Аби Клементс
Карамел с морска сол (24)

Глава двайсет и първа

Атмосферата във всекидневната на родителите им беше почти отровна. Анна и Имоджен седяха на единия диван, Франсоаз и Мартин точно срещу тях, баща им седеше неловко в един фотьойл, а Джан пърхаше наоколо с чайника.

— Е, благодаря на всички, че дойдохте — започна Джан. — Напоследък май възникнаха някои недоразумения по разни въпроси и си помислих, че би трябвало да се опитаме да ги изгладим — по-добре рано, отколкото късно.

Когато всички отказаха да пият повече чай, тя седна на подлакътника на фотьойла на Том. Той като че ли гледаше през стените на къщата, някъде, където никой от тях нямаше достъп. Имоджен се чудеше дали баща й изобщо схваща за какво говореха.

— Под недоразумение, мамо — започна Имоджен с все още пресни спомени от онзиденшния спор, — имаш предвид, че Франсоаз се опитва да тормози татко ли?

— Нищо подобно не съм правила — възрази Франсоаз и остави чашата си възмутено върху чинийката. — Просто се опитвах да опазя интересите на семейството ви, Имоджен. И може би, ако това беше преди всичко ваш приоритет, нямаше да се налага да казвам нищо.

— Извинявай — намеси се учтиво Анна, — но това не е съвсем справедливо, лельо Франсоаз. Ние с Имоджен наистина полагаме много усилия, за да потръгне магазинът. Всеки нов бизнес има проблеми в началото.

— Вашите като че ли са повече от достатъчно — заяде се Франсоаз. — А на Мартин наистина не му беше приятно да научи за отрицателните отзиви, които очернят репутацията на баба ви. Нали, Мартин?

— Не беше точно така — обади се смутено Мартин. — Искам да кажа, че не ми беше приятно, когато Франсоаз ми показа вестника с онази статия. През всичките години, докато работеше мама, не бяха имали проблеми с безопасността на храната и ми се строи срамно хората да добият лошо мнение за заведението.

— И точно това убеди Мартин, че магазинът ще върви по-добре в наши ръце — каза Франсоаз.

— Хайде — почти прошепна Мартин на съпругата си. — Не съм казвал точно това.

Имоджен беше бясна. Анна кротко докосна ръката на сестра си, за да не й позволи да избухне и заяви твърдо:

— И двете съжаляваме за случилото се. Беше злополучна случайност и добра поука. Няма да се повтори.

— Не, няма — повтори Франсоаз решително.

— Баба Вив не само ни завеща магазина — продължи Имоджен, като усети как се изчервява, — а ни се е доверила да го стопанисваме. Не можеш да купиш нещо, което не искаме да продадем.

— Мисля, че това е другото недоразумение — заяви Франсоаз с безкрайно невинно изражение. — Знам това и не се опитвам да ви насилвам да правите нищо. Но Мартин и Том имат право да знаят какво правите с бизнеса на майка им. След това те ще решат дали да говорят с вас за това.

— Знаеш ли какво, Франсоаз — обади се Том, като се наведе напред и стресна Имоджен с неочакваната си намеса, — мисля, че е време и аз да кажа нещо.

Франсоаз кръстоса отбранително обутите си в тънки чорапи крака.

— Защото не мисля, че се тревожиш за нашите интереси с Мартин. Всъщност не. Ако беше така, нямаше да дойдеш тук и да настояваш да продадем къщата на мама на хора, които планират да я сравнят със земята още преди да сме разпръснали праха й.

— О, Том — нацупи се Франсоаз. — Съжалявам, че си разстроен, но някой трябва да бъде практичен. Трябва да платим данък наследство и…

— А сега — Том повиши глас, за да я прекъсне, но остана спокоен и овладян — май възнамеряваш да накараш мен и брат ми, съжалявам за това, Мартин, но доста време се въздържах, без да кажа какво мисля — да се усъмним в способностите на Имоджен и Анна.

Франсоаз млъкна и Мартин се огледа с неудобство, като отказваше да спре поглед, където и да било.

Джан постави ръка върху ръката на мъжа си и почти незабележимо му кимна, насърчавайки го да продължи.

— Онова, което изглежда не разбираш — продължи той, — е, че аз… че ние… — той вдигна ръка и стисна ръката на жена си — винаги ще имаме доверие на дъщерите си, че ще постъпят правилно.

Имоджен погледна баща си. Той изглеждаше по-смел и по-силен от седмици наред. „Давай, татко“ — помисли си тя.

— Независимо какви грешки правят и независимо колко се различават техните идеи от нашите, те са изпълнени с решимост, способни са и ние едва ли бихме могли да се гордеем повече с тях. Баба им имаше вяра в тях, а аз имам чувството, че и ти, Мартин, също имаш.

Мартин се измъчваше от притеснение.

