Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (12)

12

Точно тогава се върнаха Агата и Морел и двамата не можаха да продължат. И слава богу! Лизет бе загубила ума и дума и напразно търсеше какво да отговори на това учудващо обещание.

Какво ставаше с нея?

Когато най-сетне остана насаме със Сейд, тя се възползва от възможността да започне осъществяването на все още недовършения план в главата си. Беше й много трудно да му предложи да доведе ролята си на закрилник докрай и да стане неин съпруг — поне формално. Очакваше, че ще се наложи да го убеждава, но изобщо не беше помислила, че ще получи толкова решителен и съкрушителен отказ. Вероятно разочарованието и гневът я бяха накарали да каже неща, които беше по-добре да премълчи.

Естествено, любопитството също играеше роля — и дързостта, която от известно време ръководеше действията й. Последният импулс дойде от целувката му и от начина, по който бе реагирала. Друга причина не можеше — или не искаше — да види.

След размяна на учтиви думи с домакинята Лизет и компаньонката й се отправиха към къщи. Докато вървяха по мокрия, хлъзгав паваж, почти не разговаряха. Всяка бе заета със своите мисли.

„По всяко време съм на ваше разположение.“

Какво можеше да бъде по-прекрасно и възбуждащо от обещанието, скрито в тези думи? Мисълта, че може да разполага свободно с физическата сила и сръчност на майстор във фехтовката като Сейд О’Нийл, накара нервите по цялото й тяло да вибрират.

Кога щеше да дойде при нея? Дали щеше да чака покана, за да бъде на нейно разположение, както се бе изразил? И какво щеше да се случи тогава? Какво трябваше да се случи според нея?

Не бе посмяла да му каже, че е още девица. Искаше да му каже, но когато размисли, реши, че не е нужно. Дали той щеше да разбере? И ако да, щеше ли да се развълнува? Тя не знаеше. Това беше от значение за съпруг, но за любовник… Така ли трябваше да го нарече? А може би учител в любовното изкуство? Или случаен познат, който й оказва специална услуга?

Колко безлично звучаха тези обозначения. За нея случаят беше всичко друго, само не и безличен.

Лизет и Агата успяха да стигнат до дома си малко преди следващия силен дъжд. Качиха се по вътрешната стълба, свалиха наметките, бонетата и ръкавиците и отидоха в салона, където беше запален огън за да прогони влагата. Фигаро, който я беше посрещнас с обичайното си въодушевление, се сви на кълбо в краката й и бързо заспа. Агата се настани в отсрещното кресло и веднага се зае да кърпи разни неща. Това беше обичайното й занимание в свободните часове.

След няколко бода тя каза на Лизет:

— Очевидно си получила очаквания отговор.

— Всъщност не.

Агата вдигна вежди.

— Но когато с мадам Ерио се върнахме в салона, между теб и мосю О’Нийл цареше добро разбирателство.

— Разбирателство не е правилната дума.

— Остави двусмислията, мила моя. Мосю О’Нийл обеща ли да те пази от посегателствата на Моасан или не?

— Не знам дали това е по силите му или изобщо по силите на някой човек.

— Тогава за какво искаше да говориш с него?

Лизет се засмя тихо.

— За онова, което трябва да направя. В крайна сметка се съгласихме, че един нов брак е най-доброто средство да осуетя плановете на бившия ми свекър.

— Наистина ли искаш да се омъжиш повторно?

— Опитвам се да приема тази мисъл.

— Идеята не е лоша, но как стана тази внезапна промяна? — Агата остави дрехата, която кърпеше, в скута си и вдигна глава.

— Въпрос на необходимост. — Това беше вярно, но не беше цялата истина. Може би, помисли си Лизет, виновни са неразгадаемите сини очи на ирландския учител по фехтовка и начинът, по който седи на гърба на коня.

— И кой ще е щастливецът? Да не би да е мосю О’Нийл?

Лизет изправи гръб и я погледна открито.

— Той отказа да ми направи тази чест.

— Лизет! Да не би да си… Невъзможно е да… — Агата бе ужасно развълнувана, но не стана ясно дали беше заради това, че младата й възпитаница е направила предложение за женитба, или заради мъжа, когото бе пожелала за съпруг.

— И защо не? Не можеш да отречеш, че би било много практично.

— Жената не избира съпруга си според това, колко добре борави с шпагата, мила моя!

