Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (6)

6

Мадмоазел Вилие бе обещала малка компания. Само семейството и няколко приятели — това бяха точните й думи. Сейд изпухтя невъздържано, като преброи в къщата поне пет дузини гости, ако не и повече. Ако това беше малка компания, той беше проклет британски гренадир.

Помещенията блестяха под светлината на свещите в многоръки свещници и на газените лампи по масите — мосю Вилие не одобряваше новомодното газово осветление, дошло от Америка. През стъклените врати на балконите, разположени към улицата и към осветения с факли вътрешен двор, влизаше хладен нощен въздух. От кухнята в двора идваше миризма на пушек и ядене, която се състезаваше с аромата на букетите и парижките парфюми. Дамите, насядали по пейки и позлатени столове, приличаха на напълно разцъфтели цветя в бухналите копринени и сатенени поли, в които почти се губеха. Някои си вееха хлад с ветрила, украсени с панделки и дантели, други използваха палмови листа, които изваждаха от напълнените с пясък вази по масите. Вътре беше толкова топло, че палмовите листа бяха добре дошли, освен това с тях можеха да гонят москитите — неканени гости на всяка порта. Най-внимателните господа отпъждаха москитите от своите дами (и от себе си) с такава сила, че палмовите листа се чупеха и по пода се сипеха листенца.

Като цяло вечерта беше много приятна, но Сейд нямаше никакво намерение да й се наслаждава. Чувстваше се не на мястото си сред всички тези креолски аристократи с изискани маниери, които самодоволно излагаха богатството си на показ и хвърляха криви погледи към учителите по фехтовка, които се разхождаха между гостите. Защо бе позволил на Селин да го убеди, че трябва да присъства на вечерята като кавалер на Лизет Моасан? Нали се бе заклел да стои далече от нея!

За разлика от него дамата се забавляваше отлично. Бе танцувала веднъж с Рио и веднъж с Никола, което беше напълно приемливо за млада вдовица. В момента флиртуваше с Дени Вилие, сина на домакина, който винаги се държеше като разгонен котарак. Сериозното лице на хлапака беше украсено с глупава брадичка, кацнала като муха в средата на брадата — затова и романтиците я наричаха mouche.

Не, това беше несправедливо. Лизет просто разговаряше с момчето, а младият Вилие не беше по-нахален от другите горди креоли на неговата възраст. Сейд го харесваше, но да гледа как малкият се увива около Лизет беше свръх силите му. Младият джентълмен държеше нежно ръката й в дантелена ръкавица и я засипваше със сладникави комплименти — най-вероятно възхваляваше сияещата й усмивка. Защо да му се сърдя, запита се Сейд, като усмивката на Лизет наистина е наслада за окото.

— Жалко е, нали? — Думите излязоха от устата на Никола, който безшумно бе изникнал пред прозоречната ниша, в която бе намерил убежище Сейд. Погледът му издаваше разбиране.

— Кое е жалко?

— Че мъжът не може да бележи дамата със своя знак, преди да се е сгодил официално за нея. Според мен най-добре е да закрие лицето й с кърпа, както правят ориенталците.

— Не разбирам какво говориш.

— Говоря за мадам Моасан, дамата, която от половин час зяпаш непрекъснато — отвърна колегата му, без да се притеснява от грозното му смръщване. — Внимавай, приятелю, да не те забележат и други хора, които не са доброжелателни като мен.

— О, върви по дяволите!

— Какви мили думи — въздъхна Никола. — Защо никога няма да изкача този връх на красноречието?

— Защото винаги изричаш по десет думи, когато е достатъчна само една — отговори откровено Сейд. — И след като заговорихме за дамата, ще ми кажеш ли как си успял да й натрапиш досадния пес, който те преследваше така упорито?

— Не съм виновен, кълна ти се! Като всяко нормално същество от мъжки пол бедното малко куче се влюби лудо в нея и се залепи за полата й. — Италианецът стисна устни. — Е, признавам, че му помогнах малко, като се измъкнах, докато не гледаше към мен.

— Така си и мислех.

— Значи тя наистина го е приела в къщата си?

