Аби Клементс
Карамел с морска сол (10)

Глава седма

Най-сетне настъпи денят и всичко беше готово за откриването. Така де, всичко, с изключение на времето, помисли си Имоджен, докато гледаше дъжда, който се стичаше по прозореца на сестра й, а над главата й отекваха силни гръмотевици в небето.

— О, божичко, Анна — възкликна Имоджен, почти залепила нос до стъклото. — Как да продаваме сладолед в такова време?

Тя провери сайта на метеорологичната служба по телефона си. Предричаха, че едни от най-силните гръмотевични бури ще достигнат южното крайбрежие, а както изглеждаше, те вече бяха пристигнали.

Имоджен чу дъжда през нощта, а в ранните часове на утрото той все повече се засилваше. Неспособна да заспи, тя се въртеше в леглото, като се молеше денят на откриването да не се окаже провал.

— Обуй си ботушите, Имоджен — посъветва я Анна, — защото няма начин да го отложим. Оповестили сме откриването навсякъде и не можем да променим решението си заради някакъв дъждец.

— Някакъв дъждец ли? — опъна се сестра й. — Едва ли е някакъв, сестричке. По-скоро прилича на тайфун. Докато си приказваме, Ной сигурно вече е подкарал животните към ковчега.

— Ти си отсъствала от Англия твърде дълго, Имоджен — възрази Анна. — Трябва ти хубава доза от онзи британски дух, който е царял тук по време на бомбардировките. Всичко ще свърши за час-два. Навличай чифт гумени ботуши от шкафа в антрето и да тръгваме.

Облечени в яркожълти дъждобрани, те стигнаха до крайбрежната улица, като отчаяно се мъчеха да удържат чадърите си. Закачиха бързо плаката за откриването, като съзнаваха, че за минути той щеше да се разкашка. Вятърът беше разхвърлял рекламните листовки по земята. След като влязоха в магазина, те включиха осветлението, пуснаха радиаторите и отидоха до витрината, за да надникнат навън.

— Сигурна ли си, че този дъжд ще спре? — попита тъжно Имоджен.

Дъждовните струи се стичаха почти хоризонтално, като прогонваха всичко живо, освен най-упоритите любители на разходки по плажа и крайбрежната улица.

Телефонът звънна и двете подскочиха.

— Аз ще се обадя — предложи Анна.

— Окей, мамо. Ще се видим след половин час. — Тя върна слушалката обратно на вилката. — Мама тръгва. Татко няма желание да пътува.

Имоджен усети как я бодна разочарование. Обаче, помисли си тя, може би пък е по-добре татко й да не види магазина толкова празен. Ставаше все по-ясно, че единствените хора, осмелили се да дойдат на морския бряг — във водоустойчиви панталони и анораци, повели прилежно кучетата си на разходка, — не бяха излезли, за да си купят сладолед на клечка.

— Дали пък просто да не затворим? — попита Имоджен, като хвърли поглед на купищата сладоледи на клечка във фризерите.

— Разбира се, че не. Все още е рано и съм сигурна, че видях ей там късче синьо небе. Ще се изненадаш колко бързо времето може да се промени.

— Обещаваш ли? — попита Имоджен, присвивайки очи към хоризонта в опит да се пребори със съмненията си. Облаците бяха тежки и сиви и от време на време някоя мълния осветяваше небето.

 

 

— О, момичета — възкликна Джан и изтърси чадъра си навън, преди да влезе. — Какъв ужасен късмет с това време.

Имоджен хвърли поглед на сестра си.

— Наистина ли? — прошепна тя. — Не сме забелязали.

Анна бързо промълви беззвучно „Бъди мила“.

— Благодаря, че дойде, мамо — посрещна я Анна, като отиде при нея, за да вземе мокрото й палто. — Ще го закача на радиатора. Имоджен, ще сложиш ли чайника да кипне?

— Здравей, мамо — поздрави тя и извади чаши. — Е, какво ще кажеш? — Разтвори ръце, показвайки обновения магазин.

— Много е хубаво — призна Джан и прегърна дъщеря си. — Свършили сте чудесна работа. Като се има предвид с колко време и с какви пари разполагахте.

Анна се появи отново.

— Да седнем — предложи тя. — Не е като да сме затрупани с клиенти, както можеш да видиш.

— Толкова жалко. Искам да кажа, че трябваше да ми съобщите. Можехме да направим нещо в агенцията, можехме да… как му викате. — Джан се огледа, подбирайки думите си. — Можехме да се постнем в туитър. Вече имаме акаунт. Стажантката ни го направи. — Тя се усмихна гордо.

