Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (9)

9

Когато насочи лекия файтон по крайбрежната алея, Лизет бе обзета от истинско опиянение. Красивото малко превозно средство от синьо лакирана плетена тръстика със седалки от меко кадифе се движеше чудесно. Защитното покривало се вдигаше, отзад имаше специална седалка за лакей. Сивият жребец, който бе избрала заедно със Сейд и Блекфорд, беше изключително кротко животно с равномерен ход. Всичко беше точно такова, каквото си го беше представяла, и тя беше безкрайно благодарна на мосю Блекфорд, че й помогна да намери най-доброто превозно средство и най-добрия кон. Да, и на Сейд също, макар че той помогна с видима неохота и неговата помощ не се броеше.

Посещенията при майстора на карета и в няколко конюшни бяха много притеснителни, макар че Морел беше приела да ги придружи. Господата бяха винаги на различно мнение относно нейните потребности и всеки твърдо държеше на своето. Накрая, за да запази мира, тя взе колата, избрана от Блекфорд, и коня, който предложи Сейд. Въпреки това днес беше убедена, че не е направила лоша сделка, и се радваше на придобивките си.

Слава богу, най-сетне остави зад себе си алеята за разходки и доковете, където трябваше да се движи между товарни коли, запретнати с мулета, и търкалящи се бъчви, като в същото време се стреми да избягва стълбичките и бушпритите на корабите. Трябваше й повече свободно пространство, за да свикне да държи юздите и да придобие усет за прекрасния малък файтон. Екипажът, който беше управлявала някога, беше много по-тромав, с тежки колела, теглен от стара кобила — реликва от младите години на баща й.

Беше избрала място, където не можеше да се заблуди. От едната страна на крайбрежната дига се простираха на мили надалеч жълто-кафявите води на Мисисипи, от другата страна бяха построени складове — стабилни тухлени постройки, около тях паянтови бараки, които бяха вероятно още от миналия век. Още по-нататък бяха струпани жалки колиби и навеси, а след тях започваха блатата.

Лизет бе излязла без придружител и това беше доста неразумно, защото обитателите на колибите не спазваха законите, доколкото изобщо знаеха, че съществуват закони. А горите в мочурището предлагаха убежище както на избягали роби, така и на привържениците на доктор Джон, известния вуду магьосник. Въпреки това тя отказа да вземе със себе си Агата или Феликс и да ги изложи на опасност. Макар и малка, съществуваше вероятност да преобърне колата и спътникът й да си счупи крак, ръка или — не дай боже! — шията! Освен това не смяташе да отиде много далеч и се наслаждаваше на самотата. Агата беше безценна компаньонка и тя ценеше високо присъствието й в къщата си, но малкото минути, в които можеше да остане насаме със себе си, бяха наистина скъпоценни.

Сивият кон беше отлично обучен и не й създаваше проблеми по крайбрежната улица. Трябваше само да внимава нищо да не отклони вниманието му. Мислите й се върнаха към първата вечер в салона и споменът за успеха отново събуди в сърцето й топло чувство на гордост. Толкова се беше страхувала, че никой няма да дойде! Дали гостите ще дойдат отново, беше друг въпрос, но тя беше уверена, че сбирките ще продължат. Присъствието на учителите по фехтовка направи салона й привлекателен, особено за безгрижните млади креоли. Затова пък почтените граждани щяха да я гледат накриво.

В момента не я беше грижа за нищо. Изобщо нямаше намерение да проявява предпазливост. Това поведение очевидно дразнеше Сейд и тя щеше да се забавлява с мръщенето му, ако не й досаждаше непрекъснато. Вероятно трябваше да го накара да проумее, че обществото не може да й предписва как да живее. Защо да се покорява на някакви си остарели правила, след като същото това общество я беше изоставило в мига, в който влезе в дома на семейство Моасан? След като бе извоювала свободата си, беше напълно естествено да живее живота си, сякаш обществото не съществува. Нима не бе подредила къщата и домакинството си по най-добрия начин? Това беше убедително доказателство, че може да се грижи сама за себе си.

Денят беше облачен и навън беше приятно хладно. Идващият от реката бриз беше свеж, въпреки миризмата на тиня и гниещи растения, която носеше. Воалът й се развяваше свободно и тя не се опита да го върже. От горите идваше замайваща миризма на див жасмин, пееха птици, кряскаха катерички. Равномерният тропот на конските копита я приспа и тя изпадна в странно състояние между съня и будуването.

