Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (16)

16

Първо Сейд и Вине, после Сарне и още няколко, които дори не познаваше, сега Франсис Дорел и англичанинът… Докато изброяваше имената, Лизет се питаше отчаяно какво е направила, та мъжете не спираха да се дуелират заради нея. Тя не знаеше, но дуелите продължаваха.

В никакъв случай не беше призната красавица, нито театрална артистка, обкръжена от фанатични обожатели. Тя беше просто жена, която водеше почтен и умерено независим живот.

Историята със стихотворението беше направо смешна! Кой би могъл да помисли, че ще доведе до проливане ни кръв и дори до убийство?

Тя трябваше да го предотврати. Цяла нощ лежа будна и размишляваше какво би могла да направи, но напразно. В случая ставаше дума за мъжка гордост и за жестоките понятия на честта и тя нямаше думата. Франсис Дорел можеше да помоли секундантите си да оттеглят поканата, но това изглеждаше невероятно, защото никой мъж не искаше да го смятат за страхливец. Може би Блекфорд щеше да приеме отказа на Франсис, но по-вероятно беше да сметне, че младият мъж заслужава добър урок.

Лизет не искаше да си представи как би могла да завърши тази грозна история, но знаеше, че точно в този момент, докато тя закусва, секундантите на двамата мъже разговарят за предстоящия дуел. Никола и Сейд, които Блекфорд вероятно бе избрал за свои секунданти, липсваха от масата. От другата страна не се виждаха Дени Вилие и Арман Лолен, които щяха да окажат същата услуга на Франсис. Останалите гости се правеха, че не забелязват празните места и не знаят нищо за срещата, която вероятно щеше да се състои утре на разсъмване. Ала разговорът, беше принуден и често настъпваха неловки паузи.

Главоболието на Лизет от предишната вечер се бе засилило. Тя притискаше слепоочията си и отпиваше по малко кафе с мляко, но Фигаро, който седеше под стола й, получи по-голямата част от хлебчето. Гостите я стрелкаха с любопитни погледи. Морел беше изпълнена със съчувствие и загрижена, а в очите на Селин се четеше дълбоко разбиране. За разлика от тях мадам Бекет беше олицетворение на неодобрението и се държеше така, сякаш виновна за дуела беше само Лизет и никой друг. Синът й Гюстав я наблюдаваше замислено с малките си очички, един или два пъти отвори уста, сякаш искаше да я попита нещо, но след кратък поглед към майка си отново я затвори.

Голямата компания усещаше надвисналия дуел като черен облак. Няколко гости събраха багажа си и набързо се сбогуваха под благовидни претексти. Между тях беше и съдия Райнхард, който не можеше да си позволи да го забъркат в подобна история. Лизет също беше готова да замине и щеше да го направи, ако не го възприемаше като предателство. Освен това нямаше да издържи на очакването, докато слуховете за изхода на дуела стигнат до града.

Денят беше още по-горещ от предишния. Откъм Мексиканския залив вееше топъл влажен вятър и носеше миризма на гнило и солена вода. През деня вятърът се засили, започна да къса младите листа от дърветата и да ги завива високо във въздуха. Много цветя останаха без листенца. Поради бурята държаха вратите затворени, а който искаше да излезе в галерията, можеше да го стори само от задната страна на къщата. Повечето дами се оплакваха, че вятърът разваля фризурите и вдига полите им, затова предпочитаха да си стоят вътре. Лизет почти се зарадва на бурята. Воят на вятъра подхождаше на настроението й.

Тя бе застанала от южната страна на къщата, присвила очи срещу вятъра и притиснала поли към тялото си, когато чу стъпки. Обърна се бързо, защото помисли, че е Сейд. Вместо него видя англичанина Блекфорд и успя да му се усмихне за поздрав, макар да съзнаваше, че изражението й не е особено учтиво.

— Защо стоите тук като галионова фигура, красива божествена закрилница на мореплаването? — попита младият мъж с ведра усмивка. — Ще позволите ли да се помоля пред вас, за да имам късмет утре?

— Много се съмнявам, че ще имате нужда от помощ. — Най-добре да не реагира на комплимента му.

— Да се надяваме, че имате право. Преча ли ви? Ако е така, кажете ми и ще си отида.

— Как бих могла? И вие сте гост като мен.

