Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (2)

2

— Да ви закрилям?

Гласът на Сейд О’Нийл прозвуча безизразно. Лизет не можеше да му се сърди. Идеята да се обърне за помощ към ирландския учител по фехтовка беше зашеметяваща и за самата нея. Беше й хрумнала преди няколко дни, докато слушаше горчивите оплаквания на свекър си, че този мъж е непобедим. Но междувременно беше свикнала с тази мисъл.

— Ако нямате нищо против — потвърди тя учтиво, докато сърцето й биеше с такава сила, че направо й се завиваше свят.

— Какво по-точно желаете?

— Нищо, което би ви създало особени проблеми. Просто си мислех… искам да кажа… първо трябва да ми намерите квартира.

— Надявам се, не намеквате, че искате да се настаните при мен?

— О, не, мосю! — Кръвта нахлу в бузите й. В същия момент забеляза, че френският език на джентълмена, дори когато гласът му преливаше от ирония, има мелодично звучене, което издаваше произхода му.

— Точно така — кимна мрачно той. — Мога да си представя, че търсите почтен дом. И внушителен.

— О, мисля, че този въпрос ще се реши с лекота. — Погледнат отблизо, той изглеждаше спокоен и решителен. Със сигурност щеше да се справи с всичките й проблеми. Беше по-едър и по-силен, отколкото бе очаквала, и като цяло по-впечатляващ. Тенът му не беше маслинен като на мъжете, които познаваше, а показваше здравата бронзовина на човек, който не се съобразява с обществените изисквания, според които един джентълмен в никакъв случай не бива да събужда впечатлението, че е работил на открито. Имаше класически прав нос, ъгловата брадичка и ясно очертана уста, чиито извити ъгли му придаваха леко развеселен израз. Гъсти прави вежди и тъмни мигли обрамчваха очите му, които под трепкащата светлина на свещите в разкошния свещник изглеждаха сини и дълбоки като Мексиканския залив. Тези очи свидетелстваха за остър ум и интелигентност и тя се уплаши, че той ще разкрие отчаяната й хитрост със същата лекота, с която съумяваше да я извади от равновесие.

Този мъж, този майстор на шпагата я бе целунал. Нежният, романтичен жест, с който бе притиснал устни към нейните, я бе накарал да дойде на себе си. Споменът за целувката я разтрепери. По тялото й премина гореща вълна и устните й се стоплиха. Това я наведе на мисълта, че той съвсем не е толкова безчувствен, колкото се представя. Значи можеше да се надява.

— А после, когато се настаните някъде?

— Тогава искам да се погрижите да не ми се случи нещо лошо.

— Значи ви е необходима лична охрана.

— В известен смисъл — отговори тя. Полагаше мъчителни усилия думите й да иззвучат колкото се може по-нормално.

— А какво ще стане с доброто ви име? — попита той. — Само преди няколко часа ми обясниха, че с моето присъствие ви излагам на опасност.

— Докато не ме заплашва опасност, никой няма да узнае, че ми помагате. Естествено, не очаквам постоянно да обикаляте около квартирата ми.

— С други думи — заяви провлечено той — не искате никой да знае за познанството ни.

Лицето й пламна.

— Не исках да ви засегна. Мислех само за вашето удобство. И… да, мислех и за приличието.

— Естествено. — Устните му се накъдриха в лека усмивка, преди да продължи: — Вие имате дом. Живеете при семейството на съпруга си. Какво ви тласка към такава опасна крачка?

— Много неща, които няма защо да ви интересуват, мосю О’Нийл.

— Значи искате от мен да ви закрилям, без да знам каква опасност ви заплашва?

— Не съм сигурна, че опасността ще продължи да ме заплашва, когато заживея сама — заяви тя и се надигна, сякаш искаше да се подготви за предстоящия отказ. — Вече не съм младо момиче и имам достатъчно средства да водя собствено домакинство. Защо да не постъпя като мадам Ерио и да стана независима?

— Мадам Ерио е най-малко десет години по-възрастна от вас и има богат житейски опит. Освен това до миналата зима тук живееше възрастната й братовчедка и това допринесе съществено за запазването на доброто й име.

— Спътницата не е компаньонка — възрази почти сърдито Лизет. — А що се отнася до останалото, аз също ще остарея и ще събера житейски опит.

