Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (19)

19

Театър „Сен Филип“, разположен на улица „Сен Филип“ между Бурбон стрийт и Рю Роял, беше двуетажна сграда в стила на шестнадесетия век с високи фронтони и дъговидни прозорци, които обграждаха входната лоджия и разположения над нея балкон. Театърът беше е построен преди тридесет години, но след построяването на новите театри — театър „Д’Орлеанс“, театър „Ренесанс“, „Америкън Тиътър“ и още няколко — бе започнал да запада. От време на време там все още се даваха представления, обикновено вариетета и груби комедии, отговарящи на вкуса на обикновената публика. За да си подсигурят доходи, собствениците му вече организираха и квадронски балове.

В една статия, която Сейд бе прочел в „Лабел“ театърът беше наречен разбойническо гнездо, обозначение, което до голяма степен отговаряше на истината. Някогашният блясък и величие отдавна бяха избледнели. Позлатата на резбите се ронеше, кадифените завеси бяха овехтели и изпокъсани, в свещниците по стената стояха омазани със сажди парчета от свещи. Прашинки танцуваха в слънчевите лъчи, които падаха през високите прозорци на първия етаж, където завесите бяха вдигнати, за да влиза светлина. Миризмата на боя и топла вълна, на прах и пот висеше ниско във въздуха. Подът беше покрит с пясък, внесен от ботушите на посетителите. Въпреки това театърът с повече от седемстотин места и широк, равен паркет беше много подходящ за провеждането на турнира по фехтовка.

Пет дължини платно маркираха фехтовалните ленти, отделени от зрителските места с опънати въжета. Важни господа с дълги списъци ходеха напред-назад, а върху платформите, наредени около фехтовалните ленти, вече бяха заели места главният съдия и членовете на журито. На удобно разстояние бяха поставени сандъците с турнирните оръжия. На всяко беше изписано името на собственика. В ложите на първия ред бяха насядали всички видни личности от града — разбира се, само мъже, — бъбреха, шегуваха се и сключваха облози, докато очакваха началото на спектакъла. Задните редици също бяха заети и всички учители по фехтовка, готови да покажат уменията си, се радваха на голямата публика.

Глъчката напомняше на кошер с разгневени пчели — поради особения строеж на залата шумовете се разнасяха безпрепятствено към всички ъгли. Във въздуха се усещаше възбудата на множество, което иска кръв. Този ден участниците в турнира щяха да носят защитни маски и подплатени дрехи, а на върховете на шпагите бяха поставени копчета, но злополуки се случваха непрекъснато и всеки в театъра го знаеше.

Сейд очакваше турнира с раздвоени чувства. Напълно съзнаваше, че това е част от работата му. Победителят в днешния турнир си осигуряваше клиенти поне за година напред: знатните младежи от града щяха да се стичат на тълпи в студиото му. Освен това той знаеше, че за участниците е важно на първо място премерването на силите, състезанието. За да се разбере кой от тях е най-повратлив, най-сръчен, най-съобразителен. И преди всичко — кой е любимецът на богинята Фортуна.

Да те обявят за най-добрия фехтовач на Ню Орлиънс — това беше нещо голямо, към което всички се стремяха. Все пак той беше работил упорито почти десет години, за да признаят уменията му, и малкото, което беше получил от тази професия, беше единствената му собственост. От мига, когато бе чул за този прославен maitre darmes, копнееше да го спечели. Искаше да докаже на цял Ню Орлиънс, че е важна личност, а не прост ирландец, когото силните и знатните могат да командват, както си искат.

От друга страна обаче турнирът беше просто едно голямо шоу, на което надменността и самообожествяването се възнаграждаваха с пари. Той беше буквално принуден да вземе участие и това го вбесяваше. А може би беше бесен и заради събитията от последните дни. Гневеше се на навалицата зяпачи, презираше онези, които като древните римляни бяха дошли да видят кръв, и мръщеше нос пред младите светски лъвове, който си въобразяваха, че ще намерят най-добрия учител по фехтовка, като зяпат как майсторите се бият помежду си.

Но какво друго му оставаше, освен да участва? Изобщо имаше ли избор?

— Е, приятелю, как виждаш шансовете си днес? Или дебнеш като тигър пред стадо пауни и размишляваш кой от тях да нагълташ на закуска?