— Ако бях малко по-чувствителен, щях да разбера, че ме поставихте на мястото ми — установи той и се облегна на един стълб. — Но слава богу, аз не съм чувствителен. Винаги ли сте така пряма?

— Обикновено съм още по-пряма. Но щом сте нечувствителен, значи това не ви притеснява. Преди миналата нощ вероятно съм била по-поносима.

— Да, разбирам. Това е заслуженото ми наказание.

Лизет го изгледа остро.

— Съмнявам се, че разбирате.

— Може би не, но го приемам, макар и неохотно.

— Ако си мислите, че съм ви благодарна, задето приехте предизвикателството на Франсис Дорел, много се лъжете. Не проявявам разбиране към спор, предизвикан от твърде много вино от едната страна и избухливост от другата.

— Права сте — кимна той и на лицето му изгря усмивка, която напълно промени чертите му. — Вие бяхте само необходимият претекст, като Ева с ябълката. За всичко е виновна моята липса на самообладание.

— Значи признавате, че сте направили грешка?

— Сега бих могъл да кажа, че понякога страдам от пристъпи на мигрена, които ме правят непредвидим, но това ще е глупаво обяснение. В действителност вие сте напълно права.

Лизет се облегна с гръб на парапета.

— Тогава няма да му нанесете трайна вреда, нали?

— Аз? На Дорел? Чудовищата се явяват в най-различни образи, но надявам се, не и в моя.

— Това ме облекчава. Той е млад и може би малко глупав, но не е… — Тя затърси подходящата дума.

— Не е неразумен. Поне когато е трезвен.

— Да, нещо подобно.

Блекфорд улови един кичур, изплъзнал се от фризурата й, между палеца и показалеца си и го разтърка внимателно.

— Вие имате добро сърце. Колко радващо.

Младият мъж кимна с преувеличена загриженост.

— Страх ме е до смърт.

— Веднага ви повярвах — промърмори кисело тя. — Наскоро чух, че момчето взема уроци при Крокер.

— При мулата? Той е майстор в занаята си, значи трябва да съм по-предпазлив.

Лизет стисна устни.

— Нямам намерение да ви поучавам, нито да ви давам съвети.

— Защото ни най-малко не ви е грижа за мен. Напълно ви разбирам.

Ето я пак тази странна усмивка, която изпълни и сияещите сини очи. Невъзможно е да не отговориш на такава усмивка, установи Лизет. В същото време вътрешният глас й каза, че чарът му е рутиниран и изцяло управляван от ума, затова не бива да му вярва.

В същия момент Блекфорд погледна покрай нея и вдигна вежди.

— О’Нийл — изрече церемониално той. — Сигурно си дошъл да освободиш пиленцето от ноктите на ястреба.

— Или да му предложа друга жертва — отговори Сейд с равен глас, застана до Лизет и размени поглед с колегата си.

— Ако продължаваш със същото усърдие, приятелю — каза предупредително Блекфорд, — хората ще започнат да си измислят какви ли не интересни и фантастични истории.

— Искаш доброволно да ти отстъпя място? Ти си оптимист.

— Оптимист с остри очи. Веднага различавам хищните птици, особено онези, които ловуват нощем.

Сейд замълча за миг.

— Нима искаш да кажеш, че не съм по-добър от теб? Това се разбира от само себе си.

— Освен това си несръчен, качество, което аз не притежавам. Говорех само за нощните пазачи.

Двамата говореха през главата на Лизет за неща, които тя не разбираше. Или може би да? Блекфорд намекваше, че даже в Мезон Бланш Сейд стои нощем на стража пред стаята й. Възхитителна представа…

— Нощните ловци също имат нокти — каза тихо Сейд.

— Сигурно. Пита се само какво правят с тях.

Сейд вдигна отбранително ръка.

— О, не! Не и ти!

— Неизпълнената задача изисква извънредни мерки.

— Но няма да ги вземеш ти — отсече мрачно Сейд.

Блекфорд трепна видимо.

— С този откровен отговор развали всичко.

— Това беше и намерението ми.

— Тогава ти предоставям плячката, мон ами. Недокосната и недостижима. Поне за момента. — Английският майстор на шпагата се поклони с видима подигравка и се отдалечи, без да се обърне нито веднъж.

— Наистина ли думите му означаваха това, което мисля? — попита намръщено Лизет, загледана след него.

— Не мислете за него. Нашият английски приятел обича тайнствеността. Освен това в момента е в лошо настроение. Преди дуел някои мъже тренират, други посещават приятели и роднини, трети се напиват. А има и такива, които искат да се сбият с целия свят.

