Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (13)

13

В Мезон Бланш, семейното имение на Морел Ерио, цареше пролет. Дърветата се разлистваха бързо, по нивите със захарна тръстика се виждаха стройни редици от млади стъбла, едни по-високи, други още съвсем мънички, и образуваха жива шахматна дъска. Господарската къща, построена в западноиндийски стил, изглеждаше величествена с широките корнизи и галерии, под които светеха боядисани в бяло стени от кипарисово дърво и висок цокъл от разноцветни тухли.

Сейд стоеше в горната галерия, опрял ръце на парапета, и гледаше панорамата. Пред него се простираше огромен парк с вечнозелени дъбове и виеща се широка алея към Мисисипи. Хората от съседните плантации поддържаха много грижливо ниската крайбрежна дига. От дясната му страна бяха стопанските сгради, работилниците и параклисът. Имаше още училище, малка болница и лекарски кабинет. Отзад бяха оборите за млечни крави, складовете за царевица и засенчените от стари дървета редици на робските колиби. Зад тях започваха царевичните ниви. От лявата му страна имаше цветна градина с лехи и морави, обградени от ниски храсти. Между тях се виеха пътеки, които водеха към естествената гора в един завой на реката. Нарцисите покрай пътеките вече бяха почти прецъфтели. Сега беше ред на камелиите — любимите цветя на Морел. Градинарят тъкмо събираше листа и клонки с голяма метла от сухи пръчки. Розите, докарани от Италия и Франция, вече отваряха пъпките си и ароматът им се носеше към галерията.

Денят беше твърде горещ дори за тези субтропични ширини. Беше потискащо задушно и въздухът беше толкова наситен с влага, че отделните слънчеви лъчи се пречупваха в мократа зеленина на тревата и дърветата и искряха като смарагди. По небето се гонеха облаци и често скриваха слънцето.

Все още беше рано и бяха пристигнали само някои от гостите на Морел. Ала Сейд беше неспокоен. За да прекара няколко дни тук, трябваше да затвори студиото си. По това време на деня обикновено се фехтуваше с учениците си, даваше им указания, обясняваше как да се пазят и нападат. Мускулите му се усещаха корави и напрегнати, сякаш им липсваше всекидневната тренировка в салона. Можеше само да се надява, че това прекъсване няма да има трайно въздействие върху работата му. Не можеше да си позволи да загуби клиенти.

Като чу приглушени стъпки по дебелите дъски на галерията, той се обърна. Морел бе излязла на пръсти през отворените стъклени врати на дневната и вървеше към него подчертано бавно, сякаш нямаше никаква работа. Къщата гъмжеше от слуги, които изпълняваха съвестно задачите си. Сейд предполагаше, че приготовленията са изморителни и за нея, но дори ако перспективата през следващите часове да посрещне повече от две дузини гости я безпокоеше, тя не позволяваше това да се забележи.

Спомни си, че някога, когато им идваха гости, майка му винаги изпадаше в прекомерна възбуда. Разликата е, че ние нямахме прислужници, каза си горчиво той. Изведнъж си пожела да можеше да осигури на майка си толкова спокойни и безгрижни часове, на каквито се наслаждаваше той в плантацията.

Е, мон ами? — попита с усмивка Морел, когато застана до него. — Наблюдаваш ли? Има ли нещо особено да се види?

— Виждам облак прах на пътя покрай брега. — Сейд се обърна към нея и се отстрани, за да направи място за колосаните й поли. Не искаше да изтрият праха от ботушите му.

— Надявам се, че най-сетне ще пристигне мадам Моасан. Или поне някой от приятелите ти. Заради теб.

— Наистина ли съм толкова непоносим? — попита съкрушено той.

— Държиш се като тигър в клетка, който чака яденето си. — Морел отвори ветрилото, окачено на верижка на колана й, и започна да си вее.

— Моля за прошка. Не съм особено добър в чакането. Но след като заговорихме по темата, искам още веднъж да се възползвам от случая и да ти кажа, че съм ти безкрайно благодарен за уреждането на това гостуване.

— Моля те, не си струва да говорим за това. Няколко спокойни дни в плантацията са необходими на всички ни. Знаеш ли, сезонът ме изтощи. От година на година забавленията стават все по-напрегнати.

