Аби Клементс
Карамел с морска сол (8)

Глава пета

В понеделник сутрин целият апартамент беше на разположението на Имоджен и след като главата й се беше избистрила от шампанското, тя се чувстваше изпълнена с енергия и готова да неутрализира токсините.

Направи си в кухнята шейк от манго и пасифлора и разгъна килимчето си за йога. Щеше да започне деня си точно така, както го започваше на острова, със серия приветствия към слънцето с лице към морето. Е, тук морето беше сиво и навъсено, но въпреки това беше море. Тя остави ритъма на дишането да я пренася от поза в поза, като при всяка нова поза разтягаше мускулите си и се отпускаше.

Застанала в поза „Куче, гледащо надолу“, Имоджен се опита да освободи съзнанието си, но от една мисъл не можа да се отърси изобщо — утре сутринта щеше да отлети за Ко Тао. Скоро отново щеше да бъде в прегръдките на Лука, на плажа, да снима под водата, да се радва на осеяното със звезди небе нощем и на златните дни. Имоджен се усмихна сама на себе си и се опита да вдигне дупето си колкото можеше по-високо към тавана, пренебрегвайки протестите на коленните си сухожилия.

Звънът на мобилния й телефон разкъса тишината. Тя се изправи неохотно на крака и отиде до малката масичка, готова да прекъсне звъна. Прочете името на обаждащия се — мама. Всички шансове за релаксиране рухнаха, самата мисъл за майка й караше мускулите на раменете й да се напрягат.

Имоджен прие повикването.

— Здравей, мамо — поздрави тя в опит да запази част от безоблачното спокойствие на йогийските упражнения.

— Имоджен, ти си у дома. Добре. Имаш ли минутка?

— Разбира се — каза Имоджен. Седна на дивана и подви крака под себе си. — Какво има?

— Татко ти. Имоджен. Боя се, че го е прихванало нещо. Заключил се е в студиото си и отказва да излезе.

 

 

Веднага щом остави слушалката, Имоджен излезе от къщи и се запъти право към гарата, откъдето взе първия влак за Луис. Докато пътуваше, се замисли за изминалата седмица, за дългите вечери, в които преглеждаха вещите на баба Вивиен — стари снимки, украшения и играчки от детството на баща си. Говореше предимно Мартин, докато баща й добросъвестно подреждаше и описваше вещите на майка си. Чувството да е отново в дома на детството си, заобиколен от спомени, сигурно си беше казало думата.

След като пристигна в малкото градче, тя тръгна по познатия път към къщата на родителите си и после пое по пътеката до входната врата. Вдигна чукчето да почука и го остави да падне. Майка й отвори само след няколко секунди.

— Благодаря ти, че дойде, скъпа — посрещна я тя, въведе я вътре и й подаде стол да седне край кухненската маса. — Трябва да ти кажа, че не знаех какво друго да направя.

— От колко време е там? — попита Имоджен, като надникна през прозореца към бараката на баща си в градината.

— От вчера сутринта. Снощи остана да спи там, а сега от часове седи на пода. Виждам го през прозореца, но не мога да го накарам да излезе.

— Ял ли е нещо?

— Пъхах му сандвичи през процепа под вратата, но нямам представа дали ги е докоснал.

— Мислиш ли, че това е резултат от миналата седмица? — попита Имоджен. — Не му е било лесно да преглежда вещите на майка си… но аз не помислих, искам да кажа… мамо. — Тя погледна майка си право в очите, като забеляза колко напрегнато беше челото й и забеляза нови бръчки около очите й. — Татко не изпада в такива състояния — каза тя в опит да проумее положението. — Той не изпада в депресии.

— Мартин и татко ти обсъждаха какво да правят с къщата на баба ти Вивиен — започна Джан с равен глас. — Изглежда, че Мартин иска да я продадат възможно най-бързо и вече е получил оферта от някакъв строителен предприемач. Каза на татко ти, че иска да теглят чертата веднъж завинаги. Том не е против продажбата, но предприемачът иска да събори къщата на баба ти и да вдигне на мястото й жилищен блок.

— Това е ужасно — съгласи се Имоджен. — Имам предвид, че те двамата все ще трябва да вземат някакво решение, разбира се, но толкова скоро след смъртта на баба? Как може Мартин да предлага такова нещо?

— Точно така. И не е трудно да се досетиш кой го подтиква към това. Но ти познаваш баща си и брат му… мисля, че не са се карали от юношеските си години. Не е продумал и дума след разговора си с Мартин, освен да ми разкаже какво са говорили и очевидно това го съсипва.

— Той не трябва да отстъпва. Наследяват я поравно. Мартин не може да направи нищо без съгласието му.