— От отчаяние?

— Или от гняв заради собствената си глупост. И заради глупавия кодекс на честта, който допуска мъжът да умре както за добро дело, така и за някоя нищожна дреболия. Няма ли да променим темата?

Дали говореше с такъв остър тон, защото се страхуваше, че е казал твърде много, или заради чувствата, които го вълнуваха в момента — Лизет не беше в състояние да прецени.

— За какво друго можем да говорим?

— Какво стана със снощното ви главоболие? Чувствате ли облекчение?

— Почти не.

— Можахте ли поне да поспите при цялото това вълнение?

— Как да спя? — Странно беше да чува тези учтивости между тях, след като бяха толкова близки. Защо си говореха като чужди хора?

— Не бива да се обвинявате.

Лизет вдигна рамене.

— И Блекфорд каза същото. Но ако не бях аз, той и Франсис Дорел нямаше да се дуелират.

— Блекфорд прогони вашия поет. Това ядосва ли ви?

— Разбира се, че не. Трябва да призная, че се чувствам доста неловко.

— Разбирам ви. Но се надявам, че не виждате в лицето на Блекфорд герой, дошъл да ви спаси.

— В никакъв случай — отвърна остро тя. — Но не разбирам с какво ви засяга това.

— Той е млад син на добро семейство, но без средства.

— Мъж с добро родословие и жена с богатство — това е много изгодно положение за брак. Почти няма значение кой притежава парите, стига двамата да са сравнително равностойни по произход.

— С неудоволствие ще разруша илюзиите ви за вашата обществена позиция, но Блекфорд може да проследи родословното си дърво до средновековието. Семейството му в Англия няма да приеме връзката с вас като равностойна.

— Тук не сме в Англия — отвърна хладно Лизет. — Той е също толкова приемлив, колкото Рио да Силва, който изведнъж се оказа испански граф. Освен това Блекфорд е в състояние да отразява ефективно атаките на свекъра ми. Също като вас.

— Той ви харесва, нали?

— Не съм казала това. Но намирам, че е много изнервящо някой да ми казва кой мъж е подходящ за мой съпруг и кой не, след като самият той не желае да поеме тази задача.

— Нали ви казах…

— Да, казахте ми — прекъсна го гневно тя. — Но попитахте ли ме какво желая? Чухте ли ме изобщо, когато ви обясних? Не. Затова не смейте да ми предписвате как да живея. Сама ще си избера съпруг. А сега моля да ме извините. Време е да се върна при другите.

Тя се обърна, но той хвана ръката й. Хватката му беше толкова здрава, че й бе невъзможно да се откъсне. Въпреки това се скова и лицето й изрази упорство и решителност. Вятърът уви полите й около краката му, а кичурите, отделили се от фризурата, го удариха по гърдите като тънички червено-златни шнурове на камшик.

— Лизет… — Дълбокият глас прозвуча умолително. В следващия миг Сейд я пусна и вдигна отбранително ръце. — Все едно. Вървете. Не мога да ви спра.

Но Лизет вече нямаше желание да го напусне. Причината вероятно е в женската ми противоречивост, каза си развеселено тя. Въпреки това гордостта й заповядваше да го направи.

През остатъка от този влажен, сив ден всички се отнасяха един към друг с преувеличена учтивост. За дуела се говореше рядко, само шепнешком. Двамата противници се държаха така, сякаш помежду им никога не е имало разногласия. Говореха и се смееха с другите, а когато в гласовете им звучеше напрежение, другите се преструваха, че не го чуват. На обед всички си хапнаха с апетит, а после се оттеглиха по стаите си, сякаш не се беше случило нищо особено и не се очакваха никакви събития.

Лизет едва не полудя. Защо всички стояха и гледаха как времето минава и следващото утро наближава? Това беше грях, знаеше какво би могла да направи, за да предотврати дуела, но беше убедена, че някой трябва да опита.

Това беше несправедливо. Секундантите сигурно бяха положили всички усилия, за да намерят изход, приемлив за всички участници. Не можеше да очаква повече от тях. Защо не се намери някой, който да затвори Блекфорд и Дорел, питаше се Лизет, докато се успокоят и случката остане само весел нощен спомен. Но тя не можеше да го стори.