— Дори ако това е, от което имам най-голяма нужда в момента? Знаеш, че някой господин с изискано име, който няма представа от фехтовка, няма да ми бъде от полза.

— Но трябва да се вземат предвид още много фактори. Съществуват и потребности от друг род!

— Тези „други фактори“ не ме предпазиха от женитбата с мъж, който мислеше само за себе си и за своите интереси. Но ти не бива да се тревожиш, Агата, защото всичко си остана на теория. Няма да се омъжа за мосю О’Нийл. Вероятно изобщо няма да се омъжа повторно.

— Вероятно — повтори Агата и присви очи. — Това звучи съвсем различно в сравнение с миналата седмица, когато се кълнеше, че никога няма да се омъжиш повторно.

— Права си — призна съкрушено Лизет. — Абсолютно си права.

 

 

Следващата сутрин беше топла и задушна. От земята се вдигаше пара. Решетките на балконите и покривите блестяха под слънчевата светлина, въздухът тежеше от топла влага и човек се чувстваше като в пералня. Това беше знак, че зимният сезон, дългият saison de visites, постепенно свършваше. Скоро щеше да настъпи лято. Лизет стана рано, облече се и тъй като Агата още не се беше събудила, поръча да й поднесат закуската в галерията, която гледаше към двора, Феликс постави таблата на малка масичка и й наля кафе и горещо мляко от двете сребърни канички. Лизет видя на таблата сгънато листче, взе го и го прочете набързо. Лицето й побеля като платно, ръката, която държеше листчето, затрепери. Гласът й прозвуча задавено:

— Откъде се взе това?

— Донесе го един хлапак, мадам. Каза, че получил за това няколко цента.

— Прочете ли го?

— Съжалявам — отговори с достойнство икономът, все още с каничките в ръце, но дори да можех да чета, нямаше да си позволя такова нахалство.

Феликс се изразяваше много добре, а френският му беше доста по-изискан от езика „гумбо“ смесица от френски, испански, африкански диалекти и индианския език чакта, който говореха повечето роби. Затова й беше трудно да повярва, че не може да чете.

— Извини ме — помоли бързо тя. — Писмото съдържа ужасни обвинения, едно от което се отнася до смъртта на съпруга ми. Ако дойдат и други…

Феликс я погледна загрижено.

— Да ги унищожавам ли, мадам?

Лизет се поколеба. Беше готова да каже „да“, но поклати глава.

— Само внимавай да съм сама, когато ми ги даваш.

— Както желаете, мадам.

— Благодаря, Феликс. — Когато икономът излезе, тя отново сведе очи към парчето хартия в ръцете си. Апетитът й бе изчезнал.

С черния си ръб писанието приличаше много на некролозите, които лепяха по стълбовете във Вю Каре. То обявяваше, че един джентълмен бил коварно убит на дуел със съгласието на вдовицата от смъртоносен майстор на шпагата. Не съдържаше имена, но беше пълно с намеци и описваше толкова много подробности, че всички щяха да разберат за кого се отнася. От цялата работа излизаше, че тя и Сейд са били в заговор да убият Йожен Моасан. Между редовете се четеше твърдението, че Йожен е трябвало да умре, защото двамата са искали да се отърват от него.

Първият й импулс беше да изпрати обявлението на Сейд, но после се разколеба. Без съмнение, то беше окачено навсякъде, значи той щеше да го види много скоро. А може би и не, ако сега действаше бързо.

Лизет скочи, спусна се по стълбата и прекоси алеята за карета. Излезе през портичката за гости и мина от другата страна на улицата, където хлапетата се бяха събрали още в този ранен час. Показа им обявлението и им обеща възнаграждение за всеки лист, който й донесат. След няколко секунди момчетата вече се бяха разпръснали по съседните улички и се оглеждаха за обявления.

Това беше всичко, което в момента можеше да направи. Лизет затвори за момент очи, после бавно се запъти към къщи.

Към обед вече притежаваше тридесет и шест обявления, които й струваха по пет цента едното. Изгори ги в кухненската печка и поръча богат обяд за седемте момчета, които й бяха помогнали. Сервираха им го на голяма дървена маса в двора. Имаше дебели резени шунка, големи купи с ароматно гумбо, пресен хляб, който изчезваше в устите на децата като най-вкусен сладкиш, и лепкави сладки, напоени със сироп. Единственото, което Лизет поиска от момчетата, беше да измият ръцете и лицата си и да се срешат, преди да седнат на масата. Те се подчиниха неохотно, но тя искаше да види как изглеждат под дебелия пласт мръсотия и не отстъпи.

