Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (11)

11

Сейд наблюдаваше отдалеч сблъсъка между Лизет и Моасан и кипеше вътрешно от гняв. Злобният старик беше подбрал момента много точно. Беше наясно, че Сейд не може да напусне площадката за упражнения и да се притече на помощ на закриляната от него дама. Несъмнено искаше да докаже, че въпреки всичко Лизет е ранима. Това му се бе удало и ядосваше Сейд много повече от факта, че Моасан бе имал дързостта да заговори снаха си на публично място.

Сейд размишляваше трескаво какво може да са си казали двамата, затова се разсея и не чу командата „наляво“. Съседът му го блъсна и от гърдите му се изтръгна гневно проклятие. Желанието да напусне площадката за упражнения стана неудържимо. Само чрез крайна концентрация, овладяна през дългите години на обучението по фехтовка, той успя да изкара до края на обучението.

— Видя ли? — попита тихо Никола веднага щом свършиха.

Сейд беше уморен и потен и спешно се нуждаеше от баня и чисти дрехи, преди да се яви пред някого — особено пред дама.

— Да — отговори той, без да погледне приятеля си, докато двамата вървяха към пасажа.

— И какво сега? — Никола разтърси тъмните си къдрици и избърса запотеното си чело.

— Дискретно посещение, естествено.

— Естествено. Колко мило от страна на стария господин, че ти даде повод.

— Аз поне ще се опитам да не компрометирам дамата.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че си отишъл в къщата й посред бял ден.

— Какво лошо има в посещението ми? — попита с леко раздразнение италианецът.

— Много добре знаеш, че почтените дами като мадам Моасан не бива да бъдат посещавани от хора като теб и мен. Достатъчно лошо е, че ходим на приемите им.

— О, така ли? И какви са хората като мен и теб? Имаш предвид maitre darmes?

— Не мисли, че се отнася лично за теб. Това е глупаво. — Сейд говореше рязко, но намеренията му бяха абсолютно приятелски. Трябваше да се сети по-рано, че произходът и обществената позиция на Никола бяха болното му място.

— Ако това те успокоява, ще ти кажа, че по същото време в салона на споменатата дама бяха мадам Ерио и мадмоазел Агата. Освен това, скъпи приятелю, тя не е някоя невинна госпожица, която можеш да прелъстиш за един час.

— Да я прелъстиш? — Гласът на Сейд звънна като стомана.

— Много добре разбираш какво искам да кажа. Или поне би трябвало. Тя е била женена, сега е вдовица. Значи е жена с опит. Освен това няма роднина от мъжки пол, който да й предписва кого да приема и кого — не. Тя е абсолютно свободна сама да избира приятелите… и любовниците си.

Сейд се обърна рязко.

— Любовници?

— Извинявай — ухили се Никола. — Просто не можах да устоя.

— Следващия път бъди по-внимателен. — Сейд направи кисело лице. — Впрочем, мога ли да ти напомня, че тя все пак има някого. Човек, който внимава какви хора я посещават.

— Теб, предполагам.

— Позна.

— И не искаш да ме виждаш в салона на дамата?

— Най-добре стой далеч.

Сейд беше уверен, че приятелят му е самата почтеност, но имаше свойството да привлича клюките, освен това беше по-чаровен, отколкото беше редно.

Никола го изгледа пренебрежително.

— Внимавай, приятелче. Това постепенно се превръща в мания, макар че е абсолютно безперспективно — ти сам го твърдиш, нали?

— Не е мания — отговори мрачно Сейд.

— Тогава се преструваш умело.

— Не ставай смешен.

— Хайде да обобщим. Прекарваш нощите си в обикаляне около къщата й. Изпращаш по следите й приятелите си и половината улични хлапета в Ню Орлиънс, за да не й се случи нещо лошо. Разпитваш я, тичаш подире й, а преди малко щяха да те изхвърлят от легиона — пак заради нея. В последно време разговорите ни се въртят все около тази дама и ти оставяш впечатлението, че си готов да убиеш всеки, който посмее да се доближи до нея. Ако това не е поведение на влюбен мъж, значи аз нямам понятие от любов.

— Нали говореше за мания?

Никола се засмя снизходително.

— То е същото, само че се прибавят неудовлетворено желание и други благородни пориви.

— Не ставай идиот.

— Не аз, мон ами.

