Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (17)

17

Малко след закуска Сейд смени Никола до леглото на Блекфорд. Два дни след дуела състоянието на пациента се подобряваше. Имаше лека температура, което според думите на лекаря беше напълно нормално. Това безчувствено обяснение може би се дължеше и на факта, че Блекфорд обсипваше достойния медик с ядни проклятия всеки път, когато той започнеше да човърка раната му.

Поради треската, принудителното бездействие и преди всичко, поради факта че до леглото му постоянно имаше някой, за да не се пренапряга, Блекфорд беше раздразнителен като змия. Настояваше, че може да стане, и обсипваше всеки, който си позволеше да изкаже различно мнение, с грозни ругатни. По тази причина другарите му бяха решили, че само те ще бдят до леглото му. Искаха да спестят на дамите начина му на изразяване… а може би и гледката на гол мъж, който се опитва да се измъкне от леглото.

Когато Сейд влезе в стаята, Блекфорд лежеше тихо и се взираше през прозореца. По пода играеха слънчеви лъчи и рисуваха причудливи шарки. Раненият изглеждаше потънал в мислите си и учудващо тъжен.

— Пак ли главоболие? — Въпросът бе отправен към Никола, който се беше изтегнал в меко кресло и бе протегнал крака пред себе си.

— Или е това, или е в депресия — отговори провлечено италианецът. — Ако успееш да разбереш какво го измъчва, ще знаеш повече от мен. — Той сгъна вестника, остави го настрана и стана. — Момчето не пожела да си изяде закуската. Опитай се да го нахраниш. Може би му е зле просто защото е гладен.

— Ако е така, веднага ще измислим нещо — отговори бодро Сейд.

— Преди половин час мадам Моасан предложи същото, но усилията й бяха възнаградени само с ръмжене — съобщи Никола. Мъжът на леглото изобщо не реагира. — Виждаш ли? — добави той. — Неблагодарна задача. Желая ти приятно прекарване.

— Много си мил — отговори Сейд сухо.

— Наистина съм мил, след като досега не съм го убил. — С тези думи Никола излезе от стаята и затръшва вратата зад гърба си.

Сейд се изсмя тихо, взе вестника и прехвърли политическите новини и съобщенията за злополуки. После се зае с обичайните обявления за търгове, пристигане и заминаване на параходи и продажби в големите магазини. Една новина му направи впечатление и се обърна към Блекфорд.

— Никола прочете ли ти новините? — попита той.

— Да, с ужасния си италиански акцент.

— Тогава вероятно си чул съобщението за турнира?

— Да, той си мислеше, че ще ме заинтересува.

— В твоето състояние със сигурност.

Блекфорд не реагира.

— Никола очевидно не е помислил, че не искаш да чуваш нищо за турнира.

Пак не последва отговор.

— Това те потиска, нали? Че не можеш да вземеш участие в турнира. Или си нещастен, защото хората ще кажат, че те е ранил някакъв жалък начинаещ, когото е трябвало да премахнеш с лявата ръка?

Коментарът на Блекфорд се изрази в поток от ругатни. Естествено, Сейд беше очаквал това след провокиращите си думи. Но щом нямаше друг начин да изтръгне англичанина от мрачното му настроение, щеше да продължи да го дразни. Не понасяше да го гледа как лежи безучастен и размишлява мрачно като фигура от Шекспирова трагедия.

— Би трябвало да си щастлив, че няма да се биеш с Тимкор. Както чух, той има дяволски темперамент и когато изходът от дуела не му е по вкуса, повторно призовава противника си.

— Проблемът е твой — отговори равнодушно Блекфорд. — Вероятно ще имаш честта да се дуелираш с него, след като победи нещастника, който ще заеме мястото ми.

— А може би не. Зависи колко хора ще останат дотогава.

— Аз няма да съм между тях.

— Следващия път всичко това ще бъде взето предвид. Ще има и други турнири, така че няма от какво да се притесняваш. Преди да напуснем Ню Орлиънс, чух, че още следващия месец може да се състои нов турнир, защото в този не били приети всички желаещи.

