Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (10)

10

— Мосю Паскуале, мадам.

След като обяви името на госта, Феликс отстъпи настрана, за да му освободи пътя. Лизет се надигна и подаде ръка за поздрав на приятеля на Сейд. Той се наведе над нея и устните му докоснаха пръстите, й. После се изправи с усмивка, която би разтопила и най-коравото сърце. Агата се раздвижи в креслото си и се изчерви, когато Паскуале се обърна към нея. Морел остави чашата си и го дари със сияеща усмивка.

— Идвате тъкмо навреме — каза Лизет, предложи му удобното кресло, в което бе седяла досега, и седна на крайчеца на един стол. — Вие сте точно човекът, който ни трябва.

— За мен винаги е удоволствие да бъда в услуга на красиви дами — отговори италианецът, но в очите му блесна тревога.

Отметна полите на тъмнозеления си сюртук и седна с гъвкаво движение.

— Естествено, това не беше лична забележка.

— Колко жалко.

Както повечето неща, които казваше Никола, и този отговор прозвуча като ласкателство. Той флиртуваше, защото това се очакваше от него. Лизет обаче бе стигнала до извода, че той не се държи като заклет прелъстител и никога не упражнява принуда над себе си. Защото беше твърде мек, твърде мил. Понякога, когато смяташе, че никой не го гледа, от дълбините на погледа му изникваха сенките на минало страдание и споменът гонеше усмивката му. Ако някой го заговореше, този израз изчезваше веднага.

— Тъкмо говорехме за тайнствения дуел, при който известен нам господин е бил наказан за насилие над съпругата си — продължи Лизет. — Знаете ли нещо за това?

— И до моите уши стигнаха слухове. — Ла Рок пое с благодарствено кимване чашата кларет, която му подаде Феликс, но не пи.

— Нима не знаете нищо от първа ръка?

По привлекателното му лице пробяга усмивка.

— Много сте пряма, мадам. Нима подозирате мен? О, не, ако наистина ме смятахте за такъв рицар, със сигурност нямаше да ме попитате.

— Просто си помислихме, че е много вероятно да е бил някой maitre darmes. — Тя потърси с поглед подкрепата на Агата и Морел и продължи: — Сигурни сме, че е бил майстор на шпагата, иначе би рискувал самият той да получи горчив урок, вместо да стане обратното.

— Да се надяваме, че и други хора няма да стигнат до това заключение — отзова се иронично Ла Рок, — иначе на пасажа скоро ще се появят жандарми. Мисля, че нападателят е някой богат безделник. Само такъв би имал време да осъществи всички дуели, за които го обвиняват.

— Нима има и други?

Ла Рок се удари с длан по челото.

— Проклетият ми език! Моля, забравете какво казах.

— Знаете, че е невъзможно. Колко подобни дуела са станали досега?

— В „Лабел“ все още не са писали нищо, но аз чух за три или четири.

— Много дързък джентълмен — установи замислено Морел.

— Каква ли е целта му?

— Кой знае? — Най-сетне италианецът отпи от чашата си и дългите мигли скриха погледа му. Агата се нацупи.

— Значи трябва да гадаем? Колко разочароващо.

— Правилно. Но ако джентълменът принадлежи към доброто общество — прибави Морел и се намръщи, — вероятно не е женен, защото не би рискувал да остави семейството си без издръжка. Освен това трябва да е опитен в дуелите или поне да е водил много дуели в миналото, иначе няма да е достатъчно сръчен. Не ми се вярва да е над четиридесет, защото трябва да е в отлична форма.

— Очевидно сте обмислили случилото се от всички страни — отговори учителят по фехтовка и тъмните му очи светнаха развеселено.

— Тук има някаква тайна — заяви възбудено Лизет. — Жените обичат тайнствеността, затова тези дуели просто не ни излизат от главите.

— Внимавайте, иначе хората ще кажат, че ви доставя удоволствие да размишлявате.

Лизет се засмя и отново напълни чашата си.

— А това не е редно, нали?