— Защо тогава продължаваш да участваш, а не си останеш в плантацията?

— Защото не искам да ме смятат за провинциалистка. — Морел се изсмя кратко. — Освен това ми е приятно да слушам клюки, да се обличам в нови дрехи и да виждам нови лица. Нали знаеш, че бързо ми доскучава.

— Но поне си открита и честна.

— О, да, това е вярно. — Тя говореше небрежно, но погледът й се отдели от него и се насочи към царевичните ниви. Те й носеха богатството, на което се наслаждаваше.

— Я ми кажи — започна той и пак млъкна, защото не знаеше как да зададе въпроса.

— Какво, мон ами?

— Никога ли не си мислила да се омъжиш повторно?

— Да не би да искаш да ми направиш предложение?

Сейд се изсмя кратко.

— Мисля, че знаеш отговора. И причините, поради които не мога да го направя.

— А, да. Защото нямаш бъдеще.

— Между другото.

— Жалко. Но сега да говорим честно. Не държа да се омъжа повторно. Бракът не ми харесва.

— Значи си доволна от сегашния си живот?

— Абсолютно. Толкова ли ти е трудно да повярваш?

Сейд поклати глава и си помисли, че и Лизет бе казала нещо подобно.

— Значи не държиш на брака… — Отново се поколеба. Съмняваше се, че Морел ще разбере какво искаше да изрази с този въпрос.

— Искаш да знаеш защо. Така ли е?

— Отчасти. Питам се дали е заради ограниченията в брака или те е страх да раждаш деца. А може би просто не ти е приятно да изпълняваш брачните си задължения.

Морел се отдръпна от него.

— Това е ясно, нали? Жените имат съвсем различни възгледи. Една се притеснява от едно, друга от друго…

— Попитах от какво се притесняваш ти.

— Прав си. — Усмивката й беше малко крива. — Е, добре. Брачните задължения не ми пречеха, макар да не изпитвах нищо особено, докато ги изпълнявах. Вероятно имам твърде независим, някои биха казали горд характер, за да се подчинявам безропотно на волята на съпруга си. Не съм създадена за това, разбираш ли? Не мога да бъда слугиня на някой мъж и по сто пъти на ден да ме праща насам-натам за всички дреболии, които мъжете измислят, за да тормозят съпругите си.

— Но това е дреболия, която сигурно може да бъде премахната с един сериозен разговор.

— Ако наистина мислиш така, значи не познаваш действителността. Повечето джентълмени са израснали с убеждението, че всеки е длъжен да изпълнява желанията им. Незабавно. Че всяка тяхна потребност трябва да бъде задоволявана. Че жените наоколо живеят само за да направят живота им колкото може по-удобен. Мъжете не се притесняват ни най-малко, когато седят в креслата си и сочат чашата за вино, за да им бъде отново напълнена. Или протягат крак и изръмжават, за да им събуят ботуша.

— Но за тези задачи си има слуги!

— Слуги ли? За слугите господинът трябва да позвъни и да чака да се появят. Защо да си прави този труд, след като съпругата е наблизо?

Горчивият й тон го накара да се замисли. Неволно се запита дали и той някога е приемал за съвсем естествено жените от семейството му да му служат. Смътно си спомняше, че майка му много се грижеше за удобствата му, но той не го възприемаше като нейно естествено задължение.

— Този егоизъм вероятно се простира и върху брачното легло. В такъв случай мога да разбера, че на жените им липсва… въодушевление.

Морел вдигна красиво извитите си вежди.

— Тази тема май не ти излиза от главата, скъпи приятелю.

Сейд си призна честно, че е така, но имаше достатъчно приличие, за да се засрами. Вярно е, че въпросът за леглото не му излизаше от главата от няколко дни насам — от мига, когато бе проумял защо Лизет отказва да се омъжи повторно.

— И защо е тази липса на въодушевление? Вероятно само защото жените се ядосват, че мъжете им поставят неизпълними изисквания — обясни гневно Морел.

Сейд поклати глава.

— По-скоро защото никога няма да узнаят какво е двамата да стигнат заедно до върха на удоволствието. Да почувстват радостта от взаимното даване и вземане.