Резултатът от усилията й беше малко по-различен, отколкото си го беше представяла. Когато по някое време мина случайно през двора, тя забеляза, че момчетата вече не бяха там, а седяха или лежаха на улицата, в близост до портичката. Изтощени от обилното ядене, всички спяха дълбоко.

Лизет усети как в гърлото й заседна буца и очите й се напълниха със сълзи. Що за свят беше този, в който децата си нямаха никого, който да се грижи за тях! Лош свят, страшен! Трябваше спешно да се направи нещо. Тя се отдалечи бързо и си потърси някакво занимание за ръцете, за да може да размисли.

През този безкрайно дълъг ден никой не посети дома й, никой не й изпрати вест. Не, че преди това бяха идвали много посетители, но един или двама добри приятели я посещаваха всеки ден, както и няколко ловци на зестри, и естествено Никола Паскуале. Сега камбанката на вратата мълчеше. Това беше достатъчно доказателство, че въпреки усилията й обявленията си бяха свършили работата.

Лизет се чудеше с какво да се захване. Шевът я дразнеше, книгата, която се опита да чете, беше безинтересна, нямаше нерви да направи проекта за летните насаждения в двора, който бе започнала. По едно време съвсем сериозно се замисли дали да не вземе първия кораб за Франция и да се махне от града. Беше сигурна, че Агата ще тръгне с нея. Да, това беше начин да избяга от интригите и клеветите на свекър си. Ала бързо отхвърли този план. Франция много скоро щеше да се напълни с креоли от Ню Орлиънс. Цели семейства, стремящи се да избягат от летните епидемии, двойки на сватбено пътешествие, млади мъже, които по време на образователното си пътуване посещаваха далечни роднини. Нямаше измъкване. Освен това нямаше да изчезне тайно, сякаш е извършила нещо нередно. Тя беше невинна!

Очакваше Сейд да я посети още преди смрачаване. Между двамата имаше още толкова много недоизказани неща, а новата трудност правеше разговора още по-необходим. Той сигурно вече знаеше какво се е случило и щеше да се сети, че тя се тревожи.

Колко глупаво, че не можеше да измине краткото разстояние между дома й и студиото му на Рю дьо ла Бурсе и да почука на вратата му! Подобни ограничения я дразнеха и преди, но сега ги усещаше като непоносими. Но все пак нямаше да й навреди, ако изпрати вест на упорития майстор на шпагата. Един джентълмен не можеше да пренебрегне покана от дама!

Лизет седна зад малкото писалище в салона си и започна да съчинява писмото. Скъса няколко листа и тъкмо се канеше да стане, когато на улицата избухна адски шум и толкова я стресна, че разля мастило. Скочи и се втурна към балконската врата, широко отворена, за да пропуска мекия вечерен въздух. Отначало не видя нищо, но като чу крясъците на уличните хлапета, бързо излезе на балкона, наведе се над парапета и извика изненадано.

Точно под нея бандата беше наобиколила господин в сюртук и цилиндър. Момчетата крещяха и очевидно се готвеха да се нахвърлят върху него. Младата жена успя да види, че мъжът е сграбчил Скуиръл за рамото и го налага с бастуна си.

Лизет изпадна в ярост. Наведе се още и извика със заповеднически тон:

— Престанете, мосю! Веднага!

Мъжът вдигна глава, но не отпусна ръце. Беше Едуард Сарне, учителят по фехтовка, който присъстваше на соарето у семейство Вилие, после бе посетил ложата й в театъра и бе дошъл за малко в салона й. Лицето му беше разкривено от ядна решителност. Бастунът му отново профуча във въздуха и удари момчето по гърба.

Скуиръл се извиваше в ръцете му и подскачаше насам-натам, за да избегне ударите. Няколко пъти успя, но повечето улучиха целта. Лицето му бе пребледняло, чергите му бяха разкривени и мрачни, но той не плачеше. Няколко мъже и жени, които минаваха оттам, спряха и се зазяпаха в сцената, но никой не се намеси.

Вбесена, Лизет се обърна, прекоси салона с развети поли и се спусна по стълбата. Отвори с трясък портичката и изскочи на улицата. Без колебание се хвърли върху Сарне, хвана ръката му и го дръпна с все сила за сюртука. Усети как ноктите й издраха кожата му.

