Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (7)

7

Само час след като Лизет й изпрати вест, шивачката мадам Фортен се появи в градската къща и заяви, че с радост ще услужи на позната на милата мадмоазел Вилие, която поръчала при нея възхитителните си сватбени тоалети. Дамата постъпила много мило, като я препоръчала на познатите си. Малкото й шивашко ателие, където работели три шивачки — истински майсторки в занаята, било изцяло на разположение на мадам Моасан и всички заедно щели да се погрижат да снабдят новата клиентка с най-прекрасните тоалети, които били възможни при дадените обстоятелства.

О, мадам желае тази вечер да отиде на театър? Какъв късмет! Точно сега в ателието я очаква подходящата рокля за посещение на театър. В началото на сезона я поръчала дама от Париж, чийто баща починал малко преди Коледа. Тогава дамата още не знаела, че е бременна и няма да може да използва роклята през сезона. Затова я оставила в ателието и помолила мадам Фортен да я продаде, тъй като не се знаело дали по-късно ще и стане. Дамата се омъжила миналия сезон и имала почти същите мерки като мадам Моасан. Ако мадам желае, тя веднага ще изпрати да я донесат.

Лизет се зарадва на предложението, а когато роклята пристигна, остана възхитена. Роклята беше от черна коприна, последен писък на модата, с широка пола, която, за разлика от властващата мода не беше разделена отпред. Раменете и подгъвът бяха украсени с широки избродирани ширити. Украсата за глава представляваше дълго черно перо от рибар, затъкнато във филигранна сребърна диадема, и беше фантастично допълнение на тоалета. Лизет предпочиташе да си ушие рокля от черното копринено кадифе, което бе купила, но знаеше, че никой няма да й я направи за един ден. Така поне нямаше да облече отново роклята, която бе носила на соарето у семейство Вилие. Затова прие с удоволствие любезната, макар и неочаквана покана на Морел Ерио да й прави компания в ложата й в театър д’Орлеанс.

Щяха да гледат програмата на семейство Равел, което гостуваше в Ню Орлиънс от една седмица. Първата част от програмата с мото „Вечер на изненадите“ беше балетна пантомима. Артистите я изпълниха на греда, поставена на почти четири метра над сцената — все едно че играеха на въже. След това представиха известни скулптури като „живи картини“. Във втората част бяха включени балет и драма със заглавието „Мадам Сидонс или Една английска актриса“, която вероятно почиваше върху историята на прославената театрална актриса, починала преди около десет години. Програмата изглеждаше добре подредена и вероятно щеше да забавлява публиката, без да я отклонява твърде много от същинската цел на посещението в театъра — да те видят и да видиш.

Представлението започна според очакванията. Габриел Равел, главата на семейната трупа, имаше здраво тяло, мускулите му изпъкваха под тесния костюм и изпълняваше номерата си превъзходно. Въпреки това повечето оперни бинокли бяха насочени към местата пред оркестъра и към ложите. Партерът, където местата бяха евтини, не беше обект на интерес, освен от малкото млади господа, които бяха останали по местата си. Повечето младежи обикаляха театъра като скитащи котараци, търсеха познати или се тълпяха пред вратите на ложите, където седяха красавиците на сезона. Онези, които седяха на първата редица и посещаваха дамите в паузите, бяха обект на всеобща завист. Естествено, мамичките на пораслите за женене дъщери внимаваха много колко младежи минават през ложата им — тази бройка беше определяща за популярността на момичето през сезона.

Лизет би предпочела да седи в една от ложите, които бяха защитени от чужди погледи с решетка — тези ложи бяха предвидени за тъгуващи вдовици, за дами, на които предстоеше да родят, или за жени, дошли на театър в компанията на чужд мъж, не на съпруга си. Добре скрита там, можеше да оглежда свободно целия театър, без никой да я види. Не е лошо да наема такава ложа за мен и Агата, каза си Лизет, но беше съмнително дали толкова късно през сезона все още имаше свободни ложи. Въпреки това се постара да седне колкото се може по-назад в ложата на Ерио.

— Слабо посещение — отбеляза Агата, седнала на ръба на креслото си. Беше облякла скромна рокля от лавандуловосин сатен със светла дантелена якичка и носеше светло боне. Седефеният оперен бинокъл беше постоянно на очите й. — Май все пак са останали семейства, които съблюдават ограниченията на постите.