Морел го погледна с обич, но отговори едва ли не пренебрежително:

— Какви са тези новомодни идеи, мон ами? Но без съмнение ще се харесат на бъдещата ти съпруга: Ако, разбира се, решиш да се ожениш.

— Може би тези идеи никога няма да станат действителност.

— Би било ужасно жалко.

За секунди топлите кафяви очи на Морел потънаха в неговите. Мълчанието между тях беше изпълнено с възможности и намеци. Ако само си помръдна пръста, помисли си Сейд, мога да я привлека към себе си, да я целуна и да… Тя беше опитна жена, независима и любопитна. Той беше страстен мъж с нормални потребности. И нямаше какво да губи. Трябваше само да протегне ръка, за да се впусне в любовно приключение с дамата. Но той се отнасяше съвсем сериозно към нея и не би могъл да й причини болка. Преди известно време сигурно щеше да се възползва от случая.

Сега обаче не можеше. Не беше в състояние да каже какво всъщност се е променило, но му се струваше, че е нещо принципно и трайно.

Нито той, нито домакинята направиха и най-малкото движение. След минута зад стената от вечнозелени дървета се появи карета и зави по алеята. При скърцането на мидените черупки, с които беше застлан пътят, и двамата се обърнаха.

— Това е истинска кавалкада — промърмори с усмивка Моасан, като видя файтона и ескорта му, пътната карета на мадам Лизет и една кола с багаж, в която седяха камериерката и слугите. — Най-сетне мадам Моасан пристигна.

Сейд изпита огромно облекчение и радост, но и недоволство. Прекалено много мъже придружаваха Лизет. Един или двама биха били напълно достатъчни за сигурността й, може би дори грима, но шест бяха ужасно много. Нали я бе помолил да не се набива на очи! Откъде се бяха взели всички тези хора и какво, по дяволите, щеше да прави с тях през следващите дни?

Той се обърна сковано и предложи ръката си на Морел. Двамата слязоха заедно и застанаха на входа, за да поздравят новодошлите.

Лизет спря коня точно пред широкото входно стълбище. Изглеждаше радостно възбудена. Пътническата й рокля беше черна, но сивите ширити бяха точно в цвета на очите й. Носеше къса наметка, но беше без боне, за да не стеснява кръгозора й при карането. Вместо него бе сложила шапка с формата на цилиндър, увита със сив воал, чиито краища се вееха на гърба. Очите й святкаха весело, тя се усмихваше сияещо и седеше на капрата изправена, без ни най-малък признак на умора. Когато се приготви да слезе, мъжете от свитата й веднага я обкръжиха и й предложиха помощта си.

Сейд не се помръдна от мястото си. Наблюдаваше сцената с такова напрежение, че очите му пареха, а сърцето му заудря в глухия ритъм на вуду барабаните, които в събота през нощта биеха на Конго Скуеър. Първият му импулс беше да призове цялата банда на дуел. Или да смъкне Лизет от файтона и да я целуне страстно пред всички наперени хлапаци. Защо си позволяваше такова поведение, след като много добре знаеше защо е поканена?

Този въпрос го вбеси. Но може би тя нямаше представа, че той страда от нарастващо нетърпение и парещо желание. Може би си мислеше, че разговорът им за любовните преживявания — или по-скоро за липсата на такива при нея — е бил само празна светска беседа? Очевидно не й беше ясно защо той е тук.

Всъщност тя изобщо не го забелязваше. Връчи юздите на един оборски ратай и обходи с поглед групата мъже, които с нетърпение чакаха кой ще бъде избраникът.

Това вече беше прекалено.

Сейд се спусна като вихър по стълбата, проби си път през тълпата обожатели, изправи се пред файтона и впи поглед в лицето на Лизет. За момент изглеждаше готов да сложи ръце на талията й и да остане така, за да усети близостта й. Но веднага се осъзна — за предпочитане беше да се държи спокойно и почтено. Постара се да изглежда учтив и равнодушен и й подаде ръка.