— Когато отидох да й предложа да я придружа на вечерята, кучето лежеше в скута й и спеше дълбоко — отговори Сейд. — Ако не ми вярваш, погледни по-отблизо роклята й и ще откриеш кучешки косми. Когато влязох, малкият проклетник скочи и ме залая бясно. Точно мен! Нима не помни, че миналата седмица му купих кокал на пазара на улица дьо ла Лево!

— Животното има остър ум, винаги съм го казвал. Значи дамата има нов защитник.

Сейд кимна.

— Това е добре за нея.

— За което трябва да благодариш на мен. По всякакъв начин.

— Ще го направя, ако никой друг не разбере, че Фигаро си има стопанка, и ако никой не се запита как куче от Пасаж дьо ла Бурсе е попаднало в спалнята на една дама.

— Фигаро? — Италианецът трепна от неприятна изненада.

— Да. Ти винаги го наричаше дяволско изчадие или скитник, защото дъвчеше ботушите ти. Разказах й това и тя го кръсти Фигаро.

— Аз си мислех по-скоро за Казанова, защото малкият…

— Знам какво прави, но се надявам да се държи прилично пред мадам Моасан… поне докато заздрави позицията си в къщата.

— Каква позиция? — Селин се бе приближила и очаквателно местеше поглед от единия към другия.

— Като гост на дома — отговори любезно Никола.

— Кой, Дени? — Селин хвърли бърз поглед към Лизет и брат си, които все още бяха задълбочени в разговор.

Сейд не се въздържа и я поправи:

— Фигаро.

— Не говорите сериозно — укори го тя. — При мадам Моасан не живее никой с това име.

— Доколкото знам, дошъл е наскоро. — Лицето на Никола остана напълно безизразно.

Очите на Селин засвяткаха под гъстите мигли.

— Мисля, че двамата сте пияни.

— Още не — поклати глава Сейд, — но идеята е добра.

— Първо, трябва да изпълните дълга си към дамите, които още не са танцували — подкани ги енергично тя. — Веднага. И двамата.

— Вашето желание е заповед за мен, прекрасна моя — отвърна Никола, направи елегантен поклон и послушно се запъти към най-близката дама.

Сейд не постъпи като него, защото знаеше, че никога няма да достигне такова съвършенство в поклоните.

— Хиляди благодарности, че се пожертва, Ла Рок! — извика той след италианеца.

Никола му благодари с кратко кимване, но не отговори. Може би е бил привързан към кучето по-силно, отколкото сам е признавал пред себе си, помисли си изненадано Сейд.

— Още не сте танцували с мадам Моасан — отбеляза Селин.

— Това заповед ли е?

— Предложение. — Годеницата на Рио го погледна доста странно. — Намирам, че пропускът ви е повече от необичаен.

— Тя ми е обещала следващия танц, макар че по мое мнение е по-умно да стоя далеч от нея.

— Сигурен ли сте, че така ще я закриляте по-добре?

Селин беше жена с остър ум и Сейд много я уважаваше за това качество. Но сега предпочете да се направи на глупак.

— Как така? Тя се нуждае от уважаван съюзник и съм сигурен, че ще намери поне един.

— Аз бих казала, че има нужда преди всичко от приятел.

— Нали има вас? — напомни й с усмивка Сейд. — Видях как седяхте в ъгъла и обсъждахте важни въпроси.

— О, да, извънредно важни. Ако причислявате към тях модистките, шивачките и фризьорките…

— Сигурен съм, че тя се нуждае и от тях.

Селин кимна с отсъстващ вид.

— Убедена съм, че Лизет има голяма нужда от приятели. До ушите ми стигнаха неприятни слухове…

— Какви по-точно? — В гласа на Сейд звънна стомана.

— Променливи настроения, опит за самоубийство, даже следи от лудост…

— Нима сте повярвали в тези глупости?

— Няма никакво значение в какво вярвам аз. Знаете, че много хора ще повярват. А в нашия град лудите ги затварят, защото вярват, че лудостта е наследствена. Случай на лудост в семейството е много по-страшен от няколко капки млечнокафява кръв.

— Това значи ли, че никой няма да поиска ръката й?

— Правилно отгатнахте. Няма да има и съюзници.

— Но тя е богата наследница!

— Затова ще я ухажват ловци на зестри… с твърдото намерение веднага след сватбата да я тикнат в лудницата.