— По-вероятно се възстановяват от безумията на миналата нощ. Това не би ме изненадало — усмихна се Лизет.

— Ако не си очаквала да видиш важен за теб човек, защо непременно държеше да дойдем, мила моя?

— Защото най-сетне съм свободна да избирам сама кога ще ходя на театър и кога не — отговори Лизет с крива усмивка. — Йожен не се интересуваше от театъра и упорито отказваше да „пръска парите си“, както се изразяваше, за такова глупаво развлечение.

Агата я погледна съчувствено, но предпочете да не коментира думите й.

— Знаеш ли, мисля, че трябваше да уведомим мосю О’Нийл за идването си.

— Защо да го правя, след като той непременно щеше да възрази?

— Нима мислиш, че щеше да ти забрани?

— Той няма право да ми предписва какво да правя и го знае. Освен това, ако е толкова добър, колкото се представя, сигурно ще знае къде сме.

— Ти разчиташ много на чувството му за дълг, нали?

— Ще видим — отбеляза Лизет сухо.

Когато след пантомимата в ложата на Морел дойдоха само няколко приятели, Лизет повярва, че доверието й в Сейд е било разочаровано. А когато завесата падна след последната жива картина и Сейд все още не се бе появил, вече беше убедена в това. Дали беше зает другаде? Или му беше омръзнало да се занимава с нея? И двете бяха възможни.

Вечерта ставаше все по-скучна. Следващата част от програмата — „Балетни танци“ — изобщо не я заинтересува и даже й се дощя да се откаже от финала. Ако Агата не се забавляваше толкова добре, щеше да предложи да си отидат вкъщи. Домът им беше съвсем наблизо. Бяха дошли пеша заедно с Морел, водени от слуга с фенер и дебела тояга. Спокойно можеха да се приберат по същия начин.

Когато най-сетне запалиха газовите лампи, Морел Ерио се обърна към Лизет и Агата:

— Слава богу, че свърши! Обикновено идвам едва след пантомимата и щях да го направя и тази вечер, но си помислих, че вие може би я харесвате.

— Много мило, че се съобразихте с нас — побърза да отговори Лизет. — Ние с Агата се задоволяваме с малко.

Агата се приведе напред.

— Много мило от ваша страна, че поканихте и мен, мадам, наистина сте много добра.

Морел махна с ръка, но преди да е успяла да каже нещо, някой почука на вратата зад завесата зад гърба й.

— Моля за извинение, дами. Ще позволите ли да ви правим компания?

Лизет се обърна и видя на входа на ложата Дени Вилие. По знак на Морел младежът влезе, придружен от приятелите си Иполит Дюколе, Арман Лолен и Франсис Дорел, с които Лизет се бе запознала на соарето у сестра му. Внесоха допълнителни столове, господата се настаниха удобно и се разприказваха възбудено за представлението и артистите, по-точно за артистките, които бяха привлекли цялото им внимание.

— Очаквах, че тук никой няма да ни открие — каза Лизет по време на една пауза. — Как ни намерихте?

— Селин ми съобщи къде сте — обясни Денис. — Тя знае от Ремо, а той е научил от Паскуале. Той пък със сигурност го е чул от мосю О’Нийл. Надявам се, че не ви притесняваме.

— Разбира се, че не — отговори Лизет и размени бърз поглед с Агата, зарадвана, че е преценила правилно Сейд. — Радваме се на компанията ви.

— А ние сме безкрайно щастливи, че попаднахме на такива прелестни дами. — Дени се усмихна сияещо на Морел и отново посвети вниманието си на Лизет. — Позволете да отбележа, че вече се страхувам от мига, когато ще свалите траура си, защото тогава всички ще забележат сияйната ви красота и аз ще остана само един от безбройните ви обожатели.

Прекрасен комплимент, въпреки очевидното преувеличение. Този млад мъж, едва навършил двадесет години, един ден щеше да стане опасен прелъстител. Вълнистата коса, сериозните очи и енергичната брадичка бяха многообещаващи и Лизет беше убедена, че доста млади момичета са си загубили ума по него.

— Сега обаче трябва да ни направите място, драги мой — прозвуча дълбок глас откъм вратата и в ложата влезе още един господин. — Аз съм тук и водя подкрепление.