— Но може би това ще стане едва след като сте направили голямата глупост и доброто общество ви е отблъснало.

— Как можахте да кажете подобно нещо! Аз не съм лекомислена.

— Трудно ми е да го повярвам, след като молите някакви си мъже да се грижат за вас.

— Аз помолих само един мъж и го избрах много грижливо. — Тя се надигна още и завивката се свлече от гърдите й.

Лицето му остана безизразно.

— И този мъж съм аз?

— Да, вие сте — или поне бяхте, преди да се покажете така неуслужлив.

Сейд рязко й обърна гръб и полите на сюртука му се развяха. Лизет втренчи поглед в гърба му. Широки рамене, тясна талия, гарвановочерна коса, подстригана по-късо, отколкото изискваше модата, естествено къдрава. Дълги крака, които изглеждаха още по-дълги, защото панталонът беше силно опънат, и излъскани полуботуши. В тялото й пламнаха чувства, които й напомниха, че е жена. Внезапно се сети, че само те двамата бяха будни в спящата къща и че тя не знаеше почти нищо за този мъж — само слухове. Ръцете й овлажняха и тя ги изтри скрито в завивката.

— Невъзможно е — проговори Сейд О’Нийл, без да се обърне. — Трябва да разберете.

— Нищо не разбирам. Вие ме докарахте до това положение. Длъжен сте да ме измъкнете от него.

— Длъжен ли съм? — попита той с измамно мек глас и се обърна отново към нея. — Редно е да ми обясните защо смятате така.

Мъжествената и не безопасна сила, която се излъчваше от него, завладя Лизет. Сърцето й биеше до пръсване.

— Исках да кажа само, че след като ми отнехте мъжа…

— „Отнехте“? Доста странна дума в тази връзка…

— Нима бихте предпочели да кажа „убихте“? — Очите му се присвиха и Лизет продължи бързо: — Не, моля ви. Знам, че сте имали пълното право да го извикате на дуел. Освен това и вие можехте да загубите живота си. Но след смъртта на Йожен станах изцяло зависима от свекър си и за това сте отговорен вие.

— Да, добре, признавам. А после?

Лизет отново извърна очи.

— Почти не смея да го произнеса. Звучи така…

— Как? Детински?

— Безумно. Звучи безумно и никой няма да ми повярва.

— Пробвайте с мен — предложи с лека усмивка той.

Лизет захапа долната си устна и се взря право пред себе си. На стената насреща й висеше разпятие от слонова кост с реалистична фигура на Христос. Погледът й се плъзна по-нататък и откри тоалетна масичка, покрита с плат, параван от бамбук и голям гардероб с резбовани врати. Нищо от това не й помогна да измисли убедителен претекст.

— Аз мисля, по-точно, сигурна съм, че свекър ми полага всички усилия да ме докара до лудост. Или по-скоро да накара хората да повярват, че душевното ми състояние бързо се влошава и вече не съм в състояние да управлявам финансите си.

Когато Сейд не отговори, тя събра цялата си смелост и го погледна в лицето. Той я гледаше със смръщено чело.

— Нали ви казах, че не е за вярване — пошепна тя с пресекващ глас.

— Откъде се появиха тези обвинения?

— Той ми говори като на душевноболна и по два-три пъти на ден ме принуждава да пия някаква отвара, в която вероятно слага алкохол и успокоителни средства. Нерядко, когато има гости, ме заключва в стаята ми, за да не сляза в салона. Слугите ми разказаха, че извинил отсъствието ми пред гостите с пристъп на нервна слабост. Мога да ви уверя, че не страдам от нервна слабост. Не съм нервна, никога не съм била.

— А случилото се тази вечер — или по-скоро снощи, защото вече е почти утро… Значи не сте отишли на гроба, защото сте имали намерение да последвате съпруга си в смъртта?

— Не! — Самата представа я накара да потрепери.

— Как тогава се озовахте на гробището?

— Нямам представа. Дори не знаех, че сте ме намерили там. Разбрах го едва когато чух как мадам Ерио каза на доктор Лабатут.

— Значи не сте пили и лауданум?

— Разбира се, че не!

— Сигурна ли сте?

Тя го погледна възмутено.