Сейд го изгледа заплашително. Естествено, той желаеше Лизет — кой мъж не би я пожелал? Но съзнаваше съсловните различия помежду им и не смееше да се отдаде на фантазиите си. А що се отнася до благородните пориви — това бяха пълни глупости. В чувствата му към дамата нямаше нищо благородно. Те бяха плътски, каквито изпитваше всеки мъж, но той правеше разлика между мечта и действителност.

Като минаваха внимателно между купчините боклук, двамата прекосиха улицата и спряха под благотворната сянка на един от железните балкони. От патисерията на ъгъла се носеше миризма на сладкиши. Никола хвърли бърз поглед към изложеното на витрината и спря.

— Какво ще кажеш за една хапка, приятелю? Вече отдавна забравих сутрешното си кафе, освен това се обажда апетитът ми за сладко.

— Някой ден този апетит ще те убие — изръмжа Сейд.

— Моля се на бога това да стане, след като съм утолил глада си. Е, ще си купим ли нещо? — Без да чака отговор, той влезе в пекарницата.

Скоро след това двамата се настаниха на една от масичките на тротоара. Бяха си поръчали наполеони, вкусни сладкиши от бадемови бисквити, слепени по две с бита сметана и поръсени с шоколад и пудра захар. Сладкишите бяха с форма на тривърха шапка, на което се дължеше и името му. Пиха горещо черно кафе. След първата глътка Никола изкриви лице. Остави чашата и изсипа захар от захарницата.

— Не разбирам как можеш да пиеш толкова сладко кафе — промърмори Сейд.

— Лъжицата трябва да стои права вътре — отговори Никола и размаха споменатия прибор.

— Един ден ще си ужасно дебел и без зъби.

— Но щастлив. — Никола опита подсладеното кафе и въздъхна доволно. — Ето така. Научи ли последните новини за турнира на maitre darmes?

— Да, ако имаш предвид, че трябва да се състои в стария театър „Сен Филип“.

— Отвратителна стара колиба. Специално ходих да я видя. Строена преди трийсет години, ветровита, завесата изпоядена от молци. Дъските, които са слагали на паркета, за да направят танцова площадка, са ужасно изкривени. Човек трябва много да внимава, за да не се спъне.

Сейд направи гримаса.

— Ти си много наблюдателен, приятелю. Благодаря за предупреждението. Записа ли се вече за участие?

— Да, официално. А ти?

— И аз. Чух, че вече е известен и редът на двубоите.

Никола кимна и двамата изоставиха темата. Беше им ясно, че съществува възможност да излязат един срещу друг, но това не ги притесняваше. Няколко пъти бяха мерили сили в приятелски двубой и всеки изпитваше уважение към изкуството на другия. Въпреки това не виждаха необходимост да обсъждат тази деликатна тема.

Сейд изяде набързо наполеона си и го преглътна с голяма глътка кафе. Когато избърса пръстите си със салфетката, погледът му случайно падна върху мъж, който бавно идваше по улицата. Мъжът бе облечен безупречно, фигурата му бе внушителна. Към наситеносиния жакет носеше бяло шалче, светлосиня жилетка и сив панталон. Вървеше по тротоара, сякаш му принадлежеше. Въртеше бастун от абаносово дърво, кланяше се дълбоко пред дамите, поклони се (не толкова дълбоко) на минаващия свещеник, кимна любезно на собственика на магазина, който стоеше на вратата. През цялото време си свиркаше мелодия, в която Сейд позна английска народна песен. Когато излезе на слънце, цялата му фигура заблестя като скъпоценно полирано сребро.

— Англичанинът — съобщи Сейд и направи многозначителен жест.

Никола проследи погледа му и опъна устни в крива усмивка.

— Името му беше Блекфорд, нали? И него ли искаш да прогониш от салона на благородната мадам Лизет?

Сейд не се засмя на шегата.

— Ако се наложи.

— Предполагам, че той не се смята за неприемлив.

— Тогава да се запознае с тукашните нрави.

— Съветвам те да бъдеш по-умерен, приятелю — отвърна Никола и усмивката му угасна. — Не всеки е готов да се съобразява с твоите възгледи.

Сейд знаеше, че предупреждението е оправдано, но нямаше намерение да се вслуша в думите на приятеля си.

Блекфорд беше вече съвсем близо до тях. Трябваше да мине покрай масата им или да спре и да ги поздрави.