— Абсолютно ми е безразлично — отговори натъртено Блекфорд.

Сейд се намръщи нетърпеливо.

— Липсата ти на добри маниери също е абсолютна.

— Скуката няма нищо общо с добрите маниери.

— Освен че едното не бива да измества другото. И изобщо хората, които скучаят, сами са си виновни, защото не предприемат нищо срещу скуката.

— О, да, предприемчивият винаги постига много. Но това няма да ми помогне да оздравея достатъчно бързо, за да мога да те набуча на шпагата си в директен двубой на турнира… или при друг удобен случай.

— Знаех си, че си намислил нещо такова — отговори Сейд с обичайния си тон. — От това тесто са омесени мъчениците.

Яркосините очи на Блекфорд засвяткаха гневно.

— Дай си ми шпагата, за да ти я забия във врата! Тогава двамата ще си сменим местата и ще видим кой се държи по-добре като нещастна жертва.

— О, с удоволствие предоставям тази чест на теб — отговори Сейд и се ухили без следа от разкаяние. — Все пак ти имаш много повече опит от мен.

— Казал търговецът на птици на палача, когато станало въпрос за глави. Наистина е учудващо, като се имат предвид обстоятелствата. Да вземем пребиваването ти в затвора. Да не мислиш, че твоето благородно самоотричане в този случай е нещо друго, освен уморително?

Това означава всеки да си гледа работата, помисли си Сейд. Защо се бе впуснал в спор с човек, който умееше да си служи с думите също така сръчно, както с шпагата?

— Улучи — призна той с крива усмивка. — Но въпреки това ще те помоля да ми разкриеш кой ти разказа тази история.

— Във всеки случай не мадам Моасан. Не обвинявай нея. Мадмоазел Агата го спомена между другото, сякаш съм длъжен да го зная, защото ние двамата случайно сме родени в един ъгъл на света. Тази почтена дама умира от страх, че нашето раздвижено минало може да бъде опасно за щастието на нейното сладко пиленце.

— Ако бях реагирал по друг начин по отношение на мадам Моасан, ти щеше ли да заемеш моето място?

— Как си го представяш? Може би трябваше да предложа на дамата приятелската си подкрепа? Да, с удоволствие бих го направил, но мисля, че по-скоро ще се опитам да ти влея малко ум в главата с острието на шпагата.

Сейд го погледна предизвикателно.

— Хайде, давай! Защо не се опиташ?

— О, в момента ми е трудно, но няма да съм винаги в това състояние, нали знаеш?

— Аха. Значи щом можеш да държиш оръжие, ще станеш още по-неприятен колега и другар.

— А ти ще станеш още по-самомнителен — отвърна хапливо Блекфорд.

— Аз ли съм самомнителен? — попита невярващо Сейд. — Ако исках да се науча да си виря носа като теб, трябваше да вземам уроци поне две седмици.

— Естественото превъзходство и самомнителността са две различни обувки — обясни със святкащи от гняв очи Блекфорд.

— Няма нищо по-ужасно от самодоволната скромност на малкия човек. Велики боже, човече, бил ли си някога виновен или невинен? И как, в името на дявола, си позволяваш да мислиш, че това има някакво значение днес?

— За мен има — отговори твърдо Сейд и погледът му трябваше да накара другия да замълчи.

— Само защото го допускаш. Никой не може да те принуди да се срамуваш, ако ти не желаеш, мой ирландски приятелю. И никой не може да ти забрани да ухажваш една дама, стига тя да е съгласна.

— Това ми показва само, че ти нямаш представа от живота в Ню Орлиънс.

— Във френския Ню Орлиънс, искаш да кажеш. Но тук сме в Съединените щати, в една нова държава. Правилата за приличие, които те обвързват с миналото, принадлежат към място, разположено в друг свят отвъд морето.

— Ще се опиташ ли да ми обясниш защо всичко това означава много за теб? — попита Сейд с мека подигравка.

— А ти как мислиш, нещастен денди от торфените блата? Не само ирландците желаят да започнат нов живот в нова страна.