Тя седеше в утринния салон и четеше текста на ролята си. Представлението трябваше да се състои същата вечер. По някое време влезе Франсис Дорел и се стъписа, като я видя, но после се приближи с колеблива усмивка.

— Много се радвам да ви заваря сама тук, мадам Моасан! Отдавна искам да се извиня за поведението си миналата нощ.

— Моля ви, не мислете повече за това. — Усмивката й беше по-топла, отколкото би била при други обстоятелства. Той беше още толкова млад… — Съжалявам, че завърши така.

— Да. — Дорел се отпусна в креслото до нея. — Но трябва да знаете, че не се притеснявам за изхода на двубоя.

Щеше да му повярва, ако лицето му не беше толкова бледо и под очите нямаше черни кръгове. Но след като самият той бе заговорил за дуела, тя можеше поне да направи опит да го вразуми.

— Понякога се случват неща, които не искаме — заговори спокойно тя. — Сигурна съм, че ако обясните на мосю Блекфорд…

— Никога! Той ще си помисли, че съм страхлив като заек, а това е непоносимо! Освен това нямаше право да се държи грубо с мен във ваше присъствие.

— Знаете ли, той е имал пристъп на мигрена. Сигурна съм, че сега съжалява за поведението си.

— Вие го казвате — отвърна горчиво младежът. — Аз обаче съм убеден, че иска да ме премахне от пътя си.

— Това изобщо не е вярно! Какво ще постигне с тази стъпка?

— Свободен път към вас, естествено. Като ме убие, ще има един кандидат по-малко за ръката ви.

Досега Лизет изобщо не бе помислила за това, може би защото не гледаше на Франсис Дорел като на сериозен кандидат. Сега дълбоко в нея се събуди тревога, че и други хора са си помислили същото. Но това беше невъзможно! Никой нормален човек не би постъпил така. Тя поклати бавно глава.

— Напротив, напротив. Знам, че не бива да говоря такива неща, докато сте в траур, но съм загрижен за вас. Вие сте само една или две години по-възрастна от мен, а това не означава нищо. Само ако можех да ви опазя от мъжете, които искат само да ви използват! У вас има нещо, мадам, нежност и същевременно смелост, нещо, което привлича мъжете. Всички мъже. Може би трябва да го кажа другояче: като ви види, мъжът се замисля за известни… неща.

Лизет се почувства зле. Как смееше да я изкарва такава! За да го отклони от темата, заговори бързо:

— Разбрах, че сте написали стихотворение за мен, но все още не съм го прочела. Не го ли носите случайно със себе си?

Франсис започна да претърсва джобовете си.

— Колко мило. Трогнат съм, че имате желание… искам да кажа, че проявявате доброта и търпение да ме изслушате, скъпа мадам Моасан. Къде ли съм го… А, ето го!

Франсис извади от джоба на сюртука си смачкан лист хартия, разгъна го и го приглади. После се покашля и започна да чете.

Наистина се бе постарал. Това хареса на Лизет и тя изслуша поетичното произведение търпеливо и с вниманието, което заслужаваше всеки литературен опит. Погледът й се плъзгаше по сериозните черги на младия мъж, проследи линията на брадичката му и тъмните вежди над дълбоко хлътналите очи. Устата му беше мека, още неоформена, ушите малко щръкнали, а когато преглъщаше, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Яката на ризата му бе омекнала от влагата, а шалчето на врата му щеше всеки момент да се развърже. Понякога чувствата го надвиваха и гласът му пресекваше. През последните дай това момче я ядосваше и поставяше в неловко положение, но в този момент изпитваше към него искрена обич и сърдечна болка.

— Прекрасно стихотворение — каза любезно тя, когато Франсис свърши. — Много ви благодаря, че ми позволихте да го чуя, както и за чувствата, които изразявате в стиховете. Боя се, че не ги заслужавам, но съм почетена, че са посветени на мен.

— Тези чувства са като вас — отговори просто младежът и я погледна с блестящите си тъмни очи.

Какво смело момче, помисли си Лизет, да седи срещу мен, да се усмихва и да чете стихове, макар да знае, че следващата сутрин на разсъмване, когато птиците пеят и пролетният вятър роши короните на дърветата, ще се изправи срещу майстор на шпагата, многократно по-силен от него. Тази мисъл беше повече от непоносима. Тласкана от импулса си, Лизет се наведе към него и го целуна леко по бузата.