Лизет го погледна в очите и усмивката й угасна. Изпитателният поглед продължи дълго. Едва след това му подаде ръка. Стисна неговата здраво, но той повярва, че е усетил леко треперене. Трябваше да се задоволи с този малък предателски знак, защото в следващия миг тя скочи на земята, промърмори някаква благодарност и отиде да поздрави Морел. Сейд нямаше друг избор, освен да вземе Фигаро и да помогне на мадмоазел Стилтън да слезе, а после да я придружи до къщата. Подигравателно-съжалителният поглед, с който го удостои Агата, не допринесе с нищо за повишаване на настроението му.

Още преди новопристигналите гости да се настанят, се появи Рио да Силва с годеницата си Селин и баща й мосю Вилие. С тях дойдоха Никола Паскуале и Гевин Блекфорд. Опасенията на Сейд, че в компанията ще има твърде много учители по фехтовка, се разсеяха, когато пристигна губернаторът Роман с половин дузина знатни господа. Заедно със съдия Райнхард те придаваха почтен характер на забавлението. Учителите по фехтовка бяха удостоени с някой и друг неодобрителен поглед, но изискванията на учтивостта — а вероятно и инстинктът за самосъхранение — им спестиха острите думи. С обичайната си мъдрост Морел не бе поканила млади момичета — отсъствието на невинни същества допринасяше съществено за непринудената атмосфера на гостуването.

Сейд предполагаше, че първоначално забавлението е било спонтанна идея на Селин, която да даде възможност на Лизет да напусне града след клеветническата атака на Моасан. За да не стане намерението им твърде очевидно, Селин бе предложила да поканят и други гости. Сейд можеше само да се надява, че Морел не е прекалила с добротата си.

В Мезон Бланш редовно се организираха подобни забавления. Това се правеше, първо, защото вечерите не бяха запълнени с посещения в операта или балове, и второ, защото гостите от мъжки пол прекарваха дните си в занимания като лов, риболов и езда.

Общото протичане на деня започна с лек обяд. След това част от гостите се разположиха в галерията с намерение да побъбрят и да подремнат в горещината.

Няколко двойки слязоха в градината на Морел, за да видят прекрасните й рози. Сейд също беше между тях, преди всичко защото Лизет и мадмоазел Агата много настояваха да отидат. С тях бяха още Рио и Селин, Никола, който придружи Морел, и Гевин Блекфорд. По настланата с плочи градинска алея можеха да вървят само по двама и Сейд отново се озова в двойка с мадмоазел Агата. Двамата вървяха последни. Пред тях бяха Лизет и Блекфорд. Пътят беше обграден от лехи с прекрасни пролетни цветя, които ухаеха зашеметяващо.

— Много мило от ваша страна, че уредихте с Лизет да бъдем поканени в плантацията на мадам Ерио — заговори Агата, която крачеше до него с изправен гръб.

Какво знае тя? — запита се Сейд. Изражението й не издаваше нищо.

— Повярвайте, идеята беше на мадам Ерио.

— Наистина ли? Тогава непременно трябва да й благодаря. Животът в града има и своите приятни страни, но аз винаги съм предпочитала да живея сред природата. През пролетта тук е несравнимо красиво.

— Обичате ли да работите в градината, мадмоазел? — попита Сейд, когато Агата се наведе да помирише една роза и откъсна няколко стръкчета плевел.

— Чисто теоретично, мосю. Никога не съм притежавала парче земя, за да опитам. Може би някой ден…

— Когато се стигне дотам, непременно се обърнете към Морел. Тя ще ви изпрати няколко от розите си.

— Наистина ще е мило от нейна страна, но няма да ме изненада. Досега дамата се показва като повече от великодушна. Мога да ви уверя, че приятелството й означава много за Лизет, и аз съм ви благодарна, че помогнахте двете да се сближат.

— Мадам Моасан лесно намира приятели. Особено от мъжки пол…

— Намеквате за свитата й тази сутрин, нали? Това не беше планирано. Тръгнахме само с младия Вилие, но другите ни настигнаха. Милата Лизет караше бавно и предпазливо, така че ни настигнаха още гости. Преди да осъзнаем какво става, компанията се увеличи тройно.

Май дамата искаше само да го успокои. По лицето й не се четеше нищо.

— Аз нямам право да й предписвам с кого да общува.