— Каква случайност, джентълмени — каза весело той, когато стигна до тях.

— Заповядайте при нас, моля — покани го веднага Никола.

Колкото и да съжаляваше за тази среща, Сейд знаеше, че учтивостта изисква да покани познат джентълмен на масата си, затова добави:

— Да, заповядайте.

— Не искам кафе, но с удоволствие ще си почина малко, ако нямате нищо против. — Блекфорд седна, сложи двете си ръце върху дръжката на бастуна и продължи: — Има нещо, за което бих искал да поговоря с вас, приятели. Най-добре веднага, докато сме само, тримата.

— И какво е то? — Сейд размени бърз поглед с Никола, но лицето му остана безизразно.

— Истории, намеци, предположения — с една дума, слухове, които може би са глупави инсинуации.

— Но те не се отнасят за някого от нас, нали? — попита Сейд с измамно мек глас.

— Надявам се, не ме смятате за толкова глупав, че да намеквам подобни неща? — По аристократичните черти на Белкфорд пробяга смайващо топла усмивка.

— А за кого тогава?

— Способността да четеш по лицата може да бъде много полезна в нашата професия. Вярвам, ще се съгласите с мен. Постарах се да развия своя незначителен талант.

— Вероятно ви е струвало много усилия.

— Прав сте. — Лицето му отново се озари от усмивка. — Но мога да си представя, че вие също го притежавате. Защото може да бъде полезен и в други области.

— Например?

— Вие сте прям човек, мосю О’Нийл. Необичайно качество за един ирландец. Но аз също мога да бъда откровен, когато се налага. Миналата вечер, докато бях при Алварес, някой спомена странен дуел, състоял се на отдалечено място, без секунданти и свидетели, но по точно определена причина. Графът, вашият приятел да Силва, също беше в заведението и когато започнаха да разказват историята, се огледа. Останах с впечатлението, че търсеше вас. Вероятно е искал да разбере дали знаете нещо по случая.

— Не сме били там. — Никола стискаше чашата си с такава сила, че пръстите му побеляха.

— Без съмнение сте били заети на друго място. Любимото занимание на мъжете в този град са жените. Поне така ми казаха.

— Това важи за повечето мъже по света — отвърна остро Сейд.

— С малката разлика, че тукашните мъже признават слабостта си и даже се хвалят с нея. Много освежаващо, нали? Само дето аз говорех за жени в множествено число, а при вас става дума по-скоро за единствено.

— Няма ли да говорите открито?

— Мисля, че не е чак умствено предизвикателство, но както желаете. Ако сте решили да станете закрилник на някоя дама, това си е ваша работа. Аз се интересувам по-скоро от ролята ви на Дон Кихот.

— Както че ли в нашия свят още има донкихотовци — промърмори Никола и с наслада отпи от сладкото си кафе.

— О, има, разбира се. Жертвите на последните присъди по бързата процедура са били наказани така гладко и ефектно, че човек неволно се замисля. Да спомена ли, че една от тези жертви е била наказана от съдия, който си служи с лявата ръка? — Блекфорд устреми многозначителен поглед към чашата с кафе, която Ла Рок държеше с лявата ръка. — Веднага го нарекох триумвират на учителите по фехтовка.

— Защо мислите, че са повече, а не е един?

— Невъзможно е да действа едновременно на две места, нали? Две от наказателните присъди са били изпълнени в една и съща нощ.

Сейд погледна Никола и като видя, че приятелят му вдигна рамене, се обърна към Блекфорд:

— Какъв е интересът ви към тази история?

— Искам непременно да участвам!

— Защо? Разбира се, ако невидимите отмъстители наистина съществуват — побърза да добави Сейд с двусмислена усмивка, съзнавайки, че въпросът му е прозвучал като признание.

— Може би от скука?

— Действията на „съдиите“ не гарантират вълнение.

— Знам, че е невъзможно да облекчиш старото страдание, но не ми разправяйте, че подобни акции няма да имат лечебно въздействие.

Нещо във физиономията на англичанина потуши недоверието на Сейд. Изведнъж проникна в най-съкровената същност на човека срещу себе си, сякаш очите му бяха прозорци от синьо стъкло. Видя там мъка и дълбока тъга… и още нещо, което с последни сили се вкопчваше в живота.