За момент се уплаши, че той ще придаде друго значение на този приятелски жест, ще се опита да я прегърне или ще си позволи други волности. Но не се случи нищо подобно. Франсис стана пурпурночервен, чак ушите му почервеняха, после устните му се накъдриха в омайна усмивка.

— Благодаря ви, мадам, моя най-скъпа мадам Моасан.

Той сложи стихотворението в ръката й, стана и направи дълбок поклон, после напусна стаята. Истински млад джентълмен.

Лизет остана неподвижна, взряна в парчето хартия в ръката си. Една сълза падна върху него и разми буквите. Тя извади кърпичката си и предпазливо попи сълзата.

Театралното представление вечерта се състоя пред много малко зрители и въодушевлението на публиката не беше особено голямо. Но и изпълнението на артистите беше слабо, без плам. Нито един не беше научил текста си наизуст и суфльорът Блекфорд имаше много работа. Непрекъснато се получаваха неловки ситуации, когато актьорите забравяха къде да отидат или кой е следващият им събеседник.

Въпреки всичко те не успяха да развалят изцяло майсторското произведение на Шеридан. Изиграха няколко откъса гладко и публиката имаше на какво да се посмее. Рио и Селия като мъж и жена, впримчени в аранжиран брак и съмняващи се в любовта на партньора, бяха най-добри. Усмивките и погледите, които си разменяха, събудиха в сърцето на Лизет копнеж към дълбока интимност с друг човек, към безмълвно съгласие между две сродни души.

Почти цяла вечер бурята бушуваше около къщата. Отекваха гръмотевици, стрелкаха се светкавици и така до безкрайност. Още в ранния следобед бяха затворили всички прозорци и жалузи, въпреки това в помещенията често се втурваше студен вятър и пламъчетата на лампите в стъклени колби започваха да трептят. Когато най-сетне заваля, дъждът беше като потоп.

Продължи да вали и по време на вечерята, и по-късно, когато всички се разотидоха по леглата си.

Лизет се зави до брадичката и се вслуша в плискането на вода по стъклата. Когато бурята най-сетне отшумя и дъждът престана, тя все още беше будна и се взираше в мрака. Непрекъснато се питаше дали дуелът е бил отложен и дали при това лошо време противниците ще се успят. Представяше си как двамата вървят по алеята с ореховите дървета, сякаш са най-добри приятели. Или имаше някакво предписание — кой да върви пръв, кой втори. Такива мисли се нижеха в безкрайна редица през главата й и тя заспа чак след като беше отхвърлила всички мисли за сън.

Не знаеше колко време е минало, когато се събуди отведнъж, стресната от викове и глъчка. Цялата къща беше будна. Още преди да е станала от леглото, вратата се отвори с трясък и в стаята й се втурна Агата.

— О, мила моя, какъв ужас! Младият мосю Дорел е тежко ранен и мосю Блекфорд също! Каква бъркотия, просто не мога да повярвам! И никой не знае какво трябва да се направи сега!

— Не е ли имало лекари на дуела? Кой се грижи за ранените? — Лизет скочи от леглото, грабна някаква рокля от шкафа и измъкна нощницата през главата си.

— Имало е само един лекар, нали сме на село. Сега се занимава с мосю Дорел. Англичанинът настоял да стане така.

— Къде са го отнесли? — Лизет махна на Агата да й помогне с корсета, навлече фустите си и стегна шнуровете.

— Сега внасят Блекфорд в къщата. Мадам Ерио нареди да го настанят в стая на първия етаж. Доколкото знам, Дорел е бил занесен в лятната трапезария на партера. Раната му е сериозна и не посмели да го качат горе.

Лизет си спомни утрото, когато бяха донесли трупа на Йожен в градската къща на семейство Моасан, и потрепери. Навсякъде кръв, тялото му отпуснато и студено… тя лично нареди на камериера да измие тялото и да го облече, избра дрехи за погребението, мина като в сън през цялата къща, за да спре часовниците и да обърне огледалата към стената. През цялото време Анри Моасан бушуваше и крещеше, че смъртта на съпруга й я е оставила равнодушна. Нима трябваше да вади мъката си на показ?

Докато Агата трескаво закопчаваше копченцата на гърба й, Лизет разсъждаваше потресено за изхода на днешния дуел и за възможните страшни последствия.

— О, Аги — пошепна тя и притисна ръка към устата си.

— Да, мила моя — отговори с въздишка спътницата й, — знам.