— Разбира се, че съм сигурна! Знам, че не искам да умра.

— Какво пихте на вечеря? Вино? Кафе?

— И двете. Всички правим така, нали?

— Някое от питиетата имаше ли странен вкус?

— Не мога да кажа. За съжаление от известно време насам всяка храна и напитка имат вкуса на средствата, с които ме поят.

— Разбирам — пошепна замислено Сейд. — Вероятно е станало точно така.

— Значи ми вярвате? — Лизет едва се осмели да зададе този въпрос.

Той не отговори. Само я погледна със смущаваща настойчивост, после плъзна поглед към раменете и полуразголените й гърди. Като се погледна, тя установи, че нощницата на мадам Ерио се е опънала по тялото й и очертава прекалено ясно женските й закръглености. А зърната на гърдите й стърчаха така неприлично… За момент се запита как ли я виждаше Сейд. Повечето хора я смятаха за дребна, може би защото имаше крехки кости. Тя обаче беше сигурна, че е със среден ръст и прилична фигура. Може би бюстът й не беше толкова пищен, колкото изискваше последната мода, но изглеждаше добре. Тя се зави до брадичката и когато вдигна глава, видя, че Сейд О’Нийл е втренчил поглед в стената над леглото й.

— Това все още не обяснява как сте се озовали на гроба на мъжа си — рече той и тонът му беше корав и отблъскващ.

— Във всеки случай не в пристъп на меланхолия. Това е всичко, което мога да кажа.

— Ясно ли ви е, че можехте да умрете от свръхдоза или от белодробно възпаление, ако не се бях появил навреме?

— Значи трябва да ви бъда благодарна и да смятам, че всичко, което ми дължите, е уредено? — Тя го удостои с мрачен поглед. Аргументът му беше убедителен, колкото и да не й се искаше да го признае.

— Мисля, че има по-лоши неща от това да те тласнат към лудост…

— Прав сте — кимна тъжно тя и отново устреми поглед към разпятието. — Например да те отнесат на гробището и да те предоставят на съдбата ти.

— Да те отнесат — повтори той със задавен глас.

— След като нямам причини да ходя там, трябва да приема, че са ме отнесли.

Последва дълго мълчание. Докато чакаше отговора му, Лизет не смееше да диша. Големият часовник в коридора удари четири. Долу в двора, зад стъклената врата на балкона, запяха първите птички. Някъде изкукурига петел. Колко мирни шумове, съвсем различни от атмосферата в тази спалня…

Сейд О’Нийл й обърна гръб, зарови ръце в косата си, после разтри тила си.

— Би трябвало да сте наясно, че съм крайно неподходящ за мястото, което сте ми избрали.

— В обществено отношение — това ли имате предвид? В момента ми е все едно. Защото не се нуждая от постоянен придружител. По време на траура са разрешени съвсем скромни забавления.

— Траурът ви няма да трае вечно.

Много й се искаше да му признае, че сърцето й изобщо не тъгува. Но съзнаваше, че това ще прозвучи неестествено. Не можеше да му каже, че тъгува за мъжа си, колкото за най-обикновен познат.

— Смятам, че така наречената ви служба при мен няма да продължи дълго. Само докато всички се убедят, че съм напълно господарка на душевните си сили и не страдам от тайнствена болест.

— Дотогава може да минат месеци.

— По-скоро седмици — възрази тя, изпълнена с оптимизъм.

— Сигурно няма да ви хареса да живеете сама.

— Напротив. Убедена съм, че ще бъда много щастлива. Вие не знаете…

— Какво? Какво не знам? Към какво се стремите?

Лизет се поколеба за миг, после отговори решително:

— Искам да бъда свободна.

— Свободна? — Сейд отново смръщи чело.

— Да. Свободна да правя, каквото искам, без да се налага да обяснявам причините. Свободна да отида, където ми е приятно, без някой да ми иска сметка. Искам да бъда сама, напълно сама. Разберете, никога не съм била сама. Винаги имаше някой при мен. Гувернантката, майка ми, по-късно камериерката… накрая съпругът ми. Даже когато ме заключваха в спалнята, камериерката оставаше с мен.

— Невъзможно е да се изпълни такова желание — отговори спокойно Сейд. — Каквото и да правите, в света, в който живеем, жените се нуждаят от защита.

