Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (20)

20

Лизет отиваше сама при Анри Моасан. Първо, защото след ужасните събития миналата вечер Агата не се чувстваше добре, и второ, защото Лизет предпочиташе да се срещне със свекъра си на четири очи. Нещата, които възнамеряваше да каже на бащата на Йожен, не бяха предназначени за чужди уши. Беше забележително спокойна, почти примирена със съдбата. Да, сега беше самостоятелна жена, но все още беше подготвена да изпитва уважение към напредналата му възраст и да преживее отново страха, с който гневът му сковаваше цялото домакинство. Мосю Моасан сигурно щеше пак да се разгневи, но това вече нямаше значение.

В градския дом на семейство Моасан я посрещнаха като чужда, макар да го беше напуснала само преди няколко седмици. Струваше й се почти недействително, че се е озовала отново сред същите стени, които някога я задушаваха и копнееше да ги напусне. Беше й трудно да изкачи стълбите след икономката и да влезе в салона, но издържа, изпитанието с високо вдигната глава и без външен знак на потиснатост. Дължеше го на себе си.

Помолиха я да почака, докато уведомят господаря за посещението й. Докато се разхождаше по стаята, за пръв път й направи впечатление колко овехтели бяха килимите, колко изцапани тапицираните мебели, по които огънят в камината беше оставял саждените си следи през дългите зими. В сравнение с тази овехтялост новата й рокля за излизане от черна коприна с яка и маншети от скъпа дантела изглеждаше крещящо ярка и елегантна. Преди не забелязваше тези неща. Сигурно по време на брака си с Йожен и тя се бе занемарила, защото от страх пред гневното му неодобрение не смееше да си купи нищо ново.

Колко дълги часове бе прекарала тук с шев или книга и беше чакала завръщането на съпруга или свекъра си, които се занимаваха с важните си мъжки дела! Без да го съзнава, тя, се чувстваше безкрайно самотна. Странно, как нещата се развиваха така постепенно, че накрая ставаха съвсем нормални. Тук бе живяла като под проклятието на зъл магьосник, докато смъртта на Йожен развали магията.

Лизет чу шум и се обърна. Анри Моасан тъкмо бе влязъл в стаята и тя се запита дали наистина е бил зает или е искал да покаже, че посещението й не е важно за него. Наистина й се дощя да узнае това — не защото въпросът я вълнуваше, а защото отговорът щеше да й покаже какво е настроението му. Той спря, очевидно очаквайки тя да отиде при него, но Лизет не го направи, а просто зачака да я поздрави.

— Какво неочаквано удоволствие — изрече сухо Анри Моасан и най-сетне се приближи. — Не вярвах, че ще се осмелиш да дойдеш тук.

— Вие сам предложихте, ако си спомням добре.

— Възможно е. Седни.

Това беше по-скоро заповед, отколкото покана. Посочи й дивана, широк и нисък, за да има достатъчно място за полите на дамите. Така щеше да седи практически в краката му, затова Лизет отговори с твърд глас:

— Предпочитам да остана права. Няма да ви забавя много с онова, което имам да кажа.

— Не ме измъчвай.

Свекър й вече се чувстваше сигурен в победата. Нямаше смисъл да отлага повече часа на разплатата, затова навлажни устни и каза:

— Стигнах до заключение, че ви дължа известно… уважение.

— Очаквах го. След онова, което се случи миналата нощ…

— Не е чудно. Все пак ми дадохте да разбера какви ще са последствията за хората, които означават нещо за мен. Тъй като няма да понесе да се пролее още кръв, аз съм готова да се върна в къщата ви.

— Отлично — отвърна той и потърка ръце. Лизет потръпна от сухия, едва ли не пращящ шум. — Радвам се, че най-после се разбираме.

Устните му бяха червени и влажни, в очите му гореше безумен пламък. Лизет изпита ужас от тези признаци на триумф — а може би и на болестта, която бушуваше в душата му, но успя да скрие страха си.

— Предполагам, че вече сте доволен.

— Да, доволен съм. И ти също ще си доволна, кълна ти се. Ще забравим всичко грозно, станало между нас, и ще живеем заедно, сякаш Йожен още е сред нас. Ще бъде почти както някога, в кръга на семейството…

Лизет го погледна безизразно.

— Аз никога не съм била част от вашето семейство.

— Но аз те смятах за мое дете — настоя той. — Ти ми беше като дъщеря. Аз бях строг баща, който тайно обожава момичето си, затова ми беше невъзможно да ти позволя да си отидеш. Но сега отново ще заживеем приятно заедно.