— Мосю — включи се в разговора Никола, — съжалявам, че трябва да ви разочаровам…

— Недей — прекъсна го решително Сейд и сам се учуди на себе си. Отдавна не беше вземал емоционални решения. — Ако наистина искате да участвате в наказването на злото, ние ще се възползваме с радост от вашата шпага. Но ако за в бъдеще ще сме четирима, трябва да се закълнете и да си изберете парола. Готов ли сте?

— Вероятно трябва да си избера парола, която да подхожда на вашите? Кажете ми ги и ще намеря подходяща дума. — Когато златните ресници на младия мъж се спуснаха над очите и скриха всички извършени спрямо него грехове, Сейд изпита странно усещане за загуба.

— „Отмъщение“ — изрече тихо Никола.

— „Смелост“ — добави Сейд. — А да Силва си е избрал „бдителност“.

Блекфорд кимна доволно.

— Моята парола ще бъде „истина“.

„Истина“ — на френски verite, но значението беше същото. Значи Блекфорд щеше да се закълне да се бори за истината. Много добра парола. Сейд погледна към Никола, който му кимна, и отново се обърна към англичанина.

— Ще се срещнем тази вечер. Ще има малка церемония, може би ще ви се стои мелодраматична, но без нея не може. Ще ви уведомим за часа.

Блекфорд стана.

— Церемониите — обясни любезно той — са фиксиращите точки в живота. Без тях повечето неща губят значението си. — Вдигна ръка към шапката си и пожела: — До скоро, господа.

Никола проследи англичанина с подозрителен поглед и попита тихо:

— Смяташ ли, че постъпи добре?

— Нямам представа — отговори спокойно Сейд. — Но беше нужно… или поне за момента.

— Познавам хора — вероятно и ти познаваш такива, — които са станали maitre darmes, защото това е добър начин за самоубийство.

Сейд кимна мрачно.

— Не останах с впечатление, че той се е запътил натам.

— Обикновено не си личи.

— Прав си. Но много повече са хората, които искат да поправят несправедливостите, извършени от други — или от самите тях.

— Но позволено ли им е? Там е въпросът?

— Да се надяваме, че е единствен.

Щом се прибра в студиото си, Сейд се изкъпа и облече една от двайсетте ленени ризи, които притежаваше. В горещите дни мъжете от Ню Орлиънс се преобличаха по два или три пъти на ден. Докато сменяше ръкавелите си, той размишляваше как да говори с Лизет, без да й натрапва преувеличеното внимание, в което бе обвинил Паскуале. Най-сетне реши да посети Морел и да й се довери.

Дамата благоволи да се отнесе благосклонно към изповедта му и моментално изпрати един слуга с писмо до Лизет.

Само след час Лизет и Агата се появиха с веещи се копринени поли в салона на Морел. Лицата им бяха ведри и докато сваляха шаловете и бонетата си, и двете се смееха.

— Едвам успяхме преда дъжда! Видяхте ли как притъмня? Надявам се, че няма да ни изгоните, преда бурята да премине.

— Но разбира се, ма шер — отговори любезно Морел. — Божичко, навън все повече притъмнява! Ей сега ще загърми! Може би мосю О’Нийл ще бъде така любезен да запали няколко свещи?

— С удоволствие — отговори Сейд, който стоеше до камината.

Лизет се обърна така рязко, че полите й се увиха около краката.

— Мосю! Изобщо не ви видях…

— Мадам. — С поклона си едновременно призна и скри, че бе запленен от вида й. Тя изглеждаше толкова свежа и естествена, докато отърсваше дъждовните капки от косата си! Стомахът му се сви, като видя как веселостта й отстъпи място на студена бдителност, но в същото време изпита диво желание да вкуси дъждовните капки от лицето й.

Изведнъж в стаята стана нетърпимо топло. Сейд взе серния кибрит от вазата на камината и запали свещите в свещниците на мраморния перваз.

— Сейд е от доста време при мен — обясни спокойно Морел. — Ще можете ли да се занимавате известно време сами? Трябва да проверя дали прозорците в другите помещения са добре затворени, освен това тъкмо приготвят яденето.

Без да чака отговор, тя се надигна с обичайната си ленива грация и се запъти към вратата. На прага спря и се обърна.