Сейд веднага улови иронията в думите на Блекфорд и се обърна рязко.

— Ти си още инвалид — изръмжа той и посочи с глава ръката му, стегната в превръзка, — затова шансовете ми са много подобри, отколкото преди няколко дни.

— Много си учтив. Но и точен. — Блекфорд поклати глава с привидна подигравка. — Но нека не обсъждаме повече тази тема. Ще дойде ден, когато ще кръстосаме шпаги, и тогава ще видим. Дошъл съм да ти донеса добра вест.

— И каква е тя?

— Вестта е благоприятна, но не отлична — има тънка разлика. Никола ме помоли да ти кажа, че се е погрижил известната нам дама и спътницата й да се приберат безпрепятствено вкъщи и че нощният им покой не е бил нарушен. Няма никакви произшествия.

— Значи тя не е ранена? — Сейд се вбесяваше, че трябва да получава информация от втора ръка, но за момента не си разрешаваше нищо друго.

— Така изглежда. Купили превръзки и мехлеми, но за драскотините и сините петна на мадмоазел Агата.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Не са викали лекар.

Трябваше да се задоволи с тези сведения, макар да искаше да узнае много повече.

— Намери ли се някой да ви разкаже как се е озовала в тази бъркотия?

— Станало е точно както предположихме. Едно от уличните хлапета ми съобщи какво си говорили икономът и готвачът. На връщане от сватбеното тържество попаднали в тълпата и тя ги повлякла. Можели да се измъкнат, ако не се бил намесил онзи дявол, ездачът.

— Трябва да направим нещо — прошепна Сейд.

— Прав си. Ако мога с нещо да ти помогна…

— Благодаря ти, но мисля, че ще се справя. Нека свърши турнирът и веднага ще се погрижа.

Сейд стисна с все сила дръжката на шпагата, която изпробваше. Господи, никога нямаше да забрави мига, когато видя как обезумялата тълпа влачеше Лизет! А и как да не я забележи? Тя се отличаваше от тях като перла в кофа с мръсна вода. При мисълта, че онази измет я е докосвала и блъскала, целият настръхваше и кръвта забучаваше в черепа му. В продължение на един дълъг миг — когато позна Моасан и разбра, че именно той е подбудителят, — Сейд беше готов да извърши убийство.

Но това не беше част от ролята му на закрилник. Нямаше право да предпазва Лизет от всички житейски проблеми. Беше го пропилял най-късно преди две седмици, в онази нощ, изпълнена със страст. Затова сега стоеше тук и чакаше чужди хора да му донесат вести за нея. Затова не смееше да се доближи до нея.

— Какво правят Скуиръл и бандата му? — попита рязко той, за да се овладее.

— Стоят на стража както винаги. За хлапетата това вече не е изпълнение на задача, а чисто удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички са влюбени в младата вдовица със зашеметяваща усмивка, която им сервира невероятни чаени сладки.

— А ти?

— О! — Гласът на Блекфорд преливаше от ирония. — Аз не съм по-устойчив срещу прелестите й от другите мъже.

Сейд изпухтя сърдито. Никога не можеше да разбере какво става в сърцето на приятеля му.

— Ревнуваш ли, стари момко? — попита с усмивка Блекфорд.

— Да ревнувам от банда улични хлапаци? Само това оставаше — изсъска Сейд.

— Ти ревнуваш всеки, който се осмелява да ти оспори сърцето на дамата — обясни Блекфорд и сините му очи засвяткаха.

— И ти ли имаш намерение да ми оспорваш сърцето й?

— Болката при мисълта, че англичанинът ще ухажва Лизет, ще я целува, ще спи с нея, все едно със или без венчален пръстен, беше непоносима. За момент си припомни как тя лежеше гола на килима с розова шарка, покрита с копринената си коса, с панделка на бедрото. Откакто се върна от Мезон Бланш, тази картина го преследваше денем и нощем и кръвта му кипеше, но точно сега споменът не беше добре дошъл.

— Не и в сегашното ми състояние — отговори англичанинът с кратък поклон.

Значи Блекфорд смяташе, че е възможно Сейд да отстоява мястото си на закрилник на дамата. И беше дяволски прав.