— Мосю Паскуале, най-после! Вече се питах къде сте се скрили. Но сега ще си осигуря вечната привързаност на дамите, като отида да им донеса нещо освежително. Погрижете се тримата негодници Франсис, Иполит и Арман да не ми вземат мястото, докато ме няма.

Братът на Селин едва бе станал, когато между приятелите на Дени се разрази истинска битка кой да заеме стола му Никола уреди спора, като придърпа стола и се настани до Лизет. Щом седна, двамата мъже заеха мястото му на входа. Единият беше мулат с ръждивочервена наметка и риза с жабо, украсено с камея, а вторият имаше стройна фигура и добродушно лице. Лизет позна в него Жилбер Розиер, учител по фехтовка, когото всички наричаха приятелски Тити.

Сейд О’Нийл не беше между тях. Въпреки това Лизет стигна до заключението, че си е струвало да отдели толкова време за вечерния си тоалет. Да те посетят двама от най-известните учители по фехтовка в града и още трима млади мъже — в това имаше нещо опияняващо. Арман, Франсис и Иполит очевидно смятаха, че тя им е оказала голяма чест, като ги е приела в ложата си. Освен това с появата на новите гости младежите веднага прекратиха лудориите си и застанаха на почтително разстояние. Това обстоятелство не продължи дълго — само докато Тити и мулатът се сбогуваха любезно и се запътиха към следващата ложа, за да изкажат почитанията си на дамите. Така ложата на Морел вече не беше препълнена.

— Ще позволите ли да попитам, Ла Рок, искам да кажа, мосю Паскуале — започна учтиво Иполит Дюколе, — какво ново има около турнира на учителите по фехтовка? Чуваме най-странни неща. Някои твърдят, че по време на подготовката имало повече сблъсъци, отколкото ще има по-късно на турнира. Вярно ли е, че вчера Бернар обидил Лула и днес на разсъмване получил дупка в сърцето?

— Мисля, че да — отговори Никола и съсредоточи вниманието си да почиства прашинките от сюртука си. — Все пак Бернар оцеля. Едва-едва.

Арман Лолен се наведе към него с блеснали очи.

— А пък между Дофин и капитан Тимкор станал словесен сблъсък…

— Уреди се без проливане на кръв.

— За което трябва да благодарим на бога — намеси се невъздържано Агата.

— Да, защото иначе Дофин щеше да убие капитана. А какво стана с онзи спор между мосю О’Нийл и Вине? Доколкото знам, няма да се уреди на турнира, но…

— Да не говорим за това, мило дете. — Гласът на Паскуале прозвуча със стоманена решителност. — Дамите ще се развълнуват и ще ни прогонят от това мирно пристанище.

— Да, естествено… — заекна Арман, изчерви се като рак и в усърдието си да поправи сторената грешка заплете език. — Извинете ме, дами. Питам се къде се забави Дени…

— Не е нужно да ми се извинявате, мосю Долен — прекъсна го Лизет. — Случката ме интересува, даже много. Кажете, мосю Паскуале, кога точно ще се състои срещата между господата О’Нийл и Вине?

— Всичко, което знам, е, че ще се проведе утре рано сутринта — отговори сухо италианецът.

Значи за това не бяха чули нищо за изхода от дуела! Новината не повдигна настроението й.

— Всички ще бъдат там — обади се Арман със святкащи очи.

— Не всеки ден се случва един майстор на фехтовката да се изправи срещу двама противници.

— Шшт! — изсъска Иполит и смушка приятеля си в ребрата.

— Какво казахте току-що? — попита Лизет любезно, но енергично, и прикова поглед в лицето на младия мъж.

— Простете, мадам. — Под стоманения поглед на Ла Рок Арман почувства как по челото му изби пот. — Обърках се.

— Не ви вярвам. — Лизет се обърна направо към италианеца: — Значи ли това, че мосю О’Нийл има повече от една уговорка под дъбовете?

Никола въздъхна.

— Сега вече със сигурност ще ме убие. Щом свърши с двамата си противници, моят скъп ирландски приятел ще ме прониже с шпагата си. Но няма как, ще ви кажа. Да, утре Сейд ще се срещне с двама противници. Първо с Вине, а после с някой си Филип Квентел, maitre darmes, чието самочувствие е по-голямо от умението да борави с оръжието. Отличителният му белег е, че участваше в парада с йоанитски кръст.

— Да не би този Квентел да обича много дражета?