— Мадмоазел Стилтън, ще бъдете ли така любезна да опитате новата ми рецепта за супа от раци и да дадете оценката си? Уверявам ви, че няма да се забавим много. Освен това вдовицата не е младо момиче, за да се нуждае от постоянното присъствие на компаньонка, не смятате ли и вие?

Това беше повече, отколкото Сейд бе очаквал. Благодари на Морел с пламенен поглед и получи в отговор гримаса, която изразяваше както разбиране, така и неодобрение. В следващия момент вече беше сам с Лизет.

— Можехте да си спестите този театър и просто да дойдете на Роял Стрийт. — Лизет се огледа, сякаш размисляше дали да седне или да остане права. В крайна сметка избра последното.

— Знаете защо не е възможно.

— Знам защо мислите така.

— О, по дяволите тези глупости! — извика ядосано Сейд. — Какво ви каза Моасан?

— Наговори ми куп гадости. Но много по-важно беше онова, което аз му казах.

Сейд я погледна напрегнато.

— И какво е то?

— Може да се обобщи с една дума: „не“.

— Какво означава „не“?

— Не, няма да се върна в къщата му. Не, не съм готова да се погреба с Йожен — за да се изразя картинно. Не, нямам намерение да му предоставя богатството си и никога няма да…

Гласът й трепери, установи Сейд. Нервите й не са в ред.

— Какво?

— Нищо.

Тя му обърна гръб, но той успя да види, че по лицето й изби червенина. Озова се при нея с две крачки, хвана ръката й и я принуди да се обърне към него.

— С какво ви засегна той?

— Вероятно не съм го разбрала.

Сигурно, помисли си Сейд. Очите й останаха сведени.

— Мога да си представя, че е поискал от вас и нещо повече. По-добре е да ми кажете, защото ще си помисля, че обидата е много по-страшна, отколкото е в действителност.

— Трудно ми е. Той… той иска наследник.

Сейд издиша шумно.

— Не мога да си представя, че ви е казал такова нещо публично.

— Естествено, не го каза направо, но Агата го е разбрала по същия начин.

— Този човек е луд!

— Това се опитвах да ви обясня.

Сейд поклати глава. Все още не можеше да повярва в казаното от Лизет.

— Наистина ли заплаши да ви…

Лизет издърпа ръката си.

— Изглежда убеден, че му дължа наследник. Няма значение кой ще е бащата.

Дивото желание да унищожи чудовището, което беше свекър на Лизет, падна в главата на Сейд като черен облак. В продължение на няколко секунди беше неспособен да мисли и да се движи. После разумът взе връх.

— Срещу такива бракове има закони.

— Съмнявам се, че мисли за официална връзка. Наследникът официално ще е син на сина му.

— След повече от една година? Никой няма да му повярва.

— Има средства и начини да се скрие точната дата на раждането. Случвало се е при много деца, имали нещастието да се родят по-рано или по-късно от очакваното. Един от известните ми методи е семейството да замине на закъсняло сватбено пътуване във Франция. Случвало се е след такова пътуване да се върнат с двегодишно дете.

Тя беше права. Сейд измърмори някакво проклятие, обърна се, направи няколко крачки и пак се върна при нея.

— В никакъв случай не излизайте без придружител. Най-добре да имате постоянна охрана.

— Няма да живея като затворница. Освен това Фигаро се държа като истински герой. Обърна господина в бягство, преди да си е позволил още някоя заплаха.

— Сигурен съм, че е смел като лъв, но не е подходящ за закрилник.

— Май пак стигнахме до твърдението ви, че имам нужда от съпруг.

— Трябва да признаете, че това е най-доброто решение. Първо, той ще има пълното право да ви закриля ден и нощ и второ, брачният съюз ще сложи край на амбициите на Моасан.

— Защото детето, което ще родя, ще е от мъжа ми — завърши тя с тих глас. — Тази мисъл е наистина привлекателна. В последно време размислях и стигнах до извода, че има няколко подходящи мъже.

Дали най-сетне се бе вразумила? Това трябваше да го направи щастлив, но думите й оказаха точно обратното въздействие.

— Имате ли предвид определен човек?

— Да.

Той зачака напрегнато, но тя мълчеше. Най-сетне Сейд не издържа.

— За кого мислите?

Свела глава и скръстила ръце зад гърба си, Лизет отиде до камината и се обърна към него.