— Така е, мосю. Но на мен не ми е приятно да мисля, че според вас Лизет е искала да превърне пристигането си в спектакъл. Тя също не би искала да мислите по този начин. Много добре знае колко ви е задължена.

— В никакъв случай — отговори Сейд почти враждебно. — Опитвам се само да поправя злото, което й сторих.

— Ако имате предвид отстраняването на Йожен Моасан, това е по-скоро освобождение.

— И мадам Моасан намекна нещо в този смисъл, но аз помислих, че го казва само от учтивост.

Агата Стилтън забави крачка и двамата изостанаха още повече.

— Уверявам ви, че не е така. Не обичам да говоря за толкова интимни неща, но смятам, че трябва да знаете. Мъжът на Лизет — сърцето не ми позволява да го нарека джентълмен — е бил абсолютно безогледен в избора на средствата, с които е измъквал пари от нея. Тя не е очаквала такъв брак. Като самотна млада жена, живяла години наред с болната си майка, е копняла за голямо семейство, за широк кръг познати и приятели. Вместо това Йожен Моасан я е пренебрегвал във всички отношения. Наистина не мога да я обвиня, че няма никакво желание да се омъжи повторно.

— Не всички мъже са като Йожен Моасан.

— Не, но жената никога не знае с кого се обвързва. Истинският характер на мъжа и роднините му си проличава едва след женитбата.

— Права сте. Това е игра на късмета.

— Жена, която никога не е преживяла истинско единение на душите, гледа на брака като на голям риск. Ако имаше повече опит в това отношение, сигурно нямаше да го възприема като опасност.

Сейд забеляза настойчивия поглед на Агата. Нима в думите й имаше скрито значение? Нима искаше да каже, че Лизет не е намерила удовлетворение в брачното легло? Или че е още девица? Втората възможност му се стори невероятна. Но даже да беше вярно, Агата никога не би намекнала, че той е човекът, който трябва да промени това обстоятелство. Или все пак?

— Опитът — отговори внимателно той — не принадлежи към желателните качества на младата дама. Поне така смятат нормалните хора.

— От гледна точка на бъдещия й съпруг това е така. Но тук не става въпрос за него, а за доброто на моята мила Лизет. Опитът, който тя трябва да придобие, не е нещо необичайно за млада вдовица.

Крайно време беше да спрат да говорят с недомлъвки.

— Нима намеквате, че ако не придобие този опит, тя няма да се омъжи никога?

— Да, убедена съм. Тя трябва да добие представа какво означава истинско брачно щастие.

Сейд си представи как Лизет е обсъждала намеренията му със своята спътница и по тялото му пробяга гореща тръпка.

— Мадам Моасан може да добие представа затова, като гледа Рио и неговата годеница. Двамата си подхождат превъзходно. Във всяко отношение.

По бузите на Агата избиха червени петна и тя извърна тава.

— Прав сте, но аз се съмнявам, че ще е достатъчно. Необходими са веществени доказателства.

— Искате да кажете…

— Оставям това на вашата фантазия, мосю. И на вашата приятелска услужливост.

Услужливост? Думата изобщо не се връзваше с внезапната горещина, която го обля при мисълта за възможна физическа връзка между него и Лизет Моасан. В същото време изпита странно удовлетворение, че го смятаха подходящ за такава „услуга“.

Дамата не продължиха разговора си, тъй като групата преди тях бе спряла, за да разчете надписа върху прастария слънчев часовник, поставен в овална алея на един завой. Сейд и Агата се присъединиха към тях и това беше добре, защото той нямаше никаква представа как да реагира на последната й забележка.

Гостите напуснаха розовата градина и отидоха в долната галерия, където сервираха напитки. За дамите имаше sangaree — вино, разредено с вода и подправено с ароматни билки, както и охладен ментов чай, подправен с портокалова вода. На господата предложиха вино и студена креолска бира. Ако някой случайно беше огладнял, можеше да избира между няколко вида апетитни хапки, купички с маслини и бадеми, череши, киснати в алкохол, и кестенов сладкиш.