— И ние направихме реклама — обади се Имоджен. Сети се колко часове бяха прекарали с Анна онлайн и застанали на улицата да разговарят с купувачите и да рекламират магазина.

— Е — каза Джан, — това е добре. Но няма да е лошо да се обърнете към професионалисти, само това казвам. Особено ако са от семейството… с намалени такси! — Имоджен я погледна убийствено. — Не се опитвам да ти се налагам, мила. Просто казвам, че можехме да докараме няколко души от Луис тук. Тъжно е да гледаш магазина толкова празен. Не всеки се стряска от малко дъждец.

— Може би следващия път — обеща Анна дипломатично и скочи, като използва изключването на чайника за извинение да се измъкне.

— Значи татко не можа да дойде — започна Имоджен. — Може би е за добре. Като се има предвид как се развиват нещата.

— Искаше да дойде, миличка. Вчера говореше за това. Но тази сутрин… Е, няма значение — Джан поклати глава. — Сега майка ви е тук… това няма ли значение? — Тя се опита да се усмихне, но изражението й беше напрегнато и тъжно.

— Няма нужда да се преструваш, мамо. Ако нещо не е наред, трябва всички да знаем за това — каза Имоджен.

Анна се върна и сложи три чаши на масата.

— Няма нужда обаче да сме мрачни, нали? — каза Джан. — Няма нужда и двамата да се разхождаме насам-натам увесили нос.

— Какво да направим, мамо? — попита Анна. — Може би една от нас може да поговори с него?

— Може да опитате. — Джан сви отчаяно рамене. — Но той… — Думите й заглъхнаха.

— Ти добре ли си? — попита Анна, докосвайки ръката на майка си.

— Не, Анна — озъби се майка й. — Всъщност, не съм. — Очите й се напълниха със сълзи. — Направо е ужасно. — Думите й избликнаха, като че ли не можеше повече да ги възпира.

Анна и Имоджен мълчаха смаяно.

— Съжалявам — извини се тя. — Не исках да си го изкарвам на вас. — Сълзите й потекоха по бузите. — Но е ужасно да го гледам такъв. Днес отказа дори да стане от леглото и не ми продумва и дума. Ту си мисля, че е по-добре и имаме някакъв шанс да се върне в нормалното си състояние, ту отново се връща там, откъдето е започнал. Годишнината ни тази седмица мина и замина, без да каже гък. Не че някой от двама ни имаше желание да направи нещо.

— Сигурна съм, че постепенно… — започна Анна. — Не е минало чак толкова много време.

— Може и така да стане — каза Джан. — Но гарантирам, че нямаше да говорите така, ако живеехте у нас всеки ден. Знам, че не е негова вина, знам. И искам да го подкрепя. Но не мога. Той е силният… Том е моята опора. Винаги е бил. Не знам как аз да бъда неговата опора.

 

 

Майка им постоя един час, а после се извини и си тръгне с все още зачервени от сълзите очи. Малко след това млад, около трийсетгодишен мъж с мокра от дъжда тъмноруса коса, провря глава през вратата.

— Здравейте — поздрави той със сърдечна усмивка. — Как я карате?

На Имоджен й олекна на сърцето. Дали пък това не беше първият им клиент?

— Аз съм Фин — представи се той и влезе в магазина. По миглите и краищата на косата му се стичаха капки дъжд, които капеха по суитчъра му с качулка. Държеше в ръка две пластмасови чаши. — Държа магазина за сърф принадлежности две арки по-надолу.

— О, здравей — опомни се Анна. — Баба ни е споменавала за теб.

— Видях, че откривате днес. Лош късмет с това време, а? — отбеляза той съчувствено.

— Така е — усмихна се тя. — Все още никой не си е купил сладолед.

— Реших, че може би ще поискате да пийнете горещ шоколад? Ние с Анди сварихме за клиентите си, след като се наложи да отменим занятията днес.

И той подаде на всяка по една пластмасова чашка с горещ шоколад.

— Благодаря — каза Имоджен, като отпи от гъстата ароматна течност. — Хубав е. — Тя изтри шоколадовите мустаци, които усети на горната си устна.

Той огледа празния магазин.

— Сигурен съм, че ще е претъпкано с клиенти — отбеляза той окуражително, — когато хората разберат, че отново сте отворили.

