Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (18)

18

— Какво искаш да кажеш?

Гласът на Сейд прозвуча задавено. Той я пусна и отстъпи крачка назад. Лизет посочи леглото.

— Това… което се случи между нас…

— Повечето го наричат любене, макар че невинаги става въпрос за любов.

— Моля те, недей — проплака тя и го погледна в очите. — Искам да кажа… искам само да кажа, че всичко, което си почувствал, може би не е било истинско.

— За мен си беше съвсем истинско. — Сините очи бяха устремени право в нейните и той дишаше така силно през носа, че гърдите му пулсираха като след бързо бягане.

— Моля те! И без това е достатъчно ужасно, за да… — Лизет млъкна и зарови пръсти в косата си. За момент затвори очи, отвори ги отново и заговори високо и ясно: — Опитвам се да ти обясня, че ти дадох любовно питие. Вуду магия.

За момент лицето му, огряно от свещта, остана безизразно. После от гърдите му се изтръгна тих смях.

— Сложила си го в ликьора, нали? И защо?

— За да… Исках ти да…

— Знам за какво се използват такива питиета. Исках само да чуя какво си очаквала ти от действието му.

Лизет стисна устни за миг, после отговори:

— Мисля, че е ясно.

— За мен не. — Сейд държеше да го чуе от устата й. Тя му дължеше поне това.

— Исках да спиш с мен.

— Трябваше просто да ми кажеш.

— Наистина ли? Доколкото си спомням, го направих и ти ме отблъсна. Поне що се отнася до последното действие.

— Това беше друго.

— Да, точно така. Ти го направи според своите представи, ти беше господар на ситуацията.

— Съжалявам, ако съм те разочаровал, но ти все още не си ми обяснила защо го направи.

Лизет отмести очи.

— Не останах разочарована, поне…

— Спомням си — прекъсна я той с дрезгав глас, — но ти ме обвиняваш, че съм преследвал определена цел. Каква?

Явно нямаше да спрат дотук. Е, добре, той имаше право да чуе обяснението й. В този миг Лизет си пожела да беше премълчала. Не, това би било подло, макар че много би облекчило положението й.

— Мислех, че с това ще сложа край на търсенето на нов съпруг — отговори тихо тя. — Смятах, че ще станеш мой любовник. Или дори ще се ожениш за мен.

— Значи си искала да ме хванеш.

— Само ако ти самият го искаш.

Сянка от желание и страст замъгли чертите му и в този момент тя разбра, че е била права: тя бе заела своето място в живота му. Протегна ръка към него и промълви:

— О, Сейд…

Той отстъпи назад и ръката й падна безсилно.

— Разбирам какво е било намерението ти, но все още не си ми обяснила защо непременно трябваше да се любим, ако ми позволиш да задам въпроса така директно.

Гневът му беше оправдан и той имаше право да чуе цялата истина. След като беше разбила всички надежди за по-тясна връзка помежду им, вече нямаше защо да пази тайната си.

— Веднъж вече ти казах, че си един от малкото мъже в Ню Орлиънс, в чието присъствие се чувствам сигурна. Днес това важи повече от всякога, но то не е всичко. Ти ми дължиш нещо, и то не само защото ме освободи от един брак, който ме потискаше. Става въпрос за смъртта на сестра ти.

— Брона? Какво общо има тя? И какво общо имаш ти?

— Историята е дълга. Не искаш ли да седнеш?

— Мога да те уверя, че стоя съвсем стабилно на краката си.

— О, да, вярвам ти — отговори с болка тя, — но аз скоро ще падна. — Мина покрай него, нахлузи нощницата през глава, приглади я по тялото си и закопча копченцата. После приседна на ръба на едно кресло. Щом прикри голотата си, се почувства поне малко по-сигурна.

Лицето на Сейд изразяваше нетърпение. Въпреки това изчака тя да седне, преди да попита:

— Е какво общо има Брона?

— Знаеш, че тя беше любовница на Йожен. Може би знаеш също, че баща му бе купил къщата на Рампарт Стрийт, в която живееше. Да, Моасан купи тази къща, макар че любовницата, избрана от сина му, не беше от момичетата, които се представят на баловете на квадроните. Бащата се погрижи синът му да задоволява мъжките си потребности, без да се налага да обикаля бордеите и да пипне някоя срамна болест.

— Йожен ли ти разказа всичко това?

Лизет поклати глава.

— Не. Самият Анри Моасан.

— И ти го знаеше, преди да се омъжиш за сина му?

Лизет се изсмя кратко и безрадостно.