Сейд се запита дали колегата му наистина изпитваше нещо към Лизет или само го предизвикваше, за да разкрие собствените си чувства. Подобна игра му подхождаше.

— Ще ми кажеш ли най-сетне как се чувстваш, приятелю? — попита в този момент Блекфорд. — Имам предвид физическото ти състояние, не намеренията ти.

Сейд попила лявото си рамо и стегна мускулите, натъртени, когато Моасан го притисна с коня си към портата в деня на сватбата.

— Горе-долу. С малко повече упражнения ще се оправя.

— Какво нещастие, че се случи точно преди турнира.

— Както и при теб. Това ли искаш да кажеш?

— О, това беше повече от нещастна случайност.

Думите бяха изречени небрежно, но очите на Блекфорд казваха друго. Злополуката, при която Дорел беше намерил смъртта си, все още занимаваше ума и сърцето му. Приятелите му го разбираха и не му се сърдеха.

— И при мен — отговори Сейд.

Англичанинът не изглеждаше изненадан.

— Значи смяташ, че не е било просто лош късмет, а някой е искал да ти попречи да спечелиш днес? Или изобщо да те отстрани?

— Ти също вярваш, че не е случайност, нали?

— Не се опитвай да ме правиш на глупак — изсъска предупредително Блекфорд. — Всички познахме нападателя.

Сейд въздъхна примирено. Явно конфликтът между Лизет и Моасан щеше да се реши пред любопитна публика.

— Не знам дали наистина е преследвал определена цел.

— Смяташ, че го е направил от чиста злоба?

— Да, може би…

Блекфорд му хвърли остър, преценяващ поглед.

— Ако бях на твое място, щях много да се пазя. Особено от онези, които са загрижени за здравето ми.

Това беше отличен съвет, и то от човек, който стоеше настрана от нещата. Сейд не знаеше какво да отговори и реши да премълчи. Вместо това каза:

— Искам да ти съобщя, че за в бъдеще вероятно няма да се занимавам така усърдно с делата на братството, както досега.

— Вероятно имаш причина?

Сейд сведе поглед към острието в ръката си и го провери с палец.

— Вече не ми е особено приятно да наказвам хората за слабостите им.

— Значи заради Моасан — кимна знаещо Блекфорд. На връщане от Мезон Бланш беше чул историята за Брона и Йожен, както я бе разказала Лизет. — Да установиш, че са злоупотребили с теб като помощник при самоубийство, е безкрайно неприятно, но това още не означава, че всеки, когото наказваме, е невинен.

— Един е достатъчен.

— Значи се съмняваш в способността си да преценяваш хората?

— Аз съм просто мъж с шпага — каза Сейд, като неволно повтори думите, които някой — може би Морел? — бе употребил преди няколко седмици. — Досега бях убеден, че мога да различавам доброто от злото. Че двете се разпознават лесно и се отделят едно от друго. И защото бях толкова сигурен, умря един човек, който можеше да остане жив. Все още виждам очите му… — Той замлъкна.

— И аз виждам очите на хора, които загинаха безсмислено от шпагата ми — отвърна тихо Блекфорд.

Сейд му кимна кратко.

— Извинявай, че събудих сенки от миналото.

— Някои обаче си бяха заслужили съдбата. Затова не вземай прибързани решения. Знаеш, че братството има нужда от теб.

Сейд отново не намери подходящ отговор, но не беше и необходимо, защото англичанинът се отдалечи бързо към другата страна на залата, където Никола разтягаше мускулите си с широки крачки.

При първия рунд, наречен phrase darmes, Сейд не участваше. Десет мъже, пет двойки, застанаха един срещу друг. Побеждаваше този, които пръв постигнеше пет точни удара. Членовете на журито отбелязваха с висок глас всеки удар, за да ги чуят и съдиите, и участниците. Щом свършеше един двубой, мястото му на площадката заемаше нова двойка. Тъй като двубоите продължаваха не повече от десетина минути, първата фаза на турнира продължи само един час. На края на първия рунд от петдесет участници бяха останали двадесет и пет. Следващите двубои, при които броят на участниците намаля до дванайсет, шест, четири и накрая двама, продължиха още няколко часа. Все по-често се правеха почивки. Беше решено турнирът да завърши преди вечеря.