Беше трудно да се каже докъде щеше да доведе този спор, защото в този момент се почука на вратата.

— Влез! — извика Сейд и в стаята се появи Лизет, следвана от цяла процесия: камериер със стомна гореща вода и принадлежности за бръснене, домашна прислужница с чисти чаршафи и завивки и икономът, понесъл табла със сребърна кана за кафе и десетина вида бисквити.

— Малка утеха за пациента — обяви с усмивка младата жена.

— Моля, приемете я, мосю Блекфорд, иначе готвачката ще си помисли, че не цените изкуството й.

Дали поради критичните забележки на Сейд или поради красивата гледка, която представляваше Лизет, Блекфорд успя да се усмихне. Сейд не можеше да му се сърди, защото и неговите устни неволно се изкривиха в усмивка. Лизет, която все още изглеждаше малко потисната, не само беше безкрайно приятна за гледане, но и в своето сериозно, очакващо усърдие беше просто неустоима. Сейд знаеше, че тя бе прекарала цялата нощ до тялото на Дорел. На разсъмване бе посрещнала сломените от скръб родители на младежа, възрастна двойка, която трепереше над късно роденото си дете, глезеше го и го загуби толкова рано. Лизет ги прие, постара се да ги утеши, доколкото е възможно, и ги изпрати с тялото на сина им.

— Сладка и ароматна като круша във винен сос. Дамата изпълнява всичките ми желания, даже онези, за които аз самият не подозирам — издекламира Блекфорд с обичайния си цветист език. — Как да й устоя?

— Няма нужда да устоявате — отговори ведро Лизет. — Донесла съм чаша и няколко сладкиша в повече за вашия неуморим болногледач. Да ви е сладко, господа!

Тя не остана в стаята, тъй като забеляза как Блекфорд даде знак на камериера да го приведе в приличен вид още преди закуската. Сейд изглеждаше смутен. Укоряваше се, че самият той не се е сетил за тези неща. Но при толкова брадати лица наоколо изобщо не му беше направило впечатление, че Блекфорд изглежда занемарен.

След малко от салона, който беше в съседство и откъдето трябваше да мине Лизет, се чуха гласове. Единият без съмнение беше нейният, другият, дълбок и натрапчив, принадлежеше на някакъв мъж.

Сейд хвърли поглед към Блекфорд, който седеше в леглото с гореща кърпа на лицето. Англичанинът го изгледа настойчиво и с едва забележимо кимване му посочи вратата.

Дали му позволяваше да излезе или даже настояваше? Сейд не беше в състояние да каже, но и двамата веднага усетиха, че в салона става нещо необикновено. Сейд стана, отвори вратата и влезе в салона.

Гюстав Бекет бе сграбчил Лизет за китката и се опитваше да я прегърне. Масивното му тяло почти закриваше сцената, но нямаше съмнение, че Лизет никак не се забавлява.

Никога в живота си Сейд не беше изпитвал толкова силно желание да се върне във времето, когато мъжете постоянно носеха шпага на колана си. Какво удоволствие щеше да му достави да извади оръжието и да го приложи на правилното място! Беше твърде възбуден, за да реши дали да забие острието в дебелия задник на Бекет или между масивните му плешки.

— Веднага ме пуснете — изрече Лизет с режещо неодобрение. — Предложението ви не ме интересува.

— Но маман настоява — почти изплака Бекет. — Трябва да ви попитам и ви моля да ме изслушате. Маман смята, че ще размислите. Ако продължавате да подбуждате мъжете да се дуелират заради вас, скоро вече никой няма да ви приема. Сега е подходящият момент, преди други мъже да са стигнали до същата идея. Аз трябва да се възползвам от случая. Трябва да ви имам!

— Не ставайте смешен! — извика тя и се опита да се изтръгне от прегръдката му. — Не можете да направите това. Не и посред бял ден, не и когато в съседната стая лежи ранен!

— Най-добре е изобщо да не го правите — обади се Сейд и в гласа му звънна отвращение.