— Да, но мисля, че междувременно ги е разлюбил — или поне скоро ще го стори.

Две предизвикателства, две срещи на полето на честта. На разсъмване Сейд щеше да извади оръжие срещу двама мъже и тя не можеше да му попречи. Квентел беше негов колега, което означаваше, че вторият дуел ще е много по-опасен от първия. Сейд щеше да се бие, макар и уморен от двубоя с Вине. Лизет потрепери. Побиха я студени тръпки.

В последвалото кратко мълчание Морел се покашля дискретно.

— А какво прави мосю О’Нийл тази вечер?

— Надявам се, че спи — отговори сухо Паскуале. — Но не ми се вярва.

— Днес неговата sale darmes беше отворена, нали?

Италианецът кимна.

— Права сте. А миналата нощ спа малко.

Иска да каже, че Сейд е охранявал къщата ми през нощта, помисли си Лизет. След това цял ден е давал уроци в студиото си. Значи нямаше да бъде в най-добрата си форма и виновна за това беше само тя. Тя беше виновна и че той ще се изправи срещу двама противници в един ден.

В този момент Дени се върна, придружен от слуга с табла, и всеки получи по чаша лимонада. Към компанията се присъедини и Невил Дюшен, братовчедът на конт Пикар. С мрачното си великолепие този французин засенчва всички, помисли си развеселено Лизет, докато оглеждаше изискания черен сюртук и жилетката от сребърен брокат.

— О, мадам Моасан! — извика младият мъж и я дари с пламенен поглед от изразителните си тъмни очи. — Не намирате ли, че тоалетите ни си подхождат много добре?

— Прав сте — отвърна кратко тя, разгневена от двусмислието на думите му. — Но само тоалетите. И не по същата причина.

— О, не, ако намеквате за загуба на скъп човек. В Европа черното в момента е задължителен цвят за вечерното облекло. Всички го носят, почти като униформа. Естествено, това важи само за мъжете. Много практично за градовете, където пушеците и пепелта бързо унищожават изискания тоалет.

— Абсолютно сте прав — кимна любезно мадам Ерио. — И аз пострадах от това, когато бях в Париж. Кажете, мосю, ще останете ли още дълго при нас? Всички в града си задават този въпрос и никой не знае отговора.

— Все още нямам планове, мадам. Може би ще рискувам и ще се впусна срещу течението на Мисисипи, а после ще продължа по суша към Ню Йорк.

Той се впусна да разказва надълго и нашироко за пътуванията си, изпъстрени с невероятни приключения, и Лизет отново се убеди, че този млад мъж се интересува преди всичко и само от себе си. Това беше любимата му тема за разговор.

Тя не беше единствената, която мислеше по този начин. Видя как Дени и приятелят му Иполит се размениха многозначителни погледи и изкривиха лица.

Дюшен тъкмо описваше как някъде в Европа разбойници нападнали каретата му, когато Агата незабелязано побутна Лизет. Младата жена се обърна към нея с въпросително вдигнати вежди, но Агата безмълвно й подаде оперния бинокъл и посочи ложата точно срещу тяхната.

Лизет огледа внимателно посетителите и много бързо откри човека, привлякъл вниманието на Агата.

Анри Моасан.

Свекър й стоеше до парапета на ложата и гледаше право към нея. Лицето му беше като маска на гнева. Без съмнение бе направил кратко посещение на мадам и мосю Плоке, собствениците на ложата, и бе видял снаха си. Неочакваната среща го бе вбесила дотолкова, че бе забравил правилата на учтивостта.

Първият импулс на Лизет беше да скочи и да побегне, но гордостта я задържа. Нямаше да избяга от този човек, нямаше да му покаже колко я изнервя присъствието му. Отпусна оперния бинокъл и на свой ред втренчи поглед в лицето му с хладно самообладание — или поне се опита да изглежда спокойна. За да си вдъхне кураж, се запита дали свекър й познава учител по фехтовка на име Квентел.

В този момент усети допира на топла ръка върху голото си рамо и чу тихия глас на Сейд, който бе застанал зад нея като щит.

— Спокойно, само спокойно. Той иска да ви сплаши, но няма да успее, ако вие не го позволите.