— Той… той ми е написал стихотворение. — Сълзи напълниха очите й и тя едва успя да ги удържи.

— Какви трагедии причиняват тези дуели! Колко млади мъже намират смъртта още преди да са започнали живота си… Какво прахосничество, какво осъдително прахосничество!

В гласа на Агата звучеше примирение и Лизет се разгневи.

— Такива неща не бива да се случват!

— Ние не можем да променим нищо.

— Това е престъпление! — извика гневно Лизет.

Агата свърши с котенцата и с бързо движение приглади корсета на възпитаницата си. После я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Нашата женска задача е да направим всичко за онези, които оцеляват.

За секунда Лизет опря чело върху твърдото рамо на Агата, но бързо изпъна рамене и отстъпи назад.

— Лошо ли е ранен мосю Блекфорд? Какво казаха за състоянието му?

— Доста е зле. Някой спомена нещо за злополука. Въобще не мога да си представя какво е имал предвид.

— Щом лекарят е зает с мосю Дорел, ние трябва да видим какво можем да направим за другия — рече решително Лизет и се обърна към вратата.

Раната беше голяма дупка с разкъсани ръбове под ключицата. Кървеше толкова силно, че ризата на Блекфорд беше напоена с кръв. Мъжете, които го бяха донесли в къщата върху набързо донесена врата, също бяха окървавени. Първата и най-важна задача беше да спрат кръвта. Сейд бе направил стягаща превръзка с шалчето си и продължаваше да я притиска върху раната. Целите му ръце бяха в кръв. Когато Лизет застана пред леглото, застлано със стар чаршаф върху восъчно платно, Сейд изобщо не се изненада, а й извика да направи компрес от чаршаф и да го притисне върху раната в момента, когато той издърпа кървавото шалче.

Лизет никога не се беше притеснявала от гледката на кръвта и сега не загуби самообладание. Потрепери само от миризмата на прясна кръв. От опит знаеше, че ще се справи със ситуацията, ако диша бързо и повърхностно. Някога тя беше официално господарка на домакинството в къщата на Моасан и я викаха винаги когато се случваха злополуки. Трябва да гледам на мосю Блекфорд като на ранен роб, опита се да си внуши тя.

— Какво се случи? — попита делово младата жена, докато режеше дълга ивица от чист чаршаф и я нагъваше. — Агата спомена някаква злополука.

— Проклета история! Блекфорд въобще не очакваше дуелът да вземе толкова драматичен обрат.

— Да, вчера ми каза нещо подобно. — Лизет се вгледа в лицето на англичанина. Той лежеше бледен и тих, със затворени очи, и дишаше бързо, но слабо. Не показваше признаци на болка, нито каквато и да било друга реакция, и тя не беше в състояние да каже дали е загубил съзнание или просто е още упоен, както става с много жертви след злополука.

— Всичко стана дяволски бързо! Секунда преди сигнала Дорел се хвърли в атака. Убеден съм, че не е искал да изненада противника си, а само защото нервите му отказаха. Както можете да си представите, Блекфорд парира с доста силен удар и рапирата на Дорел се счупи. Счупи се по средата, разбирате ли? Момчето вече летеше напред и не можа да спре. Счупеното парче, дълго почти трийсет сантиметра, прониза рамото на Блекфорд. Той политна назад и се подхлъзна на мократа трева. При това инстинктивно вдигна рапирата си и незнайно как Дорел успя да се наниже на острието.

— Боже мой! — пошепна Лизет и заедно с болката изпита нещо като облекчение. — Толкова се радвам, че е било злополука.

Сейд кимна кратко.

— Да знаете, че много хора няма да приемат това обяснение за истина.

— Ще си помислят, че съм убил младия Цезар — проговори Блекфорд и ресниците му затрепкаха. Иначе не се раздвижи. — И ще са прави.

— Не можеше да се избегне — изрече натъртено Сейд.

— Освен чрез толерантност и обуздаване на избухливостта. Къде е домакинята? Трябва да се извиня, че развалих замислените забавления.

— Трябва да лежите тихо и да не се движите, иначе може да се случи нещо лошо — възрази строго Лизет. Вероятно счупеното оръжие беше минало на сантиметри от белодробната артерия, но тя не беше съвсем сигурна в това. Блекфорд беше обезпокояващо блед и започна да трепери, макар че бе обвил с ръце тялото си, за да предотвратява тръпките. Компресът в ръката й бързо се напояваше с кръв. Агата вече приготвяше по-голям компрес, за да затиснат по-добре раната.