— Разбира се, че имам. Виж какво, не искам разправии — каза той. — Всичко това всъщност беше само въпрос за обсъждане…

— Ако си мислиш дори и за миг, Франсоаз, че ще се обърна против дъщерите си — продължи Том, — то трябва да ти кажа, че вече не те смятам за добре дошла в тази къща.

 

 

Двете сестри се качиха в колата на Анна в късния следобед. Пътуваха мълчаливо, зашеметени от развоя на събитията, докато не излязоха на магистралата. Най-сетне Имоджен се обади.

— Е, не мисля, че някой от нас очакваше това.

— Не — отвърна Анна. — Той наистина я постави на място, нали?

— Беше блестящ. Мислиш ли, че това означава, че той отново е някогашният ни татко?

— Да се надяваме. Поне така изглеждаше днес. Но не бива да очакваме твърде много. Тези неща стават бавно.

— Е, тя направо онемя.

— Когато разговарях с нея онзи ден, гневът ми само я правеше по-решителна. Но когато татко се обади днес, тя рухна.

— Ако имаме късмет, повече няма да чуем нищо по този въпрос. Франсоаз ще трябва да приеме, че баба е завещала бизнеса си на нас и да ни остави на мира.

— И ти изобщо не съжаляваш, нали? — попита Имоджен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че докато и двете смятаме Франсоаз за кошмарна, тя също така беше потенциален купувач. Аз не се заблуждавам, Анна. Знам колко ядосана и разочарована си, откакто се завърна у дома и научи за всичко, случило се тук. Не мога да те обвинявам и ще те разбера, ако не искаш повече да работим заедно. Или ако пожелаеш да го продадем, като стана дума.

— Съжалявам, Имо — призна Анна. Тя спря на един светофар с ръце на волана и обърна лице към сестра си. — Права си. Усъмних се в теб. В нас.

Имоджен преглътна гордостта си и се опита да не се засегне. Анна само потвърди подозренията й в крайна сметка.

— Имах такива надежди, когато напуснах Италия, за това какъв можеше да стане магазинът, какво можехме да направим с него — продължи Анна. — Върнах се наистина обнадеждена. Така че, когато се сблъсках с действителността и с проблемите, които трябва да се решават, ми беше трудно. Това не означава, че те обичам по-малко… ти все така си най-добрата сестра, която бих могла да си пожелая.

— Разбирам — промълви Имоджен. — И благодаря, че все още ме обичаш — усмихна се тя. — Не знам защо си бях въобразила, че ще мога да се справя сама. Оказа се много по-трудно, отколкото си го представях. А истината е, че макар сега да съм обвързана с магазина, ми липсва предишният начин на живот. Беше толкова прост.

— Няма да ме изоставиш сега — заяви Анна. — Усещам, че като че ли най-сетне се очертава някакъв напредък. Преминах обучението и след твърдостта, която прояви татко, поне няма да се изправим пред семейна вражда, която да застраши напредъка ни.

— Какъв напредък? — попита Имоджен. — Благодарение на мен останахме без пари.

— Ще измислим нещо. Сега къде да те оставя?

— Можеш ли да ме оставиш до магазина? Знам, че си ми простила, но ме обхваща параноя, че може би не съм заключила вратата.

 

 

Имоджен се сбогува с Анна и пое по стъпалата към крайбрежния булевард. В светлината на угасващия ден Западният кей изглеждаше призрачно красив. Аркадата „Гранвил“ беше тиха тази вечер. Тя хвърли поглед към мястото, където мъжете от Автомобилната асоциация бяха изтеглили вана онзи ден — съвсем близо до магазина. Силуетът му не можеше да се сбърка, с модела на фунийка сладолед отгоре.

Когато приближи, Имоджен видя, че капакът на мотора е вдигнат и някакъв мъж се е надвесил над него.

— Какво, за бога, мислите, че правите? — провикна се машинално Имоджен.

Мъжът се изправи и пристъпи към нея. Имоджен присви очи, за да го види по-добре — сива тениска, джинси, тъмноруса коса… лицето му беше осветено отстрани от светлините на школата по сърф.

— Фин?

— Да — заговори той спокойно. — Някой друг ли очакваше?

— Не очаквах никой да бърника по вана ни. Той е наша собственост.

— Не съм сигурен, че бих могъл да го повредя повече, честно казано — отвърна той и изтри ръце в джинсите си.

— Това като че ли не ти е попречило да опиташ — възрази Имоджен. — Кой ти дава право…

Тя усети как пламва от яд.

— Имоджен — започна той — може ли да престанеш да правиш прибързани заключения за минутка?

— Окей. — Тя си пое дъх. — Кажи ми коя е законосъобразната причина да ровиш под капака на мотора.

— Не знам защо си дадох труда — продължи Фин, клатейки глава.

— Но видях как докараха вана онзи ден и… ами някога съм чиракувал в гараж. Помислих си, че може би ще открия какво не е наред.

— О — успя само да каже Имоджен.