Пътят пред нея беше изровен от много коли и се отдалечаваше от брега на реката. Тя караше бързо и изобщо не се замисли дали ще може да обърне по тясната странична пътека. Накрая все пак дръпна юздите, файтонът се заклати и спря. При дадените обстоятелства не посмя да накара коня да тръгне назад, затова нямаше друг избор, освен да продължи по тесния път.

Наистина не искаше да стигне толкова далеч и нямаше да го направи, ако беше забелязала, че блатата започват веднага след града, че пътят е обрасъл с блатна растителност и че почти няма достатъчно широки места, където може да обърне. Обзеха я съмнения. Може би Сейд беше прав. Защо се бе поддала на безумната мисъл да излезе сама?

Следвайки извивките на реката, пътят направи завой и Лизет видя разклонение. Единият път, изровен и неукрепен, водеше далеч от брега и след кратък размисъл тя избра него. Надяваше се скоро да стигне до плантация с удобна входна алея, където да може да обърне. Пусна коня ходом и се вгледа изпитателно между дърветата, от чиито листа капеше влага, с надеждата да забележи човешко обиталище.

Не видя нищо, но като не знаеше кога ще дойде следващият завой, пое дълбоко дъх и предпазливо насочи сивия кон към стръмната крайбрежна дига, следвайки следите от колела, които се губеха между дърветата.

Изведнъж се озова сред неподвижния, пълен с изпарения въздух на тропическата гора, в който тракането и скърцането на колелата и приглушеният тропот на конските копита по разкаляния път бяха единствените шумове. Изровената пътека изкачи малко възвишение, в чието подножие се простираше неизбродно мочурище, обрасло с великански кипариси, амбра, ясен, върба и отделни дъбове, изправени върху прастари хълмове от мидени черупки. Гъст храсталак от лозови пръчки и разперени палми, обрасли с мъх, обграждаше пътеката като непроницаема стена. Когато се отдалечи твърде много от брега и все още не се виждаше никаква къща, Лизет разбра, че с избора си само е влошила положението си. Тук, където растенията скоро щяха да погълнат пътя, със сигурност нямаше възможност да обърне.

Мислите се надпреварваха в главата й. Какво ще прави, ако някое колело заседне в дупка и се счупи ос, или ако сивият се стресне от някоя птица и препусне? Конят също изглеждаше нервен. Очевидно пустият път го тревожеше, а усещаше и нейната несигурност. Когато една пеперуда прелетя пред муцуната му, изпръхтя уплашено, после се отдръпна от падналото дърво, чиито корени стърчаха във въздуха, поддържани от диви лози, заело почти половината пътека. След това пък отказа да прекоси вонящото поточе и Лизет трябваше да положи много усилия, за да го убеди.

Само след още няколко метра сивият кон се вдигна на задните си крака и пронизително изцвили от ужас. Лизет опря стъпала в дъската на файтона и напрегна всичките си сили, за да го задържи. При това изпита чувството, че ръцете й всеки момент ще се откъснат. Мяташе се насам-натам по седалката, воалът падна на лицето й. Въпреки това съумя да запази спокойствие, заговори утешително на сивия кон и най-сетне успя да го успокои. Когато файтонът спря, Лизет потърси какво бе уплашило коня и забеляза на пътя пред колата свита на кълбо огромна змия.

От мястото си на капрата не беше в състояние да каже дали змията е жива или мъртва. Конят все още беше превъзбуден и тя не смееше да го остави без надзор. Затова се огледа да хвърли нещо, с което би могла да прогони влечугото, но единственото й оръжие беше малкият камшик, окачен на дъската пред нея.

Лизет грабна камшика и изплющя оглушително. Сивият кон толкова се стресна от добре познатия шум, че отново се вдигна на задните си крака. Лизет захвърли камшика и сграбчи юздите с две ръце. Извика на коня, опитвайки се да го успокои, и в този миг по-скоро усети, отколкото забеляза някакво движение в гората от дясната й страна.