Агата се наведе към госта и заговори:

— Изпитвам огромно съчувствие към слабите и потиснатите, за които се застъпва рицарят с шпагата, въпреки това действията му са малко… коварни. Повечето господа предпочитат да се проявяват като рицари на публично място, макар и само защото не искат да ги обвинят в непочтено поведение.

— Точно за това е бил измислен кодексът на дуелантите с всичките му правила — кимна в знак на съгласие Ла Рок.

— Защо тогава е тази тайнственост? Боя се, че джентълменът следва свои собствени закони.

— За какви закони говорим, мадмоазел Агата? — попита спокойно италианецът. — Срещу престъпниците, които наказва непознатият нам рицар, няма закони. Съществуват само общи правила за приличие, които почти никой не се старае да спазва.

Агата го погледна втренчено и стана да напълни чашата си с чай, показвайки, че няма желание да води спор.

В този момент от кухнята се появи Фигаро и лапките му затропаха по излъскания кипарисов под. Кучето се запъти към Лизет, но по средата на пътя се обърна рязко и се втурна към Никола Паскуале. Сложи предните си лапи на коленете му и замаха така силно с опашка, че почти описваше кръгове. А когато Никола го почеса зад ушите, муцунката му направо изрази блаженство, Фигаро падна на пода, претърколи се по гръб и впи прещастлив поглед в своя скъп приятел.

В сърцето на Лизет се надигна подозрение, но тя си го спести.

— Малък негоднико, не знаеш ли, че трябва да се държиш прилично? Първо лаеш срещу уличните хлапета, после се хвърляш в краката на първия влязъл мъж!

Никола, който чешеше кучето по корема, вдигна глава.

— Значи е имал и други посетители?

— Не точно. Уличните хлапета бяха насядали на отсрещния тротоар и той ги лаеше като луд. Бяха ли там, когато влязохте?

— Може би. Не съм обърнал внимание.

— Вероятно Фигаро е привързан към някое от момчетата, защото винаги е много възбуден, когато се появят.

— Възможно е, но децата знаят, че при вас живее много по-добре.

— Децата обикновено не мислят толкова практично. Ще ми е мъчно, ако съм отнела кучето им. Особено като знам, че тези момчета си нямат нищичко…

Никола я погледна с топла усмивка.

— Съчувствието говори във ваша полза, мадам.

— Само съчувствие не е достатъчно — възрази Лизет. — Иска ми се да направя нещо повече.

— Боя се, че е много трудно. В действителност момчетата имат убежище. Наскоро в Сен Жозеф бе открито ново сиропиталище, а в града има и други. Но бандата не желае да живее затворена в къща. Повечето от хлапетата живеят на улицата, откакто се помнят, и не желаят да заменят свободата си срещу пълен корем и мека постеля.

Лизет вдигна вежди.

— Очевидно знаете много за тях.

— Вероятно се чувствам свързан с бандата, защото някога в Рим и аз бях член на улична банда.

— Простете ми — каза бързо тя. — Не исках да си пъхам носа в неща, които не ме засягат.

— Няма как да ги знаете — усмихна се той и им разказа историята си.

Ла Рок бил син на жена от добро семейство, прогонена от родителите си, защото забременяла от един английски лорд, тръгнал да обикаля Европа. Накрая бащата на Никола все пак се оженил за майка му, признал, сина си, родило се и друго дете. Обаче младият му брат посегнал на живота си, затова Никола се отправил към Испания, посетил Куба и накрая попаднал в Ню Орлиънс — все в търсене на мъжа, който бил виновен за смъртта на младежа. За следващите събития в града се говореше много: как Никола Паскуале помогнал на побратима си Рио да Силва да победи своя враг, испанския граф, отнел на Рио титлата и рожденото право.

— Все още сте в Ню Орлиънс, макар че сте отмъстили за брат си — каза Лизет, след като изслуша историята. — Завинаги ли ще останете тук?

Стройната ръка направи неясен жест.

— Може би чакам знак. Във всеки случай ще бъда в града до сватбата на приятеля ми да Силва и неговата Селин.