Бекет нададе протестен вик и пусна Лизет така внезапно, че тя едва не падна. Обърна се тромаво и зяпна Сейд, сякаш беше паднал от небето. Накрая на лицето му се появи войнствен израз.

— Вие! — изфуча той. — Винаги сте тук. Винаги пръв. Вероятно искате пръв да отведете вдовицата в леглото. Маман казва…

Сейд направи крачка към него, хвана го за яката и го вдигна високо във въздуха, докато краката му заритаха безпомощно.

— Идеите и съветите на вашата маман не ме интересуват ни най-малко. Никога вече не искам да чуя какво е говорила за мадам Моасан.

В този момент от галерията проеча пронизителен вик.

— Какво правиш със сина ми? Веднага го пусни, звяр такъв! Убиец!

С развени поли и панделки мадам Бекет влетя в салона, хвърли се върху Сейд и започна да го налага с юмруци по главата и раменете.

Лизет се втурна към нея, хвана ръцете й и я издърпа от Сейд. Побесняла, жената се нахвърли върху нея.

— Вие сте виновна за всичко, вие, мръснице! Ходите напред-назад, наперена като паун, и изкушавате мъжете. Мосю Моасан ми каза, но аз не исках да повярвам. Вие сте проклета уличница и не сте подходяща за никой почтен мъж, най-малко за сина ми. Значи не го искате, а? Той също не ви иска. Хайде, какво чакате, отворете си краката за убийците, дето толкова ги харесвате! Нищо по-добро не заслужавате!

— Бих предпочела всеки друг мъж пред един слабак, който позволява на майка си да го командва като дресирано кученце, мадам!

Много подходящо сравнение, защото в същия момент в стаята се втурна Фигаро, излая заплашително и се вкопчи в полите на мадам Бекет. Трепереща от ярост, възрастната жена се опита да изтръгне полата си от зъбите му.

— Няма да остана нито минута повече под един покрив с вас и злобното ви куче. Синът ми и аз се връщаме незабавно в града. А там ще отида веднага при бащата на мъжа ви и ще му разкажа как каляте доброто му име!

— Много правилно, мадам. Това е най-голямата услуга, която ще ми направите — отговори предизвикателно Лизет.

— Сигурно няма да се зарадвате, като сложи край на номерата ви!

— Ще видим. — Лизет се наведе към Фигаро. — Остави я, миличък. Не се занимавай с нея.

Малкото куче моментално пусна полата на мадам Бекет и седна на задните си крака. Жената се обърна с цялото достойнство, което й беше останало, и се запъти обратно към галерията, като извика през рамо:

— Ела, Гюстав!

Синът й се отдръпна с мрачно лице от Сейд, обърна им гръб и се повлече след майка си. На лицето му беше изписана такава неохота, че Сейд едва не се разсмя.

Дълго след като двамата излязоха, Лизет и Сейд не размениха нито дума. Лизет стоеше гордо изправена, с пламтящо лице, гърдите й трепереха при всеки удар на сърцето. Беше превъзбудена и кой би могъл да й се сърди, помисли си мрачно Сейд. Такъв сблъсък не ставаше всеки ден.

Въпреки всичко тя представляваше възхитителна гледка. В тялото й пулсираше живот. Той бе учуден, че му е дошла на помощ, и много благодарен, защото нямаше как да се защитава срещу мадам Бекет, без да пренебрегне маниерите си на джентълмен.

— Безкрайно съжалявам, че трябваше да изтърпите и това — изрече той с измъчен глас, но с подчертано формален тон. — Не исках да се случи така.

Уморена усмивка се плъзна по лицето й.

— И аз не исках…

— Мога да си представя, че ще пожелаете да се приберете вкъщи по най-бързия начин. Когато сте готова за пътуване, ще ви придружа до града.

— А какво ще стане с мосю Блекфорд?

— Утре и той ще е готов за пътуване с карета. Вероятно няма да успея да го спра.

— Много добре. Бих могла да го взема, ако няма да се притеснява, че е натясно.

— Много великодушно от ваша страна, но той ще пътува в каретата на мадам Ерио.

— И тя ли ще замине утре?

