Аби Клементс
Карамел с морска сол (18)

Глава петнайсета

„Днешните новини във вестника са утрешното съдържание на кошчето за боклук“, каза си Имоджен, молейки се това да се окаже вярно в техния случай. Беше трудно да се каже дали лошото време или скандалът с хранителното отравяне държеше хората настрани от магазина на Вивиен.

Вече беше обяд, а възрастният мъж, който даваше шезлонги под наем в тяхната част на плажа, беше единственият клиент на Имоджен — отпиваше от чашата горещ чай и чакаше да премине бурята. Имоджен вече се чудеше дали лятото изобщо щеше да дойде. Беше юни, а те едва бяха зърнали слънцето един-два пъти. Или пък съдбата им беше отредила още седмици със сиви облаци и дъжд, който барабани по прозорците?

— Мрачно е тук, нали? — попита мъжът, като изказа на глас мислите на Имоджен.

Тя кимна и се насили да се усмихне.

Толкова й се щеше да избяга. Животът на острова й прилягаше много повече от този. Дължеше го обаче на баба си, на баща си и на Анна, напомни си тя строго. Не можеше да позволи Анна да се върне у дома от Италия и да завари слухове за лоша хигиена. Трябваше да направи някаква положителна реклама на магазина, за да неутрализира отрицателната статия във вестника. И трябваше да го направи бързо.

Мисли положително, каза си тя, докато прибираше лъжичките. Когато се върнеше Анна, щеше да е само въпрос на време да произведат продукт, с който наистина да се гордеят. И за да разберат хората за него, тя трябваше да излезе с наистина силна реклама.

Имоджен хвърли поглед към стената над тезгяха, където бе закачила в рамки някои снимки от албума на Вивиен — деца, които играеха на плажа пред магазина и родители, изтегнати се в шезлонгите до тях. Трябваше им някаква магия, която да съживи духа на лятото. Сладоледи = слънчеви детски мечти. Но когато небето беше сиво, какво можеха да направят те с Анна, за да подсетят клиентите за онези топли дни?

В главата й се завъртя една мелодийка. Няколко тенекиени ноти, които винаги ги караха двете с Анна да наострят уши и да хукнат при родителите си да искат пари за сладолед.

„Точно така, — помисли си Имоджен. — Фестивали, плажове, пикници в парка“. Току-що беше съставила плана, от който се нуждаеше магазина.

Отварянето на вратата прекъсна мислите й.

— Да имате място за още един човек? — усмихна се Джес и влезе вътре.

— Струва ми се, че все ще те сместим някъде.

— Видях статията — продължи Джес, сядайки на едно от високите столчета до бара. — Какъв кошмар.

— Не ми говори.

— О, не се коси. Вече никой не чете местната преса.

— Надявам се да е вярно.

— От друга страна, заведението наистина изглежда много по-добре.

— Благодаря — зарадва се Имоджен. — Излъскахме го добре. А ти какво още правиш тук? Мислех си, че вече се печеш на слънце някъде из Антигуа?

— Като заговорихме за кошмари, тази проклета туристическа агенция! Разполагахме с купища младоженски ваучери за стотици паунди, които хората ни бяха купили като подарък за сватбата… а сега, след като агенцията е фалирала, тези подаръци пропаднаха. В работата на Ед, щом надушиха, че плановете ни за Антигуа са пропаднали, веднага го привикаха. Така че останах само аз. Тук. Младоженка без меден месец.

— Това е ужасно — прояви съчувствие Имоджен. — Много ли ще ме намразиш, ако ти кажа, че се радвам да те видя и че всъщност съм доволна, че все още си тук?

— Да, ще те намразя! И за да компенсираш това, искам голяма чаша горещ шоколад, моля. Все още съм в дъждовната Англия, и то самичка. Дори Анна замина.

Имоджен отиде в кухнята да приготви шоколада за Джес.

— Не си съвсем сама — опита се да успокои тя Джес минута по-късно, като й връчи чашата с горещата напитка.

— Извинявай. Страхотно е, че си тук. Просто седмицата беше ужасна. Във всеки случай, как е Анна? Харесва ли й Италия?

— Прати ми едно-две съобщения. Звучи, като че ли си прекарва страхотно.

Джес се усмихна.

— Хубаво, тя го заслужава, нали? Всичките тези години, през които бе прехласната по готвенето, може пък най-сетне да доведат до нещо различно, а не само до по-голям размер рокли за мен.

— Да. Обзалагам се, че вече е първа отличничка, нали? Любимката на учителката.

— Определено — съгласи се Джес, разбърквайки лениво горещия шоколад с лъжичката си.