Сейд беше доволен, че ще се включи едва във втората част, защото това му даваше възможност да наблюдава конкурентите си. Силните и слабите страни на повечето от тях му бяха известни от приятелските двубои или от посещенията в техните студиа в дните, когато неговото беше затворено. Но имаше и такива, които виждаше за първи път, затова посвети най-голямо внимание на тях. Трябваше да знае с каква скорост, издръжливост и защитна техника се бият и от какво разстояние обикновено нападат — това щеше да му бъде от неоценима полза.

Сейд отдели известно внимание и на Едуард Сарне, тъй като много хора бяха заложили на него, французинът се биеше особено агресивно — Сейд бе установил това още по време на прекъснатия им дуел. И сега в очите му светеше агресивност, а вихрените нападения имаха за цел да сплашат противника. Не, този човек не заслужаваше специално внимание. Сейд го прецени бързо и продължи нататък.

Конкурентът, който му създаваше най-много грижи, беше Никола Паскуале. Италианецът беше левак и това го правеше особено опасен. Пред такъв противник повечето мъже ставаха нервни, защото бяха принудени да се отбраняват срещу атаки обратно на часовниковата стрелка и от неочакван ъгъл.

Но това не беше единственото предимство на Паскуале. Неговата стратегия беше много по-интелигентна, отколкото на повечето му колеги, освен това беше много силен. Отличаваше се с непоколебима воля и отлична техника. Презираше перченето и не се опитваше да смае противника с фантастични изпълнения. Наричаха го Ла Рок, скалата, защото не подскачаше напред-назад, както правеха другите. Това не му беше нужно, защото владееше огромен брой техники. Никога не се отдръпваше пред атаката, защото можеше да я парира по друг начин. Но когато се налагаше, ставаше светкавично бърз и окото не беше в състояние да следи движенията на шпагата му. Но качеството, което му даваше най-голям шанс за победа, беше интуицията. Винаги изглеждаше, че предугажда безпогрешно какъв ще е следващият ход на противника му.

Сейд не бе открил нито едно слабо място в защитата на италианеца и това го безпокоеше. Имаше голяма вероятност в последния рунд за най-добър фехтовач на град Ню Орлиънс да се изправи именно срещу него.

Вече беше време да се приготви. Свали жакета, жилетката и шала, остана по риза и нахлузи върху нея защитното облекло. Сложи и ръкавици, които скриваха китките му. Изпробва защитната маска, която му бяха дали, и за последен път провери защитното копче на шпагата. След това прогони всички смущаващи мисли и се съсредоточи изцяло върху предстоящите битки.

При втория рунд се получи малка неразбория. Пулага, друг италиански фехтовач и специалист по борба с мечове, трябваше да излезе срещу бившия френски кавалерийски офицер Тимкор, който първоначално бе определен за противник на Блекфорд. По време на двубоя Пулага обвини офицера, че му е откраднал едно попадение — това означаваше, че съдиите не са го забелязали и Тимкор е бил длъжен да го обяви сам. Възмутен от обвинението в измама, Тимкор на място предизвика противника си на дуел.

Сейд не разбра веднага какво се е случило, защото тъкмо се биеше, но след победата си веднага бе уведомен. Предположи, че тази случка няма да остане единствена, тъй като напрежението в залата непрестанно растеше. Нервите на всички бяха опънати до скъсване, при това беше ясно, че съдиите, колкото й да се стараеха, не можеха да регистрират всеки удар с шпагата и да следят десетки двубои един след друг с неотслабващо внимание.

Сейд се оказа прав. Още преди обяда бяха отправени още няколко покани за дуел. Самият той не беше между бъдещите дуеланти и за това трябваше да благодари само на късмета и на големия си опит, който му помагаше да остане спокоен, когато го провокираха. Досегашните му противници или не бяха преценили правилно силите си, или нервите им отказваха, защото мърмореха недоволно, когато се отбелязваше попадение в тяхна вреда или някое от собствените им попадения се пропускаше. Сейд, който бе забелязал, че вниманието на журито и съдиите отслабва, се постара да прави колкото може повече попадения, за да печели убедително дори при няколко пропуснати. Засега стратегията му се увенчаваше с успех.