Тя втренчи поглед в невероятните му сини очи и не го отмести, макар че се разтрепери.

— Защитата е едно, потисничеството — съвсем друго. Затова се обърнах към вас.

— Най-добре ще е да си намерите нов съпруг. Това завинаги ще сложи край на амбициите на Моасан. — Сейд се облегна на рамката на прозореца, скръсти ръце под гърдите и зачака отговор.

— Не искам заместник на Йожен. Съпругът е последното, което искам.

— За момента.

— Завинаги.

— Вие сте млада и красива жена и със сигурност няма да останете сама — рече той с небрежно вдигане на раменете.

Значи я смяташе за красива? Странно, но това я зарадва.

— Всичко това е въпрос на далечното бъдеще. Сега говорим за настоящето.

— Естествено. Разбирам.

Не му повярва съвсем, но ако трябваше да се престори на тъгуваща вдовица, за да го накара да застане между нея и свекъра й, с готовност щеше да изиграе тази роля.

— Що се отнася до наемането на къща…

— По-късно — прекъсна я категорично той. — Достатъчно дълго ви оставих да говорите. Засега сте на сигурно място в тази къща. Позволете ми да помисля какво трябва да се направи. По-късно ще обсъдим подробностите.

Предложението беше разумно, но Лизет въпреки това се ядоса. Искаше веднага да уредят всичко, за да е сигурна, че е избягала от свекъра си. Все още не можеше да повярва, че е обърнала гръб на градския дом на семейство Моасан и на неговия господар — може би завинаги.

— Да, но…

— Трябва да си починете — прекъсна я той, отдели се от прозореца и се запъти към вратата. Движенията му се отличаваха с мъжествена грация, която показваше, че дългите часове упорити тренировки са направили тялото му гъвкаво и послушно на волята му. — Ще бъда наблизо, обещавам ви.

Очевидно трябваше да се задоволи с постигнатото. Вратата се затвори зад гърба му.

Странно, но Лизет изведнъж се почувства изтощена, сякаш само присъствието на ирландския maitre darmes й беше вдъхвало сили и решителност и когато я напусна, той отнесе със себе си и двете. Но все пак бе преодоляла първото препятствие на своя набързо съставен план. Имаше още препятствия, но трябваше да изчака решението на учителя по фехтовка.

Лизет вдигна ръка към устата, за да прикрие прозявката си, и учудено поклати глава. От доста време не беше спала, както трябва — след смъртта на Йожен почти не смееше да затвори очи. Даже когато свекърът й не я заключваше, тя спускаше резето отвътре и се барикадираше. Веднъж или два пъти някой бе натиснал бравата, за да влезе посред нощ в стаята й. Кой би се осмелил да направи подобно нещо, ако не мосю Моасан?

При спомена за онези нощи я побиха студени тръпки. Тук поне беше сигурна от натрапници. Докторът й бе казал, че действието на лауданума ще трае още известно време. Лизет затвори очи с намерението да подремне, докато навън стане светло.

Не знаеше колко време е минало, когато реалността излезе от упойващата мъгла и се върна в съзнанието й. Още в полусън чу гласовете, които отекваха в къщата. Един от тях, гневен мъжки глас, й причини болка и тя се събуди изведнъж.

Анри Моасан нахлу в стаята като торнадо, силно задъхан от изкачването на стълбата. Все още носеше шапката си и бастуна от абаносово дърво със сребърна дръжка — очевидно не бе пожелал да ги връчи на иконома. Беше облечен от главата до петите в черно, кадифената яка на финия вълнен жакет беше съвсем същата като жилетката. На верижката на часовника му бяха окачени мъртвешки череп с тракаща челюст и мъничка урна. Чертите на лицето му бяха скрити зад мустак и остра брадичка, сребърносиви като косата му. Изглеждаше добре, макар да беше прекалено загладен, и се държеше като мъж, който остарява с достойнство и напълно го осъзнава.

По вените на Лизет се разля страх като отрова. Без да бърза, тя седна в леглото. Тесните устни на Анри Моасан се опънаха във фалшива усмивка — заради мадам Ерио, която влезе след него. Ала очите му святкаха гневно, шията му бе почервеняла. Лизет бе виждала тези признаци достатъчно често и ги познаваше добре.

