Аби Клементс
Карамел с морска сол (16)

Глава тринайсета

— Имоджен — заговори я Фин със стоманен блясък в лешниковите си очи, — какво си направила, за бога?

Той стоеше пред школата си, докато тя отиваше да отвори магазина в понеделник сутринта, и ако се съдеше по вида му, никак не беше щастлив. Хепбърн излая бодро за поздрав и Имоджен се наведе да го успокои.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, опитвайки се да изтласка от подсъзнанието си някои неприятни съмнения, които се мъчеха да се промъкнат. Тя си напрегна мозъка… снощи затвори магазина, после си отиде вкъщи и прекара кротко вечерта в гледане на филми. Да не би да беше сгафила нещо, преди да си тръгне — да е изтикала кофите за боклук на мястото на Фин? Той приличаше на човек, който може да се вкисне от подобно нещо.

Той поклати уморено глава.

— Вчерашният ми урок с моите сърфисти беше абсолютен провал. С изключение на едно момче, Пол — който се присъедини към нас след обяд — всички си изповръщаха червата.

„О, не! — помисли си Имоджен, когато действителността я блъсна между очите. — О, НЕ!“

— Да, така беше — продължи Фин, като прокара нервно ръка през тъмнорусата си коса и сбърчи чело. — И както и да си представяш случката, повярвай ми, беше много по-лошо. Чакълестият плаж без нито една тоалетна на мили наоколо… и десетина сърфисти с остро хранително отравяне. Щеше да е почти смешно, ако не беше такава ужасна катастрофа.

Имоджен се сви, като си представи ужасната ситуация.

— И ти си сигурен, че е от сладоледа? — попита тя, хващайки се за сламка.

— Абсолютно съм сигурен, че това беше единственото нещо, което ядоха всички. Ако искаш, питай ги сама — отговори й ядосано, — ама те все още са си у дома, където продължават да повръщат.

— Това е ужасно — каза Имоджен.

— Не разбирам. Ти по рецепта ли го направи?

— Да. Мисля, че всичко си беше наред.

Сега вече се сещаше, че беше пропуснала няколко параграфа, които може би бяха наистина важни. Но буквите се разместваха, докато четеше. Винаги ставаше така.

Знаеше какво трябваше да каже, само една думичка: „Съжалявам“. Но не можеше да се накара да я изрече — да признае, че е допуснала такава глупава грешка.

— Не знам дали сърфистите ще се оправят, за да продължат курса си утре, а като се има предвид, че аз им препоръчах магазина, не мисля, че е правилно да им взема парите, нали? Но ти не можеш да продължаваш така, защото ще провалиш репутацията на Аркадата… Проучи ли как да вземеш сертификат по хигиена?

— Не — каза Имоджен.

Това беше една от точките в списъка, който й беше оставила Анна — досадно нещо, което тя все оставяше за накрая.

— Би могла да започнеш оттам — каза Фин, клатейки глава.

 

 

Имоджен затвори вратата на магазина и я заключи. Няколко минути спокойствие — имаше нужда от това. Седна в едно сепаре с гръб към вратата и обори глава върху ръцете си. Анна отсъстваше само два дни, а тя вече беше успяла ужасно да оплеска нещата. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. Може би Фин не беше прав, каза си. Може би нещо друго бе предизвикало повръщането — може би стомашен вирус? Беше чувала, че е много заразен. Нямаше да се остави да се притеснява от нещо, което не беше доказано.

Събра сили, стана и отиде отново да отвори вратата. Там стояха мъжът и жената, които се бяха отбили вчера. Джефри, жена му Джил и златният им ретривър. Лицата им бяха пепеляви.

— Добро утро — поздрави Джил учтиво. — Съжалявам, че ви притеснявам, но искахме да ви питаме дали не му е имало нещо на онзи ваш сладолед вчера. Просто…

— Почувствахме се зле — продължи Джефри. — И когато вчера започнахме да повръщаме, се обадихме на личния си лекар. Не бяхме сигурни дали да не идем в спешното отделение.

— О, божичко — прехапа устна Имоджен. — По-добре влезте вътре.

Тя покани двамата да седнат. Те седяха леко прегърбени — като че ли бяха остарели с десет години за една нощ. Тънките бръчки по лицата им бяха станали по-дълбоки.

— Имам ужасното чувство, че вината е моя — призна Имоджен. — Много съжалявам.

— Случва се — каза Джил благо. — А и ние се чувстваме по-добре днес, нали Джефри? — Гласът й прозвуча напрегнато и слабо.

— Аз успях да изям един крекер тази сутрин — отвърна Джефри с бледа усмивка. — А пък Джил не си повърна чая.

Той протегна ръка да погали ретривъра. Дори и кучето не изглеждаше толкова енергично тази сутрин и почти не реагира на Хепбърн, който се спотайваше в кухнята и не се набиваше много на очи.

— О, боже — изпъшка Имоджен, а стомахът й се сви от чувство за вина. — Боя се, че не сте единствените, които сте пострадали.

— Така ли? — попита Джил.

— Успях да отровя и една група сърфисти — призна покрусена Имоджен. — Как бих могла да поправя това? — попита тя. — Мога ли да ви предложа компенсация?