Сарне рязко обърна глава и очите му се разшириха от гневно смайване. Скуиръл зяпна изумено, другите момчета замлъкнаха.

В следващия миг до нея изникна едра фигура. С каменно лице Сейд измъкна бастуна от ръката на Сарне. След това улови ръката на Лизет, освободи пръстите й и я отдалечи на крачка от мъжа.

Когато Сарне се обърна към новодошлия, Скуиръл се възползва от удобния случай, откъсна се и се присъедини към другарите си. Може би най-умното беше веднага да побегне, но той не го направи. Застана пред момчетата, местейки поглед от единия мъж към другия.

Леко разкрачени, с изпънати рамене, двамата мъже стояха един срещу друг. Със смъртоносно спокойствие размениха няколко думи, чийто смисъл Лизет така и не разбра. Сейд извади от джоба на жилетката си картичка и я връчи на Сарне със скован поклон. След това даде знак на хлапетата да го последват, изпрати Лизет до портичката и се отдалечи, следван от цялата банда.

Лизет се върна бавно в салона и остана дълго до вратата, без да вижда и чува нищо. Опитваше се да премисли какво бе преживяла току-що. Един джентълмен никога не удряше друг, освен ако не е бил предизвикан по недопустим начин. Правилата на поведение го забраняваха. Една тиха дума, една предадена картичка — и предизвикателството беше отправено. Секундантите ще обсъдят условията на дуела. Господата ще се срещнат на разсъмване.

Сейд ще се дуелира с Едуард Сарне.

Той беше готов да се срещне на полето на честта с човека, набил Скуиръл, но не беше готов да разговаря с нея на улицата или да влезе в дома й, за да я утеши, да поговори с нея, да й обясни. Това ли беше начинът му да я закриля? Ако беше така, тя не желаеше тази закрила.

Без съмнение някой беше видял как момчетата, късат обявленията. Човекът, който стоеше зад цялата работа, се бе разгневил и бе наел някого да ги накаже. Вероятно този някой бе открил, че Скуиръл е водачът. Сейд, който беше възложил на бандата да охранява Лизет и който имаше слабост към момчетата, им се бе притекъл на помощ. Случилото се след това тя бе преживяла лично.

За всичко беше виновна тя. Човекът, изпратил Сарне, беше Анри Моасан. За секунди Лизет се запита дали Сарне я посещаваше и се умилкваше около нея само защото така му е поръчал свекър й. Моасан явно искаше да знае какво прави тя, кой я посещава, къде ходи и т.н. Сарне вероятно го беше уведомил и за новия й екипаж, и за разходката без придружител.

Би трябвало да е изненадана, че Моасан си е избрал тъкмо този съучастник, но тя не беше. От няколко години Сарне се движеше по ръба на доброто общество и след като пропиля наследството от майка си, отвори салон за фехтовка. Преди това ухажваше наследниците, но родителите им му отказаха, защото не беше от добро семейство. Всички знаеха, че дядо му е бил престъпник, обесен за убийство, и в града се шепнеше за необуздана ярост и лоша кръв в семейството. Във Вю Каре тези неща имаха значение.

Сейд също е бил престъпник, помисли си тя.

Не, не биваше да мисли за това. То нямаше значение.

Мисълта, че Скуиръл бе получил порция бой, защото тя бе използвала него и приятелите му за собствените си цели, направо я разболяваше. Следващия път не само щеше да ги нахрани, но и да им осигури убежище, където да се прибират нощем или когато поискат. Ако се съгласят, ще им обзаведе една стая в ергенското крило. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Така щеше да положи основата на собствените си планове за бъдещето.

Но защо Сейд бе предизвикал другия мъж на дуел? Дали постъпката му беше замислена като отговор на извършеното от Моасан, значи в нейна защита, или за да покаже, че е закрилник на момчетата? Ако Сарне беше действал по поръчение на свекър й, сега щеше да си плати за стореното — това означаваше, че за в бъдеще Моасан ще си помисли доста, преди да започне отново да я клевети.