Възрастните скоро извадиха картите и насядаха около ниските масички. Няколко души се събраха около пианото в музикалната стая в близост до галерията и започнаха да изпробват различни изпълнения. Една или две двойки танцуваха в галерията и обиколиха цялата къща, като умело избягваха масите и столовете. Сейд се остави да го убедят и изпя няколко ирландски песни. Рио, Никола и Блекфорд се включиха въодушевено и квартетът изпълни „Розата на Трели“.

Надвечер, когато играта на карти, музиката и танците позагубиха очарованието си, Морел заповяда да донесат няколко книги с пиеси и всички се задълбочиха в тях с намерението в събота вечерта да си направят театър — план, който дамите приеха с възторжени викове, а господата с измъчени стонове. Накрая избраха любимата на всички пиеса на Шеридан „Училище за клевети“ — салонна комедия, която изискваше малък състав и почти никакви декори, абсолютно подходяща за обстановката. В пиесата се говореше за грозните намерения и тайните интриги на няколко злобни клюкари и Сейд веднага заподозря, че Морел нарочно я е избрала. Но нямаше да й достави удоволствието да й поиска сметка. Дамите веднага се хванаха за работа и даже преписаха текстовете на отделните роли, макар че още не беше определено кой коя роля ще изпълнява. Така минаха няколко часа, докато се стъмни и гостите се прибраха в къщата, за да се спасят от пълчищата москити.

Вечерята не беше обилна като обяда: само кремсупа от ориз, домати и риба, след нея пълнена риба със сос, пуйка със стриди, говежди език, топло месно руло, лионска наденица, пилешка салата, печени стриди, а за десерт различни кремове, сирене и орехи. Към тях поднесоха леки вина, а накрая слабо кафе и ликьори, повечето европейско производство. След вечерята оживлението спадна, гостите, започнаха да се прозяват, един подир друг започнаха да се сбогуват и се оттеглиха по стаите си.

Сейд си бе намерил удобно местенце в горната галерия. Скоро към него се присъединиха Никола и Рио. Запалиха по една от специалните пури на Рио, приготвени за него в магазина на мадам О’Хара на площад „Сен Пиер“. Блекфорд, който също се появи след няколко минути, не пожела пура, но донесе бутилка бренди и чаши.

— Е, как вървят нещата? — осведоми се Рио, след като всеки получи чаша бренди.

Сейд вдигна едната си вежда.

— Изобщо ли или…?

— Говоря за нашето братство. Чух за няколко случая, но май не знам за всички.

— Знаеш за моите две срещи, защото ми беше секундант — напомни му Никола, облегнат на парапета. Както винаги, той се отличаваше със специфична елегантност, обединяваща различни вкусове и стилове.

— При мен беше само един — усмихна се разкаяно Рио. — Вече не съм господар на времето си. Нали трябва да съм постоянно в услуга на Селин.

— Това е твое решение — отбеляза сухо Сейд.

— Прав си. Пред теб не мога да се преструвам.

— Аз имах два — продължи Сейд. — Освен това направих официално посещение на един печатар и му заявих, че не го съветвам да печата още клеветнически писания срещу Лизет. Накрая се съгласи да изпълни искането ми, особено след като го призовах да праща при мен всеки, пожелал да му даде подобна поръчка.

— Да прибавим и двете официални покани за дуел, с които защити доброто име на мадам Моасан — каза Рио. — И като стана въпрос за тях, да попитам: къде изчезна Сарне?

— Не съм го виждал, откакто избяга от жандармите, но секундантите му ми поднесоха извиненията му, че се е държал зле със Скуиръл.

— И ти ги прие, така ли?

Сейд вдигна рамене.

— Реших, че така е най-добре. Нали имах намерение да напусна града.

— Да се надяваме, че междувременно гневът ти се е уталожил.

— Така е. — Сейд отпи голяма глътка от превъзходното бренди.

— А ти? — обърна се Рио към англичанина.

— Боя се, че изоставам от вас. Предупредих само един.

— Познаваме ли го?

— Възможно е. — Блекфорд наклони глава. — Чували ли сте за американец на име Хутън, Джубал Хутън?

Мъжете поклатиха глави. Сейд измери англичанина с подозрителен поглед. Веднага му направиха впечатление елегантният сюртук и панталоните, скроени малко по-широко, отколкото предпочитаха френските креоли. Блекфорд се бе преоблякъл след пристигането си.