— Значи най-малко до Великден? — През постите обикновено не се правеха сватби, тогава хората трябваше да мислят за смърт и спасение.

— Точно така. Макар че Рио щеше да изтегли сватбата напред, ако можеше. — Ла Рок се засмя весело. — Първоначално двамата имаха намерение да се оженят незабавно и без много шум. Но тогава се намеси бащата на Селин и заяви, че приятелите му ще бъдат смъртно засегнати, ако не ги покани на сватбата на дъщеря си. Същото важало и за брат й. Освен това бил длъжен да повика свещеник, който да подготви двамата за тази важна стъпка. И така нататък, и така нататък. Приготовленията продължават и все повече се разрастват. Започва да ме хваща страх. Стигнах дотам, че се заклех никога да не се женя. Ако все пак го направя, ще отвлека годеницата си под закрилата на мрака.

Лизет не можа да устои на изражението му и избухна в смях.

— Значи ще избягате в Гретна?

— Какво казахте?

— О, вие не знаете! Гретна е градче на другия бряг на реката. Тамошният съдия е шотландец и от много години е известен с това, че венчава двойките по бързата процедура. Самият той е щастливо женен и иска всички да са като него. Затова са кръстили градчето на шотландското Гретна Грийн, рая на избягалите любовни двойки. В нашия Гретна не е позволено на ковачите да сключват брак, затова двойките отиват при съдията или при нотариуса. Но всяка двойка, прекосила реката, без да я заловят, може да бъде сигурна, че ще се завърне оттам като семейство.

— Колко практично — засмя се Никола. — Ще се постарая да го запомня.

Скоро след това maitre darmes се сбогува, Морел също реши да си върви. Както бе обичайно в Ню Орлиънс, където гостът винаги е много скъп, Лизет ги придружи до тротоара. Морел хвана под ръка Ла Рок и двамата тръгнаха към къщата й. Лизет се върна в двора.

Ала вместо да се качи в салона, тя влезе в кухнята, разположена под ергенското крило, за да поговори с готвача за обяда и да опита хлебния пудинг, току-що изваден от печката.

Когато след няколко минути мина по долната галерия, случайно хвърли поглед към улицата.

Никола Паскуале бе придружил Морел до дома й, но не бе влязъл. Сега стоеше от другата страна на улицата и говореше с уличните хлапета. Те бяха образували кръг около него и го слушаха внимателно.

Интересен човек е този италианец, каза си Лизет. Привлекателен както за дамите, така и за уличните деца, и за кучетата. Дали го правеше с някаква цел?

Следобед, около два часа след като се бяха нахранили, Лизет излезе на балкона към улицата да подиша малко свеж въздух. Уличните хлапета все още бяха там. Седяха и лежаха по тротоара, сякаш бяха свършили някаква тежка работа и сега почиваха.

Появата й на балкона упражни върху момчетата наелектризиращо въздействие. Първият, който я видя, скочи, след него още един, а водачът, който беше по-едър от другите, събуди спящите с ритници. Всички се събраха под балкона и зяпнаха нагоре.

Смутена, Лизет им махна. В същия миг Фигаро, който я следваше навсякъде, се появи на балкона. Щом видя старите си приятели, той се хвърли към парапета, излая отривисто и затрепери от вълнение. Промуши слабичкото си тяло между железните пръчки и се опита да скочи на улицата.

Гледката беше затрогваща. Кучето искаше да поиграе с децата, а те, горкичките, сигурно не бяха сложили нищо в уста през целия ден. Следвайки внезапния си импулс, Лизет слезе на долния етаж и отвори портичката. Повика децата и те се приближиха колебливо.

Седем момченца между пет и тринадесет години с различен цвят на кожата. Тропаха с крака, стрелкаха погледи насам-натам, но избягваха да погледнат Лизет в очите и стояха най-малко на метър от нея. Полудял от радост, Фигаро подскачаше около тях и лаеше оглушително. Някои от децата го помилваха по главата, но в присъствието на Лизет никой не посмя да си поиграе с него.