Тя не можеше да понесе мисълта, че Сейд — или който и да е друг мъж — ще бъде убит заради нея. Макар че това не беше особено вероятно, когато се биеха с шпаги. От друга страна обаче, призованият, в случая Сарне, имаше право да избере оръжията и можеше да поиска пистолети, пушки или нещо друго. Тя бе чувала за дуели с ножове, харпуни, даже с ловни пушки. Такива дуели не носеха чест на дуелантите и неизбежно завършваха със смъртта на единия от двамата.

Лизет кършеше ръце, ходеше нервно напред-назад и непрекъснато се питаше как би могла да предотврати дуела. Но не й хрумна нищо умно.

Най-сетне се успокои дотам, че успя да напише писъмце на Сейд и го изпрати на Пасаж дьо ла Бурсе. Остана в салона до полунощ, но не получи отговор. Или не беше в студиото си, или не искаше да дойде. Най-сетне си легна.

Новината за дуела пристигна със сутрешното кафе. Донесе я камериерката с важно изражение. Лизет не можа да повярва на ушите си и изрази гласно смайването си.

— О, да, мадам, сигурна съм! Хората по улиците говорят само за това. Ирландският учител по фехтовка бил арестуван. Хванали и мосю Сарне, но той успял да се измъкне от ръцете на жандармите. Бедният мосю О’Нийл! Казват още, че сега ще съдят големия ирландски мосю заради дуела.

— Но това е невъзможно! — Законът срещу дуелите беше от времето на испанците, но никога не се прилагаше на практика. Даже когато арестуваха някой джентълмен, съдебните заседатели го обявяваха за невинен — защото всеки от тях можеше един ден да се озове на неговото място.

— Това е несправедливост. Огромна несправедливост! Тази сутрин е имало още четири дуела. Господата буквално чакат на опашка под дъбовете, за да се ръгат и мушкат, все едно чакат за билети за операта. Обаче мосю О’Нийл лежи в затвора!

— Трябва да направим нещо — рече енергично Лизет, отметна завивката и скочи от леглото. — Помогни ми да се облека, бързо!

След по-малко от час тя вече крачеше, следвана от Агата, по тясната улица и краищата на воала се развяваха зад главата й. В града имаше твърде малко хора, които я познаваха не само като съпруга на Йожен Моасан, и един от тях беше съдията Райнхард. Той беше приятел на майка й, а преди да го назначат за съдия, беше и неин адвокат. Именно той бе съставил завещанието й и брачния договор на Лизет. Негови бяха разпоредбите, според които тя запазваше правото да управлява имуществото си. Съдията познаваше много добри Анри Моасан, двамата бяха връстници, затова бе направил двата документа еднозначни и обвързващи. Именно на него Лизет дължеше до голяма степен сегашната си независимост.

Намери го да закусва. Вече беше облечен за работа и посрещна двете си посетителки с учтив поклон. Изрази радостта си от неочакваното посещение, похвали я за литературния салон и им предложи да хапнат омлет и пресни хлебчета или поне да пийнат кафе с мляко. Лизет не беше гладна, но взе чаша кафе, за да може съдията да продължи да се храни. Иначе от много учтивост закуската му щеше да изстине.

— Сигурно се питате какво ме води при вас в този ранен час — започна тя, когато икономът излезе. — Може би е дръзко от моя страна да ви припомня за старото приятелство, но съм дошла да ви моля за услуга.

— Разбира се, скъпа моя, в памет на блаженопочившата ти майка — отговори веднага съдия Райнхард и размаха хлебчето, дебело намазано с масло. — Макар да не мога да си представя какво бих могъл да направя за теб.

— Не става въпрос за мен, а за един човек, който тази сутрин е пострадал заради мен от жандармите — обясни Лизет и му разказа историята.

— Това не е дреболия — отговори съдията, след като я изслуша. Отпи глътка кафе и я погледна с умните си очи.

— Аз съм убедена, че зад тази история се крие Анри Моасан с цялата му злоба — каза твърдо Лизет. — Така не може да продължава!

— Този сезон дуелите зачестиха. Всеки ден чувам за два, три или дори повече. Миналата седмица младият Жордан почина от раните си, а годеникът на племенницата ми ще прекара остатъка от живота си с превит гръб — и това само защото се е дуелирал с човек, когото едва познава. За всичко е виновен турнирът на учителите по фехтовка. Като чуят за него, младите хора се възбуждат и са готови при най-малко спречкване да се нахвърлят един върху друг с шпагите.

— Аз съм напълно съгласна с вас. Дуелите са безсмислени и трябва да се забранят. Но не искам само един човек да бъде наказан за ставащото в града.