— Тази сутрин се занимавах с този въпрос. Смятам, че не бива да се омъжа за мил, обикновен мъж, който е щастлив само в кръга на семейството и обичайните забавления и никога не се осмелява да погледне навън. Искам следващият ми съпруг да е силен, бдителен и разумен, да умее да се служи с шпага и пистолет, защото сигурно ще му се наложи да защитава своя живот или моята чест. Най-добре да е човек, известен в града, когото е по-добре да не дразниш. Славата му вероятно ще възпре свекъра ми от нови покушения.

— Това ли е всичко? — попита Сейд, когато тя свърши. Досега с мъка сдържаше темперамента си и имаше чувството, че всеки миг ще избухне.

Лизет продължи спокойно и вразумително:

— Би било чудесно, ако има красива външност и се държи така, сякаш е лудо влюбен в мен. Иначе няма да ми повярват, че съм приключила траура си заради него.

— С други думи, вие искате майстор на фехтовката. А трябва ли да бъде европеец? Тогава ще може да твърди, че няма понятие от правилата в креолското общество.

— Защо не се сетих по-рано? — пошепна тя, очевидно запленена от идеята.

— Значи Паскуале.

Ресниците й затрепкаха и тя му хвърли изпитателен поглед.

— Италианецът? По-добре не. Англичанинът също не. Все пак почти не ги познавам.

Сейд се заслуша в дъжда, който плющеше по паважа и се стичаше в улуците, водещи към цистерната в двора. Влажният му полъх проникваше в стаята и я изпълваше с аромат на мокра земя и цветя. Когато заговори отново, гласът му беше дрезгав от вълнение.

— Мен също не ме познавате.

— Нима се предлагате сам? — попита тя с усмивка.

Той поклати глава с надеждата да прогони хаоса от мислите си.

— Мислех, че вие…

— Трябва да кажа, че предложението е интересно. Вие притежавате всички изброени от мен качества.

— Невъзможно е. — Сърцето се блъскаше лудо в гърдите му. Изразът на лицето й, едновременно развеселен и заинтересован, го опияняваше.

— Наистина ли? Не виждам защо, след като идеята беше ваша.

Той не беше способен да откъсне поглед от нея. Упоритостта и безстрашието й го смайваха. Тя издържа погледа му и само бързото повдигане и спускане на гърдите под тесния корсаж показваше колко се вълнува. За да я отклони от намерението й, трябваше да намери убедително обяснение. Затова каза решително:

— Тогава ще ви покажа.

Без да се колебае, вдигна левия ръкав на жакета си, отвори златното копче на ризата и нави белия лен. Направи същото и с другия ръкав и остави ръкавелите на масата. След това стисна ръце в юмруци, обърна ги и ги протегна към Лизет, сякаш китките му бяха оковани.

Под мътната светлина на свещите старите ръждивочервени белези от веригите заблестяха като кървави резки. Те се бяха врязали дълбоко в плътта и бяха заобиколени с грапави издатини. Наоколо се виждаха светлите белези от шпага, които беше получил в безброй тренировки. Златният загар на кожата, последствие от дългите упражнения на открито, се смесваше с червеникавия тон на белезите. Въпреки това те се виждаха ясно и щяха завинаги да останат част от него.

— О, Сейд — пошепна тя и нежно сложи пръсти върху местата, където пулсът му удряше под кожата. — Какво са ти сторили?

Защо му проговори на „ти“? Дали го правеше съзнателно?

— Разказах ви за това, когато се срещнахме за първи път.

— Да, но тогава не ви разбрах.

— Така постъпват с престъпниците. — Той поиска да издърпа ръцете си, но тя стисна китките му. Затова остана неподвижен, но това му струваше толкова усилия, че на челото му избиха капчици пот.

— Затова ли мислите, че не сте подходящ за съпруг?

— За съпруг на дама.

— Даже ако дамата го желае?

— Не искам някой да сподели с името и позора ми. Наречете го гордост.

— Не е ли по-правилно да го нарека надменност?

— Няма разлика. Като глупакът, който покрива голия си череп с шапка със звънчета, аз предпочитам да живея с позора си, без да го нося открито.

Лизет втренчи поглед в неговия и остана дълго така. После дръпна ръцете си с такава бързина, сякаш се бе опарила.

— Щом е така, тогава трябва да разберете защо искам мъж, който познава историята ми. Би било непоносимо да живея с човек, който ще ме съжалява.