— Да — пошепна задавено тя. Сейд бе влязъл в ложата само преди минути с поредната тълпа млади хора. С бърз поглед през рамо тя откри още един или двама учители по фехтовка, които бе видяла на соарето у семейство Вилие. Един от тях, известен като Едуард Сарне, й направи силно впечатление с напрегнатата си стойка. Непосредствено зад него стоеше Гюстав Бекет, с когото се познаваше отпреди женитбата си — тогава майка му беше настоявала той да я ухажва. В бъркотията, докато Морел поздравяваше новодошлите, никой не забеляза тревогата й и окуражителния жест на Сейд.

— Значи не вярвате, че мосю Моасан ще дойде в нашата ложа? — попита тя и вдигна за миг глава, без да посмее да го погледне в очите.

— Съмнявам се. Ако го направи, никой няма да му предложи място. Тази вечер ложата на Морел е най-интересното място за срещи.

— Тя постъпи много любезно, като ни покани. — Лизет, която предполагаше, че това е станало по негова молба, искаше да открие дали е права, но не постигна успех.

— Дамата е винаги любезна и мила — отговори небрежно той. — Или по-точно, когато иска.

Морел, облечена в разкошна рокля от тафта и накичена с пера от райска птица, се обърна рязко към тях, сякаш бе усетила, че говореха за нея.

— Какво каза току-що, мон ами?

— Че тази вечер си особено красива, ма шер — отговори без колебание Сейд, — и че с право си в центъра на вниманието.

— Не вярвам нито дума от тази тирада, стари негоднико, но въпреки това приемам комплимента. — Тя почука по стола до себе си. — Ела и ми разкажи какви ги вършиш през последните дни. В последно време почти не те виждам.

Сейд веднага изпълни желанието й и Лизет можеше само да предполага, че е свикнал да изпълнява исканията на дамата. Нямаше право да се оплаква, но когато той се отдръпна, усети студ и празнота в гърба си, където бе стоял до преди секунди.

— Най-сетне мога да поговоря с вас, мадам — прошепна съзаклятнически Дени Вилие, който моментално зае мястото на Сейд. — Вече бях близо до отчаянието.

— Ето, сега имате удобен случай. — Лизет се усмихна сияещо. — Надявам се, че сестра ви си е отпочинала от изморителните задължения на домакиня.

— О, тя се чувства много добре и постоянно си намира нови занимания — отвърна той с братско равнодушие. — Но аз искам да ви разкажа нещо, преди някой да ни е прекъснал. Вие ме вдъхновихте.

— Аз? Но как така?

— О, да, вдъхновихте ме. Помните ли, че снощи разговаряхме за поезия? Онова, което казахте, ме окуражи и щом гостите си отидоха, седнах и написах стихотворение. Много бих искал… искам да кажа, ще позволите ли някой ден да дойда у вас и да ви го прочета? Мнението ви е особено важно за мен.

— Но аз със сигурност не съм експерт в това отношение.

— Вие сте чели много и сте цивилизована дама, освен това имате превъзходен вкус и високи идеали.

— О, не, лъжете се.

— Всеки, който умее да прониква в същността на нещата, го вижда — възрази той със сериозно лице. — Затова именно вие сте подходяща да оцените стилистичните качества на моите жалки опити.

— Много мило от ваша страна, мосю, но…

— Добрият ми приятел Франсис също пише поезия. Твърде малко хора го знаят и още по-малко го вярват, защото всички го смятат за безделник. Някой път трябва да чуете как говори за своите идоли: мосю Байрон, Кийтс и английския романист Скот.

— Доколкото знам, Скот е шотландец — поправи го тактично тя.

— Какво? О, да, естествено. Виждате ли, вие познавате литературата по-добре от мен. Моля, позволете ни да ви посетим.

— Е, добре, щом толкова искате… Наистина ще ми е интересно да чуя какво сте написали.

Дени се обърна и извика зарадвано към приятеля си:

— Чу ли, Франсис? Поканени сме! Дължиш ми бутилка шампанско!

— Ще я имаш, глупако — отговори Франсис Дорел и се огледа със силно зачервено лице. — Трябва ли всички да научат за облога ни?

— Какво чух? — засмя се Дюшен. — Да не би да съм пропуснал някое приключение? За какво става дума?

— Четене на млади поети в салона на мадам Моасан — отговори Франсис и почервеня още повече, а в големите му тъмни очи се появи влажен блясък. — Вилие твърдеше, че мадам Моасан е много мила и ще се съгласи, докато аз бях сигурен, че ще откаже, защото е в траур и защото ние не я интересуваме.