Въпреки всичко той не можеше да се освободи от мисълта, че ако на турнира бяха присъствали Рио да Силва и Гевин Блекфорд, нещата щяха да изглеждат другояче. С радост би кръстосал шпага с тях в двубой, който имаше много по-голямо значение от приятелското премерване на силите, макар да му беше ясно, че това желание е плод на моментното му превъзбудено състояние.

Преди последните два двубоя дадоха почивка от един час. Сейд я прекара практически сам, за да се концентрира и да направи няколко упражнения за раздвижване на раненото си рамо. Досега се справяше добре, но той знаеше, че по-късно ще си плаща за пренапрежението.

Можеше да има достатъчно компания — непрекъснато го канеха на кафе или на едно питие, — но отхвърляше всички покани. И без това предпочиташе вино пред силни напитки, но когато студиото му беше отворено или му предстоеше дуел, не пиеше дори вино. Алкохолът замъгляваше сетивата, а никой фехтовач не можеше да си позволи да е пиян, особено на турнир.

Видя Никола да стои сам на вратата и му се дощя да отиде при него за последните минути на почивката, но точно тогава до италианеца застана познат мъж и с ухилено лице посочи към входната врата. Никола погледна нататък и смръщи чело. Сейд проследи погледа му, но навалицата беше толкова гъста, че не можа да види какво бе привлякло вниманието на приятеля му. След минута го повикаха за поредния двубой и случката се изпари от съзнанието му. Сети се за нея едва след като победи петия си противник и се огледа за Ла Рок, за да разбере дали последният му двубой наистина ще е срещу него.

Ала Никола Паскуале не се виждаше никъде.

Наблизо стоеше Едуард Сарне, облегнат небрежно на флорета си. Сейд издигна глас, за да надвика глъчката, и го попита:

— Виждали ли сте някъде Никола Паскуале? Как се справи в последния двубой?

— За съжаление си отиде. — В гласа на Сарне прозвуча фалшиво съжаление.

— Нима е бил победен? — Сейд, който тъкмо бършеше челото си с кърпа, спря насред движението.

— Някой го повика и той излезе. Това е всичко, което знам — отговори Сарне с равнодушно вдигане на раменете. — И понеже не се върна, го обявиха за загубил.

— Във ваша полза.

— Така се случи.

— Невероятно. — Паскуале беше стигнал дотук само за да загуби надежда за крайната победа поради някакво си турнирно правило! Какъв тежък удар…

Сарне го погледна предизвикателно.

— Нима намеквате, че без това… благоприятно стечение на обстоятелствата нямаше да стигна до крайния рунд?

Точно това беше мнението на Сейд, но би било и неучтиво, и не особено умно да го каже гласно.

— О, разбира се, че не, мосю. Не мога да си представя какво би могло да го накара да излезе, освен…

Уличните хлапета. Никола се грижеше за тях като баща. Ако с някое от момчетата се е случило нещо, той непременно ще хукне да го спасява, помисли си Сейд. Именно Никола беше възложил на бандата да следи какво прави Лизет, макар че в началото това беше повече претекст. Той искаше да внуши на момчетата чувството, че изпълняват важна задача, и да им помогне да спечелят малко пари. Ами ако някой нарочно беше наранил някое от децата? Ако цялата тази работа беше номер, за да отдалечат Никола от турнира и да осигурят на Сарне свободно пространство за решаващата битка срещу Сейд О’Нийл? От Сарне можеше да се очаква подобна подлост.

Ами ако някое от момчетата бе дошло с новини за Лизет? Сейд вдигна вежди и попита:

— Нима Никола не каза нищо на съдията? И не остави ли някаква вест за мен?

— Нямам представа.

Сейд огледа самодоволната физиономия на Сарне, усмивката, която играеше на устата му, и във внезапен пристъп на гняв си помисли: трябваше да го отстраня, когато имах тази възможност.

— Значи двамата ще се изправим един срещу друг на финала?

— Не е ли странно как се подреждат понякога нещата?