Водачът на бандата беше дързък хлапак с рошава кестенява коса и дълбока бръчка между веждите. Той беше постоянно нащрек, сякаш се боеше, че са попаднали в капан.

Лизет му махна да се приближи.

— Как се казваш?

— Скуиръл, мадам. Нищо лошо не сме направили. — Момчето изкриви лице и в погледа му светна упоритост.

— Искам да науча истинското ти име.

Хлапакът сведе поглед и изрита буца кал е босите си пръсти.

— Нямам друго име.

Лизет разбра, че момчето отдавна е забравило името и фамилията си, ако, разбира се, ги е имало, и я заболя сърцето.

— А приятелите ти?

— Това е Фаро, а този е Уид. Онзи там е Котон, а зад него са Бък, Молас и Уорф Рот.

— Много се радвам да се запозная с вас, момчета — каза Лизет след кратко покашляне. — Не смятам, че правите нещо лошо, просто ми направи впечатление, че от доста време седите от другата страна на улицата. Не сте ли гладни?

— Не, мадам.

Другите момчета се спогледаха, сякаш не бяха много сигурни, но не посмяха да възразят на водача си.

— Имам чувството, че това малко куче принадлежи на един от вас, права ли съм? — С тези думи Лизет се обърна и се запъти към кухнята, като им даде знак да я следват.

— Не, мадам, не принадлежи на никого — отговори Скуиръл.

— Сигурен ли си?

Момчето вдигна рамене едва забележимо.

— Понякога играе с нас, това е всичко.

Тънка разлика, каза си развеселено Лизет. Щом не им принадлежи, значи не са отговорни за него.

— Във всеки случай кучето се чувства самотно без вас. Ще се радвам, ако от време на време идвате да си поиграете с него.

Момчетата си размениха скептични погледи, но никой не й отговори. Последните забавиха крачка и постепенно се отдръпнаха към портичката.

— Щом не сте гладни, сигурно сте жадни — опита се да ги задържи Лизет. — Елате в кухнята да изпиете по една лимонада. Мисля, че при готвача ще намерим и дребни сладки…

— Божичко, какво става тук? — попита Феликс, който тъкмо се появи на външната стълба, и лицето му потъмня като буреносен облак. — Досаждат ли ви тези малки джебчии, мадам?

Момчетата се пръснаха като пилци на всички страни и много скоро в двора не остана никой.

— Спрете! — извика Лизет. — Върнете се! О, Феликс, какво направи?

Ала вече не можеше да ги спре. Водачът отвори портичката и момчетата избягаха на улицата. Само след минута вече нямаше и следа от тях.

Ядосана, Лизет плесна с ръце и се обърна към иконома си:

— Аз поканих тези деца в къщата, Феликс. Исках да говоря с тях, да им дам нещо за ядене…

— Съжалявам, мадам, но това не е редно. Как така ще каните в къщата си мръсни малки просяци? Със сигурност имат повече бълхи от Фигаро, преди да го изкъпем. А и въшки, и какво ли още не. Знам, че мосю Фере нямаше да ги допусне в дома си. Пуснете ли ги веднъж, вече няма отърваване.

— Това са деца. Не са животни.

— Те са диваци, мадам, и не заслужават дори да се докоснат до полите на изискана дама като вас — отговори твърдо Феликс и я изгледа пронизващо. Без съмнение беше напълно убеден в думите си, но Лизет изобщо не се трогна.

— Ако се върнат…

— Няма, мадам. Ще се погрижа да ги държа далеч от къщата.

— Ако се върнат, заповядвам да им дадеш да ядат и пият — повиши глас Лизет.

— Вие не знаете какво правите — възрази упорито Феликс. — После няма да се отървете от тях.

Феликс е започнал да си позволява твърде много, помисли си ядосано Лизет. Нямаше да му позволи да се бърка в живота й, в никакъв случай.