— Срещнах го на един бал. Направи ми впечатление с тромавото си поведение. — Блекфорд разклати брендито в чашата си и замислено се вгледа в кристално ясната течност. — Позволи си да поиска публично доказателство за благосклонността на избраната от него дама — само така можел да реши дали ще се погрижи за издръжката й. Можете да си представите как реагира младата жена.

Баловете, за които говореше Блекфорд, се провеждаха в залата на стария театър „Сен Филип“ и по правило протичаха мирно, но атмосферата беше силно еротична. Там бели мъже с богатство и известно обществено уважение се срещаха с млади жени, чиито бащи бяха бели, а майките им — светлокожи мулатки. Между тези момичета, в по-голямата си част добродетелни, екзотично красиви и добре възпитани като креолските си връстнички, мъжете избираха официалните си метреси. След избора на момичето се провеждаха официални разговори между джентълмена и майката, понякога присъстваше и бащата, който смяташе, че метресата е важно стъпало от възпитанието на сина му и беше готов да плаща издръжката й. В уговорката обикновено влизаше покупката на къща на Рампарт Стрийт, в края на Вю Каре, на името на момичето, както и сумата за издръжката и възпитанието на децата, които можеха да се родят от тази връзка. Сейд знаеше, че някои от тези връзки траят цял живот, но повечето приключваха с женитбата на мъжа.

Самият той посещаваше тези балове от любопитство, но този сезон не беше отишъл на нито един. Първо, защото не можеше да си позволи да издържа метреса, и второ, защото цялата работа му напомняше за случилото се с Брона и сърдечната му болка не угасваше.

— Предполагам, че си действал от съжаление — проговори отмерено той и кимна на Блекфорд. — Или си искал момичето за себе си?

Блекфорд отговори откровено:

— Хутън беше пиян. Момичето се страхуваше от него, умираше от страх, а никой не му се притече на помощ. Тогава си спомних клетвата си, отведох господина настрана и го предупредих да се държи по-прилично.

Май съм го преценил погрешно, каза си Сейд.

— И какво направи той? Обеща ли да се държи прилично?

— О, да. Освен това междувременно бе изтрезнял и избяга презглава. — Блекфорд сведе глава, но Сейд видя блясъка в очите му. — Бях малко разочарован, защото много ми се искаше да го поодраскам малко.

— Браво на теб — каза Рио и вдигна чашата си. Никола последва примера му.

— Има още нещо — отново взе думата Блекфорд, — но то няма нищо общо с братството.

— Мисля, че се справяме добре — отбеляза Рио с високо вдигнати вежди. — За какво става дума?

— Говорих с председателя на турнирния комитет и той ми издаде установения вече ред на двубоите. Узнах името на първия си противник.

— И кой е той?

— Тимкор.

Сейд изсвири тихо през зъби. Тимкор беше френски кавалерийски офицер и умееше да си служи с шпагата.

— Точно така — кимна иронично Блекфорд. — Ако по някакво чудо изляза победител, в следващия двубой ще се срещна с победителя от твоя първи дуел, О’Нийл.

— Вече се радвам на срещата ни — ухили се Сейд. — Да се надяваме, че и двамата ще стигнем до втория кръг.

— Ти го казваш.

Не можем да го избегнем, помисли си с неудоволствие Сейд. Блекфорд, Никола и той неизбежно щяха да застанат един срещу друг по време на турнира. Добре, че поне Рио бе отказал да участва, защото се съобразяваше с годеницата си и му предстоеше пътуване до Испания. Никак не му се искаше да застане срещу Никола и да се бие с него под рева и крясъците на зрителите, за да спечели златната купа за най-добър майстор на шпагата. Можеше само да се моли на бога да не се стигне дотам, защото Никола беше истински майстор в занаята. Все още не познаваше уменията на Блекфорд, но подсъзнателното съперничество между тях можеше да стане опасно. То се дължеше отчасти на старата вражда между Англия и Ирландия, но много повече на желанието им да се представят добре пред мадам Моасан. Не беше зле преди турнира да разбере повече за стила му на фехтуване, за силните и слабите му страни.