Каретата се разлюля застрашително. Сивият кон отново се вдигна на задните си крака и се опита да препусне. Ръцете и раменете на Лизет пареха като огън, силите й бяха на изчерпване. Но трябваше да го укроти, трябваше! Макар че конските копита се удряха в земята съвсем близо до змията, тя не помръдваше. Значи беше мъртва. Лизет се уплаши. Може би това беше капан, заложен от мъже с нечисти намерения, които всеки момент можеха да изскочат от гъсталака и да я нападнат. До ушите й достигна шум от чупене на сухо дърво и тя отново повярва, че е видяла стрелкащи се между дърветата сенки. След секунди зад гърба й прозвуча силен конски тропот. Тя погледна през рамо и въздъхна дълбоко — колкото от облекчение, толкова и от досада.

На седлото седеше Сейд и сякаш се бе сраснал с едрия червено-кафяв жребец. Конят забави ход и мина предпазливо през едно мочурливо място. Щом спря до файтона, Сейд попита учтиво:

— Нещо не е наред ли, мадам Моасан?

— Така изглежда — отговори тя през здраво стиснати зъби. — И ако посмеете да кажете нещо от рода на „нали ви предупреждавах“, аз… аз ще се разкрещя.

— Не ви съветвам, защото в следващия миг ще се озовете в онази кална дупка. — Сейд огледа треперещия сив кон. — По всичко личи, че конят ви не желае да продължи напред. Желаете ли да го обърна вместо вас?

— Ако искате. — Лизет знаеше, че думите й са крайно нелюбезни, но в момента не можеше другояче.

— Нищо по-лесно.

Сейд скочи от седлото и върза юздата за близкото дърво. Приближи лице до главата на сивия кон и му заговори успокоително с мелодичния си ирландски акцент, докато ръката му нежно се плъзгаше по запотената шия. Скоро конят престана да трепери и наостри уши. Тогава Сейд го отведе внимателно няколко крачки назад, после няколко крачки напред, пак назад и пак напред — и така, докато файтонът се обърна в посоката, от която бе дошла Лизет.

Тя очакваше спасителят й да върже жребеца си за колата, да седне до нея на капрата и да вземе юздите от ръцете й. Естествено, това щеше да засегне гордостта й, но облекчението щеше да бъде безкрайно по-силно. Ала той не направи нищо подобно. Възседна отново коня си и застана отстрана на файтона.

Възцари се мълчание. Стиснал устни, Сейд я наблюдаваше сериозно и изпитателно и Лизет изведнъж осъзна, че двамата са съвсем сами в тази пуста местност, отрязани от останалия свят.

На гърба на коня Сейд изглеждаше още по-едър и величествен. Колко силни бяха ръцете, които стискаха юздите, колко здрави бяха мускулите на бедрата, с които направляваше жребеца си.

От средата на тялото й във всички посоки се разля топлина. Дъхът й спря и тя се почувства безкрайно слаба и ранима. Сините му очи задържаха погледа й и тя вече не беше в състояние да се раздвижи или да разсъждава трезво. Ако той посегнеше да я прегърне, нямаше да се възпротиви. В този миг си спомни шишенцето с любовен еликсир, което миналата вечер се бе появило в дома й.

— Тръгваме ли? — попита Сейд с тих, предрезгавял глас.

Лизет беше толкова объркана, че не разбра веднага какво се искаше от нея. Ами да, той чакаше тя да потегли първа. Кимна кратко, плесна леко с юздите по гърба на коня и потегли обратно по пустия път.

Вътрешно все още трепереше и за да не уплаши отново сивия кон, няколко пъти пое дълбоко въздух с надеждата да се успокои.

Скоро след това, когато вече бяха прекосили мочурливото място и отново се движеха по главния път, тя се обърна и погледна назад. Между дърветата не се виждаше нищо. Извика на Сейд, като се опита да заглуши тракането на колелата.

— Забелязахте ли нещо в гората?

Той присви очи.

— А вие?

— Мисля, че да, но може би само съм си въобразила.

— Надали.

Беше му благодарна, че й вярваше.

— Значи смятате, че е възможно там да е имало някой?

— Привлекателна жена като вас, сам-сама на този пуст път, е неустоима плячка за мъжете, които обитават тези места.

По гърба на Лизет пробягаха студени тръпки, но тя не допусна да се забележи колко се бе уплашила.

— Значи трябва да ви благодаря, че сте ме последвали.

— Наистина ли? — попита той и на лицето му се появи усмивка. Очевидно беше наясно колко й е трудно да покаже благодарността си.

— Задължена съм ви. — Щом произнесе тези думи, тя откри, че в тях беше скрита истина. Никога нямаше да може да му се отблагодари за навременната поява. Благодарността я накара да забрави колко му се сърдеше от няколко дни.