— Познаваш баща си — каза Джан още по-меко от обичайното.

— Който е бил веднъж хипи, остава такъв за цял живот. Ще отстъпи, за да има мир.

Когато Имоджен се надигна от масата, забеляза нещо, което не беше виждала никога досега. Майка й беше на път да се разплаче.

— Отивам при него — заяви тя решително.

— Добре, миличка — съгласи се майка й. — Надявам се да имаш повече късмет от мен. Вие двамата винаги сте имали нещо общо. Ти си зеницата на очите му.

Имоджен остави майка си, излезе в градината и се запъти към студиото на баща си.

— Татко, знам, че си там — извика тя през стената. Почака малко, но дочу само звук от далечен кълвач.

— Слушай, утре напускам страната и се надявам да поговориш с мен.

Имоджен почака няколко минути и когато не получи отговор, седна, опряла гръб във вратата, за да могат лъчите на слънцето да топлят лицето й в този ранен априлски ден.

Пред нея, в ширналата се градина, която майка й отдавна се беше отчаяла да подчини на волята си, растеше голям дъб. Високо в клоните му тя видя няколко заковани дъски и парче гофрирана ламарина за покрив. Някъде преди петнайсет години баща й беше сковал тази къщичка на дървото — скривалище, където те с Анна си играеха и си шепнеха разни тайни.

След десет минути мълчание, Имоджен стана неохотно на крака и се върна в кухнята, откъдето майка й тревожно надничаше през прозореца.

— Имаш ли плодова пита „Бейкуел“, мамо? — попита Имоджен. — Нали го знаеш колко си пада по нея.

— Добра идея — въодушеви се Джан, като отвори кухненския шкаф и извади една опаковка. — При нормални обстоятелства вече да я е изял. Но не е хапвал нищо след погребението.

Тя подаде пакета на Имоджен.

— Не мога да я сервирам на чиния, защото не може да се пъхне под вратата.

— Благодаря, мамо — каза Имоджен.

Върна се в градината с нов прилив на оптимизъм. Думите й може и да не бяха достатъчни, за да примамят баща й навън, но тя не познаваше случай, в който той да може да устои на плодовата пита.

Когато се приближи до студиото, забеляза някакво движение, като че ли от преминаваща сянка. Притиснала нос до зацапаното стъкло, тя се опита да различи къде е баща й, но той не се виждаше. Когато обаче очите й свикнаха с полумрака вместо фигурата на баща си видя десетки негови скулптури, съборени от тезгяха на земята. Изящните му птици бяха разбити на парчета.

* * *

— Анна — започна Имоджен. — Можеш ли да ме посрещнеш? Аз съм в къщата на баба Вив.

— Така ли? — Анна звучеше озадачена. — Какво правиш там? Мислих, че си в апартамента и си събираш багажа.

— Не знам — отговори Имоджен честно.

Как можеше да обясни, че когато слезе от влака, с който пристигна от Луис, просто се запъти натам като зашеметена?

— Предполагам, че търся някои отговори… Та можеш ли да дойдеш? Важно е.

— Окей — отвърна Анна. — Привършвам, дай ми десет минутки.

Имоджен погледна към малката масичка. Фотоалбумът, който Вивиен им беше оставила в завещанието, беше отворен пред нея.

На първата страница имаше посвещение, надписано с черно мастило:

На красивите ми внучки, Имоджен и Анна. Малко история за този много специален бизнес. Дано се радвате на магазина за сладолед толкова, колкото и аз през всичките тези години.

Ваша любеща баба Вив

Имоджен бавно обърна страницата. Там, с прозрачни фотоъгли бе залепена черно-бяла снимка на магазина, с надпис на ръка „24 юли 1953 г. В деня на откриването!“.

Вивиен и съпругът й Стенли стояха гордо пред лъскавия магазин. Вивиен беше облечена в рокля с широка пола, щампирана на пудели, косата й падаше по раменете на едри, свободни букли. Стенли я беше прегърнал с ръка, по-скоро чернокос, вместо посивял, както го помнеше Имоджен, и с очила с тъмни рамки. С другата си ръка той бе обхванал нежно раменете на по-малкия си син Мартин, а Вивиен на свой ред беше прегърнала Том. Момчетата, обути с шорти и модни обувки, изглеждаха възбудени и нетърпеливи.

Татко вече е изправен пред риска да изгуби единия дом от детството си — помисли си Имоджен. — Могат ли да му вземат и „Залез 99“?

