Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (3)

3

Всъщност днес не беше денят на Сейд в салона. Уговорката беше учителите по фехтовка да работят в различни дни. По този начин клиентите получаваха възможност да наблюдават техниката на различни майстори и да вземат уроци при повече от един учител. От своя страна, учителите можеха да си починат от многочасовите напрегнати тренировки в салона. Днес Сейд почти съжаляваше за тази уговорка. Изпитваше нужда от няколко схватки — за да прогони гнева, който все още бушуваше в гърдите му.

Той излезе под аркадата, от която започваше стълбището към неговия фехтовален салон на първия етаж. В този час Пасаж дьо ла Бурсе беше спокоен, защото френският квартал пазеше традицията на сиестата, произхождаща още от времето, когато Луизиана се управляваше от Мадрид и Хавана. Двама-трима чиновници бързаха нанякъде с документи от канторите на Ченъл Стрийт, предназначени за правителствените служби в Кабилдо. По пешеходната улица, запазена за служещи, те напредваха по-бързо, макар че все още трябваше да заобикалят мястото, където разчистваха руините на хотел „Сен Луи“. По този път можеха да вървят бързо, без да избягват разперените поли на дамите или постоянно да се кланят и да поздравяват. Твърде малко жени се показваха на тази улица, където можеха да се видят десетки господа по ризи, упражняващи се при широко отворени врати. Освен това се излагаха на опасност да чуят подсвирквания и обидни коментари от страна на младите момчета, които седяха на откритите балкони. Единствените жени по улицата бяха търговки, които предлагаха разни неща за ядене, а през нощта — и по-лични услуги.

Сейд спря и се замисли какво би могъл да обядва. Можеше да хапне в някое от кафенетата — в близката околност имаше поне половин дузина. Можеше да отиде в новото заведение на Алварес, чийто предишен локал бе изгорял заедно с хотел „Сен Луи“. Там щеше да си поръча голяма чаша креолска бира и да си избере няколко парчета ростбиф и багета от студения бюфет. Можеше да отиде и в ресторанта на градската борса, за да похапне печени стриди и калкан. Ако искаше да походи малко повече, можеше да стигне чак до хотел „Сен Чарлс“ и да избере някое от великолепните менюта, които включваха две дузини ордьоври и двойно повече супи и салати, сервирани в огромни кристални купи, за които се твърдеше, че са най-големите в Америка.

Решението на проблема се появи в лицето на продавачката на гумбо, едра жена с канелена кожа и снежнобяла шапчица, чиито краища стърчаха като котешки уши над главата, и пищна плът, която говореше в полза на стоката й. Зимната супа в котела й беше приготвена по тайна рецепта на главния готвач на Алварес и съдържаше наденица и пилешко. Супата ухаеше прекрасно и Сейд се върна в студиото си, за да хапне една голяма купа.

След като реши спешния проблем, той посвети мислите си на уговорката с мадам Лизет Моасан. Все още не беше в състояние да каже какъв дявол го бе накарал да сключи такова споразумение, но то до голяма степен се дължеше на меките сиви очи и на отчаяното положение на младата дама. Във всеки случай бе поел задължение и трябваше да го спазва.

Първо трябваше да й намери къща. За самия него и за скромните му потребности това не би било проблем, но заможната млада вдовица сигурно имаше специални изисквания. Нуждаеше се от добър съвет и знаеше къде да го потърси. Затова слезе в студиото, което беше точно под неговото.

Едва влязъл в салона, насреща му излезе Рио, собственикът на студиото. Истинското му име беше Дамян Франсиско Адриано де Вега и Риордан, прясно изпечен конт дьо Лерида. В студиото беше и Ла Рок. Това любимо на креолите име бе дадено на италианеца, защото по време на битка стоеше като скала в прибоя. В действителност се казваше Никола Паскуале, а може би и другояче, защото много учители по фехтовка предпочитаха псевдоними, а добрият тон във фехтовалните салони изискваше да не се задават лични въпроси. Двамата мъже изглеждаха напълно спокойни, но това беше само привидно. Бдителните им погледи не пропускаха нищо от онова, което ставаше в салона или на улицата. Бдителността им бе добре позната на Сейд, тя беше станала и негов навик.

Този ден бе ред на Рио да отвори своя salle darmes, но сега беше време за обед и нямаше много работа. Домакинът му посочи един стол и напълни още една чаша от бутилката бордо, поставена на масичката до съвсем нова кутия за рапири.

— Къде беше изчезнал, мон ами? — попита Ла Рок, облегна се назад и вдигна ботуша си на седалката на съседния стол. — Снощи отидох в квартирата ти, тази сутрин още веднъж, но все те нямаше.