— Съвсем не — възрази меко той. — Аз се заклех да ви пазя.

— Предполагам, че сте ме наблюдавали и сте знаели къде отивам.

— Нека го кажем другояче: бдях над вас. Иначе нямаше да мога да дойда навреме.

Под слънчевия загар лицето му беше леко потъмняло. Дали от гняв или от смущение, Лизет не знаеше, но не искаше да изтълкува погрешно интереса му, макар да я бе нарекъл привлекателна.

— Вероятно трябва да се радвам, че този път нямахте среща на разсъмване.

— Вече се питах кога ще заговорите по темата.

— Каква тема?

— Още не сте ми се накарали както трябва, че предизвиках Вине на дуел.

— И Квентел. Не го забравяйте, макар да предпочете бягството пред смелостта. Защо не можете да разберете, че ако някой от двамата бе убит или тежко ранен, щеше вечно да ми тежи на съвестта?

Сейд се приближи до колата, за да я чува по-ясно и да не се налага тя да вика.

— Не виждам защо да тежат на вашата съвест. Щяха да тежат на моята.

— Ами ако вие самият бяхте убит или ранен? — попита раздразнено тя. — На чия съвест щеше да тежи убийството ви?

— Защо ли ми е толкова трудно да повярвам, че това ще ви трогне?

— Нямам представа. Единственият възможен отговор е, че не ме познавате толкова добре, колкото си мислите.

Сейд я погледна втренчено, после отново устреми поглед напред.

— Така е и така ще си остане.

Разговорът ставаше все по-личен и тя не можеше да го отрече.

— Може би вече не е нужно да бдите над мен. Бащата на Йожен не се опитва да ми навреди и е престанал да разпространява лъжи за мен. Може би се е примирил, че съм си отишла.

— Толкова ли сте сигурна?

— Да не би да имате предвид днешното ми преживяване? — попита изненадано тя. — Той не може да е знаел, че ще дойда насам и ще мина точно по тази тясна пътека. Да е искал да ме хване…

— Звучи невероятно, знам — прекъсна я Сейд. — Не говоря за днес.

Тя му хвърли бърз поглед, после отново се съсредоточи върху управлението. След като конят заобиколи една голяма локва, попита неспокойно:

— А какво имате предвид?

— Фактът, че Моасан не предприема нищо, не означава, че вече не представлява опасност. Може би просто не позволява да му гледаме в картите. Изчаква да се почувствате сигурна, за да нанесе удар.

— Каква приятна представа — отбеляза тя и изкриви лице. — Иска ми се да разбера какво е намислил.

— Аз се опитвам, повярвайте. Много скоро ще разбера.

Най-сетне стигнаха до крайбрежната улица. Лизет насочи коня по склона, като през цялото време съзнаваше, че Сейд наблюдава маневрата й. Очевидно не намери в какво да я укори, защото не каза нищо. Тя прекъсна мълчанието чак когато наближиха града.

— Досега не ми беше съвсем ясно колко досадна задача съм ви възложила, като ви помолих да се грижите за сигурността ми.

— Забравете това.

— Не мога. Никога няма да се примиря с мисълта, че докато си спя спокойно, вие бдите под прозорците ми.

— Това е най-малкото, което мога да направя за вас след… загубата.

Нямаше да му позволи да смята смъртта на Йожен за болезнена загуба, в никакъв случай! Това би било непоносимо. По-добре да смени темата.

— Никога ли не сте се замисляли за изхода от вашите дуели?

— Искате да кажете, дали съжалявам за смъртните случаи, особено за смъртта на мъжа ви?

— Може и така да се каже.

Мина доста време, преди Сейд да отговори с остър тон:

— От днешна гледна точка случилото се ми изглежда малко… нечестно.

— Защото вие сте по-добър с шпагата? — Лизет отново хвърли бърз поглед към лицето му и се развълнува от овладяното му изражение.

— Предполагам, че някои ще го нарекат разрешено от закона убийство. Но вестта за смъртта на сестра ми Брона беше още твърде прясна, твърде… болезнена. Тогава не можех да постъпя по друг начин.

— А днес?

— Днес не съм толкова сигурен.