— Ако реши да остане, каретата ще се върне още същия ден — отговори Сейд.

Лизет кимна бавно, плъзна ръка в джоба на красивата си дантелена престилка и пръстите й се сключиха около малък кръгъл предмет.

— Да, така ще е най-добре.

Тя изглеждаше отсъстваща, загубена в мислите си, и това обезпокои Сейд.

— Това е най-доброто решение, нали? Или предпочитате да останете тук?

— Не, не — отговори тя е едва забележимо поклащане на главата. — Всичко е наред. Дотогава има още една нощ.

Една нощ за какво? Тъкмо щеше да попита, когато от съседната стая се чу шум. Май нещо бе паднало на пода. Сейд се сети, че Блекфорд вероятно ги чуваше, и наклони глава.

— Отлично. Тази вечер ще обсъдим всичко останало.

— Да — отговори с отсъстващ вид тя. — Това е много… задоволяващо решение.

Думите й останаха в главата на Сейд. Спомняше си ги отново и отново през целия ден, докато седеше в стаята на Блекфорд или играеше карти с Рио и Никола. Те висяха във въздуха, докато подготвяше пътуването за следващия ден и подреждаше превозните средства. А когато пожела лека нощ на Рио и Блекфорд, които останаха да изпушат по още една пура и да изпият по чашка коняк, и се оттегли в стаята си, казаното от Лизет отново изникна в главата му.

Какво искаше да каже Лизет? И какво ще прави, когато се върне в града, запита се Сейд, докато сваляше джобния си часовник, за да го остави на таблата върху нощното шкафче. Развърза шалчето си, измъкна го от яката и също го хвърли на таблата. Свали жакета и жилетката и ги сложи на облегалката на креслото. Нещо го безпокоеше. Някакъв малък детайл, за който не си спомняше.

Цял следобед дамата не беше на себе си. Седеше с книга в скута, загледана в короните на дърветата, без да разговаря с другите гости. Никола се постара да я развесели, а Блекфорд стана от леглото и даже се облече официално за късната вечеря. Ръката му беше стегната в примка от черна коприна — един от любимите шалове на Морел. Но всичко беше напразно.

Когато махна копчетата на маншетите си и започна да разкопчава ризата, Сейд си спомни как Агата бе попитала Лизет дали все още има главоболие и иска ли хапче. Лизет й отговори остро — нещо, което не се беше случвало никога досега. А после след вечеря, тя изведнъж стана разговорлива и очите й засвяткаха.

Докато сваляше ботушите си, размишляваше със смръщено чело дали не обръща прекалено голямо внимание на моментните й настроения. Не, Лизет не беше от жените, които капризничеха и постоянно сменяха настроенията си. Тя се отличаваше със здравия си разум.

Вероятно още не можеше да преодолее смъртта на младия Дорел. Вероятно още обвиняваше себе си за дуела — това беше разбираемо, но нямаше нищо общо с истината. Или ругатните на мадам Бекет я бяха засегнали по-силно, отколкото беше готова да признае. Клюките и слуховете, които пребиваването в плантацията на Морел неизбежно щеше да породи, сигурно също я притесняваха. Да, тя имаше достатъчно причини да се чувства потисната и нещастна. Въпреки това продължаваха да го измъчват съмнения. Лизет изглеждаше, сякаш е взела съдбоносно решение. По-добре да не мисли какво би могло да е то.

Но що се отнася до решенията, тя не беше единствената — той също бе решил нещо. Като начало бе прозрял, че трябва окончателно да престане да настоява пред Лизет да се омъжи. С това само затрудняваше живота й, а измъчваше и себе си. Тя имаше предостатъчно обожатели и повечето от тях бяха абсолютно неподходящи. И второ, трябваше веднъж завинаги да се разправи с Моасан. Старикът нямаше да отстъпи. Щеше да продължи да й вгорчава живота, а може би и да премине към по-решителни действия. Този човек беше тиран. Алчен тиран. Сейд погледна мрачно ботушите си и ги остави до креслото. След малко се надигна и се приготви да свали панталона си. При това застана с гръб към паравана от плисирана коприна в махагонова рамка, зад който беше нощното гърне. Прозорците пред него бяха със спуснати жалузи за защита от москитите. Но той предпочиташе чист въздух, даже когато се излагаше на опасност от ухапване, затова реши да отвори едно от малките прозорчета. На стъклото се появи отражението на полуголото му тяло и помещението зад него.