— Значи сключихте облог на бутилка шампанско? — Дюшен се обърна към Лизет. — Аз не съм се обзаложил, но идеята е фантастична. Моля ви, уважаема госпожо, позволете да се включа в салона ви.

— Аз също! — извика въодушевено Арман Долен.

— И аз — изрече бавно и важно Бекет и наложи на лицето си сериозна физиономия.

— Всички, които желаят да слушат поезия, са поканени — засмя се Лизет.

— Значи и аз — отговори също със смях Дюшен. — Ще имам чувството, че никога не съм напускал Париж. Какво удоволствие да вляза отново в литературен салон, където да съм между съмишленици и за разнообразие да поговоря за нещо друго, освен за политика или кой кон е спечелил неделното надбягване. Или пък кой е бил набучен на шпагата на най-известния в момента дуелант. С нетърпение очаквам първата сбирка.

— Литературен салон — повтори замислено Лизет. Идеята звучеше много привлекателно. — Чувала съм за тях. Доколкото знам, гостите се събират една вечер в седмината в дома на дамата.

— Можете да въведете нова мода, мадам. Това харесва ли ви?

Разбира се, че й харесваше, но не беше сигурна, че Сейд споделя това мнение. Хвърли бърз поглед към него и забеляза, че се е намръщил.

— Може би, ще видим — отговори ведро тя. — Какво ще кажете да се срещнем вдругиден, в петък вечерта?

Предложението бе посрещнато с въодушевени викове и Лизет изпита радостна възбуда, сякаш тя беше тази, която бе спечелила шампанското. Почти й се искаше да е предложила утрешната вечер, но знаеше, че трябва да се подготви. Нужни бяха освежителни напитки и модистката трябваше да й намери още една вечерна рокля. Доста работа за два дни.

Беше толкова заета с новите си планове, че забрави мосю Моасан. Когато хвърли поглед към отсрещната ложа, него вече го нямаше.

Дали да помоли Сейд да я придружи до вкъщи? Морел се оплака от главоболие и първо изпратиха нея. Сейд влезе вътре, но се върна бързо при Агата и Лизет, които чакаха пред вратата. Тримата завиха мълчаливо по уличката, която водеше към Рю Роял.

Морел бе поръчала на един от слугите си да ги придружи с фенер и Лизет предпочете да не подхваща разговор с придружителя си. От време на време поглеждаше Сейд и се учудваше на напрежението, което излъчваше фигурата му. Постоянно хвърляше бдителни погледи наляво и надясно, или ускоряваше ход, загледан право пред себе си, и помиташе с бастуна си боклуци и остатъци от растения, нападали по тротоара. Не обръщаше внимание на тихите забележки, които си разменяха Лизет и Агата, и отговаряше само когато се обръщаха директно към него.

Лизет бе взела ключ за портичката, за да не се налага Феликс да ги чака. В същия момент, когато вратичката се отвори със скърцане, Фигаро залая някъде в къщата.

— Ще побързам да ви кажа лека нощ, мосю О’Нийл — сбогува се Агата. — Трябва да се погрижа за бедния Фигаро, преди да е издраскал цялата врата. Сигурна съм, че милата Лизет ще ви благодари от името и на двете ни.

Сейд промърмори някакъв учтив отговор и леко се поклони за довиждане. Когато Агата влезе в къщата, Лизет му подаде ръка в копринена ръкавица.

— Благодаря ви сърдечно, че ни придружихте до вкъщи, и искам да кажа, че…

— Един момент, моля — прекъсна я той с раздразнен тон. — Има нещо, за което трябва да говорим.

Може би беше добре, че я бе прекъснал, защото тя смяташе да заговори за двата дуела, които му предстояха на разсъмване. Вместо това каза само:

— Вече е много късно.

— Онова, което имам да кажа, няма да трае дълго.

Какво да възрази? Освен това може би ставаше дума за присъствието на свекър й в театъра. Въпреки това не беше съвсем сигурна, че иска да чуе какво ще й каже. Струваше й се неподходящо да обсъждат лични дела в такъв момент. Намираха се на улицата, където всеки можеше да ги види. Но беше невъзможно да го покани в къщата.