— Благодаря — каза Анна искрено. — И ние се надяваме на това. Баба ни е въртяла този магазин с десетилетия… искаме просто да свършим добра работа и да се надяваме, че ще е дори още по-добра. Но предполагам, че ни трябва време — сви рамене тя.

— Точно така — каза Фин. — И повечко слънце няма да навреди.

Анна се усмихна.

— Днес всъщност е направо провал — призна тя засрамено.

— Дребен проблем — усмихна се Фин. — Това място ще се препълни, преди да разберете. Баба ви Вивиен винаги караше хората да го чувстват като свой дом. Тя беше наистина чудесна жена. Аз бях на погребението, но не ви видях двете… и нищо чудно, цял Брайтън беше дошъл. Тя липсва много на всички ни, особено на Иви, разбира се. И клиентите ни я обичаха много… винаги прескачаха за по един сладолед, ако сърфът беше слаб.

— Като стана дума за сладолед — сети се Анна, — къде ми е възпитанието? Дали ще мога да ви съблазня с една „Голяма стъпка“? — Тя извади от фризера гигантски розов сладолед във формата на стъпало и му го предложи.

— Засега няма нужда — благодари Фин. — Все още гледам да се стопля. Но тези сладоледи са страхотни… не съм ги виждал от дете. Сигурен съм, че ще се срещаме доста през следващите месеци. Междувременно — късмет!

 

 

По-късно същата вечер, след като затвориха магазина, Имоджен извлече саковете си от колата на Джон и ги внесе през входната врата в къщата на баба си.

Влезе в антрето, което бе студено и тихо, а оттам — във всекидневната. Заедно с баща си и чичо си Матрин беше опаковала някои от по-ценните вещи на баба й, но по-голямата част от мебелите си стояха — фотьойлът, диванът, тежкото позлатено огледало над полицата на камината. За пръв път от три седмици Имоджен щеше да си има собствено местенце. Тя внимателно остави фотоапарата и другото оборудване на един от рафтовете във всекидневната.

Отново си провери телефона. Лука не отговаряше на нито едно от текстовите й съобщения с въпрос кога ще си поговорят. Все още обаче имаше шанс да промени решението си и да се съгласи да я почака — тази надежда я крепеше.

Изкачи се по стълбището на просторната викторианска къща на баба си. На първия етаж имаше три стаи, баня и дървено стълбище, което водеше на третия етаж, където имаше още две малки стаи. За момент първият етаж оживя от смях, когато си спомни как играеха тук с Анна — тичаха нагоре-надолу по стълбите и се криеха в шкафовете за одеяла и под леглата. Свикнали с малките размери на тяхната къща, тази постройка им се струваше като замък. Вивиен знаеше, че най-много харесваха двете най-горни стаи, с малката врата, която ги свързваше, така че тя всеки път им приготвяше именно тях.

Имоджен влезе в спалнята на баба си. Том и Мартин не бяха докосвали почти нищо в тази стая и повечето вещи на Вивиен си бяха точно там, където ги беше оставила. На полицата над камината беше сватбената й снимка със Стенли от началото на петдесетте години на миналия век. Вивиен трябва да е била на около двайсет години, а Стенли с година-две по-голям. Имоджен взе снимката и се загледа в усмихнатите им лица. Стори й се странно, като си помисли, че вече бе по-възрастна, отколкото Вивиен е била на сватбата си с мъжа, с когото бе прекарала по-голямата част от живота си. Беше романтично и прекрасно, но не и нещо, което Имоджен би си пожелала. Духът й беше неспокоен, може би винаги щеше да си остане такъв. Вярно, че й липсваше Лука, но мисълта да остане на едно място — дори и на острова — само с един човек, оставяйки толкова много неща неизследвани, я караше да изпитва чувство на клаустрофобия.

Тя доближи тоалетната масичка. Брошките на Вивиен все още бяха там, а върху огледалото бяха провесени ярки нанизи от стъклени мъниста. Четката за коса на баба й с инкрустациите от седеф, като че ли чакаше някой да я вземе.

Имоджен хвърли още един поглед из стаята. Не можеше да остане да спи тук, нито пък в някоя от съседните стаи — онези, които толкова често бяха пълни с приятели и посетители. Качи се по второто стълбище към таванските стаи, които те с Анна смятаха за свои. Те изглеждаха както винаги и докато главата на Анна сигурно щеше да опира вече в тавана, Имоджен, която не беше наследила ръста на майка им, се чувстваше добре. Тя седна на леглото и свали обувките си, изморена след дългия и разочароващ ден в магазина. В тази стая щеше да спи тази вечер.