Да, тя беше предполагала нещо подобно. Той никога не бе казал или направил нещо, което намекваше за настъпилата промяна, но понякога по решителното му лице пробягваше сянка. В сърцето й пламна желание да го освободи от чувството за вина. Можеше да го направи само с няколко думи, трябваше просто да си отвори устата.

— Мъжът ми Йожен… — започна с пресекващ глас.

— Да?

Как да се изрази? Не можеше да рискува той да се отвърне от нея, още не.

— Той… имаше своите грешки — продължи тя почти небрежно. — Но не разбирам защо изобщо е нужно да се стигне до положение, в което трябва да раните тежко или да убиете противника си, за да не загинете самият вие.

— Няма друг начин.

Очевидно и той си имаше някои неща, за които не обичаше да говори, но това не означаваше, че тя няма да продължи да задава въпроси.

— Само защото сте майстор на фехтовката?

— Да, такъв съм. Какво друго бих могъл да правя? — отвърна невъздържано той.

— За човек с вашите способности сигурно има и други занимания.

— Назовете ми поне едно.

Лизет се направи, че размисля, и се усмихна.

— Видях как успокоихте коня ми преди малко. Явно имате нюх към конете и изобщо към животните. Предполагам, че познавате и селското стопанство.

— Да не ми предлагате да си потърся място като надзирател в плантация?

— По-добре е да вземете пари назаем и да купите собствена.

— Никой няма да ми даде заем. Освен това изпитвам дълбоко вкоренено нежелание да експлоатирам хора.

Това убеждение му правеше чест, но повечето щяха да го отхвърлят като непрактично или безнадеждно идеалистично. Богатите хора открай време използваха работната сила на бедните. Свободният работник, който се трудеше за жалка заплата, беше също така експлоатиран като робите, които поне имаха покрив над главите си и им даваха храна.

— Чух, че в Тексас раздават парцели, а вие сам казахте, че сте израсли във ферма с коне.

— Това беше преди много години, когато бях още момче. Развъждахме главно ловни коне, но имахме и за надбягвания. Днес вече не се смятам за познавач на конете.

— Аз съм на друго мнение — възрази тя и отново го погледна. Той седеше на седлото с такава естественост, сякаш беше един от легендарните кентаври. — Защо животът ви се промени така драстично? Сигурно заради житните закони?

— Отгатнахте. Тези закони ни отнеха пасищата, които бяха общинска собственост, и направиха опитните животновъди земеделци. Откъде сте толкова добре осведомена за историята на Ирландия?

Лизет се усмихна със самочувствие.

— Моето образование не се състоеше само от поезия и бродиране. Агата бе назначена със задачата да усъвършенства писането ми, но тя е жена, която се интересува живо от ставащото в Европа. Освен това е въодушевена застъпничка на метод за обучение, който почива върху размяна на мнения и дискусии. Между другото този метод е много стар. Води началото си още от Аристотел.

— Интересна жена е тази мадам Стилтън.

— Прав сте. Но ми се струва, че избегнахте въпроса ми.

— И какъв беше той?

Лизет не допусна да бъде заблудена от привидната му недосетливост.

— Защо непременно трябва да печелите прехраната си с шпагата.

— Защото ми доставя лудо удоволствие да усещам как острието прониква в човешкото тяло. Това ли искате да чуете?

Очевидно смяташе, че грубостта ще я накара да замълчи, но не беше уцелил. Болката, която прозвуча в думите му, я развълнува дълбоко.

— Защо продължавате, след като ви е толкова трудно?

— Наречете го инстинкт за самосъхранение, съчетан с пламенното желание да не ме смятат за страхливец.

— Ако един ден се окаже, че този стимул не е достатъчен? Какво тогава?

Погледите им се срещнаха — този на Сейд мрачен и безнадежден, нейният търсещ и тревожен.

— Това е въпросът. Дуелист, който си изтърве нервите, е загубен.

Лизет кимна замислено и отново съсредоточи вниманието си върху пътя. До днес беше смятала Сейд за корав и безчувствен или поне за нечувствителен към своето и чуждото страдание. Мисълта, че вероятно е съвсем различен, беше странно обезпокоителна.

— Наистина ми се струва доста рисковано — отбеляза след кратко мълчание тя — да се защитаваш само проформа, когато някой е твърдо решен да те убие.

— Виждам, че разбирате — отвърна той, пришпори коня си и препусна напред, но само след няколко минути се върна и отново застана до нея. Лизет спря файтона си. — Тук трябва да ви напусна. Достатъчно неприлично е, че се връщате от разходка без придружители и без слуги, затова не искам да ви излагам на допълнителния риск да ви видят с мен. Ще се справите ли?