— Професионалните фехтовачи са станали твърде дръзки.

— Тяхна ли е вината, че другите гледат на тях като на мишени? Не е ли редно да се защитят?

— Не става въпрос само за това, ма шер. Носят се слухове, че някои от тях шантажират хората за пари, като ги заплашват с покана за дуел.

— Сейд О’Нийл не е от тях. Той извика Сарне на дуел, за да защити едно нещастно момче. Убедена съм, че някой, който е знаел за дуела, е изпратил жандармите там и е злоупотребил със закона за собствените си цели.

Съдията я погледна замислено.

— Ако това е вярно, не бива да го допуснем. Трябва да помисля още. Особено като имам предвид странното обявление, което наскоро бе разлепено в града.

— Значи знаете — прошепна с пресекващ глас Лизет. — Така си и мислех.

— Някой се е погрижил целият град да научи.

— Нали не вярвате…

— Бъди спокойна, ма шер. Подобни подли интриги заслужават само моето презрение. Но кажи ми, каква е причината, поради която защитаваш това проливане на кръв? Или суетността ти е поласкана, че двама мъже се дуелират заради теб?

— Разбира се, че не! Това е отвратително — при всички обстоятелства.

— До ушите ми стигна, че в последно време този О’Нийл е предизвикал поне четири дуела, за да защити честта ти. С тазсутрешния срещу Сарне стават пет.

От ужас Лизет загуби ума и дума. Минаха няколко секунди, преди да може да отговори:

— Четири? Сигурен ли сте?

— Такива неща не могат да се крият вечно, мила моя. Скоро всички ще ги знаят. И ако не внимаваш, хората ще се питат защо те защитава с такава гневна решителност.

— Вече ви обясних защо.

Утринната светлина, която падаше през прозорците, си играеше в гъстите сребърносиви коси на съдията.

— Да, обясни ми. Но въпреки това…

— Точно сега мосю О’Нийл не бива да бъде изправен пред съда, даже ако е сигурно, че ще го оправдаят — заяви твърдо Лизет.

— Аргументите ти са много убедителни — отговори съдията и замислено се почеса по брадичката.

Окуражена от реакцията му, Лизет продължи да го моли с цялата си пламенност. Най-сетне съдия Райнхард обеща да се занимае със случая. Когато си тръгнаха, тя беше почти сигурна, че обвинението срещу Сейд ще бъде свалено.

— Ти ме смайваш — рече Агата, докато се връщаха към къщи, вече с по-бавна крачка.

Лизет я изгледа подозрително.

— Не виждам защо.

— Втурваш се като фурия и без колебание използваш отдавнашното си познанство със съдията, за да освободиш един практически чужд човек, какъвто е ирландският учител по фехтовка. Защо не се обърна към стария семеен приятел с молба за самата себе си?

— Много добре знаеш, че не бих могла да го направя. — Съдия Райнхард беше вдовец — а неженен мъж не можеше да се погрижи за интересите на неомъжена жена, без да събуди подозрение, че е в интимни отношения с нея. Лизет отдавна се бе примирила с този факт. Освен това беше убедена, че приятелят на майка й няма да одобри всичко, което беше извършила през последните дни.

— Сигурно има и други познати на майка ти, които могат да те канят, да те придружават на соарета и балове, накратко, да ти осигурят социални контакти.

— Някога имаше, но сега не съм много сигурна. Честно казано, предпочитам да оставя всичко постарому. Поне докато сваля траура.

— Ако знаят за тези смешни слухове и обвинения, приятелите на майка ти сигурно ще ти се притекат на помощ.

— Възможно е. Може би един ден ще го направят. Но аз се надявам свекър ми да престане да ме тормози, когато разбере, че няма да се подчиня на волята му. Или мосю О’Нийл да го убеди да престане…

— Боя се, че си твърде оптимистично настроена. Този Моасан е луд!

— Много се надявам да се лъжеш, Агата.

— И аз — отговори спътницата й, но в гласа й нямаше увереност.

Следобед времето се оправи. Въздухът беше мек и топъл като коприна. Дъждът бе измил част от боклуците по градските улици, а много скоро се появи и група затворници в раирани дрехи, натоварена да отстрани останалото. Къщите в пастелни цветове изглеждаха като прясно измити и хвърляха меки сенки под наситената светлина на пролетта. Топлият бриз беше изпълнен с аромат на карамфили, жасмин и диви азалии. Когато слънцето отиде на запад и сенките на решетката от ковано желязо на балкона заприличаха на черна дантела, Агата и Лизет решиха, че навън е твърде хубаво, за да стоят в къщата.