Сейд преглътна ядното проклятие, което не бе предназначено за дамски уши.

— Сигурен съм, че това е работа на Моасан. Ако убеди целия град, че снаха му не е наред с главата, вероятно ще изпревари нейните обвинения, че я е държал затворена.

— Да, и ще има причина да го направи отново. — Селин сложи пръст под брадичката си. — Според мен, колкото повече хора видят, че тя се държи напълно нормално в обществото, толкова по-добре. Най-добре е да я засилят с покани.

— Какви покани? Имате предвид опера и театър?

— Не само това. Добре е да се организира излет сред природата — за целта някой трябва да убеди мадам Ерио, че би било прекрасно да даде градинско парти. Постите ограничават възможностите, но все ще измислим нещо.

— Колко мило от ваша страна, че сте се замислили за тези неща, макар да сте затънали в приготовления за сватбата — отбеляза признателно Сейд.

— В никакъв случай. Лизет има пълното ми разбиране. Самата аз имам неприятен опит с мъже, които са готови на всичко, за да се сдобият с пари.

Това беше вярно. Един негодник и ловец на зестри от най-лошия сорт бе влязъл в заговор с бащата на Селин, официалния домакин на вечерта, за да я принуди да се омъжи за него и да се добере до зестрата й. Само здравият човешки разум на Селин и Рио предотврати катастрофата.

— Въпреки това — промърмори тихо и сви рамене.

Селин го погледна с топла усмивка.

— Освен това сте добър приятел на Рио, а значи и мой. Ако съвестта ви ще се успокои, като видите дамата с нов съпруг, аз няма да ви попреча.

— Обаче тя не иска съпруг. Или поне така твърди.

Селин го погледна изпитателно.

— Но вие сте решили да й намерите мъж, все едно дали иска или не. Защо, мон ами?

Вероятно бе разбрала това от Рио, защото той не бе казвал нищо подобно.

— Това е най-сигурното средство да се сложи край на преследванията на Моасан.

— Но това означава, че вече да няма нужда от вашата защита.

— Това е най-доброто решение, мадмоазел. — Сейд кимна кратко и се отдалечи, защото бе дошъл моментът за задължителния танц с Лизет.

Малкият оркестър, състоящ се от цигулка, арфа, пиано и валдхорна, засвири отново валс. Защо не беше кадрил или някой друг танц без постоянен телесен контакт, помисли си ядосано Сейд. Богините на съдбата явно бяха против него. Старите вещици искаха да го направят още по-нещастен.

И успяха, защото Лизет пасваше съвършено в прегръдките му. Тя трябваше да придържа с едната си ръка тежката пола и понеже ветрилото й беше без шнур, той го взе от ръката й и го сложи в джоба на жакета си. Тя му благодари с усмивка и двамата се смесиха с другите танцуващи.

Движенията им бяха в пълна хармония. Тя беше толкова лека в обятията му и толкова красива с белите камелии в червено-кафявите плитки и тъмната рокля, която караше очите й да блестят като сребърни лунни лъчи. Копринената материя беше изкусително мека и Сейд изпита неустоимия напор да свали ръкавиците и да плъзне пръсти под тежките дипли. Дали кожата й беше също така мека и гладка като коприната на роклята? Въпросът зае мислите му и той не беше в състояние да разсъждава разумно, камо ли да води разговор. Отчаяно затърси начин да отклони вниманието си.

— Мадам Стилтън очевидно се забавлява много добре тази вечер. — Това беше първата тема, която му хрумна.

— Една от братовчедките на мадмоазел Вилие се оказа нейна бивша ученичка и Агата пожела да научи какво ново има в семейството. Нищо не я прави по-щастлива от спомените.

— Не мислех, че е толкова сантиментална.

— Разбрала съм, че хората, които са най-мекосърдечни, често не го показват, а го крият… просто от чувство за самосъхранение.

Темата беше доста деликатна и Сейд заговори за друго.

— С Дени Вилие направихте завоевание.

Лизет го погледна изненадано.

— Той е млад и галантен и трябва да се поупражнява с някого.

— Не е много редно да го окуражавате.

— Не съм имала такова намерение.