— Извинявай — отговори Сейд с крива усмивка, — но предполагам, че не е било нищо важно, или се лъжа? Сигурно пак си се разходил до Туин Оукс да се видиш с приятелките си или нещо подобно.

— Да, нещо подобно — отговори италианецът и вдигна рамене.

— Тогава всичко е наред. — Сейд не беше престанал да се учудва как Ла Рок успява да прекарва нощите си в тайни рандевута, за които не казваше дума пред никого, и на следващия ден да се явява на работа свеж и бодър. С тъмна коса, тъмни очи и с трогателната нежност, която проявяваше към жените, той беше вече прочут със завоеванията си, макар че беше отскоро в града.

— Е, къде беше?

— Имах работа.

— Аха — промърмори с усмивка Ла Рок.

— При дама ли си бил? — попита Рио, който се бе разположил до италианеца. — А аз си мислех, че нямаш време за жени.

— Наложи се — отговори Сейд и усети как се изчерви. — Освен това никога не съм твърдял, че нямам време. Имам си по-важни задължения от това да се мотая пред къщата на някоя жена като скитащ котарак. Само защото възхитителната Селин скоро ще те отведе пред олтара, това още не означава, че другите непременно трябва да те последват.

Рио беше сгоден за Селин Амалия Вилие и връзката им без съмнение беше по любов, макар че годеницата беше богата наследница.

— Кой е говорил за женитба?

Развеселеният поглед на Рио показа на Сейд, че е казал твърде много. Време беше да смени темата, преди да стане недискретен.

— Никой, освен теб, защото непрестанно мислиш за прекрасната си годеница. Как напредват сватбените приготовления?

— Добре, доколкото знам — отвърна ведро Рио. — След две седмици изморително тичане по магазините вчера изпратих кошницата със сватбените подаръци. Задачата ми е изпълнена. Сега остава само да се явя в катедралата.

— Мадмоазел Вилие харесала ли е подаръците?

Лицето на Рио се разкриви в широка усмивка, тъмносивите му очи станаха сребърни.

— О, да! Дамата оцени високо положените от мен усилия.

Сейд много добре си представяше каква е била тази оценка, но чувството за приличие и здравият инстинкт за самосъхранение го възпряха от дръзки забележки. Ако се съдеше по усърдието, с което Рио ги беше търсил, подаръците сигурно бяха разкошни. Традиционната сватбена кошница беше дар от жениха за невестата. Бяха казали на Сейд, че кошницата обикновено е позлатена и трябва да бъде напълнена с най-прекрасните, най-редките дарове, което могат да се купят с пари — кашмирени шалове, толкова фино изтъкани, че да минат през брачна халка, огърлици със скъпоценни камъни, изкусно изрисувани ветрила, резбовани гребени, ръкавици, обшити с бисери, и така нататък, и така нататък. Всеки бъдещ съпруг изпитваше безкрайно облекчение, щом напълнеше кошницата и я изпратеше.

— Големият ден наближава — каза Сейд. — Подготви ли вече пътуването до Испания?

Рио поклати глава.

— Селин предпочита да си останем в града, докато свърши светският сезон и започнат летните горещини.

— А ти какво предпочиташ? Мога да си представя, че гориш от желание да видиш старата си родина.

— Вече минаха толкова години, че няколко седмици повече нямат значение — отговори безгрижно Рио.

Прав е, каза си Сейд. Освен това Рио беше толкова влюбен в своята френско-креолска годеница, че беше готов на всичко за нея. Ако Селин не беше също толкова влюбена в него, щеше да стане обект на присмех. Имаше моменти, в които Сейд завиждаше на Рио за тази любов и за блестящото му бъдеще, но не позволяваше това да се забележи.

— Значи все пак ще присъстваш на турнира по фехтовка?

Ла Рок изпревари Рио с отговора.

— Защо му е да кръстоса шпага с другите maitre darmes, след като вече няма да е учител по фехтовка, когато напусне града? Освен това няма да смее да рискува живота, който му предстои с красивата Селин.

— И двете твърдения са верни — съгласи се добродушно Рио. — Ще предоставя наградата на един от двама ви.

— С това естествено иска да каже, че нямаме шанс срещу него — ухили се Сейд и намигна на Ла Рок.

— А ние, разбира се, сме му много благодарни за деликатността. — Италианецът вдигна чашата си и отпи тържествено.

