента сигурна, че искаш кексчета. Защото си мислех… кексчетата са остарели вече като идея, не мислиш ли? Веднъж направих мънички фунийки със сладолед — и тя вдигна два пръста, за да покаже миниатюрните им размери. — Бяха възхитителни. Пълнежът не беше точно сладолед, а по-скоро нещо като шоколадов мус, но бяха страхотни. И ще подхождат идеално на лятната тема.

— Идеята ми харесва — въздъхна Джес с видимо облекчение. — Всъщност тя е превъзходна. Пфу. Съжалявам, че се изнервих. Беше една ужасна седмица…

— Довери ми се — успокои я Анна. — Няма да те подведа. Искаш ли да ми помогнеш, Имо?

— Разбира се — прие с готовност сестра й. — Ще е забавно. Сватбата ти е в събота, нали?

— Да — отвърна Джес, прехапвайки силно устна, а после се разсмя. — Още само три дни. Разкъсвам се между възбуда и ужас. Но за щастие нямам съмнения относно омъжването си за Ед. В това отношение съм съвсем сигурна.

— Та какво се случи тази седмица? — попита Имоджен.

— Туристическата компания, към която се обърнахме за медения си месец в Антигуа. Видяхме по новините, че имали финансови затруднения и не отговориха на нито един от моите имейли и позвънявания.

— О, божичко — каза Анна. — Застраховани ли сте?

— Изобщо не знам — отвърна Джес. — Ед се занимаваше с това и не съм го питала. Имаше толкова работа по сватбата. Засега само стискаме палци всичко да проработи.

— Разбира се, че ще проработи — успокои я Имоджен. — Винаги изскача по някой проблем в последния момент, нали?

— Надявам се да си права. Ние с Ед очакваме тази ваканция още от миналата година. И честно казано, след стреса по организирането на сватбата, мисля, че наистина ще имаме нужда от нея. — Джес отпи голяма глътка вино от чашата си. — Анна, канех се да те питам. Нямаш нищо против Миа, нали? Знам, че не е много удобно, но не можем да не я поканим.

„Миа…“ Имоджен се опита да се сети къде беше чувала това име преди.

— Искам да кажа, те с Ед все още са добри приятели — продължи Джес. — Знаем, че онова, което направи не беше хубаво, да изневери на Джон, особено след като Алфи е толкова мъничък… но Ед не иска да взема страна. Джон като че ли не се разсърди, че тя ще присъства.

— Разбира се — каза Анна спокойно. — Виждам я доста често, когато вземаме Алфи и тя винаги се държи добре. Това е вашият ден, на теб и на Ед, и трябва да поканите, когото пожелаете.

— Добре, хубаво. Трябва да призная, че вие всички се държите като зрели хора.

— С Алфи по средата, това е единственият начин — усмихна се Анна. — Всички искаме най-доброто за него. Знаех от самото начало, че няма да ми е лесно с Джон, но той е човекът, в когото се влюбих. Смятам се за късметлийка, че го намерих.

— Права си — съгласи се Джес. — Джон е съкровище и във всеки случай кой няма проблеми? Все още не мога да повярвам, че вие двамата живеете заедно. Страхотно е. Преди да те срещне, той беше непреклонен, че ще страни от жените и от всякакво обвързване. Всъщност не бях сигурна да ви запознавам ли изобщо. Но ти го накара да промени решението си и двамата изглеждате наистина щастливи.

— Щастливи сме — отвърна Анна. — Вие с Ед определено спечелихте точки като сватовници. Но да се върнем на сватбата ти. Какво още остана в списъка, Джес?

— Може и да съжаляваш, че попита — разсмя се приятелката й и взе дебелия бележник.