— Ако не внимавате, ще разпъне шатрата си на прага на къщата ви и се съмнявам, че това ще ви хареса. Баща му също няма да е особено доволен.

Последните думи я смутиха и това го зарадва. Лизет въздъхна и поклати глава.

— Защо всичко трябва да е толкова сложно?

— Не е сложно. Огледахте ли се вече за подходящ кандидат?

— За съпруг, искате да кажете? Още е много рано за това.

— Не, не е. — Гласът му прозвуча настойчиво. — Как да нахвърлим плана за битката, като нямате цел?

— Това е последното, което ме занимава в този момент.

— Искате ли аз да ви избера? Какво ще кажете например за мосю Супе? Само няколко години е по-възрастен и притежава хубава земя в Анжие, оттатък реката.

— Да, но е кривоглед и малкото му име е Зулим. — Лизет се потърси театрално. — Не бих понесла двете неща пред олтара.

— А мосю Тиери?

— Наскоро погреба и втората си съпруга. Очевидно носи нещастие на жените.

— Ами Латур? — попита Сейд примирено.

— Той смърка емфие.

— Съгласен съм, че това е отвратителен навик, но поне е здрав и силен.

— И волът е здрав и силен. Като размисля, мосю Латур ми напомня точно за вол.

— Тогава вземете Дюшен. Той няма нито един вреден навик.

— Сейд посочи с глава изключително елегантния млад мъж, който флиртуваше със свежата млада съпруга на доста немощен стар господин. Младежът беше не само красив, но и цивилизован, имаше отлични маниери и беше братовчед на конт дьо Пикар, благородник, който в началото на зимния сезон се бе върнал в Париж. Говореше се, че Невил Дюшен се скарал с екзалтирания си братовчед за една артистка от театър Сен Шарл. Ако беше ловец на зестри, поне имаше добри връзки.

— Хммм… може би — промърмори Лизет с преценяващ поглед към кандидата.

Сейд моментално изпита силна враждебност към французина и се укори за глупостта си.

— Не, забравете го. Вероятно след няколко дни ще се качи на кораба за Франция, разбира се, ако намери пари да си плати пътя. Дотогава само ще флиртува.

— Може би ще намеря начин да го разубедя.

— Не е много вероятно. На лицето му е написано, че е салонен лъв.

— Аз не виждам нищо подобно — отвърна небрежно тя. — Но ако сте сигурен в твърденията си, ще се наложи да се поогледам другаде. Как мислите, защо онези, между които ми предлагате да избирам, не са приятни за гледане? Защо не изглеждат поне като приятеля ви Ла Рок?

— Никола? — Сейд се стъписа. Не очакваше такова развитие на нещата.

— Да. Италианският ви приятел е невероятно атрактивен, много силен, малко опасен, с възхитителен акцент, а погледът му… бих казала, че е като милувка.

— Той е забранен като мен. По същата причина — отговори сухо Сейд.

— Каква глупост! Кой ли е измислил тези безумни предписания? Защо мадмоазел Вилие и мадам Ерио имат право да посрещат такива мъже в салоните си, а аз нямам?

— Никола и аз сме приятели на годеника на мадмоазел Вилие. Освен това тази вечер дават частно соаре, а не публичен бал или нещо подобно. Споменатите дами не са задължени да се държат абсолютно безупречно, докато вие сте.

— Да, да, знам. Над всяко съмнение. Въпросът е само, съмнение в какво? Не съм се провинила в нищо.

Горчивината в думите й му причини болка. Той беше виновен за всичко. Той я бе докарал до това положение, като уби мъжа й. Прозрението отново помрачи настроението му.

Танцът свърши. Сейд върна ветрилото на Лизет и я отведе при придружителката й. Скоро след това чуха звънците на кравите, с които започваше парадът. Той беше замислен като част от вечерните развлечения, макар че костюмираните се разхождаха по улиците от началото на следобеда. Всички гости се събраха на балкона и се наредиха покрай парапета, за да погледат шествието. Сейд остана отзад, до вратата, защото беше по-висок от всички други.