— Джес — започна Имоджен. — След като си тук…

Джес повдигна подозрително вежда.

— Мога ли да ти задам един въпрос? Ако искаш да намериш ван, къде ще отидеш да търсиш?

— Ван ли? — Джес се подсмихна самодоволно. — Да не планираш да ходиш някъде? Анна винаги ми е казвала, че си падаш малко хипи.

— Не е за мен — обясни Имоджен. — За бизнеса е. Сладоледен фургон. Реших, че е време… искам да кажа ще стане, когато Анна се върне… да станем мобилни. Ти какво мислиш?

— Ван? — Джес прибра разпилените си до раменете къдри, обмисляйки идеята. — Като сладоледения фургон едно време в училище ли?

— Точно така.

— Идеята е добра. Ед има един приятел в Уърдинг, който обновява стари ванове, повечето фолксваген и разни такива, но се обзалагам, че ще можеш да откриеш нещо там.

— Чудесно! — Имоджен засия при тази възможност.

— Зависи обаче доколко разбираш от автомобилни двигатели — продължи Джес. — Някои от тях все още имат нужда от доста поправки.

— О, аз съм доста сръчна.

Беше сменяла гуми и беше поправяла нееднократно плажния си велосипед.

— Страхотно — успокои се Джес и написа адреса на сайта върху една салфетка. — Ето. Търси Греъм. Може би е най-добре да отидеш там в сервиза, за да разгледаш вановете и да избереш.

— „Мечти на колела“ — прочете на глас Имоджен и се усмихна на името. — Точно това ми трябва, Джес. По този начин ще можем да закараме сладоледовите си мечти на пътешествие.

— Само не ме издавай пред сестра си, че съм те насърчила. Не съм сигурна, че ще одобри това, че съм ти помогнала с тази налудничава идея.

— Няма да кажа нито думичка. — Имоджен вече посягаше към мобилния си телефон и отваряше сайта на компютъра. — И в това няма нищо налудничаво, уверявам те.

Имоджен взе велосипеда на Анна и отиде до адреса, който бе открила онлайн. Спря велосипеда на чакъла пред „Мечти на колела“ и го облегна на тухлената стена. Собственикът на гаража се подаде изпод един оранжев фолксваген и се обърна да я поздрави. Грубоватото му красиво лице с прорасла коса беше изцапано с масло. Беше облечен в тъмносин гащеризон.

— Вие трябва да сте приятелката на Джес. Имоджен, така ли беше? — попита той, като окончателно се измъкна изпод вана и бавно се изправи на крака.

— Да, това съм аз — усмихна се Имоджен. — Сладоледената дама.

Той протегна омазана с масло длан, за да й стисне ръката, но забеляза колебанието й, дръпна си ръката и я изтри в гащеризона.

— Май е по-добре да не се здрависваме, а? — разсмя се той. — Да ви кажа, когато се обадихте, ми се стори направо като късмет. Аз имам един стар сладоледен ван от седемдесетте години, и от известно време все се мъча да му намеря място. За редовните клиенти той, разбира се, не става, но може пък да е подходящ за вас. Има нужда само от малко боя… елате да видите.

Греъм поведе Имоджен в задната част на работилницата си и покрай редица ванове, стар училищен автобус и един микробус с надпис „Жени — водачки“ отстрани.

— Мога да ви предложа съвсем разумна цена, ако се интересувате. Седем стотачки ще свършат работа, тъй като той стои тук от много време и, честно казано, заема твърде много място. Той е добър малък бегач, все още си е с фризерите и всичко останало.

Очите на Имоджен свикнаха с мрака в гаража и тя различи вана пред себе си. Да, боята му беше малко поизбледняла, но имаше четири колела и великолепна фунийка със сладолед отгоре. Идеален беше.

— Точно това ми трябва — зарадва се Имоджен.

Представи си го с надписа „При Вивиен“ с красив шрифт отстрани и как обикаля с него и продава сладоледи на фестивали на плажове по южното крайбрежие, край местните паркинги. Когато Анна се върнеше, просто щеше да се влюби в него по същия начин… и нямаше да се тревожи толкова за другите неща, които се бяха случили в нейно отсъствие.

— Ще ви дам четири стотачки — каза Имоджен.

В раницата си имаше петстотин лири стерлинги в брой — последните от парите, които им бе оставила баба им. Окей, те с Анна ги бяха определили за продукти, но пуснеха ли вана на пътя, щяха да си върнат парите за една седмица.

— Четиристотин и петдесет — отсече Греъм твърдо, но очите му се смееха, — и сключваме сделката.