— Не, разбира се. Обясниха ми го едва по-късно. Свекър ми беше на мнение, че по този начин ще ми помогне да се освободя от наивните си възгледи за живота. Така и стана. — Тя замълча за миг, потънала в спомените си, и продължи: — Разказа ми за Брона, когато ме обвини, че съм се провалила като съпруга, защото след цели две години брак не съм го дарила с внук. Защитих се, като му казах истината, а именно че Йожен предпочита метресата си пред мен. Тогава мосю Моасан се опита да ме убеди, че тези неща нямат значение, но пък аз успях да го убедя в противното.

Сейд се намръщи и я погледна недоверчиво.

— Това ми прозвуча така, сякаш мъжът ти е бил влюбен в Брона.

— Това е истината — отговори просто тя.

Сейд се обърна, направи няколко крачки, после опря ръце на хълбоците и се загледа право пред себе си. От напрежение мускулите на шията му изпъкнаха.

— Тогава защо, по дяволите, я е оставил да умре?

— Нищо такова не е направил. О, Сейд…

— Кажи ми. Просто ми кажи.

Лизет се съсредоточи в старание да подреди мислите си и да му предаде историята достоверно.

— Анри Моасан искаше наследник. На всяка цена. Йожен беше единственото му живо дете, единствената му надежда семейството да оцелее. Когато уредил женитбата с майка ми, се съгласил с условията, поставени от нея относно богатството ми, но изобщо нямал намерение да ги спазва. Анри Моасан е човек, който си въобразява, че може да разполага с живота на хората. Затова бил сигурен, че Йожен ще се прояви като послушен син и ще направи всичко, каквото му заповяда. Йожен се ожени за мен, защото не беше в състояние да се опълчи срещу баща си, но отказа да промени начина си на живот.

— Значи се е върнал при Брона?

— При други обстоятелства, ако баща му беше толерантен и разумен човек, двамата сигурно щяхме да постигнем някакво съгласие, може би с времето да развием нещо като привързаност един към друг. — Лизет примирено сви рамене. — Но той не беше и затова след сватбата Йожен продължи да прекарва дните си на Рампарт Стрийт.

— И не влезе в леглото ти.

Лизет се изчерви.

— Според мен това беше начин да покаже независимостта си. А може да е било просто дебелоглавие, не знам.

— На колко години беше Йожен? — попита рязко Сейд.

— Две години по-голям от мен. Тази година щеше да стане на двайсет и две.

— Божичко! Мислех си, че е бил по-възрастен… — Сейд изтри лицето си, сякаш беше попаднал в паяжина.

— Изглеждаше по-възрастен, защото лицето му беше винаги сериозно. — Лизет поклати глава. — Страшното стана, когато баща му разбра, че аз няма да имам дете, а метресата му е бременна.

— Представям си как е реагирал.

— Избухна истинска буря. Мосю Моасан беше извън себе си от гняв, че синът му е пропилял семето си, както се изразяваше, а в същото време го лишава от полагащия му се наследник. За първи път в живота си Йожен се изправи срещу баща си и му заяви, че иска само Брона. Естествено, баща му побесня още повече. Така започна всичко.

— Какво е започнало? Аз мислех…

— Започна трагедията. Когато Анри Моасан разбра, че не е в състояние да разубеди сина си, отиде при сестра ти. Никога няма да узнаем какво й е казал — вероятно, че заради нея няма да се сдобие с горещо желания законен наследник. А може би и че ще се погрижи да я върнат в Ирландия. Във всеки случай срещата е била съдбоносна за нея. Накрая я отвел при една акушерка, която помагала на жени, които не можели да си позволят да родят дете. Когато се върнала оттам, Брона вече не била бременна.

— Исусе, Мария и Йосиф! — пошепна невярващо Сейд. — Убил е собствения си внук!

— Както разбрах, Брона била сломена от принудителния аборт. Непрекъснато плачела и молела за прошка, че е извършила такъв грях. И без това й било много трудно да възстанови силите си, а малкото, които й били останали, изразходвала да лежи по очи в катедралата. Ужасни дни бяха. Йожен също беше потиснат, а после стана… зъл. Обвини ме, че съм разказала на баща му за споразумението ни. Че за всичко съм виновна аз.

— Ти, а не баща му?

— Той го обичаше. Въпреки всичко. А аз бях само безполезен товар, разрушил щастието му с присъствието си.

Сейд кимна бавно.

— Разбирам. Продължавай.