Усърдието му беше почти трогателно. Наистина ли вярваше, че може да заличи от паметта й всичко, което й беше сторил? Ако да, значи изобщо не я познаваше.

— Още не сте чули условията ми.

— Не ставай глупава, малката ми. Какви условия би могло да има между нас? Не разбираш ли, че времето работи в наша полза? Ако побързаме, никой нищо няма да забележи.

— Да побързаме?

— Със завръщането ти, искам да кажа, и с променените отношения между нас. Ще заминем незабавно за Европа и ще останем там една или две години — така ще изглежда по-достоверно, не мислиш ли и ти? Наследникът ми трябва да се роди най-късно осемнадесет месеца след смъртта на Йожен. Така всички ще го смятат за негово дете.

Дете, родено след смъртта на Йожен…

Лизет настръхна. Надяваше се приказките му преди седмица да са били рожба на безумния му гняв. Тогава й беше невъзможно да помисли нещо друго.

— Значи наистина искате да създадете своя собствен внук — пошепна беззвучно тя.

— Това е мой дълг. Затова те приех като съпруга на сина си. Той знаеше какво беше най-силното ми желание, но не го изпълни. Даже си позволи да ме измами. Семейството означава всичко за мен. Семейството и името ми. Трябва да ги запазим. Моето родословно дърво трябва да продължи да съществува.

— Това е извратено.

— Това е наложително!

— Отначало искахте зестрата и богатството, наследено от мама. Смятам, че това ви е достатъчно и сега.

— Разбира се, твоето богатство ще ми принадлежи. Веднага ще го прехвърля на мое име. Но сега това не е най-важното. Моят син е мъртъв и без малкия трик, който съм измислил, името ми ще умре с него. Ти не успя да привържеш Йожен към себе си, да го отделиш от ирландската му курва. Но аз те намирам привлекателна и ще си послужа с теб, както ти обясних. Настоявам на това и ти няма да ми се противопоставиш, както направи синът ми.

Този човек беше напълно луд. Заедно с разума бе загубил и всякакво чувство за приличие. Лизет знаеше каква е причината, защото Йожен й бе казал истината. Мосю Моасан беше болен от срамна болест, която бе хванал в градските бордеи, и сега тя разрушаваше разума му. Бе заразил жена си и след Йожен тя не бе могла да му роди други деца. Накрая бе умряла от болестта и от позора. Болестта бе отнела на Моасан съпругата му, любовта на сина му и беше на път да унищожи разсъдъка му, но тя, Лизет, нямаше да стане негова жертва.

— Не — отговори просто тя.

Моасан направи крачка към нея.

— Никога вече да не съм чул тази дума от устата ти. Веднага я вземи обратно.

— Не, няма. Вие ми описахте представата си за бъдещето, но сега аз ще ви кажа какво ще се случи в действителност.

— Как смееш!

Смееше, защото бе разбрала, че може сама да определя живота си, стига само да го иска. Винаги го беше знаела, но сега — и това беше по-важно — го усещаше с цялото си същество.

Това е благодарение на Сейд, каза си Лизет. Той я бе взел под крилото си и под негова защита тя бе разцъфтяла като цвете под стъкло. Освен това беше разбрала как той е успял да излезе от мрачния трюм на затворническия кораб и да си изгради почтено съществуване единствено със силата на ума и на ръцете си. Щом той можеше да го направи, значи и тя, която имаше много повече благоприятни предпоставки, щеше да успее.

Вярно, тя нямаше да е свободна по начина, по който си го беше представяла. Но все пак щеше да води мирен, сигурен и почтен живот. Ако не успееше да постигне това, нямаше да й остане нищо.

— Мога, защото аз съм Лизет Хелен Сейн Моасан, дъщеря на майка си. И защото не съм идиотка — отговори тя с твърд глас. — Отказах да ви припиша богатството си, когато бях още младоженка, смятаща всички възрастни за искрени и всемогъщи. Защо си мислите, че ще го направя сега? Освен това вече знам какво може да се направи с пари. Искате ли да ви кажа?

— Глупостите ти не ме интересуват.