Сейд трябваше да признае, че шансовете му наистина се увеличават значително, ако Рио не участва в турнира. Испанецът беше сериозен противник, получил образованието си в Париж, както и самият той, макар че пътищата им не се бяха пресекли, което беше наистина странно. Ла Рок, майстор на италианския стил, също беше отличен фехтовач. Съперничеството между тримата беше приятелско, което не можеше да се твърди за всички учители по фехтовка по улицата. Твърде възможно беше предстоящият турнир да намали броя им. Още не беше започнал, а чувствата преливаха като вълните на Мисисипи при наводнение — особено между онези майстори, които бяха изключени от турнира, защото нямаха диплома от призната фехтовална академия. Сейд беше получил дипломата си в Париж, затова се биеше във френски стил, докато Ла Рок и още няколко души предпочитаха италианската методика. Всички очакваха с напрежение да разберат кой стил ще се наложи.

Естествено, това не беше главното при турнира. Победителят щеше да спечели чест и слава. Освен това щеше да предизвика по-широк интерес към фехтовката и да даде възможност на много учители да се представят пред възможните клиенти със силата и сръчността си.

— Какво е това? — попита Сейд и посочи кутията за рапири на масата. — Сега сигурно ще ми кажете, че един от вас е продал душата си за едно майсторско острие?

— О, не, разбира се. — Ла Рок вдигна капака на кутията.

— Това е по-скоро резултат от облог. Как ги намираш?

Върху кадифена подложка лежаха две тънки рапири, произведени от Кулак и Сие от Париж. Истински произведения на оръжейното изкуство, излъскани като огледала, с гравирана спирална шарка, с елегантни дръжки и предпазители. Сейд извади едната рапира, огледа острието от върха до дръжката, претегли оръжието на ръката си. То легна в дланта му, сякаш беше направено за него.

— Красива е — каза той сдържано, опитвайки се да скрие завистта си. — Имал си дяволски късмет.

Ла Рок вдигна рамене.

— Понякога наистина имам. Да се надяваме, че ще спечеля и от лотарията.

— Пак ли си даваш парите за лотарийни билети?

— Какво искаш? Нали знаеш, че се стремя към богатство?

— Меко казано. — Всъщност това е безобиден навик, помисли си Сейд, но знаеше, че никога не би пожертвал така лекомислено спечелените с тежък труд сребърни долари. А може би му липсваше и необходимата увереност.

— Смятах, докато чакаме началото на турнира, да постъпя в Луизианския легион — продължи Ла Рок, извади другата рапира от кутията и я завъртя във въздуха.

— В милицията? Господи, как ти хрумна? — попита развеселено Рио.

— Причините са много — обясни италианецът. — Най-важната е моята фатална симпатия към слабата партия в двубоя. Чух, че легионът набирал спешно доброволци, за да се намеси в споровете между Тексас и Мексико.

— Според мен идеята не е лоша — кимна Сейд.

Ла Рок се обърна към него.

— Освен това, когато предстои война, дисциплината става по-строга, обучението — по-изтощително, а в момента аз имам предостатъчно излишна енергия.

— И когато въодушевлението от войната нарасне, в легиона ще има нужда от професионални учители по фехтовка, които да научат доброволците как да си спасяват кожата по време на сражение, прав ли съм?

— С течение на времето ще увеличат броя на полковете и ще има все повече доброволци. Нашите потенциални клиенти ще бъдат провъзгласени за офицери и на коланите им задължително ще виси шпага.

— Защо и ти да не си между тях? Може би като офицер…

— Точно така. Това ще ми даде възможност да им демонстрирам, че имат съвсем сериозни основания да посещават редовно моята salle darmes.

— Браво на теб. — Сейд внимателно плъзна палец по блестящото острие и отново го огледа замислено.

— Освен това униформата придава на мъжа величествен вид, да не говорим за впечатлението пред дамите.

Сейд изпухтя презрително.

— Като че ли имаш нужда! — Обърна се към Рио и попита: — А ти какво ще кажеш, мон ами? Харесваш ли военните?

— По-скоро не. — Рио се облегна назад и се усмихна. — Освен това възнамерявам да остана в Испания няколко месеца, а може би и година. Когато се върна, дребните недоразумения с Мексико отдавна вече ще са изгладени.

— Мога да си представя, че няма да отвориш отново студиото си. Значи не е нужно да си търсиш нови клиенти.

Макар че забележката дойде от Ла Рок, Сейд също чакаше с напрежение отговора.

Рио ги удостои с ленива усмивка.

— Значи сте на мнение, че трябва да се откажа от занаята? А трябва ли и да препоръчам на клиентите си вашите услуги?