— Благодаря. Познавам пътя.

— Исках да кажа само… — започна той, но изведнъж замлъкна и стисна устни. След малко й кимна и каза: — Скоро ще се видим пак. А дотогава ви моля да внимавате за себе си. Бъдете винаги нащрек.

Обърна коня си и се отдалечи в лек тръс. Лизет го проследи със смръщено чело, после стегна юздите и прекоси в бързо темпо пристанищния квартал, за да стигне до центъра на града.

Феликс я очакваше на стълбището и проследи със загрижено изражение как господарката умело преведе сивия кон през входа за карета. Лизет хвърли юздите в ръцете на оборския ратай, слезе и свали ръкавиците си.

— Е — попита развеселено, — какво пак се е случило?

— Имате посещение, мадам. — Феликс взе ръкавиците, бонето и леката пътна наметка. — Мадмоазел Агата разговаря с нея в салона.

— С нея?

— Мадам Ерио. Казах й, че не сте си вкъщи, но тя настоя да ви дочака.

— Благодаря ти, Феликс. Кажи на дамата, че ще дойда веднага щом се пооправя малко. — Лизет спря за миг, за да даде нареждания на ратая как да се погрижи за коня, после бързо се качи по стълбата.

— Мадам Ерио, каква приятна изненада! — извика тя, когато след няколко минути влезе в салона. — Ако знаех, че ще ни посетите, щях да си остана вкъщи.

— О, няма нищо, шери — засмя се Морел. — С мадмоазел Агата си прекарахме много приятно.

На масичката до дивана беше оставена табла с чай и дребни сладки със захарна глазура. Без да пита, Агата наля чаша чай на Лизет. Младата жена я пое с благодарност и седна в креслото срещу дивана. Настана кратка неловка пауза, след което трите заговориха едновременно:

— Сигурно сте…

— Салонът ви беше извънредно…

— Мадам Ерио тъкмо казваше…

Спогледаха се и млъкнаха. След кратко мълчание мадам Ерио се възползва от правото си на гостенка.

— Исках само да кажа, че чух въодушевени комплименти за вашия салон. Смятам, че трябва да го запишете като пълен успех.

— Много любезно от ваша страна. — Лизет отпи глътка чай, за да скрие задоволството си.

— Не, наистина! Естествено, винаги се намират хора, които държат да очернят всичко ново, защото го смятат за екстравагантно, но те не са били тук и не знаят каква възхитителна вечер преживяхме.

— Значи вие не споделяте мнението на мосю О’Нийл, че съм на ръба на социалната катастрофа?

— О, този Сейд! — Морел поклати глава и перата й се разлюляха. — Като всички, които не са ползват с високо обществено уважение, той надценява стойността му. Загрижен е, че градското общество ще ви обърне гръб и няма да намерите подходяща партия, когато траурът ви свърши.

— Какво значи „не се ползва с високо обществено уважение“?

— Той се изразява по този начин.

— Чух от Сейд, че някога семейството му е отглеждало коне. Това означава, че са имали земя, а вероятно и средства.

— Наистина ли? — намеси се Агата. — Вярно е, че говореше за коне, но си помислих, че семейството му е работило в чифлик или за някой едър земевладелец.

— Мисля, че не е било така.

— Това все още не означава, че е принадлежал към провинциалната аристокрация.

— Но не означава и обратното, нали?

Морел Ерио се намръщи. Не й хареса, че Лизет знае повече от нея за учителя по фехтовка.

— Мисля, че по времето, за което си спомня съзнателно, родителите му вече са садили картофи. В годините на лоша реколта са претърпели големи загуби и се е стигнало дотам, че земята им е била отнета от някакъв си английски лорд и къщата им е била изгорена. Сейд бил тогава на тринайсет години и се присъединил към група бунтовници, които се опитвали да се борят с нарастващите претенции на англичаните. Арестували го и го бутнали в затвора.

— Той ми разказа това — отговори спокойно Лизет, докато Агата съчувствено клатеше глава.

— Това е варварство. И най-лошото е, че продължава да се случва и днес.

Лизет се радваше, че заговориха аз миналото на Сейд, но в същото време го чувстваше почти като предателство. Не биваше да го прави зад гърба му.

