Аби Клементс
Карамел с морска сол (15)

Глава дванайсета

Анна излезе от къщата на Джованна на площад „Санта Мария Новела“, изпълнен с тълпи от хора, които си тръгваха от обедната църковна служба. Тя сложи слънчевите си очила. Нощният сън я освежи и сега беше готова да започне да разглежда града. Тъй като й оставаше само един ден до започването на курса, тя очакваше с нетърпение да се възползва максимално от тази възможност.

Слънцето беше високо и в леката си тюркоазена рокля и златни сандали Анна усещаше приятната му топлина по кожата си. След най-дъждовния май от много време в Обединеното кралство, тя попиваше толкова жадуваните слънчеви лъчи. Единствено трябваше да реши, кое да види най-напред. Тя хвърли още един поглед в туристическия справочник и реши да тръгне към опасаната от исторически мостове река, която разделяше града. Докато вървеше по уличните павета, наблюдаваше как слънцето се отразява от водата в края на улицата. Тя инстинктивно се забърза, докато не зърна пред себе си Понте Векио — характерна забележителност на Флоренция, която бе виждала толкова пъти на пощенските картички и в книгите. С малките живописни къщички, построени върху него и надвиснали над водата, мостът се издигаше внушително на фона на пищния тоскански пейзаж, изпъстрен с високи кипариси. Тя вдъхна дълбоко чистия въздух, тук дори миризмата беше различна — аромат на италианско кафе от близкия ресторант и леко ухание на парфюм от преминаващата покрай нея жена.

— Синьора — усмихна й се широко един младеж, предлагайки й фалшива чанта „Гучи“.

Анна любезно поклати глава и тръгна по моста.

— Ще ни снимате ли? — помолиха я учтиво семейство японци с немирни деца.

— Разбира се. — Тя взе фотоапарата.

Когато отстъпи назад и погледна през визьора, видя, че къщичките бяха всъщност бижутерийни магазини. Светлината се отразяваше от витрините, отрупани с диамантени пръстени и фини златни колиета.

— Благодаря ви — каза й жената, като пое обратно апарата. — Това е особен град, нали? — изрече тя бавно. — Много романтичен.

— Току-що пристигнах — усмихна се Анна. — Но вече забелязвам това.

Тя прекоси моста и седна да обядва на един сенчест тих площад Сан Спирито, от другата страна на реката. Далеч от по-привлекателните за туристите места, атмосферата около нея принадлежеше само на местните жители, децата играеха във фонтана, а една баба надничаше през един прозорец. Анна си поръча талятели с миди и чесън и чаша бяло вино.

Анна се усмихна, когато сервитьорът й донесе горещата паста и питието й. Тя отпи от виното и се взря с наслада в гледката на площада. Нави талятелите на вилицата си и плахо доближи вилицата до устните си. Вкусът беше божествен.

След като приключи обяда си, вече приятно замаяна от виното, Анна продължи разходката си. Мина покрай елегантни художествени галерии и музеи, видя младежи, които позираха за снимка пред статуята на Давид. Когато горещият ден премина в благоуханна вечер, тя осъзна, че е оставила най-важното нещо за накрая. Време беше да опита местния сладолед. Тази сутрин на закуска Джованна й беше препоръчала една джелатерия и Анна откри името й в бележника си — „Виволи“.

Магазинът се гушеше в квартала Санта Кроче, на десет минути път от пансиона. Когато Анна стигна до него, видя дълга опашка, която се виеше по тясната улица. Италианците на опашката пред нея бърбореха възбудено и тя долавяше по някоя позната дума, свързана с вкусове и обещания: „Cioccolato… stracciatella… frutti di bosco“^[1]. Докато ежедневният й речник на италиански беше ограничен, това не важеше за познанията на Анна в областта на различните сладоледени аромати. Сърцето й биеше лудо, докато опашката пред нея намаляваше и тя се приближи достатъчно, за да види примамливите купчини джелато в пастелни цветове, изложени в големите стъклени витрини. Нервността при пристигането й в непознатия град вчера изчезна. Тук — с наредените пред нея различни сладоледи и сорбета — тя се чувстваше у дома си.

Когато дойде нейният ред, Анна посочи ентусиазирано към две фунийки, обрамчени по ръба с шоколад и лешници и зажестикулира към тъмния шоколадов сладолед, като се надяваше, че младежът, който я обслужва, ще я разбере.

— Cioccolato? — каза тя свенливо.

— А в другата? — промълви, без да се запъне младежът й се усмихна.

— Вие говорите английски — въздъхна тя с облекчение. — От малиновото сорбе, моля.

— Преди време живях в Лондон — каза той. — Много ми харесваше, но там липсваше едно нещо — той кимна към сладоледа и сипа щедро от наситено розовото сорбе във фунийката й.

Анна му благодари и тръгна със сладоледа. Когато потопи устни в тъмния шоколад, направо се прехласна — джелатото беше невероятно въздушно. Тя си проправи път обратно към пансиона на Джованна под обсипаното със звезди небе като редуваше ту шоколадовия, ту малиновия сладолед — свеж, уханен и пълен с плод. Ето, помисли си тя, с такова нещо бих могла да свикна.

Флоренция е красива, а сладоледът е като от друг свят. Как си? Целувки.

Написа Анна на сестра си, докато се връщаше в пансиона.

Телефонът бипна на секундата с отговора на Имоджен.

Хей, сестричке. Позеленявам от завист. Но като говорим за сладолед, днес направих и продадох първата си партида! Знам, че решихме да чакаме… Но успехът беше невероятен. :-) Целувки.

Анна се усмихна, докато четеше съобщението — значи не само тя беше получила вдъхновение днес. Имоджен процъфтяваше в магазина без нея и пробваше кулинарните си способности. На другата сутрин и тя щеше да направи същото.