Тя продължи да разглежда историята на магазина за сладолед на баба си. Албумът завършваше с една много по-нова снимка — беше цветна и заемаше почти цялата страница. В центъра беше Вивиен, усмихната, с вдигнати коси, в тъмносиня рокля с кремава гарнитура. Беше заобиколена от семейството си — двамата й синове, Джан, Имоджен и Анна. Беше по времето, когато Мартин още не се беше запознал с Франсоаз и когато те всички го смятаха за вечния ерген. Имоджен се вгледа по-внимателно в снимката, преценявайки по собствения си тежък грим и избеляла тениска с щампа на музикална група, че когато е била направена, тя самата трябва да е била на около шестнайсет години.

Баща й изглеждаше толкова различен на тази снимка — глава на семейството, най-силният от всички. Беше почти сигурна, че това беше през онова лято, когато учителката й по английски, мис Картър, най-сетне й постави диагноза дислексия, след като неочаквано Имоджен се оказа на опашката на класа по успех в различните упражнения. Най-сетне годините, в които й беше трудно да поддържа успех по английски и да пише есета, добиха обяснение за нея и семейството й. Но баща й винаги беше готов да я подкрепи — всеки път, когато се връщаше разплакана, защото учителите й я бяха накарали да се чувства глупава или мързелива. Също като нея, той знаеше, че ще е нужно много повече от една диагноза, за да се поправи стореното. Том отиде право в училище, благодари на мис Картър, а после поиска среща с директора, за да разбере какво не е наред и да настоява за повече специални грижи в бъдеще. Външно Имоджен бе притеснена, но тайничко се радваше заради онова, което баща й направи за нея.

Тя си спомни счупените скулптори в студиото на баща си следобеда. Беше трудно да свърже бащата, който се криеше и не искаше да разговаря с нея, с открития мъж с чувство за собствено достойнство, когото виждаше на снимката. Ако утре отлети за Тайланд, каква ли следваща новина трябваше да очаква? Може би баща й щеше да се възстанови отново за ден-два, ами ако… Не можеше да понесе мисълта, че положението му се влошава, докато тя е толкова далеч оттук.

Мислите й бяха съсредоточени върху острова — върху слънцето и върху Лука — но най-вече върху фотографския проект, по който работеше. Искаше да стане добър, да го изложи, а човекът, който най-много искаше да го види, беше баща й. Той подхранваше амбициите й от самото начало, той й купи първия фотоапарат, помогна й да си направи стая за проявяване на филмите. Тя искаше той да разбере, че усилията му не са били напразни, да се гордее с нея.

Ако заминеше обаче, нямаше да може да му помогне в момента, прободе я гузна мисъл. За да се оправи, сега той имаше нужда от подкрепата на онези, които го обичаха. Имаше нужда да види, че семейството му е готово да му помогне и че всички те щяха да положат заедно усилия, за да опазят спомена за Вивиен жив.

Имоджен се сети за обещанията, които бе дала на Лука. Всичко беше готово, за да напусне Англия още на другия ден, ако пожелаеше.

Татко й обаче винаги беше поставял нея и Анна на първо място от момента на раждането им. Как можеше Имоджен да си тръгне сега, когато той имаше нужда от нея?

Звънецът на входната врата прекъсна мислите й. Тя видя високия силует на Анна през цветното стъкло на вратата.

— Влизай — подкани я тя и я въведе във всекидневната.

— За какво беше цялото това бързане? — попита я сестра й и седна във фотьойла.

— Не мога да го направя — обяви Имоджен.

— Не можеш да направиш какво? — попита Анна, като пусна чантата си на земята и започна да разтрива слепоочията си. — Днес в службата беше кошмар, Имо. Нямам сили да разгадавам загадки.

— Не мога да се върна в Тайланд точно сега и не можем да продадем магазина — заяви Имоджен, която все още стоеше права и изпита прилив на енергия от решението си. — Определено не и на Франсоаз. Но може би изобщо на никого.

— Хубаво — каза Анна бавно. — Добре ли си, Имо? Изглеждаш ми малко напрегната.

— Нима можем да разбием сърцето на татко отново? — попита Имоджен, като закрачи напред-назад по тъмните дъски на пода. — Той има нужда от нас.

— Сърцето на татко ли… — Анна вдигна ръка до челото си. — За какво говориш? И не можеш ли да седнеш, докато поговорим за това? Завива ми се свят.

— Извинявай. — Имоджен седна на самия край на дивана. — Просто… днес видях татко, Анна. Е, всъщност не го видях точно. В ужасно състояние е. Отказа да разговаря с мен и е разбил част от скулптурите в студиото си.

— Божичко, наистина ли? — възкликна Анна с широко отворени очи. — Той изобщо не постъпва така. Какво става, за бога?