— Боя се, че ще се наложи да ги понасяте още малко. — Тя не беше мислила какво ще му каже, но сега думите потекоха като студена, пълноводна река. — Тази сутрин говорих със съдия Райнхард, бившия адвокат на мама. Той познава законите много добре. Благодарение на неговата помощ вече притежавам ипотеките на тази къща и на плантацията на семейство Моасан. Освен това изкупих всичките ви дългове, което означава, че притежавам дори мебелите тук и в плантацията, селскостопанските инструменти и всички роби. Разпоредих се всеки месец да получавате определена сума за издръжка, която ви дава възможност за някои скромни забавления, например една или две вечери с приятели в кафене или ресторант. Отсега ви заявявам, че няма да търпя хазартни игри или други изстъпления, а и няма да можете да си ги позволите. Многобройните ви кредитори са уведомени, че от днес нататък няма да плащам дълговете ви. Както виждате, вие сте зависим от мен и ще останете такъв до края на живота си.

— Невъзможно! — изграчи дрезгаво Моасан и отвори широко очи, сякаш бе видял призрак.

— Няма нищо невъзможно — отговори тя и продължи бързо: — Преди да получите от мен дори цент, трябва да подпишете клетвена декларация, че ще престанете да клеветите мосю О’Нийл и мен и да разпространявате лъжи за промените в живота ми и за привидната ми вина за смъртта на Йожен. Освен това за в бъдеще ще се откажете от всеки опит да нападате Агата или мосю О’Нийл, за да ме подчините на волята си. Нося необходимите документи.

Тя извади няколко листа от чантичката си и ги сложи на масата. Почака да види някаква реакция, но той продължаваше да я гледа с омраза, неспособен да каже и дума, затова продължи:

— Двамата ще живеем в тази къща, но в отделни крила. За да съм сигурна, че ще стоите далече от мен, ще назнача няколко яки телохранители. Ако се опитате да нарушите споразумението ни, ако приложите насилие или се опитате да ми създавате каквито и да било неприятности, както и ако болестта ви доведе дотам, че вече не сте способен да се държите нормално, моите телохранители ще ви отведат на тавана и ще стоите там, докато се вразумите. Или докато ви изнесат с краката напред.

Лизет свърши, но думите й още дълго отекваха между двамата. Тишината, която последва, се нарушаваше само от пъшкането на Моасан. Един или два пъти той отвори уста да заговори, но не успя.

— Мръсница — изграчи най-сетне.

— Вие ме принудихте.

— Не можеш да постъпваш така с мен!

Лизет сложи ръка на кръста си.

— На ваше място не бих казала нищо повече.

— Няма да успееш. Аз съм уважавана личност в града и принадлежа към висшето креолско общество.

— Да не мислите, че хората ще узнаят какво става тук? Някой ден ще чуят, че сте болен, че сте получили удар или сте се отровили от прекаляване с абсент. Повечето няма да се изненадат, защото поведението ви през последните седмици беше всичко друго, само не и нормално.

— Значи искаш къщата ми?

— Къщата е моя — поправи го твърдо тя. — Или ще си платите дълговете?

— Знаеш, че не мога.

— И какво тогава?

— Ти си мислиш, че имаш отговор за всичко, нали? — изфуча той. Лизет остана неподвижна, втренчила поглед в лицето му. — Мислиш си, че можеш да правиш, каквото ти се иска, да командваш в къщата ми, да заповядваш на слугите ми. Сигурно ще каниш тук скъпите си приятели, учителите по фехтовка, а онзи мосю О’Нийл ще чака послушно да чуе заповедите ти. Може би ще го отведеш в леглото, което споделяше със сина ми.

Лизет го удостои с ледена усмивка, макар че сърцето й се разкъсваше от болка.

— Какво правя, си е моя работа.

— Само че ще ти е трудно да го правиш с мъртъв мъж — изсъска Моасан със злобна, тържествуваща усмивка.

— Какво искате да кажете? — Лизет изведнъж изстина, нещо стегна сърцето й в железен пръстен и тя не беше в състояние дори да си поеме дъх.

— О’Нийл никога няма да омърси леглото, където някога е лежал синът ми, и никога няма да легне между белите ти бедра, снахичке. Точно в този миг твоят майстор на шпагата умира от пробождане в гърлото.

Ръката на Лизет неволно се стрелна към гърлото.

— Това е невъзможно! Сейд участва в турнир, а не в дуел!

— О, така ли? — Моасан се изсмя злобно. — Злополуки се случват твърде често, особено на такива турнири. Ти не си единствената, която кове планове, скъпа моя.

— Как… кой?

— Не ти трябва да знаеш! Междувременно работата е била свършена. Турнирът приключи. Каква трагедия! И колко неприятно за теб, защото ще си принудена да си потърсиш друг, който да ти помага да командваш тук — в моята къща.

Свекърът й изглеждаше толкова сигурен! Ако Сейд наистина беше мъртъв — но не, тя отказваше да повярва, преди да го е видяла със собствените си очи.