— Постарай се да си избиеш тези мисли от главата. Аз знам отлично какво правя и какво искам. Ако желаеш да останеш на служба при мен, чуй какво ще ти кажа. Искам да говоря с тези деца и ти няма да ми пречиш. Ясно ли се изразих?

— Съвсем ясно, мадам. — Феликс наведе глава. Тонът му издаваше покорство и Лизет изпита угризения на съвестта. Може би беше твърде рязка. Въпреки това нямаше да се отметне от думите си. Тя беше господарката тук и той беше длъжен да я слуша.

Първият й опит да спечели доверието на депата се бе провалил и тя се чувстваше много разочарована. Беше почти сигурна, че те са получили поръчение да я пазят. Въпросът беше, от кого. Задачата им бе възложена от Никола, но вероятно идеята не беше само негова. Или зад това се криеше свекърът й? Не, най-вероятно беше Сейд. Веднъж вече го бе подценила и нямаше да повтори тази грешка. Но едно беше сигурно: при следващата им среща той трябваше да отговори на много въпроси.

Минаха цели три дни и едва на четвъртия Лизет срещна случайно Сейд и Никола. Двете с Агата бяха излезли да търсят копринени чорапи и панделки за коса и бяха извели и Фигаро, вързан на кожена каишка. По пътя към Рю Шартр изведнъж чуха бой на барабани. Когато излязоха на Place d’Armes, стария параден площад пред катедралата, видяха, че в сянката на големите стари дървета се е събрала навалица. Мъже й жени разговаряха оживено и наблюдаваха милицията, която се упражняваше зад ниската ограда от ковано желязо. Покрити с прах и запотени, мъжете маршируваха от единия край до другия и обратно. Гледката не беше необичайна, защото милицията открай време се упражняваше на това място. Но тази сутрин имаше и нещо друго.

— Имам чувството, че са повече от друг път — каза Лизет на Агата и се надигна на пръсти, за да види по-добре площада. — Какво ще кажеш?

— А как хубаво маршируват! С неудоволствие признавам, че са много по-добри от гражданската отбрана в моя роден град.

— Чух, че Луизианският легион бил организиран по примера на Наполеоновите полкове. — Дори за неопитния поглед на Лизет милиционерите представляваха великолепна гледка в спретнатите си униформи. Ротите изпълняваха заповедите на началниците си така прецизно, сякаш бяха едно тяло и една душа.

— О, я виж, там е мосю Никола! — извика Агата и бузите й пламнаха.

— Къде?

— В първата редица до мосю Сейд. Изглеждат великолепно!

Агата беше напълно права. Стегнатата стойка и мускулестите тела отличаваха двамата учители по фехтовка от останалите мъже в ротата.

Странно чувство обзе Лизет. То започна зад гръдната кост, качи се в гърлото и й отне дъха. До този момент войната с Мексико, за която всички говореха така лекомислено, й се струваше празна заплаха. Всички вярваха, че в крайна сметка спорът ще се реши със средствата на дипломацията и с демонстрация на военна сила. Ала редиците маршируващи мъже изведнъж направиха войната потискащо близка. Някои от тези смели мъже, които маршируваха с високо вдигнати глави, сигурно щяха да намерят смъртта си на бойното поле. Колко от тези, които отиваха на война, нямаше да се върнат?

Разбира се, всеки от тях можеше да бъде убит и на дуелната площадка — утре, следващата седмица, следващата година. Това беше техният свят. Мъжете бяха длъжни винаги да бъдат смели и горди. Лизет притисна ръка към устата, за да заглуши протестиращия си вик, причинен от тази мисъл.

В същия момент Фигаро изръмжа заплашително и зад гърба й се чуха стъпки. Още преди да се обърне, Лизет потрепери и косъмчетата на тила й настръхнаха.

Свекър й стоеше само на метър от нея. Изглеждаше по-болнав, отколкото при последната им среща. Чертите на лицето му бяха размазани и Лизет си спомни, че точно така беше изглеждала и съпругата му по време на тайнствената й болест.

Устните му бяха опънати в тънка линия. Когато я заговори, в очите му светна злоба.