Спомни си последния път, когато той бе вътре, затворен с нея в спалнята й. Заля я горещина, гърдите й натежаха, устните й запулсираха. Дали отново щеше да й даде урок? Вдигна глава към него, огледа широките рамене, благородната глава и пълната долна устна, после отвърна поглед.

Той също я наблюдаваше и напрежението помежду им нарастваше с всяка секунда. След минута Сейд се обърна и стисна един от железните върхове на отворена портичка. Стисна зъби и заговори през рамо:

— Вашият литературен салон… няма да стане.

Трябваше да се сети, че ще й се кара.

— Какво казахте?

— Идеята ви е твърде екстравагантна. Хората ще говорят, и то доста нелюбезно. Може би дамите и господата от висшето общество четат тайно, но всеки се подиграва на книжните червеи. На Британските острови, откъдето идвам, е същото. Никой мъж не иска да се ожени за суфражетка, чиято глава е пълна с безумни идеи и знания от книгите. Това ще му причини твърде много неудобства.

— Неудобства? — повтори подигравателно Лизет. — Значи е неудобно да седиш на една маса с жена, която се интересува и от други неща, освен от готварски рецепти, кърмачета и най-новия скандал.

— Много добре знаете какво имам предвид.

— Знам, че ми е все едно какво не понасят мъжете, защото аз самата нямам нужда от мъж.

— Това не е всичко.

— Какво има още? Наистина ли смятате, че жена с малко мозък в главата си плаши мъжете? Или че един най-обикновен литературен салон ще даде храна на слуховете, че не съм наред с главата?

— Много правилно сте схванали.

— Е, не ме е грижа. Няма да седя вкъщи и да безделнича.

— Никой не очаква това от вас. Има достатъчно други неща — театър, опера, обичайните утринни визити, излети в парка Тиволи или разходки по брега на реката. Достатъчно възможности за разнообразие.

— Много благодаря. Няма ли да включите в списъка и дуелите? Исках само да кажа, че не разбирам как е възможно да се биете в един ден с двама мъже, сякаш това е най-естественото нещо на света, а мен ме смятат за луда само защото съм решила да си поканя интелигентни гости.

— Никоя дама не би помислила да се появи на площадката за дуели. Не е прилично.

— Това ми е ясно — отвърна ядосано тя. — Исках само да кажа, че не постъпвате разумно.

— Аз съм напълно разумен. Вие просто не разбирате какво искам да ви кажа.

— Защото не мога да ви разбера.

— Кой ви каза за втория дуел? Не, нека отгатна. Ла Рок.

— Не го направи нарочно. — За нищо на света нямаше да забие клин между приятелите.

— Много е снизходителен, когато са замесени жени. За разлика от мен.

Това беше предупреждение, но Лизет не го разбра.

— Не бях решила дали да направя този салон постоянен, но вие ме убедихте, че идеята е страхотна. В тази връзка искам да подчертая, че никой от господата Паскуале, Вилие, Дюшен, Лолен и останалите не ме сметна за луда и не намери какво да възрази срещу поканата.

— Аз също не твърдя, че сте луда — отговори гневно Сейд.

— Напротив, точно това казахте. Много добре си спомням. Заявихте, че се отвращавате от суфражетките. Затова ще ви кажа нещо, мосю: още утре ще претърся целия град за сини чорапи и вече няма да нося нищо друго. Ще отворя литературен салон и ще каня всеки, който ми е приятен, и ще си говорим за всичко, което ни хрумне. Точно това ще направя и каквото и да кажете, няма да ме отклоните от това намерение.

Около стиснатите му устни се образува бяла линия, ръбовете на ушите му почервеняха.

— Ще съжалявате, мадам. Когато новината за прекрасните ви малки сбирки се разпространи в града, вече ще бъде много късно, за да повлияем върху общественото мнение за вас.

— Щом е така, вече няма какво да губя и мога да се държа, както си искам.

Сейд вдигна вежди.

— Какво искате да кажете?

Лизет опря ръце на хълбоци и шалът се смъкна до лактите й.

— Искам да кажа, че вече не е нужно да водя затворен живот. Щом странното ми поведение ще убеди вас и другите, че не искам съпруг, че няма да се омъжа повторно, че самата мисъл за това ме отвращава, тогава значи си струва да се държа предизвикателно. Като си помисля, май трябва да направя още нещо, за да шокирам хората и да ги смая. Нещо… нещо…

— Какво? — попита той, когато тя замълча.

— Нещо нечувано в този град!