— В един от пристъпите си на ярост Йожен ми разказа какво се е случило. Вярвам, че това е истината. Когато Йожен отново отказал да изпълни брачните си задължения и продължил да прекарва дните си на Рампарт Стрийт, баща му продал къщата, наел няколко носачи и им поръчал да изхвърлят сестра ти на улицата. В същото време изпратил Йожен в плантацията, уж да свърши нещо. Така Йожен не разбрал какво е станало с Брона и няколко дни я търсил напразно. Когато най-после я намерил, тя била много слаба и имала треска. Прекарали нощта заедно и взели решение, че щом не им е съдено да живеят заедно, по-добре да умрат и да се съединят завинаги в смъртта. Пили лауданум, легнали си и се прегърнали. Йожен се събудил, Брона не.

— Велика Майко божия!

В очите на Лизет пареха сълзи, но тя не сведе глава.

— Предполагам, че останалото ти е ясно. Йожен не е имал никакво желание да живее и е видял у теб инструмент за спасение. Когато си го обвинил, че е виновен за смъртта на сестра ти, е направил всичко, за да го потвърди. Може би наистина се е чувствал виновен, кой знае… Застанал е срещу теб на полето на честта и ти е позволил да си отмъстиш и да сложиш край на живота му.

Сейд отстъпи крачка назад и кръвта се отдръпна от лицето му.

— Убил съм невинен човек!

— Съжалявам — изрече Лизет със свито гърло. — Толкова съжалявам…

Сейд не отговори. Обърна се, отиде до леглото и тежко се опря с две ръце на таблата. Лизет не знаеше какви мисли и образи минаваха през главата му и не посмя да попита.

Когато тишината стана непоносима, тя се покашля и продължи:

— Онова, което исках да кажа, е, че ако се оженим, ще мога да те обезщетя поне малко за смъртта на Брона и за убийството на Йожен, което ти е било натрапено. Видях те на улицата, чух историята ти. Почувствах, че заслужаваш по-добър живот. Освен това и двамата бяхме загубили нещо ценно. Семейството…

— Затова реши да свържеш съдбата си с моята, така ли?

— Би могло и така да се каже. Исках… исках да поправя злото, което бях сторила.

— Ти?

— Да, аз. Аз казах на Анри Моасан как стоят нещата между Йожен и мен. Ако си бях мълчала, може би всичко щеше да завърши другояче.

— Не ми се вярва — отговори глухо Сейд. — Как би могла да оцелее една ирландска бедничка с дете и без доход?

— Двамата можеха да заминат някъде. Или да анулираме брака си.

— Или той щеше да й се насити и да си потърси друга метреса.

Лизет поклати глава.

— Не вярвам. Той я обичаше. Двамата се обичаха много силно.

Сейд се отблъсна от леглото и отиде до прозореца. Облегна рамо на рамката и се загледа в тъмното стъкло.

— Готов съм да повярвам — изрече бавно и с мъка, — че твоят Йожен е бил щастлив човек. Но сега те моля да ме оставиш за известно време сам, за да се облека. Един час след закуска ще потеглим за града.

Той искаше да остане сам. И тя трябваше да излезе. Каквото и да беше очаквала, само не това. Надигна се и протегна ръце към него.

— Не мислиш ли, че бихме могли…

— Не — отговори той бавно и отчетливо. — Аз не продавам свободата си за богатство, колкото и красива да е годеницата.

Думите му я улучиха като камъни. Раните, които й нанесоха, щяха да останат до края на живота й. Ослепяла от сълзи, тя се обърна и се затича към вратата. Само да се махне от тази спалня, където я нараняваха и унижаваха! Посегна към бравата и я завъртя.

— Лизет…

— Няма нужда да казваш нищо повече — прекъсна го тя със задавен глас, без да се обърне. — Разбирам те напълно.

Само след секунди беше в стаята си и притискаше гръб към вратата. Стоя така цяла вечност, със затворени очи, дишайки бързо и мъчително, сякаш се задушаваше. Стиснатите в юмруци ръце притискаха слепоочията й.

Той се бе отдръпнал от нея. Какво бе очаквала? Може би опрощение? Нали тя беше виновна за смъртта на сестра му. Не го беше направила нарочно, но все пак…

Времето със Сейд бе свършило. Край. Сигурно никога вече нямаше да поиска да я види и да говори с нея. Но сега не можеше и не биваше да плаче. Трябваше на всяка цена да задържи сълзите си, да се облече и да слезе на закуска. Да се появи пред очите на приятелите му, другите учители по фехтовка, сякаш нищо не се е случило. Сякаш нищо не се е променило.

А промяната беше ужасна. От днес нататък Сейд щеше да бъде просто чужд човек. Да я среща на улицата и да отминава, без дори да я поздрави. Никога вече няма да дойде в дома й, камо ли пък да се погрижи за сигурността й. Защо да си пилее времето? Ще му е все едно дали тя ще се омъжи и за кого и какво ще стане с нея. С времето и другите учители по фехтовка ще престанат да я посещават, като разберат, че се е разделила със Сейд. Щеше да си живее сама с Агата и с най-упоритите ловци на зестри. И със страха си.