Излязоха навън и тръгнаха към крайбрежната алея. По традиция, семействата излизаха да се разхождат там при хубаво време и алеята се изпълваше с хора. На следващата пряка Лизет случайно хвърли поглед през рамо и видя, че бандата улични хлапета е изникнала незнайно откъде и ги следва. Тя се зарадва много да ги види, особено от факта, че й бяха останали верни след случилото се предишната вечер. Като се вгледа по-внимателно, откри, че едно или две момчета липсваха, но, естествено, не можеше да каже дали им е омръзнало да се занимават с нея или са хукнали да съобщят, че тя е излязла от дома си.

Много скоро получи отговор на въпроса си. Бяха минали само няколко метра по ниската, обрасла с трева крайбрежна дига, когато видяха насреща си двама джентълмени.

Сейд и Никола. Разхождаха се, сякаш нямаха нищо друго на ум, освен да вземат малко чист въздух. С невероятната лекота, дължаща се на отличното им физическо състояние, двамата се покланяха от време на време пред някоя дама, спираха, за да разменят по някоя дума с познатите си господа, и сякаш не забелязваха Лизет и придружителката й. Въпреки това Лизет не можеше да си представи, че са тук съвсем случайно.

Надяваше се да не е така. Предстоеше й важен разговор с мосю О’Нийл.

— Виждам, че усилията ти да освободиш господина не са били напразни — пошепна й Агата.

— Благодаря на всички светци, че е свободен.

— Мислиш ли, че знае?

— Скоро ще разберем.

При тези думи Лизет изпита сладка тръпка на очакване, примесена с боязън. Ами ако той й беше сърдит, че се е намесила? Понякога мъжете реагираха много странно — сякаш гордостта и желанието да не си задължен никому бяха по-важни от живота. Каква идиотщина. Лизет беше още по-убедена в това, откакто знаеше колко пъти Сейд се е изложил на опасност заради нея.

— Колко се радвам да ви видя тук, мосю Паскуале — каза Агата, когато се срещнаха и се поздравиха.

— Тази вечер е особено приятно да се разхождаш навън — отговори весело италианецът. — Вероятно вече сте чули, че се запознахме с новия градски затвор, О’Нийл като дуелант, а аз като негов първи секундант?

— За щастие е било за кратко. — Лицето на Агата пламтеше. Може би защото за първи път се наслаждаваше на цялото внимание на италианския майстор на шпагата, мъж с мек поглед и тъмни коси, които постоянно падаха на челото.

— Благодарността, мадам, е изцяло за вас и за мадам Моасан. Приятелят ми и аз сме ви вечно задължени.

— Не е нужно, мосю — каза Лизет на Никола, макар че през цялото време гледаше Сейд. — След като попаднахте в трудно положение заради мен, аз бях длъжна да уредя нещата.

— Що се отнася до мен, аз си позволявам да изкажа друго мнение — отговори раздразнено Сейд. — Ще престанем ли най-после да си разменяме учтивости? Трябва да обсъдим нещо много важно, преди да сме привлекли вниманието на всички минаващи.

Вече е много късно, каза си развеселено Лизет, като видя как жени и мъже се обръщаха да ги видят. Въпреки това си заповяда да отговори спокойно и равнодушно:

— И какво е то?

— Мадам Ерио реши да даде малко парти в плантацията си, която е разположена нагоре по реката. Вие и мадмоазел Стилтън ще получите поканата утре сутринта. Би било много удачно, ако приемете.

— Удачно?

— Това е добро основание да напуснете града, докато хората позабравят обявлението и дуела със Сарне. Двете събития вдигнаха голям шум и…

— Идеята е превъзходна — подкрепи го Агата. — И аз предложих на Лизет да направи нещо подобно.

— Непринудената атмосфера в плантацията ще ви осигури необходимата почивка — продължи Сейд, улови погледа на Лизет и го задържа. — Може би там ще намерим случай да поговорим повече по случая, за който стана дума при последната ни среща.

Сърцето заблъска лудо в гърдите й. Сейд говореше за въвеждането й в изкуството на любовта! Тя бе приела, че въпросът е потънал в бъркотията от важни събития през последните дни или че изобщо не е говорил сериозно.