С това иска да каже, че изборът й не е насочен лично към мен, помисли си той. Как би могло да бъде друго?

— Не вярвам, че ще се намери мъж, който да се ожени за вас само от съжаление.

— Не искам нищо.

Сейд скри ръце зад гърба си.

— Нищо ли? Нито възхищение, нито привързаност, нито… страст?

— Страст най-малко — отговори тя хладно и почти враждебно.

— Дали от тези думи мога да заключа, че не сте се наслаждавали на брака си? — попита внимателно той.

Лизет се поколеба и той остана с впечатлението, че иска да му съобщи нещо важно. После устните й се изкривиха в студена усмивка.

— Никак — гласеше краткият отговор.

— И затова не очаквате нищо особено от втория си брак? Мога само да кажа, че след първото разочарование невинаги следва второ.

— Това звучи радващо, но аз предпочитам да не поемам риска.

— С други думи, вие не ми вярвате.

— О, напротив, смятам, че е така, както казвате. Поне за мъжа.

— Да предположим, че ви срещна с жена, която може да го потвърди, как ще реагирате? — Сейд не знаеше защо бе казал това, може би заради горещите фантазии, които пълнеха главата му.

Лизет го погледна открито.

— Каква полза от този опит, когато човек може да го преживее само веднъж? Или смятате, че ще проверявам всички кандидати дали отговарят и на вашите претенции?

Това беше нечувано! Как можеше да мисли такива неща и да ги изказва гласно? Кръвта запулсира в главата му. Без да помисли, направи крачка към нея и я хвана за раменете. Привлече я към себе си и тя обърна лице към него. Погледът му спря върху полуотворените й устни.

— Това е ваша работа, мадам. Аз гарантирам само първото удовлетворение.

Тя се вцепени в ръцете му, но той почти не го забеляза. Устните му докоснаха нейните с безкрайна нежност, усетиха мекотата им, проследиха фините извивки, минаха по тънкия ръб и се потопиха във влажните, привлекателни ъгълчета. Той я вкусваше като екзотичен плод, наслаждаваше се на сладостта й и постепенно проникна в прекрасните меки дълбини. Потърси и намери езика й и започна да го ласкае, за да му даде представа за най-висшето блаженство.

Съпротивата й бързо отслабна. Тя се устреми насреща му, сгуши се до коравото, атлетично тяло и сърцето й заби в същия ритъм с неговото. Той я прегърна и въздъхна дълбоко. Ръката му съвсем естествено се плъзна нагоре, намери пълните гърди, вдигнати от корсета, и усети през фината коприна как зърната им се втвърдиха. Обзе го чиста, неподправена радост. Докато се губеше целият в жената в ръцете му, имаше чувството, че му връщат всичко, което са му отнели. Връщат го към неговата най-съкровена същност.

В тялото му лумнаха пламъци и то престана да се подчинява на волята му. Искаше Лизет, сега, веднага, изцяло. Желаеше я, както никога не беше желал жена. Копнееше за нея с пламенност, която граничеше с лудостта. Ако не се намираха в салона на Морел, щеше да я свали на пода и да я вземе. Още сега, докато дъждът се стичаше по стъклата на прозорците. Щеше да вдигне фустите от коприна и муселин, да отстрани дантелите, панделките и всички други копринени бариери, за да стигне до горещия център на тялото й. Тя беше самото изкушение, скрита зад стени от рибешки кости и метри бял лен, които ухаеха изкусително на теменужки. Тя беше всичко, което някога бе искал и никога не бе получил. Забраненото. Вечно недостижимото.

Тя беше вдовицата на мъжа, когото бе убил.

Той я пусна така рязко, че тя се залюля, преди да си възвърне равновесието. Сейд посегна отново към нея, но спря насред движението. Рязко й обърна гръб и опря ръце върху хладния мрамор на перваза на камината. После задиша дълбоко и равномерно, опитвайки се да проясни главата си.

— Много съжалявам — промълви задъхано той. — Би било позорно първо да отстраня съпруга ви, а после да се възползвам от отсъствието му.

— Отсъствието ли? Много странен начин на изразяване.

— Бих могъл да се изразя много по-ясно, но не искам да ви обидя, след като вече ви засегнах.

— А ако аз изобщо не се чувствам засегната?