Как ли щеше да се зарадва свекър й, като разбере, че накрая е успял да я раздели от закрилника й! Каква дълга ръка имаше миналото, след като вършеше разрушителната си работа и в настоящето!

С какви надежди беше живяла до днес — да има някого, когото да обича и който също да я обича, да има семейство и приятели, хора с общи интереси, да се смеят и да се радват заедно.

А сега не й остана нищо.

Чувстваше се болна и слаба. В никакъв случай нямаше да понесе закуската, която бе споменал Сейд. Щеше да се изкъпе, да се облече и да слезе при файтона си едва когато всички се съберат в двора. Ще се усмихва и ще говори за разни неща, сякаш нищо не се е случило, ще се качи в колата и ще препусне, сякаш я гонят дузина дяволи. С малко повечко късмет ще стигне до града, без да се наложи да говори с някой друг, освен с Агата.

Сълзите я задушиха. В гърлото й заседна болезнена буца. Въпреки всичко тя преглътна сълзите и стисна ръце в юмруци, за да не се разреве. Не можеше да слезе в двора с червен нос и подути очи. В никакъв случай.

Въпреки твърдите намерения на Лизет завръщането в града стана бавно и тромаво като траурно шествие. Заради ранения Блекфорд, който седеше в каретата на Морел. Би било крайно неучтиво да препусне напред и да остави всички зад себе си. Нямаше друг избор, освен да се клатушка бавно и равномерно с Агата и Фигаро от двете си страни. Бавно или бързо… какво значение имаше? В градската къща не я очакваше нищо интересно.

Смъртта на Франсис Дорел помрачи последните дни на сезона. В малкия параклис на гробището Сен Луи отслужваха меси за нещастния младеж, но Лизет и Агата, естествено, не участваха, тъй като погребалните ритуали бяха чисто мъжка работа, абсолютно неподходящи за крехките нерви на дамите. Затова двете запалиха свещи в катедралата, прочетоха молитви за душата на Франсис, а след няколко дни отидоха на гроба му да сложат цветя.

Седмиците минаваха без особени събития. Вечерите бяха спокойни и Лизет не правеше нищо, за да ги промени. Не се и опита да съживи литературния си салон. Двете с Агата четяха, бродираха и шиеха, Фигаро беше единственият им другар и пазач. От време на време ги посещаваха Дени Вилие и приятелите му Арман и Иполит, изминаваше и Невил Дюшен. Един ден братовчедът на конт дьо Пикар й направи предложение за женитба, но тя отказа решително. Това беше последната им среща.

Сейд не дойде нито веднъж да я види, макар че понякога го виждаше от балкона. Поне десет пъти седна да му напише писмо, за да го помоли да дойде и да й даде възможност да му обясни, но всеки път късаше листовете. Какво можеше да му каже?

Момчетата продължаваха да бдят пред къщата й и спяха в голямата стая на ергенското крило, но само когато нощите бяха бурни и дъждовни. Една сутрин Лизет ги видя да си играят с летви, взети вероятно от строежа на новия хотел „Сен Луи“, проектиран от архитекта Де Поули. Застанали двама по двама, те заемаха позиция, покланяха се и викаха „Ан гард!“, а после се нахвърляха един върху друг с такова въодушевление, сякаш бяха на истинска дуелна площадка.

Лизет не издържа дълго на виковете и трясъка на летвите. Уплашена, че някое от момчетата ще получи удар по главата, изтича по стълбата и излезе на улицата.

— Каква е тази игра, за бога? — попита сърдито тя. — Не ви ли е ясно, че някой може да се нарани?

Хлапетата спряха да се фехтуват и я зяпнаха с отворени усти, сякаш им говореше на чужд език. Може би наистина не ме разбират, каза си Лизет, защото не са свикнали някой да се интересува от здравето им.

— Хайде, отговорете ми! Искате да се убивате ли? Не помислихте ли какво може да се случи, като се мушкате така?

— Мосю Сейд каза…

— Мосю Сейд? Какво общо има той?

— Той ни научи как да си служим с шпага. Той и мосю Никола. И двамата казват, че сме добри. Искаме да станем още по-добри и някой ден да сме като тях.

— Да печелите хляба си с уроци по фехтовка, така ли?

— Да показваме на мъжете как да се бият. Да ги учим как да спасяват живота си. Това е хубав занаят, мадам.

Може и да е така, помисли си Лизет, за онези, които са сръчни и не могат да се надяват на нищо друго. Затова промени тактиката и попита:

— Мосю Сейд каза ли ви да се упражнявате на тротоара, където можете да нараните не само себе си, а и някой минувач?