— Защо не? — Сейд погледна приятеля си с добре изиграно учудване. — Естествено е да си го помислим, нали? Ако се ожениш за Селин, няма да имаш нужда от пари. Баща й е богат като Крез. Да не говорим, че имаш огромно имение в Испания.

— Признавам, че е несправедливо — въздъхна Рио, — но звънът на оръжията, неудобствата и преди всичко компанията на приятелите ужасно ще ми липсват.

Тази поредна проява на южняшка сантименталност малко смути Сейд, макар че разбираше чувствата на Рио. Зад външното съперничество на учителите по фехтовка, все едно приятелско или ожесточено, се криеше силно чувство за взаимна принадлежност. Те бяха особена порода хора. С необикновената си физическа и душевна сила правеха силно впечатление. Някои се бояха от тях, повечето им се възхищаваха, всички им подражаваха, но не се ползваха с уважение. Тези учители, образци и гладиатори, чиито дела на полето на честта привличаха масовото любопитство, образуваха затворена общност във френско-креолското общество на Ню Орлиънс и сърцето на тази общност беше в няколкото къщи на Пасаж дьо ла Бурсе. Те имаха свои правила, помагаха си и се защитаваха взаимно, макар че винаги се стремяха да надминат и враговете, и приятелите си на площадката за фехтовка. Всеки от тези мъже отговаряше за себе си, но когато беше засегнат някой от тях, всички се вдигаха в негова защита и искаха удовлетворение. Те бяха особена общност и никой не искаше да излезе от нея.

Тримата приятели заговориха за други неща: за убийството на един уважаван гражданин, за това, че в последно време убийствата и грабежите бяха зачестили, за ужасната експлозия на един от параходите по Мисисипи, взела трийсет и четири жертви, за президентските избори, където със сигурност щеше да има двубой между вигите и водените от Джаксън демократи. В момента навсякъде се носеше предизборният лозунг „Типекано и Тейлър!“ — партията на вигите се опитваше да събуди спомена за победоносната битка при Типекано, за да настрои масите да гласуват за Джон Тейлър като вицепрезидент.

Най-сетне, когато изчерпаха другите теми, Сейд заговори по въпроса, който не му излизаше от ума, откакто бе напуснал Лизет Моасан.

— Изненадваш ме, приятелю — рече Рио с високо вдигнати вежди. — Никога не бих помислил, че имаш време и желание за сърдечна приятелка.

— Нямам нито време, нито желание — гласеше хладният отговор. — Дамата е абсолютно почтена. Трябва да й намеря къща в добър, почтен квартал.

— И защо тази задача се падна тъкмо на теб? Няма ли роднини от мъжки пол, които да свършат работата?

— Нито един, който би си направил труда.

— Но ти си готов да го направиш, така ли? Хайде, кажи ни коя е красавицата. И как смяташ да я настаниш в почтен дом, без да се изложи чрез общуването си с теб?

Сейд стисна устни. Знаеше си, че трябва да им разкаже цялата история. Не се опасяваше, че приятелите му ще го обвинят в користни мотиви или ще разгласят случката, но не му беше приятно да им разкрие истината. Просто защото познанството му с вдовицата Моасан беше нещо много лично и не искаше да го сподели с никого.

Ала знаеше, че няма да се отърве, затова пое дълбоко въздух и разказа за нощната среща на гробищата.

— Божичко, каква бъркотия — отбеляза Ла Рок, когато Сейд свърши. — Дамата няма ли и други възможности?

— Тя твърди, че няма.

— И ти се закле да й помогнеш? Много ми се иска да разбера как е успяла да те накара.

— Просто ме помоли — отвърна Сейд и отговори открито на изпитателния поглед на италианеца. Не се сърдеше на недоверието на Ла Рок. Щеше да бъде съвсем нормално, ако Лизет бе използвала женски трикове, за да спечели съчувствието му. Защо не го бе направила? Дали беше твърде наивна, за да знае каква сила се крие в красотата и женската и привлекателност, или беше твърде открита и честна, за да прибегне до подобни трикове?

Естествено, имаше още една възможност. В нейните очи той беше човек от друго съсловие и стоеше много по-ниско от нея.

— Чувстваш се отговорен, нали? Или тя е апелирала към кавалерството и към доброто ти сърце?

— Не притежавам нито едното, нито другото — отговори гневно Сейд и очите му засвяткаха.

— Напротив, приятелю, убеден съм, че притежаваш и двете — възрази Ла Рок. — Повече от всички нас.

— Аз не познавам града по-добре от вас — намеси се в този момент Рио и сложи край на краткия словесен сблъсък, — но тук е като в повечето европейски градове, което означава, че най-добри са местата около катедралата. Прав ли съм?