Много скоро шествието се появи в края на улицата и шумът нарасна. Маскираните фигури изглеждаха странно недействителни под светлината на малкото факли, чиито носители, преоблечени като нубийци, вървяха отстрани на редицата. Повечето участници в парада бяха на коне, само няколко пътуваха в карети. Лицата бяха скрити под фантастични и гротескни маски, повечето носеха дълги наметки, които скриваха костюмите. В шествието участваха само мъже — подобно публично развлечение не беше за дами. След конете тичаха бясно лаещи кучета и тълпи от улични хлапета, които крещяха и се смееха. Подобно на ездачите, и те бяха поръсени с брашно — според обичая зрителите от балконите изсипваха върху маскираните пакети с брашно. Децата постоянно се втурваха на една или друга страна да събират бонбоните, които хвърляха костюмираните. Сейд знаеше, че карамелизираните бадеми, които се продаваха в големи книжни кесии, бяха задължителна съставна част на шествието. Самият той виждаше спектакъла за първи път.

Шествието не изглеждаше организирано и очевидно не се подчиняваше на строги правила. Всеки мъж бе украсил коня или каретата според съдържанието на кесията си. Вееха се най-различни знамена, кокарди и хартиени цветя. Костюмите също бяха подбрани според личния вкус. Виждаха се Арлекини, пирати и петли, но основната тема беше дяволът, следван по петите от кошмарни призраци. Повечето мъже под маските бяха добри граждани, креолски джентълмени с много свободно време и вкус към груби шеги. Не всички, но повечето бяха млади и неженени.

Мъжете, които посещаваха фехтовалния салон на Сейд, от седмици не говореха за нищо друго, освен за парада. Поканиха го да участва, но той отказа, защото не притежаваше нито кон, нито карета, а не му беше приятно да си купи едно от двете специално за тази фриволна цел. Споделяше становището на възрастните креоли, които открито не одобряваха шествието и го наричаха вулгарен театър, на който трябва да се сложи край.

Слугите донесоха пълни табли с шампанско и обиколиха гостите на дългия балкон. Когато мина основната група костюмирани, дамите и господата заръкопляскаха, а когато мосю Вилие вдигна общ тост, всички вдигнаха чашите си. Най-сетне мина и последният факлоносец — ездачът беше облечен в костюм на глиган, а наметката му носеше кръста на Йоанитския орден. Зад него вървяха само нощни скитници и жени със съмнителна добродетел. Глиганът приближи коня си към балкона, надигна се на стремената и огледа изпитателно гостите.

Изглежда търсеше някого — може би имаше приятели между гостите на Вилие. После присви очи и бръкна в чувалчето с дражета, което висеше на седлото му. Мъжете и жените се наведоха през смях от балкона, за да си хванат карамелизирани бадеми, и за момент Сейд изгуби ездача от очи. В следващия миг във въздуха засъскаха безброй искри. Бели, розови, жълти и зелени топчета се понесоха към балкона. Няколко улучиха стената, но повечето стигнаха до дамите, които стояха в първата редица. Някои се засмяха, но една изпищя и се обърна с такава бързина, че копринените й поли се развяха.

Лизет!

Без да се поколебае нито миг, Сейд разблъска стоящите около него гости, които се опитваха да се спасят от бонбонената градушка, и стигна до нея. Хвана я за рамото и се опита да погледне в лицето й, което бе скрила в ръцете си.

— Какво има? Ранена ли сте?

— Окото ми! — Думите прозвучаха задавено. — Нещо ме улучи в окото. Като че ли беше парче тухла.

Сейд се наведе и наистина откри парченце тухла между разноцветните бонбони, нападали по плочите на балкона. После бързо се изправи, стисна китките й и свали ръцете от лицето й. Дясното око на Лизет беше зачервено и сълзеше така силно, че не можеше да го държи отворено. От малка резка точно под веждата се процеждаше кръв.

— Виждате ли ме?

— Да, но лицето ви е размазано.

Сейд изруга тихо и се обърна към гостите.

— Някои познава ли ездача?

Никой не му обърна внимание. Господата бързаха да отведат дамите в салона. Малкото, които бяха останали, поклатиха глави или вдигнаха рамене. Сейд се обърна към Никола, който бе застанал до него.

— Моля те, погрижи се за нея. Аз ще ида да видя кой беше онзи йоанит.

— Мадмоазел Вилие ще се погрижи. Аз ще те придружа.