— Както и да е, не разбирам защо той е толкова загрижен какво се говори за мен в града, след като мен самата не ме е грижа.

— Ако не бе отнел живота на мъжа ви, сега нямаше да сте в това положение. Но според мен основна роля в случая играе съдбата на сестра му, която дошла тук съвсем сама и станала грешница. Той е убеден, че я е изоставил, макар че по това време е бил много далеч и не е притежавал нужните средства, за да й се притече на помощ. Сейд е надарен със силно изразено чувство за отговорност. Затова сега смята, че трябва да закриля всички жени… но преди всичко онези, които означават нещо за него.

Агата кимна доволно.

— Това е прекрасна черта в характера на всеки мъж. Надявам се, че ще се съгласите с мен?

— Разбира се, но понякога е доста изнервяща.

— Познавахте ли сестра му? — попита Лизет.

— За съжаление не. — Морел вдигна рамене. — Тя не беше… искам да кажа, движеше се в други кръгове.

— Какво значи „кръгове“? — Гласът на Агата беше хладен като родната й Нова Англия.

— Преди около три години пристигнала с пощенския кораб — подобно на много други нейни сънародници. Знаете, че от двайсет години насам ирландците пристигат в града на тълпи и намират работа по строителството на големия канал. И измират масово от треска и топлинен удар, защото не са свикнали с нашия климат.

— Знам — отговори със стиснати устни Агата.

Естествено, че знае, каза си Лизет. Живяла е в този град повече от двадесет години. Някога е имала мъж, който я е използвал — знаеше го само от няколкото изпуснати думи на приятелката си. Този мъж я бе довел тук с един от речните параходи. Може би семейството й я бе лишило от наследство именно заради това бягство. Но Морел нямаше нищо общо с историята на Агата.

— Ала жените като сестрата на Сейд не могат да работят с кирка и лопата — възрази спътницата й, но Лизет не чу нищо, защото долу, зад портичката в голямата врата, Фигаро се разлая като луд. Тя изтича до прозореца и погледна навън. Веднага разбра какво ставаше. Бандата улични хлапета, които бе видяла по време на покупките, се бе събрала от другата страна на улицата. Лизет не за първи път ги виждаше пред къщата си. Мотаеха се наоколо, седяха на тротоара и даже лежаха на топлия паваж пред пекарницата на партера. Стори й се странно, защото отсрещната страна на улицата беше огряна от слънцето. Но може би хлапетата чакаха да получат хляб от предишния ден — понякога хлебарят им го подаряваше.

— Разбира се, че не — кимна мадам Ерио и Лизет неволно се заслуша. — Предполагам, че е дошла с някакъв мъж, който е умрял и я е оставил съвсем сама. Сейд предпочита да вярва, че се е опитала да печели хляба си като шивачка или перачка, но не е намерила работа. Тогава се запознала с тукашен мъж, който я направил своя метреса.

— Моят мъж — изрече безизразно Лизет и седна отново при двете жени.

— Точно така. Той се грижел за нея, докато била красива и весела и не му досаждала, но когато се променила, я изхвърлил от къщата, която бил купил за нея. — Морел млъкна рязко.

Във версията й имаше неточности, но Лизет нямаше причини да ги поправи. Можеше да го стори и по-късно, когато животът й се успокои и самата тя стане по-смела.

— Според мен е напълно разбираемо, че мосю О’Нийл е полудял от гняв, като е разбрал за случилото се — каза Агата, когато мълчанието се проточи.

Гостенката отпи от лимонадата си.

— Да, Моасан плати за грубостта си, но това не промени нищо в чувството на Сейд за вина. Точно тук, мадам Моасан, е връзката с обстоятелствата около вашия живот. Разбирате ли ме? Той знае, че и вие сте страдали от произвола на съпруга си, и тъй като не е могъл да спаси сестра си, сега залага честта си, за да ви даде това, което ви се пада по право.

Онова, което иска да каже мадам Ерио, е, че загрижеността на Сейд не е насочена лично към нея — Лизет го осъзна светкавично и изпита болка. Вероятно това беше истината и тя нямаше какво да възрази. Въпреки това събитията от миналото и фактът, че той я бе спасил от Анри Моасан, бяха създали помежду им здрава връзка. Затова и заради несправедливостта, която мъжът й бе причинил на сестра му, тя му беше длъжница. И щеше да плати дълговете си.