— Прав си. — Сейд кимна замислено.

Ла Рок упорито поклати глава.

— Ако наемеш къща на името на дамата, хората много скоро ще научат и ще тръгнат слухове за тайнствените ти мотиви, приятелю.

— Какво друго бих могъл да направя?

— Би могъл да помолиш мадам Ерио — предложи Рио и се почеса по носа. — Макар че може би не е добра идея да я забъркваш още повече в случая. Моасан вероятно ще й прости, че е приела снаха му за една нощ, но ако продължи да й помага, ще се постарае да й направи живота черен.

— Прав си. Морел и без това се движи върху тънък лед с авантюрите си и надали има желание да си създаде още врагове — кимна отново Сейд.

— Можеш да потърсиш адвокат — предложи Ла Рок. — Той ще уреди проблема дискретно, щом избереш къщата.

— Тук също виждам проблеми — възрази Рио. — Ако бившата снаха на Моасан си наеме къща, той ще загуби източника на доходите си, нали така? Да не мислите, че ще го приеме безропотно? Как ще му попречиш да нахлуе в къщата и да я отвлече?

— Нали съм обещал да я закрилям — припомни му с мек глас Сейд.

— И как ще го правиш? Особено нощем, когато не можеш да седиш до нея?

— Ще стоя на пост.

— Аха, значи ще спиш на прага. Това би подхождало на ролята ти на странстващ рицар, но ще тръгнат приказки. Освен това ще ти е дяволски неудобно.

— Много си остроумен — реагира Сейд без капчица чувство за хумор. — Какво предлагаш?

— Можеш да й направиш предложение за женитба.

Сега вече чувството му за хумор съвсем се изпари.

— Положението не е чак толкова отчаяно.

— Другото решение, което ми хрумва, е да я настаниш в къща, където има верни слуги и до която ще имаш достъп по всяко време.

— С други думи, при Морел.

— Точно така.

— Не ми се вярва да ми направи тази услуга и да приеме квартирантка в къщата си.

— Освен ако не успееш да я убедиш.

— Нима намекваш, че имам особено влияние върху нея?

Рио поклати глава.

— Възползвай се от чара и красноречието си. Можеш да напомниш на мадам Ерио за някогашните й лични проблеми, за да прояви съчувствие към гостенката си.

— Сигурен съм, че й съчувства.

— Какво тогава те спира?

— Не знам точно. — Сейд отново плъзна пръст по острието на рапирата. — Трябва да помисля.

Тримата замълчаха. След малко Сейд отново взе думата.

— Знаете ли, приятели, май размислих.

— Само внимавай да не ти стане навик — отбеляза Ла Рок с типичния си италиански хумор.

Рио поклати глава с привиден укор.

— И до какъв резултат стигна?

— Ако не съм прав, поправете ме. Ние тримата пристигнахме в Ню Орлиънс с една и съща цел — да си отмъстим. И постигнахме целта си — всеки по свой начин. Ала същите престъпления, които толкова ни възмущават, се случват всеки ден около нас и няма кой да ги накаже. Причината е, че преди няколко години градът бе разделен на три административни единици. Жандармите са малко, полицейските участъци в трите квартала почти не работят заедно. След падането на мрака улиците вече не са сигурни, както по времето преди да дойдат американците, обществото не е така цивилизовано. Смятам, че трябва да направим нещо. — Той млъкна рязко, смутен, че бе изказал открито онова, което го вълнуваше.

— Чакай да отгатна — отвърна сухо Ла Рок. — Ти искаш да пуснеш в ход вярната си шпага, за да изчистиш улиците от крадци и убийци и да направиш от градската измет почтени хора.

Сейд го удостои с мрачен поглед.

— Ако изобщо имам идея, тя е да дадем урок на негодниците, които нападат жени и деца. На мъжете, които бият жените си, на садистите и изнасилвачите, чиито жертви са беззащитни и не могат да очакват помощ от закона. Обществото смята, че публичното презрение държи такива мъже в шах, но това не е вярно.

— И ти искаш да го промениш?

— Бихме могли, ако искаме.

— Ние? — Въпросът бе зададен съвсем тихо.

— Да, ние, учителите по фехтовка, а отначало само ние тримата — отговори Сейд и се обърна към Рио: — Толкова е просто! В повечето случаи ще е достатъчен лек укор, подкрепен с блясъка на студената стомана. Ако не, ще последва извикване на дуел и суров урок по добро поведение. След няколко такива случая броят на нападенията и насилията рязко ще спадне.