— Каква глупости си извършила пак, шери? — попита Моасан. — Просто не можах да повярвам, като получих вест от домакинята ти. Знам, в последно време беше доста объркана, но това поведение е наистина невероятно.

— Положението е наистина загадъчно — отговори Лизет с учудваща за самата нея твърдост. — Може би вие ще внесете малко светлина.

— Точно аз, който от няколко дни не съм разговарял с теб? Камериерката ти каза, че снощи си я изпратила да приготви питие срещу главоболие. Ала когато се върнала, заварила вратата на стаята ти заключена. Тя те е видяла последна.

Думите му звучаха разумно, но заклинателният им подтекст я разтърси до дън душа.

— Последното, което си спомням, е, че си легнах и зачаках завръщането й.

Анри Моасан мушна бастуна си под лявата мишница и хвана ръката й. Коравата му хватка, която за пред другите трябваше да изглежда утешителна, й причини болка.

— Може би си сомнамбул. Или главоболието напълно те е объркало. Колко затрогващо, че си поискала да отидеш при нашия скъп Йожен! Аз съм дълбоко развълнуван.

Лизет хвърли поглед към мадам Ерио, която също се бе приближила до леглото.

— Не, не беше така…

— Напротив, напротив — отвърна успокояващо той, сякаш говореше на дете. — Хайде да не говорим повече за това. Ела, дошъл съм с каретата, нося и достатъчно одеяла, за да ти е топло и удобно. Ще те отведа вкъщи, там ще се погрижат за теб и ще забравиш цялата история.

— Аз не желая да забравя, мосю! А и не бих могла. Тази нощ едва не умрях. Не искам това да се повтори.

— Да се повтори? Това е малко вероятно, но в крайна сметка зависи изцяло от теб, шери. Ти сама определяш съдбата си. За съжаление имаш безкрайно чувствителна душа.

Това беше намек за душевното й „умопомрачение“. Лизет не пропусна да го отбележи, видя и погледа, който Моасан размени с мадам Ерио, но пренебрегна и двете.

— Много съм ви благодарна, че се изразихте така ясно, мосю. След като съм господарка на себе си, значи имам право да ви съобщя, че съм решила да остана тук, докато си намеря подслон другаде. — Тя се обърна към Морел: — Естествено, само ако вие нямате нищо против да ми окажете гостоприемство, мадам.

— Разбира се, вие сте добре дошла в дома ми — отговори Морел и в красивите й тъмни очи светна леко безпокойство.

— Глупости! — прекъсна я мосю Моасан и стисна по-силно ръката на Лизет, сякаш искаше да я издърпа от леглото. — Твоето място е в къщата ми. Само там можем да се грижим за теб.

Лизет направи опит да изтръгне ръката си от болезнената хватка.

— Там не мога да живея спокойно. Затова предпочитам да имам свое домакинство.

— Как можа да го кажеш! Виждам, че жестокият удар на съдбата напълно е разрушил нервите ти. Какво ще си помисли мадам Ерио, като те слуша да говориш такива глупости?

Клатейки угрижено глава, Моасан се усмихна на домакинята и впи пръсти в плътта на Лизет. Като забеляза, че Морел се колебае, младата жена бе обзета от отчаяние. Погледна право в изразителните тъмни очи на жената насреща си и изрече умолително:

— Трябва да ми повярвате, мадам. Не съм пренапрегната. Наистина се нуждая от защита.

— Тъжна гледка, нали? — попита свекър й и вдигна рамене. — Ако знаете колко ме боли сърцето, че именно любовта й към сина ми причини всичко това… Ала няма да допусна някой друг да поеме тежката грижа за съпругата на сина ми. Не, не, нашата обща мъка слага отговорността за нея в моите ръце.

— Не бива да му вярвате! — пошепна отчаяно Лизет.

Домакинята изглеждаше нерешителна.

— Наистина изглеждате превъзбудена, шери, ако ми позволите да кажа.

— А вие как бихте се чувствали, ако някой иска да ви отвлече против волята ви?

— Стига толкова — заяви твърдо Моасан и се приготви да издърпа Лизет от леглото. — Да си вървим, преди да си изпаднала в истерия. Скоро ще кажеш, че съм искал да те отровя.