— Къде е Дорел? — попита тихо Сейд.

— Изпраща слуга да уведоми семейството на мосю Дорел — отговори Агата, която на път към стаята на ранения бе разменила няколко думи с домакинята. — Каза ми също, че ще се погрижи останалите гости да получат закуска, а после ще се сбогува с онези, които са решили да си заминат.

— Предполагам, че повечето ще го направят. Няма нищо по-добро от скандала, за да развали летните забавления.

Лизет кимна и в този миг чу шум откъм вратата. Погледна с надежда да види лекаря, но на прага стояха Селин, Рио и Никола.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Селин.

— Потърсете някакво одеяло — отговори веднага Лизет. — А мъжете могат да му събуят ботушите, за да лежи по-удобно.

Селин отиде да изпълни молбата на Лизет, а Никола и Рио с няколко бързи движения освободиха ранения от ботушите. После застанаха до стената и се вгледаха в мъжа на леглото, който бе станал техен другар. Потисканата нервност, която изпълваше помещение, нарасна три пъти.

— Къде, по дяволите, се бави лекарят? — промърмори Сейд.

— Сигурна съм, че ще дойде, щом може.

— Нищо ли не можем да направим? Може би глътка бренди?

— Според мен идеята не е добра — възрази Лизет. — За да пие, трябва да седне, а е по-добре да не го движим.

— Казах го само така… Мразя да стоя и да гледам…

Това е ясно, каза си Лизет. Сейд беше човек на действието и не можеше да чака.

Селин се върна с няколко одеяла. Мъжете бързо завиха Блекфорд до брадичката и подпъхнаха краищата под тялото му. Преди това Никола извади ножа си, разряза кървавата риза и я свали. Беше впечатляващо с каква сръчност и грижовност действаха мъжете, но Лизет не можеше да се отърве от мисълта, че всичко ще бъде напразно.

Най-сетне кървенето намаля. Тя го забеляза, когато трябваше да сложи нов компрес и махна стария. Понечи да изтрие засъхналата кръв от раната, но в последния момент се отказа.

След като кръвта престана да тече, вече нямаше какво да прави. Мисълта, че животът на един човек е в ръцете й, беше крайно обезпокояваща. Не е редно да мисля така, укори се тя, ние споделяме отговорността.

Очите й се отделиха от ранения мъж и срещнаха погледа на Сейд. Той я гледаше сериозно и загрижено, но изглеждаше твърдо решен да се опълчи срещу съдбата.

Ала неговата увереност може би беше измамна. Всеки мъж, независимо колко силен и гъвкав беше, можеше да загине на дуелната площадка. Сейд също можеше да бъде смъртно ранен при следващата битка. Раната невинаги изглеждаше толкова страшно, като при Блекфорд. Смъртта можеше да дойде от загуба на кръв, от отравяне на кръвта, от възпаление или пневмония. Дори Сейд, толкова силен и здрав, можеше да умре от тези последствия.

Това знание я придружаваше още от началото на познанството им. Но да знаеш това беше едно, а да виждаш доказателството в неподвижната фигура на Блекфорд на леглото — съвсем друго.

Най-сетне вратата се отвори и в стаята влезе докторът. Приближи се с делово изражение до леглото и дори да беше забелязал, че полите на сюртука му бяха черни от кръв, това не го притесняваше.

Лицето на Блекфорд пребледня още повече. С огромна мъка вдигна глава от възглавницата и попита:

— Какво става с Дорел?

— Младият господин вече не се нуждае от услугите ми — отговори кратко докторът. — Сега да видим какво мога да направя за вас, сър.

Франсис Дорел беше мъртъв. Прозрението връхлетя Лизет като жестока вълна от болка и страдание. Никога вече нямаше да пише стихове, никога вече нямаше да декламира под светлината на луната, никога вече нямаше да ухажва дамите. Вече нямаше да се радва и да се гневи, да обича и да тъгува, да се възхищава и да изпитва болка. Беше излязъл на дуел, за да защити честта си, и бе загинал. Вече го нямаше.

Лизет предостави мястото си на лекаря и отстъпи настрана. След минута се обърна и тръгна бавно към вратата.

— Лизет? — повика я тихо Сейд.

Тя не отговори. Просто излезе от стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.