Хлапетата сведоха глави, втренчиха погледи в мърлявите си ръце и така наречените шпаги, някои от които бяха заострени с нож. След малко Скуиръл поклати глава.

— Не, не ни е казал.

— Така си и мислех. А каза ли ви, че трябва да тренирате, когато не е при вас, за да наблюдава двубоите и да ви посочва грешките?

Отговорът беше ново поклащане на глави.

— Тогава ви моля отсега нататък да не се упражнявате, когато той не е тук — нареди строго Лизет. Пръстите я сърбяха да им отнеме оръжията, но сърцето не й позволи да им вземе може би единственото им притежание и да нарани гордостта им. — Знаете ли, готвачът е направил много повече гумбо, отколкото мадмоазел Агата и аз можем да изядем. Ще бъдете ли така добри да ни помогнете да се справим?

Скуиръл хвърли поглед към момчето с име Фаро, който от своя страна се обърна едва забележимо към Уид. По някакъв начин се разбираха без думи, но Лизет не можа да разбере точно как, защото нито един дори не смигна. Често беше наблюдавала това безмълвно разбирателство, когато пращаше Феликс да ги покани да обядват.

— Може да стане — отговори най-сетне Скуиръл и великодушно махна с ръка.

— Отлично. Доколкото разбрах, имаме още и от сладкиша с ягоди. Бихте ли дошли с мен?

— Мадам. — Скуиръл пъхна шпагата в ножницата, по-точно, мушна я в колана на панталона, поклони се и й подаде ръка.

В очите й нахлуха сълзи. Момчето без съмнение беше усвоило този жест от Сейд.

— Благодаря ти — пошепна тя, сложи ръка върху мършавия му лакът и закрачи величествено към къщата.

 

 

Най-сетне големите празници — Цветница, Велики петък и Великден — отминаха. Осветените палмови клонки, втъкнати зад огледалото в салона, още не бяха увехнали, когато пристигна покана за сватбата на Селин Вилие и Дамян Франсиско Адриано де Вега и Риордан, конт де Лерида. Лизет не се сети веднага, че годеникът с предълго име е всъщност Рио.

Това беше първото светско събитие след престоя в плантацията на Морел, на което я канеха. Очевидно клеветите на мосю Моасан бяха постигнали желания ефект. Не че това я притесняваше. Не искаше да вижда никого. Не искаше да ходи никъде.

В първия момент беше готова да откаже и поканата за сватбата, но после го приписа на нервното си състояние. Не биваше така. Беше длъжна да отиде на венчавката и да пожелае на Селин и Рио цялото щастие на света. Ще се яви в църквата с високо вдигната глава и ще гледа хората в лицата. Ако види Сейд, ще се усмихне учтиво и дистанцирано, сякаш никога не са се любили на лунна светлина, сякаш никога не е усещала върху тялото си онази копринена панделка. Ще му покаже, че е забравила как двамата са се докосвали учудено и щастливо, как са се целували… точно така ще направи, даже това да я убие.

Сватбата беше мечта от светлина на свещи и миризма на тамян, от бяла дантела и цветя. Както обикновено, на входа на катедралата стояха група мъже в униформа на швейцарски гвардейци, а отляво и отдясно бяха наредени запалени факли. Гвардейците приемаха гостите и ги отвеждаха до местата им. Селин, облечена в прекрасна парижка рокля от избродирана коприна с камбановидна пола и къс шлейф, влезе в църквата под ръка с баща си непосредствено след гвардейците. Зад нея вървеше Рио под ръка с Мари Роз, лелята на Селин, която заместваше отдавна починалата й майка. Следваше Сейд като приятел на младоженеца. Той съпровождаше шаферката, братовчедка на Селин от семейството на майка й. После идваше Дени, придружен от много членове и приятели на семейство Вилие.

Тъй като беше следобед, не бе отслужена меса и сватбената церемония беше кратка и завладяваща. Докато наблюдаваше Селин и Рио, очите на Лизет се напълниха със сълзи. Златният брачен пръстен, който младоженецът сложи на ръката на невестата си, беше изработен от две преплетени халки, на които бяха гравирани инициалите на новобрачните и датата на сватбата. Рио получи същия пръстен от Селия. Брачната грамота бе подписана от младоженците и от роднините им, общо двадесет и пет души. Шествието излезе от църквата и се отправи към дома на семейство Вилие, където щеше да се състои сватбеното пиршество.