— Някакво съвсем леко движение, някаква неясна сянка привлече вниманието му. В стаята имаше някой! Сейд отвори прозореца, откопча и последното копче и свали панталона. Отнесе го до шкафа и го окачи на една от куките, като си тананикаше песничка от най-новата комична опера.

В следващия миг се обърна рязко, хвърли се срещу паравана и заби рамо в коприната. Леката рамка се удари в стената, а Сейд напипа нещо твърдо и същевременно меко. С тих вик натрапникът политна назад и се свлече по стената.

Косите на тила му настръхнаха. Без да се замисля, той издърпа паравана и го отстрани от пътя си. После се отпусна на колене пред сгърчената фигурка.

Лизет.

С бледо лице и затворени очи. Облегната на стената. С разбъркани златни коси, които падаха по раменете и в скута. Нощницата и халатът се бяха вдигнали и разкриваха краката й до бедрата.

— Божичко, Лизет, нямах представа! — извика уплашено Сейд, взе ръката й и започна да разтрива студените пръсти. — Помислих, че е крадец или някой безделник, решил да си направи шега. Кажете нещо, моля ви! Боли ли ви някъде? По дяволите, аз съм идиот!

— Не, не, нищо ми няма — пошепна безсилно тя. — Просто се уплаших.

— Какво правите тук, в името на бога? Защо сте в стаята ми?

Сянка на усмивка пробяга по лицето й, но очите останаха затворени.

— Тревогата много бързо се превърна в любопитство. Знаех си, че ще стане така…

— Ако имате нужда от мен, трябваше да изпратите някой да ме повика. Веднага щях да дойда. Елате, ще ви помогна да станете.

Тя му позволи да я прегърне и да я вдигне. Не се съпротивляваше и беше толкова нестабилна, че за да я подкрепи, той трябваше да я притисне до полуголото си тяло. Тогава тя плъзна ръце по гърдите му, помилва къдравите косъмчета и сключи пръсти на тила му. Погледна го в лицето и се усмихна колебливо.

— Да, трябваше да изпратя някого. Но каква полза, след като исках да съм тук?

— Искахте…?

— Искам това, любов моя — прошепна тя и привлече главата му към отворените си устни.

Сейд повярва, че сънува. Това не можеше да е истина. Това нежно, сладостно изкушение! Тя се облегна на него и зарови пръсти в косата му. Точно за това беше копнял през дългите самотни нощи.

И сега топлото, съвършено тяло лежеше в обятията му, покрито само от тънката нощница. Извивките й, тук пищно закръглени, там много стройни, се топяха в горещината на коравото му тяло като восък на среднощна свещ. Доброволното и отдаване замая главата му и той престана да мисли. Само я притисна с все сила до себе си.

Устните, напоени с вкуса на тръпчивия ликьор, се отвориха за езика му и той се втурна да изследва влажните ъгълчета и нежната кожа. На свой ред тя също проникна в меката вътрешност на устата му, плъзна се по твърдите плочици на зъбите и копринения свод на небцето и започна сладостна игра с езика му.

Лизет беше толкова неопитна… бърза и плаха като сърна. Езичето й се стрелкаше напред, кръжеше като на игра около езика му. Дъхът й идваше на тласъци и тя се вкопчи в него като удавница. Отдаването й го трогна и в същото време го възбуди до полуда. Пръстите му се плъзнаха по контурите на гърба и се впиха в тънката талия. Дланите триеха твърдата й плът и копнежът и желанието в сърцето му пламтяха все по-силно.

Той я искаше. Искаше да се потопи в най-дълбоката й тайна, да се изгуби във влажната й горещина. Да забрави света и хората. Лицето му пламтеше, тялото му беше твърдо и напрегнато, готово да проникне в нея като пружинираща, добре наточена рапира. Въпреки това успя да намери в главата си малък остатък от самообладание.

