Аби Клементс
Карамел с морска сол (21)

Глава осемнайсета

— Чудесно е, Имо. Толкова е красиво, слънцето грее, не е като у дома.

Анна вървеше и разговаряше по мобилния си телефон, докато прекосяваше павирания площад пред галерия „Уфици“, където двете с Шан бяха прекарали обедната си почивка в разглеждане на оригинални ренесансови шедьоври на Леонардо и Ботичели, с оригиналите пред очите си. Тя остави Шан да рисува в едно от помещенията.

— И хората са наистина дружелюбни — продължи тя. — Нали знаеш колко се притеснявах, че ще пътувам сама, помниш ли? Откакто пристигнах обаче почти не съм оставала сама.

— Нали ти казах — отвърна Имоджен. — А курса, харесва ли ти?

— Фантастичен е. А другата седмица започва фестивал на сладоледа… и аз ще остана тук достатъчно дълго, за да отида — сподели Анна ентусиазирано. — Правят го само веднъж годишно, Имо. Не е ли смайващо, че съм уцелила точното време да съм тук? Ще присъстват някои от най-добрите производители на сладолед в страната… ще има различни експериментални аромати… Я виж, направо се отнесох, нали? Как вървят нещата в магазина?

Анна беше запомнила, че сестра й сама прави и продава сладолед — изглежда като че ли наистина се справяше сама, без по-голямата й сестра да я засенчва.

— А, отлично — отвърна Имоджен твърде бодро. — Всичко върви по план. Ти си прекарвай добре там и ни донеси различни рецепти, с които да смаем новите си клиенти.

— Разбира се, че ще донеса. Определено.

Канеше се да затвори, но една мисъл не й даваше мира.

— Слушай, Имоджен… малко е странно да те питам, знам, но чувала ли си Джон, а? Звъня му в работата цяла сутрин и той не вдига слушалката.

— Видях го вчера — каза Имоджен. — Пристигнах неочаквано в апартамента и го заварих по боксерки.

— По боксерки ли?

— Е, не беше чак толкова гадно, колкото прозвуча — увери я Имоджен. — Работеше от къщи. Опитай се да го намериш по мобилния.

— Окей, ще се опитам. До скоро, Имо.

— Довиждане.

Анна затвори и бавно тръгна обратно към училището за сладолед. Заредена с енергия от срещата с прекрасното изкуство, тя се чувстваше вдъхновена да работи над някакво ново творение. Днешната тема на Бианка бяха плодовите сорбета и тя и Матео, за пръв път заедно в екип, избраха горските плодове, сочни червени плодове, които имаха идеален вкус върху лед. С помощта на откъслечните знания на Матео и старателното дегустиране на Анна, вкусовете се комбинираха прекрасно. Четвъртият ден от курса засега се очертаваше като най-добър за Анна.

Тя пристигна в класната стая заедно с останалите и всички заговориха, докато заемаха местата си.

— Отличничката на класа, а? — подхвърли Георгиос на Анна със сърдечен смях, докато минаваше покрай работното й място.

Вчера Бианка й присъди това заветно отличие за сладоледа с кафе и Анна все още сияеше от удоволствие. Всъщност това не означаваше много — в крайна сметка бяха само шестима, но на Анна й беше необходимо това поощрение.

— Ти ще си следващият — пошегува се Анна с усмивка.

Не беше трудно да не забележи, че Георгиос напредваше най-бавно, но винаги се заемаше със задачите с удоволствие и Бианка още не го беше отписала.

— Хей, ти, хайде на работа. — Матео добродушно я боцна с пръст в ребрата и й посочи да добави подготвените плодове към сместа за сорбето. Кафявите му очи срещнаха нейните.

— И после какво? — Анна присви очи към рецептурника и се опита да разчете последните инструкции.

След поредната възхитителна закуска на терасата тази сутрин и безгрижните разговори с Шан и Матео, тя беше забравила да си вземе очилата. Почти не различаваше думите. Обикновено тя четеше рецептите на Имоджен, затова подскочи стреснато, когато чу над рамото си тих глас.

— Сега провери нивото на захарта — подсказа Матео — с онова… как му викахте… мониторче.