— Знаех си, че ще те намеря тук, където са се събрали десетки мъже.

Лизет предпочете да не отговори на обидата.

— Аз пък не мога да си представя какво ви води тук.

— По-добре, защото няма да ти хареса.

Той беше втренчил зъл поглед в Лизет и не обръщаше внимание на Агата. Няма смисъл да се карам с него, каза си младата жена. Този човек няма да се вразуми. Глупаво е да се надявам на нещо добро.

— Сега трябва да ни извините, мосю — промълви учтиво тя и дръпна каишката на Фигаро.

— Напротив. Достатъчно дълго се криеше зад гърба на мъжа, който подло уби сина ми. Сега сме един срещу друг и ще чуеш какво имам да ти кажа.

— Нямам такова намерение. Да вървим, Агата.

Тя понечи да мине покрай Моасан, но той сграбчи ръката й и заби нокти в нежната й плът. В следващия момент Фигаро се нахвърли върху него, издаде заплашително ръмжене и го захапа за прасеца.

Моасан моментално я пусна и политна назад. Лизет издърпа кучето, което се противеше и искаше отново да се нахвърли върху врага. За да го успокои, тя го вдигна на ръце и за момент се уплаши, че малкият ще я нападне — толкова беше възбуден. Но Фигаро бързо се успокои и само лекото му ръмжене издаваше, че е готов да защитава господарката си. Слабичкото му тяло трепереше.

— Отвратително малко зверче! — изсъска Моасан и повдигна панталона си с върха на бастуна, за да види лошо ли е скъсан. — Сега трябва да дам да го закърпят.

— Радвайте се, че не се случи нищо повече.

— Защо да се радвам, след като бях нападнат без причина?

— Без причина?

— Е, добре, вероятно не трябваше да те пипам. Но искам да разбереш, че трябва спешно да говоря с теб. Искам да ти кажа, че не бях прав. Искам да се извиня.

Лизет и Агата се спогледаха слисано.

— Да се извините?

— За това, че с променливите си настроения те прогоних от къщи. Единственото ми оправдание е болката на бащата от загубата на единствения му син. Ако се върнеш, на което много се надявам, ти обещавам, че ще се държа спокойно и кротко, за да не наранявам чувствителната ти душа.

— Не говорите сериозно!

— Как да те убедя, че съм напълно сериозен? Спомням си каква беше, като дойде при нас — толкова млада, доверчива и сладка. Ти беше дъщерята, която винаги съм искал да имам. Неутешим съм, че животът ни се промени така. Мислех, че винаги ще принадлежиш към нашето семейство и ще носиш нашето почтено име. А сега вървим по различни пътища… това е ужасно.

— Нямам никакво съмнение, че сте искрен, защото знам, че сегашното положение е опустошително за кесията ви — отговори Лизет, която с мъка сдържаше възмущението си. — Ще позволите ли да ви напомня как заплашихте да ме затворите в лудницата, ако не ви припиша парите си? Не, благодаря. Вече не съм млада и доверчива — затова се погрижихте вие и синът ви.

— Никога не си проявявала дължимото уважение към семейството на съпруга си и преди всичко към мен като глава на това семейство — изсъска Моасан. — Напусна ни, сякаш нямаме никаква стойност за теб и никога не сме играли роля в живота ти.

— „Ние“ ли, мосю? Говорите, сякаш синът ви е още жив!

— В моето сърце той ще живее вечно. Вечно! — При мисълта за неотвратимата загуба в черните очи с жълтеникави очни ябълки засвятка омраза.

— Може би. Но не можете да очаквате от мен да живея, сякаш той е още между нас. Това е противоестествено.

— Противоестествено е жената сама да управлява парите си и да избяга от дома на свекър си. Ти си като змия, която се освобождава от старата си кожа. Ти си от семейство Моасан и винаги ще си останеш наша.

Странно, но в този момент Лизет изпита съчувствие към стария човек. Гневът й угасна.