— Не се притеснявайте — усмихна се Джил и сложи успокоително ръка върху нейната. — Всеки прави грешки, миличка. А и ние знаем, че едва сега започваш.

— Но е трябвало да си стоите вкъщи… — каза Имоджен. — Това ме кара да се чувствам ужасно.

— Ние винаги си стоим вкъщи — усмихна се Джефри. — Без особена разлика. Е, това не бяха най-приятните двайсет и четири часа, но почувствахме облекчение, че не е нищо сериозно, нали Джил?

— Точно така — потвърди тя. — Сега вече сме почти в най-добрата си форма.

— Е, въпреки всичко не бих ви обвинила, ако поискате да ни затворят.

— Знаем, че със сестра ви сте нови в занаята. А пък и ние сме имали лоши моменти.

— За онова барбекю ли се сети? — разсмя се Джефри.

— Призлява ми, като си спомня — поклати глава жена му. — Половината от приятелите ни си взеха болнични, след като ядоха едно недопечено пиле. Не трябва да се подиграваме. Но човек се учи от тези неща, нали? Да бъде по-внимателен следващия път.

— Повярвайте ми. Взех си поука. Няма да продавам повече.

— Е, ние ще тръгваме. Но решихме, че е най-добре да проверим и да ти кажем.

— Благодаря! Благодаря ви много. И се надявам скоро да се почувствате много по-добре.

Двамата излязоха от магазина в мрачното сиво утро, прегърбени силуети, които обаче не бяха изгубили чувството си за хумор.

Имоджен бавно издиша въздуха, който задържаше от толкова време. Някои хора бяха толкова добри, помисли си тя с дълбока благодарност и облекчение. Копнееше Анна да се завърне у дома и да възстанови реда. Как изобщо си беше въобразила, че ще може да върти магазина самичка? Седмицата й се струваше много дълга.

 

 

На другата сутрин Имоджен се насили да стане и да се облече, наля си кафе в термоса, преди да иде до магазина. Ако нямаше да я съдят, значи трябваше да продължи с бизнеса, както обикновено. Макар и без домашно приготвен сладолед.

„Ти не си малодушна — каза си тя, докато крачеше към «При Вивиен». — Идва нов ден.“

Когато стигна до вратата на магазина, вече се почувства готова да отвори. Може би пък днес нещата щяха да се оправят.

На изтривалката имаше куп поща и тя се наведе да я вдигне, като остави снопче листовки и местния вестник на тезгяха. Включи стереоуредбата и отвори входната врата, за да изглежда по-приканващо.

После сортира писмата, отдели една сметка за ток и изхвърли няколко листовки за доставка на храна. Тъй като не се виждаха клиенти, отвори местния вестник и прегледа заглавията — снимки на домове, пострадали от последното наводнение, с тъжните им обитатели отпред. Имаха късмет, че магазинът не беше засегнат, помисли си Имоджен.

Обърна на трета страница и едва не пропусна материала.

КРАЙБРЕЖЕН МАГАЗИН ОТРАВЯ ДУЗИНА ЖИТЕЛИ НА БРАЙТЪН

Имоджен се задъха, докато четеше статията — споменаваха магазина на Вивиен и историята с хранителното отравяне в неделя беше отпечатана черно на бяло.

„О, божичко — помисли си Имоджен, като се насили да затвори вестника. Ами какво да правя сега?“

Докато сядаше на едно високо столче, паниката й бавно премина в объркване. Историята беше доста неясна и хората, участващи в нея, не бяха назовани по име, но пък имаше подробности за историята на магазина и за подновяването му, които бяха странно точни. Неща, които само друг човек, който работеше в Аркадата, можеше да знае.

Някой се беше нагърбил със задачата да провали бизнеса им и вероятно бе съвсем наблизо до магазина.

Интуитивно тя се запъти към школата по сърф на Фин с вестника в ръка.

— Фин, да си чувал нещо по въпроса? — попита го тя, като му показа статията.

Фин я погледна неразбиращо, после взе вестника от ръцете й. Прегледа го.

— Майчице, това никак не е добре, нали? — каза той.

— Знам, че инцидентът от онзи ден не би трябвало да се случва, но трябваше ли да разговаряш с местната преса?

— Нямам нищо общо с това.

— Наистина ли? — възкликна недоверчиво Имоджен. — Струва ми се странно, защото ти си единственият човек, който наистина се подразни от това. А може би можеш и да спечелиш нещо от провала ни?

— Не знам нищо по въпроса. — Фин сви рамене. — И не знам защо си мислиш, че ще се облагодетелствам от това, че магазинът на Вивиен ще пострада. Ние тук разчитаме един на друг и се подкрепяме взаимно в бизнеса си. Винаги е било така. Точно поради тази причина се почувствах предаден онзи ден.

— Но в статията има неща, които само някой от нас тук може да знае.

— Не искаш да се откажеш от идеята си, нали? Окей, Имоджен. Открий доказателства и с радост ще те изслушам.

— Ще открия — обеща Имоджен. — Защото не е честно да ни причиняват това.