Лизет напрегна всичките си сили, изтръгна се от него и се вкопчи в таблата на леглото.

— Няма да тръгна с вас!

— Чухте ли какво ви казаха? Бъдете така любезен и пуснете дамата. Веднага.

Искането прозвуча кораво и режещо като острие на шпага. В спалнята влезе Сейд О’Нийл. В позата му нямаше нищо заплашително, но дори аурата, която го обграждаше, и шумоленето на дрехите му шепнеха за внезапна смърт.

Сърцето на Лизет направи огромен скок. Сейд О’Нийл бе дошъл точно навреме, за да я избави от бедата. Той щеше да бди над нея и да я защитава, както никой не беше правил от смъртта на майка й насам… Може би наистина беше намерила защитника, който щеше да й донесе свободата. Сърцето й се изпълни с изненада и благодарност.

— Вие? — Лицето на Моасан изрази смайване и неверие.

— Вие го казвате — отвърна Сейд и пристъпи към леглото.

Моасан моментално пусна Лизет. Обърна се рязко, измъкна абаносовия си бастун и го размаха като тояга срещу мъжа, който бе убил сина му.

— Какво правите тук? Не, не казвайте нищо. Трябваше веднага да се сетя кой е замесен в тази история.

— Мосю Моасан! — извика възмутено домакинята. — Мосю О’Нийл е тук защото именно той намери снаха ви на гробищата.

— Колко подходящо.

— По-скоро случайност — отвърна Сейд, — но добра.

— Вие май ме смятате за глупак? — Моасан размаха бастуна си пред лицето му. — Вие сте виновен за безумните идеи на Лизет, никой друг! Вие сте готов да направите всичко, за да отмъстите на семейството ми.

— Случайно се лъжете. Но ви уверявам, че се радвам да услужа на дамата.

— Мога да се обзаложа, че се радвате. Обзалагам се също, че знам каква ще е тази услуга.

— Забравяте се, мосю — укори го остро Сейд.

— И какво ще направите? Може би ще ме извикате на дуел, за да заколите и мен като сина ми? — Моасан се изсмя безрадостно. — Да знаете, че ще си изгорите пръстите. Всички ще разберат, че това е само евтин акт на отмъщение.

— Аз нямам спор с вас, мосю Моасан — отговори тихо Сейд.

— Но аз имам! — С тези думи Моасан направи скок към Сейд О’Нийл и вдигна бастуна си да го удари.

Сейд отскочи настрана, посегна светкавично към бастуна и го задържа. Моасан изръмжа разярено и раздруса ръката си. Бастунът се счупи с оглушително пращене. В ръката на Сейд остана празната тръба, докато в десницата на Моасан блесна стоманено острие.

— Внимание! — извика предупредително Лизет, но в същия миг разбра, че беше излишно. Сейд обърна половинката от бастуна, хвана го за дебелия край, приведе се и зачака атаката на противника си.

— Господа! — изпищя Морел Ерио. — Не можете да се биете! Не и в моята къща!

В отговор Моасан се изсмя грозно и веднага премина в атака.

Всички чуха остро изпращяване и стържене, когато Сейд парира удара на късото, святкащо острие и отново се отдръпна назад, подвижен като змия. Моасан направи крачка напред и отново започна да нанася удари.

Морел се хвърляше от едната стена към другата, за да не се изпречи на пътя на биещите се мъже. Накрая се скри зад леглото и се развика за иконома си Солон, за жандармите, за който и да е, само да спре този нечестен дуел. Лизет седеше като вкаменена в леглото и следеше двубоя със замряло сърце.

Много скоро разбра, че малката спалня ограничаваше подвижността на Сейд, но той притежаваше бързите рефлекси и гъвкавостта на професионалист, който всеки ден многократно избягва смъртоносната стомана. Моасан не успяваше да го улучи, въпреки че размахваше оръжието като камшик и острието му непрестанно се стрелкаше нагоре и надолу под светлината на утринното слънце. Лицето му стана на тъмночервени петна, дишането му — бързо и неравномерно. В очите му светеха омраза и жажда за кръв и той се хвърляше отново и отново срещу ирландеца, който се отбраняваше без никакви усилия.