Тонът на гласа му внезапно я накара да осъзнае колко близо е застанал до нея. Усещаше топлия му дъх върху врата си, докато говореше, и чистата му, леко мускусна миризма.

— Добре, да го направим тогава — изрече Анна на един дъх.

Трябваше да спомене нещо за Джон. Да обясни, че има приятел и да се увери, че Матео ясно е разбрал това.

Завършиха заедно подготовката и Анна почти не продума. Когато всичко бе готово, тя сложи купата във фризера. Докато й освобождаваше място, забеляза една друга купа, освен подготвената от сутринта.

— Какво е това? — попита.

— Направих го в обедната почивка — каза Матео. А после добави със смях: — Не ме наричай любимец на учителката, моля… Просто имах малко свободно време. И ми се дощя да направя някой и друг експеримент.

Тя извади купата, махна прозрачното фолио и погледна бледозеленото сорбе.

— С киви ли е? — отгатна тя.

— И melone — допълни той. На Анна й се стори, че в устата му „melone“ прозвуча като най-екзотичния и възхитителен плод, така се плъзна по езика му. — Искам да кажа, пъпеш — поправи се той. — Опитай го.

Той гребна с лъжичка от сорбето и я подаде на Анна. Тя я взе и се подготви за студената милувка, която предстоеше да усети върху езика си — след цял ден правене на сладолед беше свикнала със студа, който стигаше чак до пръстите на краката й. Дори и в такъв горещ летен ден, като този, когато въздухът навън беше задушен и бяха подходящи само най-ефирните летни рокли, като лилавата, която Анна бе избрала тази сутрин.

Но тя не забеляза студа. Усети ароматите — първо деликатния аромат на кивито, а после по-финия на пъпеша, който го подчертаваше. Още по-осезателно усети и някакъв друг аромат, може би на мента, който правеше сорбето възхитително плътно.

Тя усети как по лицето й плъзна усмивка като реакция на изтънчената комбинация. Изражението й се отразяваше като в огледало в това на Матео. Той се ухили, наблюдавайки как творението му омагьосва Анна, точно както си беше наумил.

На нея й се искаше хапката да не свършва и тя остана да се наслаждава на последните миниатюрни кристалчета лед и на начина, по който рецепторите й реагираха.

— Харесва ли ти? — попита Матео. Анна кимна. — Само почакай да видиш на фестивала… това е нищо. Ще опиташ неща, за които не си и знаела, че съществуват. Защо не дойдеш с мен и няколко приятели утре вечер? Елена и Каро, и Саверио… ще ти харесат и те говорят малко английски. Ще те поразведем наоколо.

— Много бих искала — прие Анна в прилив на възбуда.

 

 

Беше петък и курсът им беше към своя край. Анна се подготви за последния ден от курса, като закуси още веднъж със сладкиши на терасата, но този път Джованна й правеше компания. Тя се почуди къде ли са отишли Матео и Шан и реши, че са излезли рано.

— Виждаш ли? — каза Джованна, като посочи през ниската стена на терасата оживения площад долу. Върху паветата строяха павилиони и хората разговаряха оживено около тях. През нощта се беше появил голям транспарант:

FIRENZE — FESTIVAL DEL GELATO^[1]

Градът грееше, изпъстрен с фестивалните цветове.

— Красиво е — възкликна Анна ентусиазирано.

— Нещо повече — отвърна Джованна. — Той е delizioso^[2]. — Тя целуна пръстите си, за да подсили смисъла.

Анна чакаше с нетърпение настъпващия ден и вечерта. Ако не възникнеха някакви сериозни кулинарни катастрофи, щяха да получат дипломите си от курса, а после целият курс щеше да отиде на вечеря с Бианка в един, както ги увери тя, от най-хубавите ресторанти на Флоренция. А след това, помисли си Анна със светнали очи, тя щеше да има време да разгледа фестивала на сладоледа с Матео и приятелите му.

Съжаляваше само, че Шан нямаше да може да дойде, заради ранния си полет — те се бяха сближили в една от вечерите, докато бъбреха и пиеха просеко край реката, и Анна съжаляваше, че приятелката й трябваше да си замине.

След закуска тя се приготви за курса и излезе на площада. Часовникът на кулата показваше осем и половина. Джон сигурно току-що се беше събудил, но тя копнееше да чуе гласа му, след като не можа да се свърже с него предишния ден. Анна извади мобилния си телефон и набра номера му.