— Ако казвате истината, това би било извънредно тъжно. — Най-сетне Лизет намери сили да заговори. — Подкрепата на мосю О’Нийл ще ми липсва ужасно. Но за да наложа волята си в тази къща, нямам нужда от мъж. Ще се справя съвсем сама и никой няма да ме спре. Вие сте опасен за себе си и за другите. Затова ще се постарая да направя така, че никога вече да не причинявате вреда никому.

— И това го казва жената, виновна за смъртта на съпруга си!

— Аз не съм виновна — отговори тя с чист и ясен глас. — Вие убихте сина си с вашите претенции и изисквания, с вашата липса на разбиране. Вие го убихте, като разрушихте малкото убежище, в което се утешаваше за смъртта на майка си и за вашата лудост. Вие го убихте, като му отнехте жената, която обичаше. Убихте и детето му, вашия внук, последния от вашия род, като принудихте майка му да абортира. Казаха ми, че детето било момче.

Анри Моасан изохка задавено. Лицето му беше станало тъмночервено, около устата му се бе образувала бяла линия. После изведнъж се обърна и закрачи към писалището в ъгъла. Отвори с трясък едно чекмедже, извади нещо и се обърна отново към Лизет.

В ръката си стискаше пистолет и черното дуло беше насочено право към сърцето й. Ръката му трепереше от гняв, но се целеше доста точно.

— Значи нищо не може да те спре? — попита подигравателно той. — Наистина ли смяташ така? Какво значение има едно убийство повече или по-малко?

Той натисна спусъка и Лизет видя как от дулото излязоха огън и пушек. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръце, сякаш искаше да отрази куршума. Усети силен удар в дланта си и опакото на ръката й се удари в гърдите. Пръстите й изтръпнаха и станаха безчувствени, ръката се отпусна безсилно.

В следващия миг покрай нея профуча като оса дребна фигурка. Момче, чиито боси крака оставиха петна по килима.

— Не! — изкрещя обезумял детски глас. — Не мадам, не и моята мадам!

Скуиръл се хвърли върху Моасан, вкопчи се в краката му и заби зъби в прасеца през панталона. Моасан изрева изненадано и политна назад. Вдигна пистолета и удари момчето по главата. Ужасена, Лизет се втурна към тях и изпищя отчаяно.

Ударът не улучи. Появи се Фигаро, който бе следвал Скуиръл по петите. Със скок, който би направил чест на всичките му вълчи прадеди, кучето намери ръката на Моасан и я захапа, надавайки диво ръмжене. След него в салона влетя Сейд, хвана другата ръка на Моасан и я изви с такава сила на гърба, че той веднага изпусна пистолета. През това време Скуиръл удряше с юмруци по краката на Моасан и по мръсните му бузи се стичаха сълзи.

— Ти уби моята мадам… ти уби моята мадам! — плачеше той.

Сейд хвърли бърз поглед през рамо към Лизет и като видя кървавото петно на корсажа и, на лицето му се изписа безумно отчаяние. Блъсна Моасан и той се удари в близката маса. Вазата с палмови клонки падна на пода. Пълзейки, Моасан се спаси в съседната стая.

С няколко бързи крачки Сейд се озова пред Лизет. Издърпа окървавените й ръце от гърдите, толкова предпазливо, сякаш го беше страх да я докосне, и сложи ръка върху влажното яркочервено петно над сърцето.

— Само ръката ми е ранена — пошепна тя, трогната от дълбоката болка, която се четеше в синьо-зелените очи.

— Божичко — промълви той, наведе се над ръката й и целуна окървавените пръсти. После я заключи в обятията си. — Мислех, че съм те изгубил.

Изведнъж салонът се изпълни с maitre darmes, които говореха един през друг. Някой вдигна Скуиръл, успокои го и го прегледа за наранявания. Когато се разбра, че му няма нищо, мъжете разрошиха косата му и го поздравиха за смелостта, сякаш се бе хвърлил срещу разярен лъв. Лизет ги гледаше като през мъгла, учудена и зарадвана и с такова усещане за сигурност, сякаш никога не се беше съмнявала, че ще й се притекат на помощ. Виеше й се свят, но се чувстваше уютно в силните ръце, които я държаха. Изразителната брадичка на Сейд беше толкова близо, че ако ръцете й се подчиняваха, непременно щеше да попила наболата брада по бузата му. Той беше без жакет. Кръвта й оставяше червени следи по белия лен на ризата му, но това явно не го тревожеше. Изведнъж Лизет се почувства като упоена от кръвта и миризмата, която тя разпространяваше.