— Изглежда Франсоаз притиска Мартин да продадат къщата — каза Имоджен, посочвайки стените на къщата, в която баща им беше прекарал детството си. — Което е напълно разбираемо, като се има предвид данък наследство и какво ли още не… но те искат да я продадат на предприемачи, които ще я съборят, и едва са изчакали седмица, преди да кажат на татко.

— Тази жена… — промълви Анна, клатейки глава. — Знам, че се предполага да е част от семейството, но никога не се държала като такава. Мартин никога нямаше да го направи, ако не беше женен.

— Е, там не можем нищо да променим. Но можем да променим това.

Тя взе албума със снимки от малката масичка и обърна на страницата със снимката на „Залез 99“ в деня на откриването му.

— Виж тук, Анна — посочи Имоджен. — Това е „Залез 99“ през годините. Ето снимка от шейсетте години, това отвън е паркираният мотоциклет на татко… виж му само косата! А и онази табела, която са имали, е била страхотна с букви в оранжево и розово, нали?

Анна се усмихна.

— Прекрасно е. Но не разбирам как…

— Магазинът тогава е бил вторият му дом — обясни Имоджен. — Знаеш как винаги говореше за него. Не можем да оставим тази последна част от наследството на баба Вив да изчезне. Не и без да се опитаме преди това.

— Да не би да мислиш за онова, за което предполагам? — попита Анна колебливо.

— Представи си, че успеем да му върнем дните на славата — засия Имоджен. — Заради татко. Заради баба Вив.

Анна помълча за миг.

— Не знам — каза. — Доста е неочаквано. Ангажиментът е огромен.

— Какъв беше онзи цитат, с който винаги ни излизаше баба? — попита Имоджен. — От „Алиса в страната на чудесата“… „И да ти кажа, случва ми се понякога да повярвам в цели шест невъзможни неща още преди закуска.“ Анна, промених решението си, време е да повярваме в някои невъзможни неща. Мисля, че трябва да пробваме.

— След днешния ден в службата ми звучи много примамливо — усмихна се сестра й. — Предполагам, че наистина можем да го направим, нали?

Имоджен кимна.

— Защо не?

Поседяха минута в мълчание, докато решението, което бяха взели заедно, не се запечата в съзнанието им.

— Но… — трепна Анна, — мислех си, че искаш да се върнеш обратно на острова?

— Искам — призна Имоджен. — Наистина искам. Но ми се струва неправилно да се върна точно сега, когато татко е в такова състояние. Мога да остана достатъчно дълго, за да ти помогна да задвижиш нещата и да намерим добра помощничка, която да ме замести.

— И после ще се върнеш ли?

— Да. Билетът ми е валиден още шест месеца, ще трябва малко да доплатя, за да ми сменят датата.

— Ами онова момче, с което си там, Лука?

Имоджен докосна огърлицата от зъб на акула около врата си при спомена за него.

— Ще му кажа. Не знам как ще реагира. Но имам чувството, че точно в момента семейството ми е на първо място.

 

 

Имоджен набра номера на мобилния телефон на Лука и чу чуждестранния сигнал за набиране. Докато чакаше той да вдигне, сърцето й блъскаше силно в гърдите.

— Имо — проговори той малко сънено.

Тя хвърли поглед на стенния часовник на Вивиен. По дяволите, там трябва да е среднощ, беше забравила съвсем за часовата разлика.

— Здравей, Лука — каза тя.

— Вече си почти у дома — промърмори той сънено.

Думите, които искаше да му каже, заседнаха в гърлото й.

— Всичко е готово… момчетата от „Комодо“ са ни запазили място за партито в четвъртък вечер и аз съм поканил Сантиана, Дейви и всичките ти приятели — гмуркачи.

— Благодаря ти — промълви Имоджен, прегърбена от вината за онова, което трябваше да изрече. — Но всъщност това е причината, поради която ти звъня. Знам, че трябваше утре да летя, но така се получи, че не мога да се върна точно сега.

— Шегуваш ли се? — попита Лука, разсънил се напълно.

— Налага се да оправя някои семейни неща тук. Важно е.

— А аз… аз какво съм, Имоджен? Господи, знаех, че ще направиш нещо такова. За колко време става дума?

— Не мога да искам от теб да ме чакаш…

— За колко време става дума?

— Четири, може би пет месеца — призна тя. — Ще се върна през септември със сигурност.

— Септември. Сериозно ли говориш?

— Можеш винаги… да дойдеш тук на гости. Ако искаш — предложи тя, осъзнавайки в мига, в който го каза, колко малко вероятно бе това.

— Добре — съгласи се Лука и Имоджен долови обидата в гласа му. — Слушай, трябва да обмисля всичко това. Не знам на коя от приказките ти мога да вярвам точно в момента.