Вечерята беше наистина разкошна. В средата на масата бе поставена огромната сватбена торта, украсена с Купидон, бога на любовта. Масите се огъваха от вкусни и изискани ястия: пуйка, свинско, шунка, плата със сирена, сребърни и стъклени купи със салати. Бяха приготвени десерти с желатин, пирамиди от дребни сладки с глазура, планини от бита сметана, сладолед в кошнички от портокалови кори, украсен със захаросани листенца от рози и теменужки. Чашите никога не оставаха празни. Слугите наливаха щедро вино и шампанско и настроението бързо се повиши. Младоженката разряза сватбената торта и всяко момиче получи по едно парченце, за да го сложи до възглавницата си заедно с името на трима кандидати за женитба. Вярваше се, че през нощта ще види насън бъдещия си съпруг. След час или два новобрачните се оттеглиха в подготвените за тях брачни покои, но празникът продължи.

Лизет седеше на края на дългата маса, ядеше малко и говореше още по-малко — само когато я заговаряше някой познат. От време на време хвърляше поглед към Сейд, не толкова защото се опасяваше, че той може да гледа към нея, колкото защото беше сигурна, че няма да го направи.

След като новобрачните напуснаха трапезата, вече нищо не я задържаше на празненството. Извини се на домакина мосю Вилие, повика Агата и двете си тръгнаха към къщи. Предложиха им да ги придружи някой слуга, но Лизет отказа под предлог, че е повикала един от своите слуги. До къщата й имаше само четири пресечки по най-широката и най-оживената улица в града, освен това бяха две. Какво можеше да им се случи?

Забравила за собствената си сигурност, тя мислеше за прекрасната сватба, на която беше присъствала. Радваше се за Селия и Рио, но с болка си мислеше колко много радостта и възбудата на двамата се различаваше от собствения й брак и сегашния й живот.

— Селин беше прекрасна булка — каза Агата. Гласът й прозвуча топло и малко сантиментално.

— Права си.

— А мосю да Силва! Красив, мъжествен и много влюбен.

Лизет се усмихна в знак на съгласие.

— Да си призная, разтревожена съм от предстоящата подигравателна серенада. Това е учудващо варварски обичай за цивилизовани хора. Учудвам се, че продължават да го практикуват.

— Каква серенада?

— Нима не знаеш? Докато седях при възрастните дами, разговаряхме само за това.

Май трябваше да внимавам какво става около мен, вместо да се заравям в болката си, каза си Лизет.

— Доколкото знам, подобни подигравателни серенади се правят само на вдовци и вдовици, които се женят повторно, или на двойки с голяма разлика във възрастта. Не може да направят такава серенада на Селин и Рио.

— Въпреки това ще я направят. Тази история ми се струва малко страшна. Чух как мосю Никола каза, че братството трябва да е нащрек.

— Братството? — Лизет смръщи чело.

— Мисля, че имаше предвид другите учители по фехтовка, макар че названието е малко комично. Мина ми през ум, че може да има нещо общо с дуелите в последно време. Нали знаеш, дето наказват мъжете, злоупотребяващи с жените и децата си.

— Откъде ти хрумна?

— Логично заключение, скъпа моя, макар че може и да се заблуждавам. Една дама разказа, че няколко майстори на шпагата образували нещо като отряд за бързо реагиране, който осъжда и наказва по свое усмотрение. Имало правила, които всички мъже трябвало да спазват — или да си понесат последствията.

— И ти го вярваш?

— Не съм сигурна. Дамата разказа, че брат й бил извикан на дуел и още същата нощ го донесли вкъщи тежко ранен. Не каза защо се е дуелирал, но поне знаеше всичко от първа ръка.

— Значи хората вярват, че Рио е част от това… братство?

— Даже мислят, че е водачът.

— Но ако е вярно, значи…

— Правилно, мила моя. Мосю О’Нийл и Ла Рок, исках да кажа мосю Паскуале, са най-добрите му приятели. Вече и мосю Блекфорд принадлежи към този кръг.

— Просто не мога да повярвам. Нито за Рио и Никола, най-малко пък за Сейд. — Лизет говореше с твърд глас, но в очите й светеше съмнение.

— Смятам, че в слуховете има истина. Защо иначе ще им правят подигравателна серенада?

— Може би защото, преди да стане граф, Рио е бил maitre darmes. Сигурно му завиждат, че се е издигнал.

Агата не изглеждаше убедена.

— Каквато и да е причината, смятам, че Селин и Рио ще поднесат хубаво ядене на мъжете, дошли да крещят под прозорците им, и с това ще се приключи.

— По-склонна съм да мисля, че в слуховете има нещо вярно.