— Внимавай, Сейд — проговори предупредително Никола. — Мадам Моасан ей сега ще припадне.

Сейд моментално я вдигна на ръце, отнесе я до дивана и нежно я положи върху копринената дамаска. Сложи възглавница под главата й и нареди тихо:

— Извикайте лекар! Веднага!

В същия момент отекна изстрел. Лизет почти не чу виковете на мъжете, нито тичането им по къщата. Накрая се появи Рио с думите:

— Моасан! Застрелял се е в главата.

— Мъртъв ли е? — попита делово Сейд, докато превързваше ранената ръка на Лизет с кърпичката си.

— Мъртъв.

— Много добре — каза Сейд.

Лизет въздъхна и затвори очи. Въпреки болките се чувстваше сигурна, като у дома си, поне в този кратък, бегъл миг.

Само че мигът отмина много бързо. Доктор Лабатут почисти и превърза раната, качиха я в набързо повикания наемен файтон и я откараха в къщата й. Там ги посрещна Агата с отчаяни викове и самообвинения. Изкъпаха я, направиха нова превръзка, приготвиха й напитка с лауданум и най-сетне я сложиха в леглото. Лизет напразно се съпротивляваше срещу грубата процедура, но лекарят й заяви, че е в шок и трябва да се наспи. Куршумът пробил костта и разкъсал няколко нерви, обясни Лабатут. Това щяло да се оправи и тя отново щяла да си служи с ръката, но щял да й остане белег и понякога усещане за скованост. За да не се притеснява, можела да крие белега под ръкавиците.

След като се убедиха, че всичко е наред, Сейд и другарите му напуснаха стаята й. Лизет чу как излязоха, но не беше в състояние да ги спре. Когато най-сетне остана сама, тя лежа дълго неподвижна, загледана в балдахина на леглото. Съзнаваше, че напрежението отслабва, но не можеше да спре сълзите, които течаха по бузите й и оставяха влажни следи в косата.

 

 

В един топъл, слънчев ден след една седмица, когато от вътрешните дворове се носеше аромат на божури и цъфнали дървета, Лизет излезе от дома си и с енергична крачка се запъти към Рю Роял в посока Пасаж дьо ла Бурсе, улицата на учителите по фехтовка. След нея подтичваше Агата, но тихите и протести оставаха нечути. Двете трябваше непрестанно да избягват товарните коли, които докарваха дървен материал за строежа на новия хотел „Сей Луи“.

През цялата седмица ранената млада дама, облечена в скромно неглиже, бе седяла в салона си и бе очаквала приятелите й да я посетят, но напразно. Само Селин и Рио, граф и графиня Лерида, бяха минали да се сбогуват на път за кораба, който щеше да ги отведе в Испания. Дени Вилие направи кратко посещение, придружен от приятелите си Иполит и Арман, и с дълбок поклон й връчи стихотворение със заглавие „Смелата лейди“, което по много причини я трогна до сълзи. Морел й изпрати теменужки и захаросани розови листенца, нови книги от книжарницата на Фермо и кутия бонбони. После се появи и тя, за да разкаже най-новите градски клюки.

И това беше всичко.

Морел описа двадесетте дуела, които се състояли след края на турнира, съобщи кой е загубил и кой е спечелил, кой е бил ранен и колко нови гроба с надпис „Той умря за своята чест“ са се появили в градското гробище. Най-кървава била срещата между учителите по фехтовка Тимкор и Пулага. Френският кавалерийски офицер бил толкова бесен, че насякъл Пулага на парчета, и сега всички се отнасяли враждебно към него.

Накрая Морел разказа за скандала, който засегна Лизет особено болезнено и я тласна към днешната й решителна постъпка: да не чака повече посетители в своя салон, а да отиде там, където трябваше.

Отначало беше обидена, че майсторите на шпагата са я оставили сама, но се опитваше да ги извини със заетостта им след турнира. Многото дуеланти сигурно искаха да се упражняват преди срещата, освен това турнирът със сигурност бе събудил в сърцата на младите мъже желание да овладеят благородното изкуство на фехтовката. После се опита да убеди сама себе си, че е по-добре да прекъсне контактите си с тези хора. Ала посещението на Морел й отвори очите и сега беше повече гневна, отколкото тъжна от изневярата на приятелите си.

Но това не беше всичко. Тя бе изпратила на Сейд писъмце с молба да отиде при нея и той не бе отговорил.

Това беше върхът.