— И мисля, че открих, ако имаш желание да чуеш. Да влезем ли вътре?

Имоджен го последва в школата по сърф, чувстваше се глупаво. Край стените бяха наредени сърфбордове с различни размери и форма, в ъгъла имаше малка кухничка със стар чайник и много чаши, закачени на куки.

— Добре. Да почнем от начало. Мога ли да ти предложа чаша чай — попита Фин — или нещо по-силно?

— Една бира ще ми дойде добре — каза Имоджен.

Той извади бутилка бира от хладилника, отвори я и й я подаде.

— Установих, че винаги е по-лесно да се извиниш, когато имаш под ръка алкохол — призна Имоджен. Тя се стегна — Грешах за теб. И наистина съжалявам — добави.

— Благодаря. Извинението се приема. Сега можем ли да поговорим като нормални хора? — усмихна се той колебливо и седна.

— Да. Да, моля. Нали не си бил ти онзи, който разказа историята на пресата? Сега го разбирам.

— Разбира се, че не бях аз — каза Фин. — Това е последното нещо, което бих направил.

— Разтълкувах погрешно ситуацията. Бях се объркала. Беше злополучен период с онази поредица от случки. Статията, кошмарната ми леля. Някой, който пуска онлайн ужасни отзиви.

— Значи и това не ти се е разминало, така ли? — попита Фин. — Гадно.

— Да — каза Имоджен. — И са го пуснали на няколко сайта. Щеше да е добре, ако имаше и някой положителен отзив за баланс, но в момента нямаме достатъчно клиенти за това. Предполагам, че е работа на същия човек, който е подшушнал историята на пресата.

— Имаш ли представа кой би могъл да бъде? Сега, след като изключи мен, надявам се?

— Леля ми Франсоаз се опитваше от известно време да ни вгорчи живота, но всъщност това не е нейният стил. Освен нея кой друг…

Имоджен се замисли за последните седмици и се опита да погледне обективно на нещата. Толкова се беше задълбочила да обвинява Фин, че може и да бе изпуснала някого.

— Всъщност има един човек, когото подразнихме.

— И това е?

— Сю. — Имоджен си спомни пределно ясно лицето й. — Жената, която помагаше на баба в магазина.

— А, да. Спомням си я. Тя се мотаеше доста време тук, но всъщност като че ли не вършеше много работа.

— Точно така — каза Имоджен. — И ние заподозряхме същото, което беше една от причините да не й предложим отново работа. Както и фактът, че нямаме достатъчно пари да й плащаме.

— И тя се е озлобила — предположи той. — Звучи ми като възможен кандидат.

— Не знам как съм я пропуснала досега — призна Имоджен. — Какво мислиш, че трябва да направим?

— Ако искаш скромния ми съвет, не бих правил нищо.

— Наистина ли? Но онова, което тя върши, не е честно.

— Недей да ме мразиш за това, но тя съобщи на пресата нещо, което беше вярно. Изпуснала е малко пара онлайн. Винаги има по някой ненормалник, който пише лоши отзиви. Вие вървите напред, обучавате се и положителните приказки ще тръгнат от уста на уста, почакайте малко и ще видите. Това има значение.

— Значи просто да го игнорирам? — попита Имоджен, като отпи от бирата.

— Ти си решаваш. Но вероятно, да. Ще го преживееш — отвърна Фин. — А и на нея със сигурност ще й писне.

— Може би си прав.

— Искам само да кажа, че ако оставиш няколко отрицателни отзива да те изкарат от релси, тогава можеш направо да зарежеш нещата още сега. Вече си установила, че ако въртиш собствен бизнес, трябва да си дебелокож. Първите три години ние с Анди само губехме пари, но продължихме упорито и се оказа, че си струва.

— Значи казваш, че трябва да сме по-издръжливи, така ли? — попита Имоджен.

— Мисля, че вече сте достатъчно издръжливи — разсмя се Фин. — Само че оттук нататък използвайте това в работата си, а не против съседите си.

Имоджен се усмихна.

— Благодаря ти, че така приемаш нещата.

— Няма нищо — каза той. — Просто недоразумение.

Помълчаха за миг.

— И ако ми дадеш възможност — предложи Фин, — както ти казах, мога да оправя вана. Частите няма да са толкова скъпи.

— Благодаря ти — отвърна Имоджен с чувство на огромно облекчение.

 

 

На небето грееше пълна луна и след като се увери, че входната врата на магазина е заключена, Имоджен тръгна към дома си по дългия път покрай кея. Чистият въздух й избистри главата, а плажът беше пълен с хора, които купонясваха около огньове и барбекюта. Бирите, които изпи с Фин, я бяха замаяли и тя влезе в такт със звука на бонго барабаните.

Спомни си купоните на пълна луна в Тайланд — как танцуваше до зори със стари и нови приятели, как се учеше да жонглира. Тези купони сигурно продължаваха на всички острови по света. Имоджен се опита да потисне желанието си да е там.