Очевидно Никола мислеше за същото, защото направи уместно предложение:

— Смятам, че докато сме тук, не би било зле да потренираме. Какво ще кажете? Ще организираме някой и друг двубой, разбира се, с тъпи шпаги и защитно облекло.

— Какво ще кажат дамите?

— Дамите? — повтори със смръщено чело Блекфорд.

Никола вдигна рамене.

— Нямам намерение да каня зрители, но ще ни е трудно да запазим упражненията си в тайна.

Блекфорд вдигна вежди.

— Бих казал, че гледката няма да е възвисяваща. Надявам се вродената им деликатност да ги държи далече от площадката за тренировки.

Рио го изгледа съжалително.

— Ти изобщо не познаваш креолските дами. Макар да са деликатни и нежни, те са ужасно любопитни и преди всичко смели. Повярвай ми, тукашните жени са омесени от друго тесто.

— Тогава нека гледат — отговори англичанинът и очите му засвяткаха с очакване. — Аз нямам нищо против.

Сейд не беше съгласен. Тренировката със защитно облекло беше неефектна, участниците не изглеждаха особено добре.

— Аз смятам, че трябва да го правим колкото може по-незабележимо и да се стараем да сме свършили, преди дамите да се събудят.

— Защо не искаш да организираме една допълнителна атракция за гостите на мадам Ерио? Много лошо от твоя страна, мон ами — укори го Никола с ленива усмивка.

— Достатъчно е, че приех да участвам в ужасните й забавления.

Сейд въздъхна тежко и другарите му избухнаха в смях. Той поклати глава и отвърна поглед, тъкмо навреме, за да види как в близкото помещение, служило някога като кабинет на съпруга на Морел, се раздвижи някаква сянка. Забеляза я само бегло, но мигът беше достатъчен, за да познае широките поли и несравнимия профил на мадам Лизет Моасан. В следващия миг сянката изчезна и светлината бе приглушена от затворените прозорци. Тихото скърцане на месинговите пръстени показа, че слугите спускаха завесите за нощта.

Стомахът му се сви на топка. Желанието, което го прониза, беше толкова силно, че по челото му избиха капчици пот. Сетивата му се устремиха към стаята, в която бе Лизет, и напорът да изтича при нея стана толкова силен, че едва успя да се удържи.

Въпреки това той продължи да разговаря с другарите си и изпи брендито си. Угаси недопушената пура в месинговия пепелник и изрече небрежно:

— Най-добре да си кажем лека нощ. Ще се видим утре на разсъмване. — И се отдалечи по галерията, последван от пожелания за спокоен сън. Отговори им през рамо, но не се обърна.

Сейд влезе в къщата и прекоси безшумно салона, от който се влизаше в кабинета. Спря за момент пред вратата и се вслуша.

Може би Лизет не беше сама. Завъртя внимателно бравата, плъзна се в стаята, затвори вратата и се облегна на дебелото дърво. Ако Лизет беше още там и бе чула влизането му, тя не се издаде с нищо. Над малкото писалище, зад което седеше, от дървения таван висеше мрежа за москити от светложълт тюл. Тя образуваше прозрачен балдахин и се полюляваше леко от топлия въздух, който се издигаше от единствената голяма свещ. Наполовина скрита под него, като в беседка, Лизет седеше на тесен стол, облегната на светла копринена възглавница, и вероятно се чувстваше сигурна от крилатите нападатели. Пред нея се виждаха стъклена поставка за пера и голяма мастилница. Тя плъзгаше перото по лист хартия и очите й се местеха между листа и разтворена книга. Сейд предположи, че преписваше ролите от театралната постановка. Но може и да пишеше писмо.

Лизет очевидно не забелязваше присъствието му, защото продължи да пише равномерно. Ала нещо в позата на раменете и леко склонената глава му показа, че тя се преструва. Трябваше да го забележи поне когато Фигаро, полускрит зад завесата на прозореца, го приветства с махане на опашка. Сейд предпочиташе да вярва на второто. Да вярва, че Лизет го е очаквала. В противен случай намеренията му, подхранвани от страстни фантазии и диво желание, биха били ужасяващо непочтени.

Натискът на корав предмет в гърба му показа, че ключът е в ключалката. Той посегна тихо зад себе си и бавно и предпазливо го превъртя.