Лизет нарочно избра ден, в който студиото на Сейд беше отворено. Прозорците на първия етаж, където се намираха площадките за фехтовка, бяха отворени и свежият въздух проникваше безпрепятствено в залата. Глъчката от мъжки гласове, от време на време прекъсвана от гръмки указания, идваше от дузина други фехтовални салони и изпълваше пешеходната алея, засенчена от аркади. По балконите стояха мъже, пиеха вино и изпращаха дима от пурите си към ясносиньото небе. Като видяха Лизет и Агата, всички млъкнаха изумено.

— Зяпат ни — пошепна нервно Агата. — Какво ти казах?

— От зяпане не боли. — Устремила поглед право напред, Лизет продължи пътя си. — Но ако толкова ти пречи, можеш да се върнеш.

— Наистина ли мислиш, че бих могла да го направя? Сигурна съм, че половината мъже по балконите ни смятат за непочтени жени.

— Въобще не ме интересува. В града отдавна се говори, че си позволявам твърде много.

— И ти не преставаш да им го напомняш. Моля те, Лизет, пиши още веднъж на мосю О’Нийл. Този път непременно ще дойде.

— Не мога да разчитам на писма. И не искам.

— Ей сега ще се развикат. Ами ако видим господа по ризи?

— Не виждам какво толкова лошо има в тази гледка.

— Моля те, Лизет!

— Освен това ти самата си запленена от един майстор на шпагата. Не ми разправяй, че няма да се оглеждаш на всички страни с надеждата да го зърнеш без жакет.

Агата се направи, че не вижда дяволития поглед, с който бе придружена последната забележка, и стисна здраво устни, за да скрие усмивката си. Лизет бе намерила най-добрия начин, за да я накара да замълчи.

Не им се случи нищо лошо. Естествено, и двете усещаха все по-силно облака от неодобрение и неловкост, който придружаваше крачките им, затова Лизет се зарадва, когато най-сетне се скриха от десетките погледи и изчезнаха във входа към студиото на Сейд.

Посрещна ги слуга, който очевидно беше подготвен за идването им. Той се опита да им попречи да се качат по стълбата, но отстъпи пред нарастващото нетърпение на Лизет и ги отведе в една малка приемна. Прибра набързо струпаните там жакети и бастуни и ги помоли да почакат. Много скоро по дървения под прозвучаха бързи стъпки и вратата се отвори с трясък.

— Май сдържаността е чужда дума за вас?

С тези думи в стаята влезе Сейд. Затвори грижливо вратата зад гърба си, свали предпазната маска, хвърли шпагата на най-близкия стол и нетърпеливо смъкна защитното облекло. В този топъл ден не носеше нито жакет, нито шалче и изглеждаше неустоимо мъжествен. Раменете му изпълваха рамката на вратата, кожата му блестеше от пот, мускулестите ръце под навитите ръкави бяха обрасли с тъмни косъмчета. Огледа се търсещо за жакета си, но като не го откри никъде, се обърна към Лизет и впи гневен поглед в лицето й. Тя го гледаше, сякаш бе загубила ума и дума.

— Точно това й казвах — обади се Агата, — но тя не пожела да ме чуе. Може би вие ще имате повече късмет.

Лизет се овладя и упорито вирна брадичка.

— Каква полза от моята сдържаност? Искам да ви видя, а вие не идвате при мен. Ако присъствието ми ви поставя в неловко положение, вината не е моя, а ваша.

— Вашето присъствие не ме поставя в неловко положение, а ме гневи. Не разбирате ли, че стоях далеч заради вас?

— Разбирам. Но може би трябваше първо да се запитате дали това отговаря на желанието ми.

— Как да не го желаете? Вече нямате нужда от закрилник и общуването с мен може само да ви навреди.

— Лъжете се, мосю. Но ако наистина държите да проявите деликатност, можете поне да попитате свободна ли е ръката ми.

— В момента не желая да бъда деликатен, както и вие не желаете да проявите дискретност. — Сейд помълча малко и попита: — Как е ръката ви?

— Отлично. И след като сме почнали да си разменяме учтивости, позволете да ви поздравя за победата в турнира. Не знам защо трябваше да узная за това от чужди хора, но въпреки това се радвам за вас.

— Тя няма значение — отвърна сковано Сейд.

— Като виждам колко народ има днес в студиото ви, не мога да си представя, че не е важна.

— Затова и много хора ще клюкарстват за идването ви тук.

— Точно затова дойдох. Нали знаете, че споменават имената ни във връзка с тежки обвинения?

— Да.

— Какво според вас трябва да направим? Моля ви, не ми казвайте, че ще извикате клеветниците на дуел. Двамата имаме достатъчно белези. Освен това така само ще налеем вода в мелниците на онези, които твърдят, че сме били в заговор и сме убили свекър ми, както преди това сме направили с мъжа ми.