Зад уж безобидните думи на Сарне се криеше по-дълбоко значение. Дали знаеше къде е изчезнал Никола, или просто намекваше за дуела, осуетен от намесата на жандармите? А може би искаше да му каже, че тъкмо сега, в този момент, някой дърпа конците отдалеч? Възможно беше също да се стреми да отклони вниманието на Сейд, за да увеличи шансовете си за победа. В такъв случай се бе излъгал. Тези неприятни предположения разпалиха гнева на противника му и увеличиха решителността му да победи.

Колкото по-бързо се разправи с този надут паун, толкова по-скоро ще разбере къде е отишъл Никола и защо. Запъти се решително към другия край на площадката и посочи отсрещния с небрежен жест.

— Да започваме, какво ще кажете?

Отговорният за тяхната площадка съдия застана в средата, Сейд и Сарне вдигнаха шпагите за поздрав и опряха върховете, защитени с копчета. Прозвуча вик:

— En garde!

Едва в този момент Сейд погледна противника си право в очите. Знаеше от опит, че до началото на двубоя изражението му трябва да остане напълно безизразно и че не бива да издаде с нищо на противника си колко е силна волята му за победа. Но сега се разкри още в самото начало. Искаше Сарне да го види. Онова, което се разиграваше между двамата противници, беше въпрос не толкова на мускули, колкото на дух. Трябваше да внуши на Сарне усещането, че е сигурен в победата си. Ако Сарне му повярва, битката ще е наполовина спечелена.

Фехтовката, беше го научил френският майстор, който го обучаваше, е като цивилизована война между двама мъже с еднакви оръжия. Както при военен конфликт, фехтовачът, който определя начина на водене на двубоя, може да бъде сигурен в победата си. Понеже двамата противници преследват една цел, по-добрият може да спечели надмощие само като обезвреди другия с духовното си превъзходство. Сейд беше готов да победи. Освободи ума си от всякакъв баласт и предостави всичко останало на инстинкта си за борба.

Едва прозвучал стартовият сигнал, Сарне мина в атака. Това силно и пряко нападение сигурно му беше носило успех в много дуели в миналото. Единственият му недостатък бе, че междувременно беше станало негова запазена марка. Сейд беше подготвен и парира удара със същата сила и откритост и в следващия миг на свой ред премина в атака.

Битката започна.

Само след минута Сейд вече беше убеден, че Сарне не притежава и капчица фантазия. Движенията му бяха силни и прецизни, но ги изпълняваше сковано, без никакви изненади. Стилът му беше монотонен, освен това се отличаваше с ограничена подвижност на ума.

Той нагаждаше движенията си към ритъма на звънтящите острия и подскачаше напред и назад, докато потта пареше в очите му и намокри ризата и кожените ръкавици. През първите пет минути улучи Сарне два пъти един след друг и знаеше, че ще последват и още, ако противникът му не промени тактиката си.

Площадката, на която се биеха, беше нова за Сейд. Дъските под платното бяха неравни, някои издути, други хлътнали. В тревогата си за Никола и Лизет Сейд бе пропуснал да провери къде точно се намират неравностите. Едва минала тази мисъл през главата му и той забеляза как отстъпи пред Сарне. Трябваше да се съсредоточи изцяло върху противника си и пропусна да види цепнатината зад него и дупката в дъската на пода. Когато усети опасността, вече беше много късно. Олюля се, с огромно напрежение се задържа на крака и напразно се опита да направи финт, за да се защити.

Едно попадение за Сарне.

Рамото на Сейд гореше, сякаш е било ударено с нажежено желязо, но той пренебрегна болката и се довери на инстинкта и светкавичните си рефлекси — плод на безбройните часове, в които беше упражнявал париране, нападение и последен удар.

Ала теглещата болка в скованото рамо му струваше решаващата частичка от секундата. Сарне го забеляза и увереността му нарасна. Движенията му станаха по-бързи и агресивни, атаките бяха насочени право срещу раненото място. Дяволска работа, каза си Сейд, този човек явно знае коя е слабата ми точка. В момента не можеше да предприеме нищо друго, освен да удържа атаките и да чака, докато болката отслабне. И от двете страни имаше попадения и точките станаха равни — три на три.

Тогава Сарне взе инициативата и мина в нападение. Сейд бе чакал тъкмо този миг — дебнеше го като пантера непредпазлив елен. Парира сръчно и гъвкаво и моментално се възползва от небрежността на сигурния в победата си противник.