Отдели се от устните й, облегна глава на челото й и попита дрезгаво:

— Съзнаваш ли какво правиш? Сигурна ли си, че го искаш?

— Абсолютно сигурна — прошепна до брадичката му тя, целуна ъгълчетата на устата му и плъзна език по извития ръб на устните.

Но Сейд все още не беше уверен, че трябва да го направи. Плъзна пръсти по гръдния кош, напипа гърдите й и взе едната в ръката си. Разтри внимателно зърното и когато то се сви като пъпка, от гърлото му се изтръгна тих стон.

Лизет се притисна още по-силно до него, за да усети милувката му, и желанието му пламна с нова сила. Представи си как горещото, страстно тяло се извива под неговото и го умолява да я вземе изцяло — дори да е само този единствен път.

Наведе се към гърдите й и навлажни с уста тънката батиста на нощницата, докато сбръчканото кораловочервено зърно се появи под плата. Взе го в устата си, засмука го и започна нежно да го обработва с устни и зъби.

— Кажи ми, че трябва да престана — пошепна задъхано той. — Кажи го, преди да е станало твърде късно.

— Не мога — отговори тя и зарови пръсти в косата му. Кожата на главата му настръхна.

— Тогава по-късно ми прости, ако можеш.

С тези думи той забрави всяка сдържаност, отвори уста и засмука гърдата й. Тя нададе тих вик, дали от уплаха и болка, дали от благодарност и наслада — Сейд не знаеше, но и вече не го интересуваше особено. Съсредоточи вниманието си върху разкопчаването на малките перлени копченца на дълбоко деколтираната нощница. Разкопчаваше ги бавно и разголваше бялата, пулсираща кожа, сладките кълба, жадуващи за милувките му, плоския корем и блещукащия златночервен триъгълник.

Шепнейки заклинания и сладки думи, той изследваше разголеното й тяло със зъби, език и треперещи ръце. Свали нощницата, нетърпеливо смъкна ръкавите от раменете и захвърли дрехата на пода. Устата му се впи в крехката й талия, езикът му се втурна да изследва пъпа, носът и устата му се заровиха в крехката й женственост, чийто еротичен аромат го подлуди. Проникна с език във влажния отвор, ръцете му обхванаха стегнатото и дупе и го привлякоха към лицето му.

Лизет извика задавено и впи пръсти в раменете му. Краката й се разтрепериха и поддадоха. Сейд сложи една ръка зад коленете й, другата около талията, вдигна я и предпазливо я положи върху килима в средата на стаята. Съблече бельото й, после своето и отново й посвети цялото си внимание.

Лизет лежеше в златното сияние на свещта, заобиколена от пороя на блестящата си коса, разлян по красивата розова шарка на килима. Лентата, с която бе привързала косите си, се бе развързала и висеше на бузата й. Той я махна и тя вече лежеше пред него абсолютно разголена и открита, в безгранично отдаване. Едната й ръка почиваше върху талията, другата все още беше на рамото му. Тя го погледна и очите й потъмняха от полуприкриван, полунесъзнателен страх. Тялото й се предложи на погледа му — хълмчетата на гърдите, сочни като праскови, бедрата, гладки и леко разтворени в позата, в която я беше оставил.

Не биваше да забравя да диша дълбоко и равномерно, да потиска подавляващото, болезнено пулсиращо желание. Не можеше веднага да нахлуе в нея, не биваше… Там, където телата им се докосваха, усещаше гореща тежест, която пулсираше в ритъма на лудо биещото му сърце. Би било съвсем просто да я вземе и да преживее бурна радост… Но това означаваше бърз край на удоволствието и болка за нея. Нито тя, нито той не заслужаваха такова бързане. Тя трябваше да бъде готова за него.