Гласът й идваше много отдалеч. Сякаш се отдалечаваше от него, от обсега на влиянието му. Той се стегна и се обърна отново към нея. Тя стоеше до прозореца и се взираше в дъжда навън. Лицето й изглеждаше тъжно и бледо под сивата светлина, падаща през дебелите стъкла.

— Не сте засегната?

— Приличам ли ви на тъгуваща вдовица? Не сте ли забелязали, че не се налага да сдържам сълзите си?

— Знам, че не сте се омъжили по любов, знам също, че Моасан не се е постарал да ви направи щастлива. Но такива бракове са обичайни и вдовиците тъгуват.

— Не и аз — отвърна безизразно тя.

— Въпреки това не ми се вярва да сте радостна. Аз убих мъжа ви хладнокръвно и по този начин ви лиших от мястото ви в едно уважавано семейство. Заради мен ви затвориха, за да си присвоят богатството ви. Вероятно ви е тъжно, че сте изгубили всичко.

— Да, тъжно ми е.

— И затова…

— Онова, което направихте, ми върна свободата. Затова съм ви безкрайно благодарна.

Тук е възможно само едно заключение, каза си горчиво той.

— Значи затова смятате, че съм заслужил добро място във вашето домакинство? В списъка на причините за женитба благодарността е точно пред икономическите съображения.

Лизет го погледна втренчено.

— Аз ви казах причините. Още веднъж ще подчертая, че ви ценя изключително високо.

— Причините… Нека да обобщя: вие виждате в мое лице своя спасител и искате да продължа да изпълнявам тази роля.

Лизет вдигна вежди.

— Само ако вие желаете.

Разбира се, че желаеше. Копнееше да я вдигне на ръце и да я отнесе някъде на края на света. Там ще я съблече и ще свали хладното спокойствие, което я обгръщаше като мантия. Ще обори грижливо обмислените й аргументи, ще разруши плановете й. Най-голямото му желание беше да се обвърже с нея завинаги, да я пази от злото и страха и да живее с нея до края над дните си. Искаше вечер да седи срещу нея на масата и да наблюдава как светлината играе по кожата и косата й, как тя диша. Да знае, че по всяко време може да я докосне, да я помилва. Но всички тези желания бяха безполезни и трябваше да останат на заден план. На първо място беше нейното благополучие.

— Никога не съм имал намерение да ви спасявам, мадам Моасан. Аз не съм странстващ рицар. Както се изразихте веднъж, аз ви дължа обезщетение, затова проявих готовност да ви закрилям. Вашето искане беше напълно справедливо и аз ще го изпълня. Повече не мога да направя.

Лизет го гледаше с неразгадаемо изражение. След малко устните й се извиха в усмивка. Взе бонето и наметката си от пейката до стената и каза:

— Това не е съвсем вярно.

— Не разбирам — отвърна сковано той.

— Доколкото си спомням, вие предложихте да ми дадете да вкуся от… страстта. Така беше, нали?

Сейд замълча. За нищо на света нямаше да си отвори устата. С парещи очи проследи как тя сложи бонето на главата си и завърза широките ябълковозелени панделки.

— След като не желаете да станете съпруг, бих могла да се възползвам поне от другото ви предложение. — Лизет му подаде наметката си и усмивката й стана още по-сияеща. Малко прекалено дръзка и упорита, каза си Сейд. — Освен ако не решите да оттеглите и него.

Това беше открито предизвикателство. Не можеше да го отхвърли. Въпреки това направи опит, призова на помощ цялата сила на волята си, но мозъкът му буквално се свари в горещия котел на черепа му, а сърцето се изду в гърдите и го измъчи дори повече от подутината в панталона му, милостиво скрита от дългия жакет. Хиляда пъти се прокле, че си бе позволил да я докосне, и пламенно си пожела да не бе направил това глупаво предложение, с което сега го подиграваше. Тя не съзнава какво говори, опита се да се успокои той. Вероятно не говори сериозно и със сигурност няма да настоява.

Ала фаталните думи бяха казани. Все пак беше възможно тя да ги е разбрала докрай, да говори сериозно и да се върне към предложението му. Ако не с него, може да го направи с друг мъж. Тази неизвестност беше непоносима. В никакъв случай нямаше да рискува.

— На никаква цена, мадам — отговори той с тих, изпълнен с обещания глас и я загърна в наметката. — По всяко време съм на ваше разположение за всичко, което пожелаете, като изключим свещения съюз на брака.