В този миг двете чуха първите викове. Тропане по метал и звън на камбанки оповестиха, че се събира тълпа, за да изпълни стария обичай и да осмее новобрачните. Ако се съдеше по шума, тълпата идваше от края на Вю Каре. Шумящото множество беше още доста далеч и с малко повече късмет щяха да го изпреварят и да се приберат вкъщи. Двете жени вдигнаха полите си и закрачиха бързо към следващата пресечка.

Само след секунди обаче чуха конски тропот. Няколко мъже на коне, които предвождаха групата, изникнаха на пресечката точно пред тях. Носеха маски и широки наметки и държаха в ръце факли.

Лизет се разтрепери от ужас. Мъжете веднага й напомниха за случилото се по време на парада в последния ден на постите. Ездачите преминаха толкова близо до тях, че тя усети миризмата на сгорещените конски тела и запотените наметки. След ездачите тичаха и крещяха мъже, може би четиридесет на брой, и размахваха гребла и мотики. Други вдигаха оглушителен шум, като удряха с чукчета и черпаци по метални тигани или надуваха рогове.

Това не бяха обичайните шегаджии, които се събираха, за да се присмеят на новобрачните. Тълпата обединяваше хора от най-нисшите обществени слоеве: скитници от доковете, лодкари, моряци, безделници от кръчмите и други подобни. За някои от тях серенадата беше забавление, което щеше да им донесе безплатна вечеря, други бяха пияни, а една част изглеждаха озлобени.

— Мили боже! — извика задавено Агата.

Лизет не загуби време да се вайка. Хвана ръката на спътницата си и я отведе във входа на един шивашки дюкян.

Всичко щеше да мине добре, ако не беше скитникът, облечен в мазни кожи. Той влезе във входа, залитна срещу Агата, обърна я към себе си и я зяпна глупаво. По лицето му се разля похотлива усмивка, нададе вой, хвана Агата през кръста и я повлече със себе си в навалицата.

Лизет му изкрещя да спре и се опита да издърпа Агата от ръцете му, но не успя. И тя бе повлечена от ревящата тълпа и се върна обратно към дома на новобрачните.

Мъжете вървяха все по-бързо и от редиците се носеше заплашително ръмжене. Бонето на Агата се бе смъкнало на лицето и тя едва успяваше да върви в крак с моряка, който я мъкнеше след себе си. Когато забеляза, че по-скоро й пречи, отколкото да й помага, Лизет я пусна неохотно. След секунди видя как Агата се олюля и падна на колене. Втурна се към нея, за да се опита да я вдигне, но бе изтласкана безмилостно напред. Хвърли поглед през рамо, но можа да види само бледото лице на Агата, преди масата от мъжки тела да я погълне.

Само за няколко минути стигнаха до градския дом на семейство Вилие. Дрънченето на камбани, рогове и барабани се засили и отекваше като гръм между къщите. Гости на сватбата се появиха по балконите и бяха поздравени с ревове и дюдюкане. След минута от входа за карети излезе група мъже и зае позиция на портата. Като по даден знак мъжете извадиха шпагите си и препречиха пътя на тълпата.

Лизет извика уплашено, но сърцето й се изпълни с възхищение. Сейд и Никола, Базил Крокер и Жилбер Розиер, Пепе Лула и дори Блекфорд, макар и все още с превързана ръка. Те застанаха смело и съвсем естествено срещу бушуващото множество, решени да жертват спокойствието, сигурността, даже живота си за приятеля си.

— Ядене! Ядене! Ядене! — зарева множеството, искайки си традиционния данък. Ездачите се разхождаха напред-назад пред редицата на учителите по фехтовка и отново и отново вдигаха конете си на задните крака. Шумът и крясъците бяха невъобразими. Мъжете тропаха по паважа с гребла и лопати, удряха тиганите и черпаците в колоните на галерията. Самозабравилото се множество се блъскаше, напираше напред и разтърсваше железните решетки на прозорците на партера.

Внезапно един едър ездач с маска на лешояд стегна юздите на коня си и го пришпори. Едрият, тежък жребец проби множеството с такава сила, че вляво и вдясно от него отхвърчаха мъже като сламени кукли. Ездачът се втурна право срещу Сейд и го притисна срещу портата от ковано желязо.

Лизет изпищя като безумна и се хвърли напред. Не можа да направи повече от няколко крачки, защото множеството я спря. Изведнъж настана тишина. Хората гледаха като втрещени от ужас. Тя знаеше, че Сейд е паднал, бе го видяла да пада. Но Никола беше до него, размахваше шпагата си и раздаваше на всички страни удари с тъпата страна на острието.

В този миг отгоре заваля сребърен дъжд. По главите на хората се посипаха монети, нападаха по паважа и в канавките. Лизет вдигна глава и откри Селин по нощница и халат от бродирана батиста, с разпусната златнокестенява коса. Изправена до парапета, тя хвърляше монети с шепи. Гол до кръст и бос, до нея с мрачно лице стоеше Рио и държеше шапката, от която младата му съпруга хвърляше монети на тълпата.