— Такива неща се случват и сега — намеси се замислено Ла Рок. — Припомнете си случая с Дефосат, който миналата седмица бе пронизан с шпага от доведения си син. Официално бе казано, че става въпрос за дългове, но слугите разправят, че мосю Муре вече не можел да гледа сините петна на майка си. Тя овдовя преди три години и миналото лято се омъжи за Дефосат. Едно от благословените въздействия на кодекса на дуелиста е, че можеш да научиш някого на добри маниери.

— Няма да е проблем да обединим силите си.

— Аз не бих казал, че няма да е проблем — възрази Ла Рок.

— Тогава забравете какво ви казах. Беше само идея.

— Заради сестра ти — заключи остро Рио.

— Вярно е. Правя го заради Брона, но и заради Морел Ерио, Лизет Моасан и всички други. Освен това се надявам, че като ги научим да се боят от нас, ще направим нещо добро.

— Това ми харесва — рече замислено Рио. — В името на всички светци, това ми харесва! — Той докосна шпагата в ръката на Сейд с острието на своята. — Даже намирам идеята ти за страхотна, защото тя ще ми помогне да не загубя формата си. Много по-добре, отколкото да отида в милицията. Искате ли да се закълнем върху кръстосаните си мечове?

Сейд знаеше още от самото начало, че приятелите му ще участват. Въпреки това не можа да сдържи вълнението си.

— Непременно.

— В какво да се закълнем? — попита замислено Рио. — О, много просто. За мен важното е едно: отмъщение.

— Да, защо не? Нали искаме точно това: да отмъстим за измъчваните? — С тези думи Ла Рок взе една шпага от стената зад гърба си. — Освен това ще се закълнем в постоянна бдителност.

Когато приятелите му сложиха ръце на масата, изправените и кръстосани шпаги със сребърни острия образуваха искрящо V.

— За смелостта и оръжията — изрече Сейд първите думи, които му дойдоха на ума, и сам се учуди колко подходящи бяха. Сабята му застана под същия ъгъл редом с двете други.

За няколко секунди погледите им се срещнаха над оръжията. В този момент сърцето на Сейд беше изпълнено с рицарски чувства, силни и неудържими. Желаеше да направи света по-добър, да го види чист и почтен — за такъв свят бе мечтал в момчешките си години. Поривът скоро отшумя и той се почувства неловко. Ами ако някой беше видял този величествен жест?

— Правилно постъпихме — рече Рио, който бе забелязал погледа на Сейд, и отново окачи шпагата на стената. — Само че трябва да сме предпазливи и да не издаваме намеренията си.

— Точно така. Единственото, което има значение, е какво въздействие ще окажат делата ни. Ние ще стоим на заден план. — Сейд внимателно прибра рапирата в кутията.

— Маски — предложи Ла Рок и щракна с пръсти.

— Виж, не мисля…

— Но в женските романи тайнствените рицари са най-интересните фигури.

— Твърде мелодраматично. — Рио изкриви уста в усмивка. — Ние сме трима, затова наказателните акции трябва да изглеждат по-скоро случайни, отколкото планирани. Поне за известно време.

Ла Рок въздъхна и също прибра рапирата в кутията.

— Вие двамата нямате никакъв усет към романтичното.

— Прав си — кимна сериозно Сейд. — Нали знаеш, че това не е игра.

— Да, да, знам. Двамата сте винаги дяволски сериозни. — Ла Рок вдигна рамене. — С какво ще започнем? Да знаете какво ми се случи преди два дни…

Той млъкна рязко, защото в този момент на вратата застана посетител. Едър, забележително красив, с кафява кожа на мулат. Посетителят носеше гълъбовосив сюртук и тъмносив панталон, сатенена жилетка в бледосиво и прасковено и снежнобяло шалче, украсено с изкусно изработена камея. Той се запъти бавно към тримата мъже, обърна един стол и го възседна.

— Много се радвам, че ви намирам заедно, приятели — изрече тържествено той и плъзна поглед от единия към другия. — Каква лудория сте намислили? Искам веднага да ми разкриете тайната, защото умирам от скука. Не се страхувайте, че ще ви издам, защото и аз искам да се забавлявам.

Новодошлият беше Базил Крокер, известен в града със сбирката си от камеи, със съвършената си елегантност и с умението да си служи с шпагата. Той имаше студио в близост до руините на хотел „Сен Луи“. Както бе чул Сейд, някога Базил бил известен с избухливия си темперамент, но междувременно се бе научил да отреагира гнева си във фехтоваческото изкуство. Салонът му се посещаваше предимно от млади момчета, макар че, подобно на известния Хуан Пепе Лула, и той не бе допуснат до турнира, защото нямаше диплома. Това беше наистина жалко, защото състезание без тези двама майстори не беше истинско състезание.