Сейд направи рязък жест, за да я спре.

— Само идиоти и клюкари говорят такива неща.

— В града има цял куп такива — отговори е усмивка тя.

Сейд въздъхна подигравателно и в същото време примирено и направи няколко крачки по стаята.

— Е, какво предлагате?

— Да се постараете малко, за да не ме загубите — отговори тихо тя и замълча. С тези думи, същите, които той бе произнесъл в онзи ужасен ден преди една седмица и които имаха такава тежест, тя заложи всичко на една карта. Но не се поколеба, защото нямаше друг изход.

— Какво означава това? — Тъмна червенина заля лицето му, но очите му не издадоха нищо. Сякаш никога не беше говорил за загуба.

Лизет прокара език по сухите си устни, не можейки да реши какво да каже. Ами ако той я отблъсне? Ами ако й се изсмее или й предложи не толкова почтена връзка, колкото искаше тя? Но какво значение имаше? Само Агата щеше да ги чуе, а тя стоеше с гръб към тях и гледаше навън.

— Можете да се ожените за мен.

Сейд стисна здраво устни и Лизет се уплаши от бялата линия около устата му.

— Отивате твърде далеч, макар да разбирам, че си търсите постоянен закрилник.

— За какво ми е? Нали вече съм отишла твърде далеч.

— Имате предвид любовното питие?

Лицето й се обля в пареща червенина.

— Нима не разбрахте, че не го изпих?

Лизет примигна изненадано.

— Но… не може да не сте го изпили, защото… след това… ние…

— Онова, което се случи — прекъсна я с твърд глас той, — нямаше нищо общо с любовни питиета, закрилнически дълг или разумни обяснения. Аз те желаех, това беше всичко.

— Ти… ме желаеше?

— Да. Желая те и сега и ще те желая до края на живота си. Аз копнея за теб, Лизет Моасан, както прегладнелият копнее за храна, както светецът копнее за мъченичество или рицарят — за светия граал. Любих те, защото исках да разбереш какво е любовта и защото бях сигурен, че и ти ме искаш.

Лизет поклати глава. Все още не можеше да повярва.

— Ами ликьорът с любовното питие?

— Изсипах го в един плювалник, любов моя. Никой не ме видя.

Той я бе нарекъл „любов моя“! Това беше повече от признание. Той заслужаваше същата откровеност. Трябваше да събере още малко смелост.

— Още преди много време реших да избера теб — започна тя най-сетне с пресекващ глас.

— Да избереш мен?

Лизет сведе глава, за да избегне погледа му.

— Да, точно така, от благодарност, че ме спаси от брак, който беше чисто лицемерие и се бе превърнал в заплаха. И защото ти се възхищавах, и защото… ами защото те видях на улицата и оттогава не можех да спя от копнеж.

— Помня как ми каза, че искаш да разделиш богатството си с мен.

— Няма ли най-после да забравиш парите? Те нямат значение и никога не са имали. Те са само предлог.

— Предлог?

— За да запазя лицето си. За да не издам как съм те излъгала.

— Мисля, че е крайно време да ми обясниш — помоли Сейд.

Ударите на сърцето отекваха оглушително в главата й и тя не беше в състояние да разсъждава ясно. Виждаше само разрешената му коса, широките рамене под ризата, тесния панталон, напъхан в ботушите, цялата великолепна фигура, която се предлагаше на погледа й. Но трябваше да намери правилните думи, за да го убеди.

— Трябва да призная, че поведението ми беше безсрамно — продължи тя, макар че гласът заплашваше да й изневери. — Облякох най-красивата си нощница, наметнах дебел халат и взех мъничко лауданум, за да се усеща по дъха ми. Измъкнах се тайно от къщата и отидох на гробището. Чаках те толкова дълго, че ми се стори цяла вечност. Когато най-сетне чух стъпките ти, свалих халата, легнах на гроба на Йожен и зачаках да ме намериш.

Агата шумно пое въздух, иначе никакъв звук не наруши тишината. Сейд стоеше абсолютно неподвижен, лицето му не издаваше нищо. Лизет търсеше трескаво обяснения, причини, извинения, но не й хрумна нищо, което да добави към признанието.

Най-сетне Сейд се раздвижи и плъзна ръка по лицето й.

— Значи Моасан не те е преследвал, за да се добере до парите ти? Не те е затварял и обиждал?