— Аз съм си аз, мосю Моасан. Един ден траурът на всяка вдовица свършва. Ако реша, мога да се омъжа повторно.

— Как можа да изречеш тези думи? Не опетнявай паметта на сина ми!

Агата направи крачка напред, за да попречи на две жени, които зяпаха любопитно, и взе думата.

— Моля ви, мосю. Не съзнавате какво говорите. Чела съм, че в Индия изгарят вдовицата жива на кладата на съпруга й. Вие говорите така, сякаш не бихте имали нищо против този варварски обичай да се прилага и у нас!

— И защо не? За какво служи сега жената на сина ми? Съгласих се да я доведа в къщата си само заради богатството, което ни донесе. Откъде можех да знам, че толкова скоро ще остане сама и ще избяга от мен? Не ме дари с наследник, не ми даде разрешение да разполагам законно с парите й, не направи чест на името ми…

— Нима според вас това са грехове, които заслужават смърт? — Агата не можеше да повярва в чутото.

— Не разбирате ли, тя попречи името ми да стане безсмъртно! Не искаше да отиде в леглото със сина ми и сега името ми ще умре!

— Да отиде в леглото със сина ви… Какво говорите?

— О, вие не знаете? — Гласът на Моасан трепереше от гняв, хитрите му очи хвърляха скрити погледи към групичките любопитни зрители наоколо. — Казах на Йожен, че прави ужасна грешка, като не спи с нея, но той само се засмя. Обясни ми, че не го привличала. Момичешката й плахост го отблъсквала. Закле ми се, че един ден тя ще дойде доброволно в леглото му. А междувременно можел да я заплашва и да й измъква солидни сумички.

Агата се изправи в целия си ръст.

— Ако това е вярно, мосю, вината е изцяло на сина ви.

— Не ми ги приказвайте тия! Моят син имаше същите мъжки потребности като баща си. Той направи деца…

— Точно така — потвърди Лизет и отвратено изкриви уста. — Затова сестрата на Сейд О’Нийл трябваше да умре неизбежно, сякаш е забил нож в сърцето й. Тя е носила детето на сина ви. Детето, което е можело да стане ваш внук и наследник, ако притежавахте поне малко чувство за отговорност или поне бяхте показали човешко съчувствие.

— Ами! За какво ми беше онова копеле, нали Йожен беше женен за теб! Само че ти не си способна на онова, което правеше онази ирландска уличница.

— Вие никога няма да разберете на какво съм способна.

Присвитите очи на Моасан изпущаха отровни стрели. Той размаха бастуна си срещу нея и изсъска заплашително:

— Ще видим, скъпа снахо, ще видим. Аз имам и други възможности да получа правото си. Ти ще се върнеш в къщата ми, все едно дали искаш, и ще ми дадеш богатството и наследника, които трябва да имам. Така трябва да бъде и така ще бъде, заклевам се!

Наистина ли тази заплаха беше така сериозна, както звучеше?

Лизет се обърна рязко и се отдалечи, следвана от Агата. Моасан не направи опит да я спре. Може би го беше страх от острите зъби на Фигаро или бе казал, каквото имаше да каже, и не желаеше да се излага, пред хората.

— Този човек е напълно луд — заговори ужасено Агата, когато двете завиха зад ъгъла и забавиха крачка.

Лизет се усмихна с мъка.

— Сега сигурно ти е ясно защо трябваше да се обърна към мосю О’Нийл.

— Това не е достатъчно. Трябва да направим нещо повече.

— Напълно споделям мнението ти.

— Да, само че още не знам какво. Твоят учител по фехтовка не може да те охранява денонощно.

Лизет не отговори. Мислите й бяха в пълен хаос.

— Може би има начин — рече след малко тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не съм сигурна.

Агата я погледна намръщено.

— Мила моя…

— Ако се получи, ти ще си първата, която ще узнае — прекъсна я решително Лизет. — Ако не, ще ми остане поне гордостта.

— За бога! Не мога да си представя какво искаш да кажеш!

Ще почакаме и ще видим, помисли си Лизет.