Само след секунди множеството се раздели на отделни лица, коленичили в уличната кал, за да събират монетите. Лизет се обърна отново към мястото, където беше паднал Сейд, и погледът й отчаяно се опита да го открие. Ала той беше изчезнал. Другите майстори на шпагата също ги нямаше. Портата се затвори със заплашително скърцане, някой спусна металното резе.

Може би Сейд беше ранен? Смачкан? Мъртъв? Лизет не знаеше и нямаше право да попита. Ако нищо от това не беше вярно — толкова по-добре. Но ако беше станало най-лошото, тя не искаше да го знае. Във всеки случай не веднага.

Нямаше да го понесе, тъкмо сега, когато бе разбрала нещо, което трябваше да знае от седмици. Най-късно от деня, когато под бялата муселинена палатка Сейд й бе показал какво значи любов и страст.

Тя го обичаше.

Обичаше го с цялата сила на сърцето си и въпреки това го нарани, използва го, остави го да върви по път, по който нямаше друг изход, освен отново и отново да се изправя очи в очи със смъртта. Допусна той да се превърне в мишена за сляпата, смъртоносна ярост на един обезумял баща, ярост, която трябваше да се насочи единствено и само срещу нея. А сега може би беше мъртъв. Тя нямаше да го понесе.

Лизет прибра окаляните си поли, обърна се рязко и си проби път между мъжете, които се биеха за монетите и вече не мислеха за нищо друго. Без да мисли как изглежда, тя се затича с нарастващо темпо към мястото, където беше оставила Агата. Намери приятелката си да седи облегната на стената на един магазин, с голямо синьо петно на челото. Задъхана, Лизет се хвърли напред и падна на колене пред нея.

— О, Агата, добре ли си? Ранена ли си? Кажи къде те боли!

— Главата ми… Ударих се, когато паднах. — Агата опипа предпазливо слепоочието си и притисна разкъсаното боне към синината. — Все пак мисля, че бонето ми е пострадало по-зле от мен самата.

От сърцето на Лизет падна камък.

— Слава богу! Никога нямаше да си простя, ако ти се беше случило нещо. Защо се отказах от придружител, защо?

— Не ставай глупава. Откъде можеше да знаеш, че ще се случи нещо такова?

Резкият тон на Агата издаваше, че бавно идва на себе си. Лизет преглътна мъчително.

— Ще ти помогна да станеш. Ще се приберем бързо вкъщи, преди да се е случило още нещо.

— Да, Лизет, но…

Лизет погледна въпросително спътницата си, хвана я под мишниците и я изправи на крака.

— Видях лицето му — продължи Агата. — Мъжът на коня… свали маската си, когато мина покрай мен.

Лизет усети оловна тежест в сърцето.

— И?

— Не разбирам. Защо му е било да участва в подигравателната серенада? Не виждам смисъла.

— Кой беше? Кажи най-после!

— Не се вълнувай толкова, мила моя. Беше мосю Моасан.

Моасан. Агата не можеше да знае, но в присъствието му имаше смисъл. Моасан бе дошъл, за да нападне Сейд. Подигравателната серенада беше само повод, прикритие на опита му да отстрани мъжа, който не му позволяваше да присвои богатството на снаха си.

Може би най-сетне беше успял. Във всеки случай бе успял да рани Сейд. Колко ли се бе зарадвал да види нея и Агата на улицата. А може би тъкмо такова е било намерението му? Да се хвърли с коня си върху Сейд, когато Лизет е наблизо!

В главата й нахлу див гняв и ушите й забучаха. Обзе я неистово желание да му причини болка. Мразеше Анри Моасан с всяка фибра на сърцето си за онова, което бе сторил на сина си, на сестрата на Сейд, на самата нея. Но най-силно го мразеше за подлото нападение срещу Сейд.

От друга страна обаче…

Вече твърде много хора бяха въвлечени в разногласията между двамата. Не можеше да натовари съвестта си с още убити и ранени. Свободата, за която беше копняла, се оказа неясна мечта, която никога нямаше да стане действителност. Мислеше, че ще я постигне, като избяга и си създаде собствено домакинство, закриляна от мъж, достатъчно силен да държи в шах Анри Моасан. Постъпи глупаво. Свободата трябва да се извоюва, каза си сега тя. Трябва да престана да бягам и да се изправя пред човека, който иска да си присвои парите ми. Време е да сложа край на враждата. Ще отида да укротя гнева на свекъра си и да се помиря с него.

Друг изход нямаше.