Сейд размени поглед с Рио и Ла Рок. Мисълта да приемат Базил в своя кръг ги изкушаваше — той щеше да бъде много полезен. От друга страна обаче, може би беше по-добре да изчакат как ще тръгне начинанието им, преди да се доверят на други майстори по фехтовка. По-късно щяха да му позволят да участва.

— Говорим за годеници и други дами — отговори небрежно Рио. — Я кажи, слуша ли снощи мадам Калве в операта? Аз твърдя, че гласът й не е добър, но мадмоазел Вилие смята, че съм несправедлив и че Дивата просто страда от пролетна хрема. Кой от двама ни е прав?

— Дори в най-лошата си форма мадам Калве е по-добра от всички други в най-добрата им форма — отвърна дипломатично Крокер и заговори за надбягванията, които много скоро щяха да започнат на пистата „Метер“ извън града.

Беше късен следобед, когато Сейд се запъти към дома на мадам Ерио. Искаше да говори насаме с Морел, но Солон го отведе право в задната дневна, където бяха домакинята, Лизет и модистката. При появата на Сейд Морел тъкмо даваше указания как да подгънат роклята на Лизет. Младата дама беше стъпила на столче, подплатено с брокат, и шивачката бе коленичила в краката й.

— Прощавайте. — Сейд се смути и понечи да излезе. — Ще дойда по-късно.

— Не, не! — спря го Морел и му махна да се приближи. — Искаме да чуем мнението ти. Не намираш ли, че тази рокля е достатъчно затворена и без шал на раменете? Не стига, че бедната Лизет трябва да носи черно, ами и държи да изглежда като монахиня.

Роклята беше скромна, но добре скроена — поне доколкото Сейд можеше да прецени. Кройката подчертаваше тънката талия на младата дама и чудесно закръгления бюст. Тъмната коприна създаваше красив контраст с белите рамене и наситения кестенов цвят на косата. Меката материя загатваше за мекотата на тялото под нея. Ако Морел наричаше шал парченцето дантела, което Лизет притискаше до гърдите си, според него то беше напълно излишно. Той го каза, като пламенно се надяваше трескавата горещина, която нахлу във вените му, да не проличи в гласа.

— Видяхте ли? И аз ви казах същото. — Морел грабна „шала“ и го хвърли на пода. — Винаги когато искате да чуете истината за тоалета си, питайте някой мъж.

— Сигурно нямаше да го каже, ако бях изразил мнение, различно от нейното — отбеляза Сейд с подигравателна усмивка и погледна Лизет. — Защо сте станали, мадам Моасан? Очаквах да ви заваря в леглото с табла на скута.

— Вече съм съвсем добре, благодаря. Освен това не съм надарена с търпението, необходимо за модните днес женски неразположения.

— О, значи вие не страдате от припадъци и свръхраздразнени нерви? Трябва да го запомня.

Лизет се намръщи леко.

— Какво искате да кажете? Аз изпитвам потреса и болката от загубата като всички хора на този свят, мога да ви уверя в това.

— Никога не съм намеквал нещо друго — отвърна той, учуден от острия й тон. — Позволете да кажа, че съм много облекчен от бързото ви възстановяване. — И направи движение към модистката — възрастна терцеронка, която не го бе удостоила с поглед, откакто бе влязъл в стаята.

— Обещавам ти, че няма да я изложа на твърде голямо напрежение. Приготвила съм само две-три рокли, които носех, докато бях в траур — обясни Морел. — Трябва само да ги постесним тук-там. Новите рокли за визити и вечери, за разходка и езда могат да почакат, докато се почувства по-добре.

— Като те слушам, започвам да си мисля, че мадам Лизет няма никакви дрехи.

— Абсолютно си прав, мон шер. Най-учтиво помолих мосю Моасан да ми изпрати дрехите на Лизет, но той категорично отказа.

Това можеше да се очаква. При дадените обстоятелства Моасан щеше да се държи като грубиян.

— Моля за извинение. Трябваше да се сетя.

— Тоалетите, които оставих там, не биха напълнили и половин гардероб, освен това повечето бяха абсолютно демоде — намеси се Лизет и леко вирна брадичка. — Няма да ми липсват.

Беше му невъзможно да прецени дали тя казваше истината или искаше да оправдае свекъра си. Но каквото и да беше, Сейд й се възхищаваше.

— Бих искал и проблемът с квартирата ви да се реши така лесно. Колкото повече обмислям въпроса, толкова по-малко съм съгласен да наемете отделна къща.