Без да отговори, Сейд влезе вътре и прекоси салона с големи крачки. Спусна се по стълбата, мина през входа за карети и изскочи на улицата. Огледа се и веднага забеляза ездача е костюм на глиган. Не бе стигнал далеч, защото шествието бе задържано наблизо. Щом забеляза блестящия на гърба му кръст, Сейд се втурна да го догони, като безогледно разблъскваше навалицата. Никола го следваше по петите и ботушите му чаткаха по паважа. Подире им се носеха проклятия, но те не им обръщаха внимание.

Очевидно ездачът чу крясъците, защото се обърна и видя, че го преследват. Пришпори коня си и се втурна в една странична уличка. Мъжът, който се изпречи на пътя му, бе съборен, следващият се опита да отскочи настрана и падна на колене. Ездачът се отдалечи в луд галоп. Тропотът на конските копита бързо заглъхна между къщите. Сейд влезе в уличката, но бързо разбра, че беше безсмислено. Спря, размаха вбесено ръце и избълва всички грозни проклятия, които беше научил на затворническия кораб към Австралия.

Когато се задъха и почти изчерпа запаса си от псувни, Никола, който стоеше до него, запита спокойно:

— Смяташ ли, че е било нарочно?

— Да, смятам.

— Мисля, че е ясно, кой би могъл да бъде, но не разбирам защо го направи.

— Вероятно от чиста злоба.

— Прав си — кимна Никола — Ако е така, не бих опитал нито едно от тези дражета и бих посъветвал Лизет също да не го прави.

За миг сърцето на Сейд спра. После се обърна бавно и погледна втренчено своя приятел и колега.

— Ще намерим глигана. Утре.

— А после?

— После ще съжалява, че си е избрал този костюм.

— Изборът е твърде очебиен. Ами ако под него е бил скрит самият Моасан?

— Не вярвам да е бил той — отговори Сейд. — Ездачът беше по-едър и по-подвижен.

— И по-млад?

Сейд кимна.

— Значи имаме повече от един противник.

Сейд погледна в бдителните тъмни очи на приятеля си.

— Имаш предвид, че може да е било капан?

— Възможно е.

— Мислиш твърде сложно, Паскуале.

Никола вдигна рамене.

— Боя се, че съм под силното влияние на Макиавели. То ми е в кръвта. Но хората не са винаги несложни, приятелю. Ти също.

Сейд се изсмя изненадано.

— Мислиш ли?

— Знам.

— Тогава да се надяваме, че съм равностоен на противника си.

Върнаха се на соарето, където вече поднасяха вечеря. Това беше в съответствие с плана, но в същото време и добре дошло за отклоняване на вниманието. Вечерята не беше официална. Гостите си избираха сами от богато наредената маса. Имаше вестфалска шунка, сварена в шампанско, дива пуйка, печен дивеч, телешки котлети „а ла винегрет“, макарони, костен бульон, салата от омари, супа от раци, печен джолан, стриди, сервирани в черупките, скариди, сладководни раци, лионска наденица, сирене грюйер и всевъзможни десерти и апетитни хапки. В средата на масата се издигаше огромна торта. Очевидно бе замислена като комплимент към родината на Рио, защото изобразяваше двореца Алхамбра. Гостите пълнеха чиниите си и ги отнасяха на малки маси, застлани с бели покривки и украсени с клонки бръшлян.

Когато Сейд влезе, Лизет тъкмо се появи на вратата от другата страна. Притискаше към окото си влажна кърпа, носеше наметката си на ръка и щом го видя, помоли веднага да я отведе вкъщи, понеже имала главоболие и болки в окото.

— Не сте ли гладни? — Сейд се обърна въпросително към Агата. — Мадмоазел Селин ще се притесни, ако не хапнете поне мъничко, преди да си тръгнете.

Лизет поклати глава.

— Мосю да Силва не позволи на никого да яде от дражетата, а заповяда да ги сметат и да ги изгорят в кухненската печка. Това беше достатъчно да ми развали апетита.

— И на мен — подкрепи я Агата и се потърси.

Значи Рио бе прозрял опасността. Браво на него.

— Добре, тръгваме. — Сейд се огледа за Рио или Селин, но не откри нито един от двамата.

— Аз ще се сбогувам от ваше име — прозвуча от сянката спокойният глас на Никола.