Четвърто попадение за него. Още само едно и ще победи.

След това постигнато без видими усилия попадение Сарне побесня. Оголи зъби, пое шумно въздух и погледът му се оцъкли. Нападна отново, но движенията му бяха хаотични и той залагаше повече на сила и рефлекси, отколкото на сръчност.

Сейд виждаше като през мъгла зрителите, които избухваха в ликуващи викове при всяко попадение и насърчаваха дуелантите. Шумът му беше познат от фехтовалните салони и не му пречеше, докато изведнъж не престана.

В залата се възцари тишина. В същия миг, насред парирането с шест удара, нещо блесна между остриетата на двамата противници и падна със звън на пода. Предпазно копче на шпага.

Сейд разбра веднага, че не е неговото, защото винаги усещаше тежестта му. Без него оръжието в ръката му беше по-леко и уравновесено. Очевидно същата мисъл мина и през ума на противника му.

Сейд очакваше, че Сарне ще се оттегли веднага, въпреки това автоматично остана в отбранителна позиция — предпазна мярка, която му бяха втълпили от първия час по фехтовка. Това го спаси, защото Сарне изведнъж нападна с такава ярост, че Сейд трябваше да отстъпи. Острото, незащитено острие на шпагата му светна като синя звезда, устремена към земята, която с лекота можеше да пробие защитното облекло на противника му. Сарне знаеше отлично, че шпагата му е смъртоносна. Може би отдавна бе забелязал, че копчето се е разхлабило. Щеше да убие Сейд, ако можеше.

Ако.

Сейд беше гневен още от началото на двубоя, но това не беше нищо в сравнение с яростта, която го заля като порой и му вдъхна неподозирани сили. Болката в рамото, напрежението от отминалите двубои — всичко бе забравено. Даже мъчителната неизвестност къде е отишъл Никола и какво става с Лизет. Нападна с целенасочени удари и сигурна ръка и приложи всички номера, които бе научил. Изтласка Сарне назад, той се олюля и отчаяно се опита да парира. Накрая го докара дотам, където трябваше. Нанесе силен удар и острието на шпагата му се опря в защитното облекло на противника.

Това беше решаващото попадение. Съдията даде сигнал за край на двубоя и Сарне отпусна шпагата с объркано изражение.

Този път Сейд се направи, че не е чул нищо. Свали копчето от върха на шпагата си, озова се с един скок до Сарне и притисна острието в гърдите му, точно над сърцето. Гъвкавото острие се изви, прониза дебелата материя, стигна до плът.

— Божичко! — изохка Сарне и лицето му пожълтя от страх. — Нима ще ме убиете?

— Ако се наложи… — Сейд беше убеден в думите си. Въпреки всички грешки, които беше извършил на дуелната площадка в миналото, никога не беше изпитвал толкова силно желание да убие.

— За бога, О’Нийл, недейте!

— Искам да разбера с каква вест сте примамили Паскуале да излезе — изрече Сейд, без да повиши тон. — Веднага ми кажете.

— Откъде да знам?

— О, разбира се, че знаете. — Сейд усили натиска на острието.

— Добре, добре, ще ви кажа! Беше едно от онези улични хлапета. Каза му, че мадам Моасан се запътила към дома на мосю Моасан и водачът я последвал. Проклетият хлапак бе успял да се промъкне в залата и аз го видях.

— А мадам Моасан?

— Не знам нищо, кълна ви се!

Явно нямаше да измъкне нищо повече от тази отрепка. Сейд отпусна оръжието и отстъпи назад. Веднага се появиха половин дузина учители по фехтовка с извадени шпаги, отнеха оръжието на Сарне и разделиха двамата противници.

Тогава избухна диво ликуване, отекна в позлатения купол на стария театър и разлюля прашните полилеи, окачени на железни вериги. Сейд се поклони пред публиката, пред съдиите и журито, но не изчака да му връчат купата. Не остана, за да чуе речите и да обсъжда с другарите си всеки удар и всяко париране.

Вместо това мушна шпагата си под мишница, свали маската, освободи се набързо от защитното облекло и го хвърли настрана. В следващия миг беше вече на улицата и тичаше като подгонен към дома на Лизет.