— О, разбира се, че го правеше. Веднъж, когато ме затвори и аз се развиках за помощ, се уплаши, че гостите ще ме чуят, и ми даде лауданум. Но не стигна дотам да ме хвърли на гроба на сина си, за да умра. Не би направил подобно нещо, защото целият град щеше да узнае колко лошо се е отнасял с мен и нямаше да му дадат парите ми.

— Значи не е било по волята на съдбата, че те намерих на гроба?

— Много хора знаеха, че често минаваш нощем през гробището и покрай гроба на Йожен. Разказаха ми го, защото това засягаше мъжа ми. Платих на един слуга да те наблюдава и да разбере коя нощ ще минеш отново през гробището. Когато ме намери, умирах от студ, но нямах никакво намерение да умра.

— И когато те целунах…

Лицето й пламна още по-силно.

— Бях толкова слисана, че едва не развалих всичко.

— Божичко, на каква опасност си се изложила! — Сейд зави пръсти в косата си. — Ами ако беше минал някой друг? Някой мъж без моите скрупули?

— Знаех, че ще дойдеш ти и никой друг. Знаех какъв човек си. Нямаше опасност.

— Значи наистина си го направила — пошепна той като на себе си. — Чакала си ме…

— Да. И съм готова пак да го направя.

Сейд вдигна глава, погледна я с присвити очи и сложи ръце на хълбоците си.

— Наистина имаш нужда от съпруг. От мъж със здрава ръка.

Лизет изненадано вдигна вежди.

— Не ми трябва какъв да е съпруг. Не искам някой надут пуяк от френския двор, нито красавец от Ню Орлиънс, даже да е изискан креолски джентълмен.

— Не говоря за такива мъже — изрече натъртено той и направи крачка към нея.

— Не държа непременно да е уважавана личност в града — продължи Лизет и направи крачка назад. — Предпочитам мъж, който да не се притеснява от клюките на креолското общество и да не побледнява от ужас, когато направя нещо наопаки.

— Значи имаш нужда от бивш затворник, особено след като наскоро беше така добра да ми обясниш, че в тази страна няма значение какво е миналото на мъжа, стига бъдещето да лежи в собствените му ръце.

Сърцето на Лизет биеше все по-силно и тя успя да каже само:

— Да, вярно е.

— Мисля, че идеята ти не е лоша. След като ти самата искаш да стоиш далеч от обществото…

— Аз… имам нужда от мъж, който да разбира от селско стопанство. Заедно с имотите на Моасан наследих и ипотеките му. Има една плантация, която е много занемарена и е необходим човек с обширни познания, който освен това да работи здраво.

— Да работи здраво, значи? Разбирам.

— Освен това ми трябва човек, който да умее да си служи с шпагата — продължи тя и отново вирна брадичка. — Искам най-добрия майстор по фехтовка, който да накара клюкарите да замлъкнат и да ги убеди, че не е особено умно да говорят зад гърба ми.

Сейд се ухили широко.

— В момента аз съм най-добрият града. Като ме видят, мъжете се разтреперват и се спъват в собствените си крака, само за да не ми се изпречат на пътя.

Лизет се разтрепери. Отстъпвайки, беше залепила гръб о стената. Изправи се гордо и заключи:

— Не искам непременно да е скромен.

— Вече го запомних. — Сейд улови предпазливо ранената й ръка и докосна превръзката с устни, както някога тя бе докоснала белезите на ръцете му. — Аз също смятам, че двамата получихме достатъчно белези. Сигурна ли си, че моите няма да те притесняват?

— Те са част от теб, от момчето, което си бил, и от мъжа, който си станал. Те са знак за нещата, в които вярваш, за които се застъпваш с живота си. Според мен тези белези ти правят чест.

— Чест — повтори той, взе и другата й ръка, вдигна двете над главата й и притисна тялото си към нейното. — И какво още?

Погледите им се срещнаха и докато го гледаше умолително, тя видя в очите му ранимостта, която се криеше под силата му. Скрита от всички останали, но не и от нея.

— Любов — пошепна тя задъхано. — Искам да ме обичаш.

— Обичам те! От мига, в който те видях да лежиш на гроба като студен ангел. И ще те обичам цял живот, до последния си дъх — отговори той с несигурен глас. — Ти си наградата, за която съм се борил, единствената, която има значение за мен. По-голяма от всички майсторски титли, по-златна от богатството, по-сладка от най-сладката победа. Аз съм твой, докато ме искаш — и ще бъда всичко, което поискаш: приятел, любовник, съпруг…

— Maitre — пошепна тя и му предложи устните си. — Ти си моят любим майстор на шпагата.