Сейд взе панделката за коса и я плъзна по гърдите й, описа кръгове около зърната и отново се наслади на сладостта им. Устните и езикът му се посветиха на меките хълмчета, милваха ги и ги вкусваха навсякъде, сякаш искаха да съберат спомени за цял живот. Пръстите му се плъзнаха по нежните бузи, по устните, по крехката шия и спряха на мястото, където биеше сърцето й. Задъханото дишане на Лизет събуди струна в душата му, за чието съществуване не беше подозирал, и той се засмя тихо.

Бавно, съвсем бавно, описвайки кръгове и с множество извивки, той плъзна лентата надолу по тялото й, спря за малко в пъпа, после я изтегли по корема, който се движеше в ритъма на дишането й, и слезе още по-надолу, за да се мушне между краката й. Беше невероятно възбуждащо да види тази среща между коприна и сатен, между гладко и грапаво. Копринената лента влезе дълбоко в скритата влажна гънка и Лизет извика.

Тялото й беше в непрестанно движение. Пръстите й милваха косата му, раменете, плъзнаха се по мускулестите хълбоци и обхванаха пулсиращата му мъжественост. Сейд извика задавено и стисна зъби. Искаше тя да го желае също така горещо, както той нея. Искаше и тя да загуби ума си, да не знае какво прониква в нея — панделката, силните му пръсти или езикът му. Искаше да види насладата й.

И я усети, внезапна и опияняваща. Радостта плисна в тялото му като могъща вълна, когато върза панделката на бедрото й като влажен ластик на чорап и направи красива фльонга. Мушна един пръст под нея, дръпна я и символично я отвори за себе си. Вдигна се, застана над нея и бавно и внимателно проникна в утробата й. Горещата, влажна плът се сключи около него, Лизет се вкопчи в раменете му и извика името му.

Сега щеше да стане негова. Със силен тласък прониза тънката бариера. Лизет спря да диша, за секунда се скова, после се отпусна изцяло. Вдигна крака и той потъна в нея, усети пулсирането на плътта й и първите леки тръпки, които я приближаваха към екстаза.

И тогава дойде спасението, което с един удар запрати и двамата в небето на безграничната наслада и безмерното блаженство. Но Сейд все още не можеше да спре. Искаше да се наслади на отлитащото опиянение до последната секунда. Не искаше сливането им да свърши, искаше нещо отвъд обикновеното задоволяване, нещо, което все още му се изплъзваше.

Не успя да го постигне, затова с последен силен тласък се заби дълбоко в утробата й и замря. Гърдите му се вдигаха и спускаха мощно, очите му пареха от неизплакани сълзи. Най-сетне се отдели от нея, претърколи се настрана, прегърна я силно и се загледа в единствената догаряща свещ.

След малко стана, вдигна я на ръце и я отнесе на леглото. Отметна завивката, легна при нея и я взе още веднъж с бързи, опитни движения, защото просто не можа да устои. Този път, когато всичко свърши, затвори очи и се отдаде на съня.

Имаше чувството, че са минали само няколко минути, когато Лизет се раздвижи до него и се отдръпна. Ръката му веднага посегна към рамото й, за да я задържи.

— Пусни ме да си отида, моля те — пошепна несигурно тя.

— Какво има?

— Мястото ми не е тук. — Тя се изплъзна от ръцете му и стана от леглото. Вдигна нощницата си от пода и се опита да прикрие голотата си.

Сейд скочи така бързо от леглото, че течението угаси свещта на масичката.

— Защо? Какво е станало?

— Нищо не е наред. Всичко е така объркано… — Тя се отдръпна от него и прикри гърдите си с нощницата.

— Аз не смятам така. — В гласа му звънна гняв и следа от обида. Обхвана раменете й и се изуми от студенината им. С мъка потисна импулса да я притисне до себе си и да я стопли. А може би да стопли и двамата, защото в гърдите му се разпространяваше леден студ.

— Ти не разбираш — продължи тя и така силно тръсна глава, че косата се разпиля го гърдите й и погъделичка пръстите му.

— Тогава ми обясни.

Лизет застана с гръб към прозореца и го погледна отчаяно.

— Това беше грешка — пошепна безсилно тя. — Направих ужасна грешка.