— Колко благородно — промълви Агата и на бузите й избиха червени петна. — Подобно поведение ме изненадва, защото обикновено мъжете имат други… подбуди.

— Абсолютно сте права, мадмоазел Агата — въздъхна Морел. — Но в нашия град май се е появил някой, който си е наумил да възстанови нарушеното равновесие между съпрузите с чувство за чест и тези с низки наклонности. Чухте ли какво е станало? Мосю Ламотил бил намерен тежко ранен. Неизвестният нападател го победил в импровизиран дуел. На земята до него намерили надраскани буквата V и няколко думи.

— Какви думи? — осведоми се Агата, когато гостенката направи пауза и ги погледна с очакване.

— „Който бие жена, заслужава наказание.“ Учудващо, нали?

— Повече от учудващо — кимна Лизет.

— Случвало се е бащата или братът на някоя жена да накаже съпруга й по този начин, но така, на публично място? Какво ли може да означава това?

— Може би думите не са били предназначени за обществеността, а са били само предупреждение за засегнатия господин и са били открити преди той да е могъл да ги отстрани?

— Да, но защо не е бил извикан на дуел, както се прави обикновено?

Агата веднага намери отговора.

— За да стане ясно на всички, че това е наказателна мярка.

— Правилно — кимна Морел. — Подобни недоразумения не се решават на полето на честта.

Двете се усмихнаха меланхолично и замълчаха в съгласие. Измъчвана от любопитство и от някакво странно предчувствие, Лизет отбеляза:

— Въпреки това се питам кой ли е бил другият дуелант.

— Очевидно някой талантлив фехтовач, защото мосю Ламотил е известен с умението си да върти шпагата.

— Откъде знаете подробностите? — осведоми се Агата.

Морел вдигна рамене.

— Новините се разпространяват бързо. Един слуга го разказва на другия, чува го камериерка, отива на бал с господарката си и го разправя на всичките си колежки. Те казват на господарките си, докато им четкат косите. И така слухът обикаля целия град.

— Разбирам. Но вие казахте, че нападателят е бил талантлив фехтовач… Възможно ли е да е някой от учителите по фехтовка?

— Напълно възможно. — Морел вдигна високо изписаните си вежди. — Но не всеки maitre darmes има чувство за отговорност като Сейд. По-скоро е бил някой, който познава жената, но няма право да предизвика мъжа й на дуел. Затова е изненадал мосю Ламотил и не желае да се разкрие.

— Какво казва самият Ламотил за случилото се?

— Нищо, съвсем нищо. Мисля, че вече не е в града. Отишъл е в плантацията си и е предоставил градската къща на жена си.

— Това не е трайно решение — отбеляза Лизет с леко поклащане на главата. — Мъже като него стават много опасни, когато се разгневят. Какво ще стане, ако припише вината за болките и срама на жена си? Милостивият самарянин няма да е винаги там, за да я защити.

— Значи смятате, че нападателят трябваше да си свърши работата докрай? — Морел се наведе любопитно към нея.

— Не съм казала това.

— Но го мислехте, шери. Човек може да си помисли, че сте доволна от съдбата, сполетяла мъжа ви.

Какво да отговоря, запита се безпомощно Лизет. Не можеше да отрече, защото би било лъжа, но не биваше и да потвърди, защото отговорът й много скоро щеше да обиколи всички салони в града.

Преди да измисли подходящ отговор, Агата каза:

— Аз съм сигурна, че всяка жена поне веднъж в живота си е изпитвала желание да се отърси от оковите на брака. Това е заложено в човешката природа. Човек се бори срещу всички видове ограничения.

— И с мен беше така — потвърди Морел с крива усмивка. — Но, знаете ли, трябва много да внимаваме как ще го направим. При всяка жена има само тясна ивица между свободата и гибелта.

— Да не би да намеквате… — започна объркано Лизет.

— Искам да кажа, че си струва да рискуваш, но трябва да имаш важна причина. Защото много често, когато постигнеш целта си, се оказва, че си постигнала точно обратното на онова, което си желала.

Зад ленивата външност на тази жена се крие страхотна дързост, помисли си Лизет.

— Ще се опитам да си спомня думите ви, когато се озова в подобно положение.

Морел сведе очи, отново отпи от лимонадата и не каза нищо.

Докато седяха мълчаливо, камбанката на малката врата изведнъж зазвъня пронизително.