— Анна? — отговори той още след първото позвъняване.

— Здравей, Джон. — Тя се отпусна веднага при познатия звук на гласа му. — Как си?

— Чудесно е, че те чувам. Но виж какво, на път съм да вляза на сутрешно заседание със закуска. Важно ли е?

— Не, нищо спешно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от разочарованието, което изпита. — Просто ми се щеше да си побъбрим, да разбера какво става. Не сме се чували от доста време.

— Разбира се. Всичко е наред. Съжалявам, че те питам, но всичко това не може ли да почака до утре? Днес съм наистина притеснен. Ще дойда обаче да те взема от летището. Пристигаш в девет вечерта, нали?

— В девет и двайсет. Изпратих ти по пощата номера на полета. Нямам търпение да те видя отново.

— Окей, миличка. До утре тогава.

— Обичам те!

— И аз те обичам — промълви той тихо, както правеше винаги в препълнения офис. — Пожелавам ти безопасен обратен полет.

 

 

В края на последния ден от курса Бианка даде на всички от класа дипломи и настоя за аплодисменти.

— А сега — да празнуваме! Тази вечер отиваме на вечеря и вие ще опитате най-добрата храна във Флоренция.

Курсистите и гордата им преподавателка се настаниха в уютна семейна тратория, с карирани покривки в червено и бяло, дървени мебели и меню, пълно с изобилни тестени храни, пици и ризото. Анна посрещна с облекчение факта, че Бианка не бе избрала най-добрия ресторант според броя на звездите на Мишлен — бюджетът й в никой случай нямаше да стигне за такъв ресторант.

Тя си поръча пица, която пристигна отрупана с артишок и гъби, изпечена на плоча до съвършенство и, както беше изгладняла след цял ден усилна работа в кухнята, отхапа голяма хапка. Беше доволна от експеримента си днес — свеж и лек сладолед от дюля — всъщност, той може би беше най-добрият й от цялата седмица. Въпреки кулинарните си успехи обаче, тя някак си не успя да се отпусне. Не можеше да каже какво не беше наред, но нещо в тона на Джон я беше обезпокоило. Нямаше търпение да види отново него и Алфи, но защо й се струваше, че точно в момента не фигурираше сред приоритетите в неговия списък? Да не би пък да беше твърде взискателна? Реши, когато се върне у дома, да му даде повече свобода. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да й каже, когато беше готов.

— Поздравления! — Бианка вдигна за тост чашата си с червено вино. Анна, Георгиос, Шан, Матео, Риа и Хиро чукнаха с нея чаши през масата. Анна се усмихна. Бяха изкарали курса и бяха усвоили някои изключително съблазнителни рецепти, които да отнесат у дома, в своите страни.

— За най-добрата преподавателка — предложи Георгиос и отново вдигна чаша. — За bella^[3] Бианка! — усмихна се той.

Всички ентусиазирано се присъединиха към втория тост. Въпреки острите критики на Бианка от време на време, Анна виждаше, че тя наистина се грижи за курсистите си и само за няколко дни бе успяла да провокира най-доброто у тях. В момента Бианка сияеше.

След вечеря групата застана на паважа пред ресторанта, където си размениха адреси за връзка и се прегърнаха за довиждане.

— Благодаря ти — каза Анна на Бианка, като я дръпна настрани от групата. — Тази седмица беше голямо вдъхновение за мен.

— Значи си готова? — попита я Бианка. — Да започнеш у дома, в твоя магазин?

— Мисля, че да.

— Ще ми изпратиш снимки — настоя Бианка. А после прошепна: — Той е добър улов, да знаеш… — Кимна към Матео, който настаняваше Шан в едно такси. — Мисля си, че може би има… Как му викахте? Слабост към теб.

Тя намигна на Анна, но преди Анна да успее да отговори, Георгиос стисна Бианка в мечешка прегръдка.

Таксито на Шан потегли и Матео дойде при Анна.

— Готова ли си да тръгваме? — попита. — Казах, че ще се срещнем със Саверио, Елена и Каро при Дуомо.