— Ще ви бъдем много благодарни.

Сейд взе наметката на Лизет и точно когато я сложи на раменете й, мъжете, които стояха в един ъгъл наблизо, избухнаха в луд смях. Той се обърна рязко и успя да види как един посочи с глава Лизет и презрително изду устни.

— Отровни дражета? Каква глупост! Знаете ли, Йожен Моасан ми беше приятел и винаги казваше, че жена му е слаба и в леглото, и в главата.

С мъка потиснатият гняв на Сейд пламна отново, но гласът му прозвуча напълно спокойно.

— Извинете ме за малко, мадам. Веднага ще се върна.

— Мосю О’Нийл, моля ви! — Лизет стисна ръката му.

Той не й отговори. Внимателно се освободи и се запъти към тримата мъже. Щом чуха стъпките му, те се обърнаха и онзи, който говореше, пребледня. Сейд изобщо не се трогна. Познаваше джентълмена от фехтовалните салони на пасажа и знаеше, че е един от скандално известните градски донжуани. Развален тип, който всеки ден се хвалеше с успехите си в спалнята и с многобройните си дуели, и досаден всезнайко.

— Мосю Вине — изрече равнодушно той, направи обидно кратък поклон, извади визитната си картичка от джоба на жакета и я подаде на мъжа, — моите секунданти ще дойдат да ви вземат утре на разсъмване.

Вине не отговори. Само го гледаше с опулени очи. За да запази приличието, Сейд почака малко, после кимна на другите двама мъже и се отдалечи. Щом излязоха от залата, Лизет се обърна към него и попита с треперещ глас:

— Защо искате да се дуелирате с онзи човек за няколко бонбончета?

— Ако желае, той може да ми се извини официално.

— Да, и целият град да го нарича страхливец. О, мосю…

— Нямаше друг начин. Нали чухте какво каза. Няма да допусна да повтори глупостите си на друго място. Нищо чудно да го прави по нареждане на Моасан.

— Това ли е представата ви за закрила? Трябва ли хората да говорят, че викате на дуел всеки мъж, който говори лошо за мен?

Сейд я изгледа остро.

— Вие не искате ли?

— Не, в никакъв случай! Исках само да спрете един лош човек свекър ми. Никога не съм искала да рискувате живота си за ген.

— Не се притеснявайте. Вие не сте отговорна за глупостта и лошите маниери на Вине. Той отдавна заслужава да получи добър урок.

— Не става въпрос за това.

— А за какво тогава? — попита още по-остро той. — Може би трябваше да го оставя да ви обижда пред когото си иска? Не ви ли притеснява, че ви обявяват за луда и не знам си още каква? Наистина ли мислехте, че бягството ви от къщата на Моасан няма да има последствия? Градът говори и идиоти като Вине с удоволствие разпространяват слуховете, когато си мислят, че ще се измъкнат безнаказани. Не виждам друг начин да ги накарам да замълчат.

— Ако ви убият… — започна Лизет и забави крачка.

Сейд спря така внезапно, че наметката се удари в краката му.

— Да?

— Нищо.

Тя извърна очи от него и размени кратък поглед е мълчаливата си спътница. От далечината се надигна весел смях, някой запя с приятен тенор ария от „Манон Леско“.

— Няма да ме убият — увери я той и гласът му прозвуча много по-любезно. — Вине не е достоен противник за един maitre darmes.

— Нали няма да го убиете?

Значи тя се тревожеше за живота на всеки човек, а не само за неговия? Трябваше да се сети веднага.

— Няма да се наложи. Ако не прояви инат, ще е напълно достатъчно да се пролее кръв.

— Да — пошепна тя, обърна се рязко и забърза напред.

Сейд отведе двете дами до портичката на градската къща, където ги предаде на грижите на иконома. Заглушен от радостния лай на кучето, той им пожела учтиво лека нощ и бързо излезе на улицата.

Точно когато стъпи на тротоара, камбаните на катедралата Сен Луи зазвъняха. Карнавалът свърши. Започнаха постите. Сейд остана на мястото си, дълбоко замислен.

Размишляваше от какво трябва да се откаже през предстоящия период на покаяние.

От дражета. И от жени със сиви очи.