— Наистина ли? — Гласът на Лизет стана хладен като северен вятър.

— Боя се, че тогава ще бъдете изложена на обиди и дори на по-лоши неща.

— Аз също обмислих проблема — съобщи с достойнство тя. — И се сетих, че познавам дама, която може да ми окаже помощ и да бъде постоянно до мен. Тя е абсолютно почтена и винаги мога да разчитам на нея.

— Вярвам ви, но това не е достатъчно. За да е сигурна в своя дом, мадам Ерио е наела няколко силни лакеи. Сигурен съм, че няма да ви откаже гостоприемството на дома си, поне до края на сезона.

— Сейд, мон шер… — започна колебливо Морел.

— Да, да, знам какво ще ми кажеш! — Той се обърна към нея и направи умолителен жест. — Нима вече си забравила колко труден беше животът ти с възрастния съпруг с труден характер? Знам колко беше щастлива, когато най-сетне се отърва от принудата. Знам също, че сърцето ти е много милостиво. Отвори дома си за тази дама. Приеми я и в сърцето си.

— Естествено, щом поставяш въпроса по този начин — отговори Морел и на бузите й избиха червени петна. — Въпреки това не мисля…

— Аз предпочитам да вървя по собствения си път — отсече енергично Лизет.

— Даже ако е неразумен и опасен?

— Даже тогава — отговори натъртено тя. — Няма да допусна мадам Ерио да страда заради мен, което непременно ще се случи, когато свекър ми повярва, че тя стои на пътя на желанията му. Освен това няма да позволя онзи господин да продължи да ръководи живота ми, макар и отдалече — сега, след като най-сетне успях да избягам от него. Няма да се крия от мосю Моасан, няма да лежа трепереща в леглото си и да чакам да ме принуди към послушание. Искам и ще бъда своя собствена господарка.

— А по-нататък? — попита Сейд. — Какво ще правите, щом се устроите в къщата си и никой не ви посещава, никой не ви праща покани, никой не се „унижава“ да ви приеме.

— Никой ли? Или говорите за висшето общество? Никак не ме е грижа за изисканите граждани на Ню Орлиънс и за безкрайните им празненства, на които слушаш винаги една и съща музика и срещаш все едни и същи хора. Ще се радвам да имам няколко добри приятели, които споделят моите интереси и с които мога да разговарям на интересни теми. Приятели, които са твърде умни, за да повярват в лъжите, които разпространява свекър ми.

— Не говорите сериозно. Сигурен съм, че няма да ви хареса да сте изключена от доброто общество и да не участвате в баловете и соаретата на сезона.

— О, я престани, мон шер — намеси се сърдито Морел. — Защо представяш нещата в толкова черни краски?

— Само описвам проблемите — отговори кратко Сейд.

В очите на Лизет светна войнственост.

— Той иска да каже, че като не излизам сред хората, трудно ще си намеря съпруг. Господин О’Нийл е на мнение, че трябва да се омъжа повторно, и не желае да се вслуша в думите ми, че нямам такива намерения.

— О, така ли? — промърмори Морел.

— Това би било най-доброто решение — настоя Сейд. Перспективата след две години зависимост от съпруг и свекър най-сетне да бъде свободна явно бе завъртяла главата на Лизет. Трябваше да я върне на земята, преди да е станало късно.

— Най-доброто решение за кого? — Морел се обърна към Лизет: — Знаете ли, сетих се за една къща на Рю Роял, която е много подходяща за вас, ма шер. Принадлежи на мосю Фрер, който преди четири седмици се качи на кораба за Франция. Придружава дъщеря си, която трябва да получи най-доброто възпитание. Той и съпругата му ще останат една година в Париж при роднини и желаят да дадат къщата си под наем. Докато се върнат, сигурно вече ще имате подходящ дом.

— Отлично. Веднага ще отида да разгледам къщата — отговори Лизет и хвърли към Сейд поглед, който един мъж можеше да определи само като предизвикателен.

— Сигурна съм, че борсовият агент ще се зарадва много да ви види. Ако къщата ви хареса, въпросът ще се уреди много лесно.

— Много сте мила.

— Да, нали? — Сейд погледна Морел с присвити очи. — Надявам се никога да не съжаляваш за любезността си. — Тя мина на страната на Лизет, защото се ядоса на опита ми да й натрапя нежелан гост, помисли си вбесено той.

— И аз се надявам — отговори с медено гласче Морел, — но мисля, че няма от какво да се страхуваме. Като закрилник на дамата ти ще се погрижиш всичко да бъде наред.