— Разбира се — отвърна Анна, опитвайки се да забрави онова, което току-що й беше казала Бианка. — Да вървим.

Анна и Матео пресякоха бавно площада, заобиколени от шума на фестивала.

— Ще дойдат всеки момент — каза Матео.

На Анна й се стори, че долавя лека нервност в гласа му. Тя се опита да измисли нещо, което да разведри атмосферата помежду им.

— Чао, Матео!

Млада двойка с още една, около двайсетгодишна жена изскочиха иззад ъгъла и приветстваха приятеля си и Анна с целувки по бузата. Бъбреха бързо на италиански, като Анна тук-таме долавяше по някоя дума и й се щеше да го разбира малко по-добре. Почувства облекчение, когато едната от жените се обърна към нея и й каза свенливо:

— Здравей, аз съм Каро. Ти си англичанка, нали? Приятно ми е да се запознаем. Толкова имам нужда да поупражнявам английския си!

Разговаряйки възбудено помежду си, групата се насочи към първото място за дегустация на сладолед на фестивала. Матео връчи на Анна джелато с бадеми в обрамчена с шоколад вафлена фунийка и тя започна да го ближе, наслаждавайки се на студения сладолед в задушната лятна вечер. Усети вкуса след миг — в него имаше финес, който го правеше неустоим. Обзета от насладата, тя продължи да яде и за миг дори не разбра, че Матео и приятелите му са минали на следващата сергия без нея. Докато бързаше да ги настигне, се почувства още по-уверена, че ще произведе най-изключителния сладолед, когато се върнеше у дома — пък дори и само за да си го яде самичка. След като беше опитала това тук, сладоледите „Корнето“ и „Виенета“ вече нямаха шанс.

— Анна, cioccolato?! — Матео се обърна към нея с лъжичка за пробване. — Но това не е обикновен шоколад — добави с намигване.

Анна опита и след първоначално успокояващия вкус на шоколада в устата й избухнаха други аромати — на чили, наистина пикантно.

— Ау! — каза тя.

— Хубаво ли е? — попита Матео.

— Фантастично — отвърна тя, като се разсмя на чистата радост от възхитителното откритие.

— Мексикански е, сладоледът на ацтеките.

Матео помоли за нови мостри, а отзад към тълпата се присъедини вълна от мераклии. Кракът на Анна за миг се притисна до неговия. Осъзнавайки близостта му, тя вдигна поглед и очите й срещнаха неговите, а погледът му естествено се задържа върху нейния. Телефонът на Анна зазвъня в джоба й и тя почувства облекчение от това, че имаше извинение да отмести поглед. Извади апарата, доволна, че Джон е намерил време да й телефонира. Сега можеше да обясни на Матео, че приятелят й се обажда. Вместо името на Джон обаче, видя съобщение от Джес.

В случай че се чудиш какво да ми подариш — хубав зехтин и пакет от онези хрупкави бисквитки, моля. Нямам търпение да се върнеш у дома. Джес, Целувки.

Тя се усмихна на съобщението.

— Една приятелка — каза.

 

 

Беше почти два часа през нощта. На сутринта Анна трябваше да лети, но не й се искаше да си ходи. Саверио ги закара всички на едно място, откъдето се откриваше панорамна гледка към града и изпълненото със звезди нощно небе, което се бе ширнало над главите им. И петимата се бяха облегнали с чаши в ръце върху белия фиат, в който се бяха натъпкали, за да дойдат дотук.

— Още лимончело? — попита Матео.

— Предполагам, че още малко няма да ми навреди — усмихна се Анна, като протегна чаша, а следите от сладкия ликьор още лепнеха по устните й. Останалите обсъждаха каква музика да пуснат по стереоуредбата на колата.

Матео напълни чашата й и очите им отново се срещнаха.

— Анна, все исках да ти кажа нещо. Още от първия ден…

От стереоуредбата изригна музика и прекъсна думите му. Приятелите му се разсмяха и посегнаха към копчето да я намалят.

— Няма нужда — каза Анна нежно.

Тя се сети за думите на Бианка и усети как я залива вълна от вина и объркване. Трябваше още от самото начало честно да му каже за Джон. Не беше постъпила правилно, като дойде тук тази вечер.

— Това е последната ми вечер тук, Матео. Нека й се порадваме.