— Много… много приятна перспектива — промълви тя и се покашля. — Плантацията… далече ли е от града?

— Мисля, че е на около двайсет километра.

— Значи мога да замина сама?

Лицето му се помрачи.

— Някой трябва да ви придружи.

— Сигурна съм, че ще намерим решение — отвърна примирително тя.

— Много добре — кимна той, мушна бастуна си под мишница и вдигна ръка към ръба на цилиндъра си. — Повече подробности ще намерите в поканата на мадам Ерио. Ще се срещнем в плантацията. На селско парти.

Лизет очакваше Сейд да се предложи като придружител и когато той не го направи, се смути и се ядоса. Проследи двамата мъже с мрачен поглед и каза на Агата:

— Мосю О’Нийл е в доста лошо настроение, как мислиш?

— Такива са мъжете. Особено когато се намират в неприятно положение.

— Неприятно ли?

— Никой мъж не обича да е задължен на жена. Този човек живее с чувството, че не е желана компания. Обвинен е, че под прикритието на дуел е извършил безчестно убийство. Принуден е да води частни разговори на публично място. Заради многото правила и забрани не може да излезе пред обществото като твой закрилник и последствието е, че ти си в опасност. Всеки мъж би загубил търпение при такива обстоятелства.

— Да, вероятно си права. — Лизет, която все още гледаше след ирландския майстор на шпагата, се намръщи недоволно. Лошото настроение на мосю Сейд не беше в състояние да я накара да се радва на предстоящата среща в плантацията.

Утрото, в което потеглиха към плантацията на мадам Ерио, беше облачно и потискащо горещо. Не полъхваше никакъв ветрец, когато Лизет се качи във файтона, настани Агата до себе си и Фигаро застана зад тях, изправен като свещ. Придружаваха ги група ездачи, между които бяха Дени Вилие, Арман Лолен, Иполит Дюколе, Франсис Дорел и, за нейна голяма изненада, съдията Райнхард. Последен беше Гюстав Бекет, който пътуваше с майка си в паянтова карета.

Нито един от учителите по фехтовка не беше дошъл да им прави компания.

Ескортът беше толкова внушителен, че я побиваха тръпки.

Може би беше смешно, но тя започваше да свиква да общува с опасни светски лъвове, бохеми и други аутсайдери. Да принадлежи към тях — това беше по-вълнуващо от всичко, което някога беше преживяла. В техния кръг се чувстваше жива и защитена, почти като в свое семейство. Мисълта за забавленията в плантацията и за дългите часове, които щеше да прекара в компанията на толкова интересни хора, беше прекрасна и настроението й се повишаваше с всеки километър, който я отдалечаваше от града. Много скоро щеше да види отново Сейд и Никола, може би Рио да Силва и неговата Селин и дори англичанина Блекфорд. Щеше да води непринудени разговори с хора, които споделяха чувствата и интересите й, и нямаше да се налага да внимава дали спазва правилата на приличието. Дали фактът, че перспективата за това я радваше и възбуждаше много повече от всички забавления, планирани от мадам Ерио, говореше лошо за характера й?

Учителите по фехтовка бяха различни от другите. Специфична прослойка. Силни, агресивни, безстрашни, в много отношения затворена общност. Олицетворяваха идеала за мъжественост и тъкмо това я привличаше най-силно — не един определен мъж. Само при представата, че някой от тях ще я докосне, кожата й тръпнеше. Копнееше за пълната сигурност на физическата близост. Понякога, когато се будеше нощем от трескавите си сънища, имаше чувството, че е безнадеждно покварена, ако не в делата си, то поне духом, толкова много я смущаваха реакциите на тялото й при тези фантастични срещи. Сигурно беше случайност, че в сънищата й всички учители по фехтовка носеха лицето на Сейд. Просто него познаваше най-добре, това беше всичко. Е, в последно и време и заради обещанието му. Това беше достатъчно да възбуди фантазията на всяка жена. Да, за всичко си имаше разумно обяснение.

Лизет плесна с юздите по блестящия гръб на сивия кон и с усмивка продължи пътя си към плантацията на Морел Ерио, докато сърцето й биеше все по-силно. Разменяше шеговити думи с господата, които препускаха от двете страни на файтона й, но само тя знаеше, че не обръща внимание какво й отговарят.