После Сейд изведнъж спря. На фона на шум от чупещо се дърво той парира един особено опасен удар, след което завъртя счупената тръба така бързо и силно, че окото не можа да проследи движението. Проби защитата на Моасан и го принуди да вдигне ръка. Двамата противница застанаха лакът до лакът, нос до нос. В следващата секунда Сейд изби оръжието от десницата на Моасан и то падна със звън на пода. Едно светкавично движение — и Сейд вече бе опрял строшения край на тръбата в силно пулсиращата вена на шията на Моасан.

Шпагата, паднала от ръката на Моасан, се търкулна към високото легло. Лизет отметна завивката, скочи от леглото и клекна да я вземе. После бавно се надигна с шпагата в ръка.

В стаята се възцари тишина. Всички стояха неподвижно и се наблюдаваха взаимно. Секундите се точеха бавно.

Най-сетне Морел прекъсна мълчанието.

— Слава на бога! — извика тя и се обърна към вратата, където стоеше икономът. — Мосю Моасан трябва да ни напусне, Солон. Придружи го навън.

— Веднага, мадам. — Икономът излезе малко напред и спря в очакване, с ръка върху дръжката на бравата.

Свекърът на Лизет се отдели от Сейд и със силно дръпване изпъна жакета си. Само по блясъка в черните очи личеше колко дълбоко е унизен.

— Напускам ви с удоволствие, защото явно дойдох много късно и не успях да предпазя съпругата на скъпия ми син от собствената й лудост. Надявам се, че един ден няма да съжалява за днешното си решение. Предполагам, че е обмислила нещата много добре, като е повикала на помощ убиеца на собствения си съпруг. — Той се обърна директно към Лизет: — Вероятно няма да се изненадате да чуете, мадам, че от тази минута всяка връзка между нас е разрушена. Единственото ми желание в този момент е също така лесно да успея да предпазя семейството си от опасността да бъде окаляно от недостойни хора.

Той кимна на Морел и излезе от стаята, сякаш Сейд изобщо не съществуваше. Солон го последва бавно. Стъпките им се отдалечиха и най-сетне заглъхнаха.

— Мон шер — извика тихо мадам Ерио, втурна се към Сейд и улови ръката му, — нали си невредим? Онзи човек… не те ли рани?

— Нямам нито драскотина — отговори Сейд със сардонична усмивка.

— Този мъж е истински дявол! Как посмя да те нападне така коварно? През целия си живот не съм изпитвала такъв страх.

Лизет видя как Сейд погледна към нея, докато продължаваше да говори с Морел.

— Може би вече се убеди колко е важно да държиш гостенката си далеч от него. — Той освободи ръката си и направи няколко крачки към леглото. — Как сте? Всичко наред ли е?

— Напълно — отговори тя, но гласът й не звучеше така твърдо, както й се искаше, а шпагата в ръката й трепереше леко.

Сейд протегна ръка и й отне оръжието.

— Предлагам да се върнете в леглото и да хапнете нещо. Обед вече минава, а вие проспахте закуската.

Лизет нямаше представа колко е часът, не беше и гладна, но не искаше да спори с него. Затова се върна обратно в леглото и се отпусна на възглавниците.

— Ще се погрижа веднага да ви донесат малко бульон и топъл хляб — каза Морел и побърза да излезе.

Лизет промърмори някаква неразбрана благодарност и се взря за момент в неспокойните си ръце, преди да се приготви да заговори.

— Не — прекъсна я рязко Сейд. — Ако отново ще започнете да ми благодарите или да се извинявате, не го правете.

— Той можеше да ви убие. — Гърлото й бе пресъхнало и думите излизаха накъсано.

— Невъзможно. Не и с тази играчка. — Сейд хвърли късата шпага на масичката.

— Никога не съм помисляла, че може да се стигне дотам. Сега знам, че направих грешка, като ви въвлякох в тази работа. Повярвайте ми, нямах намерение да подклаждам омразата между вас и бащата на Йожен.

— Той ме мрази смъртоносно още от смъртта на съпруга ви. Надявам се, думите ви не означават, че искате да прекратите споразумението ни, нали?

— Мисля, че трябва. — Неспособна да го погледне, Лизет започна да мачка сатенената завивка.

— Ако зависи от мен, няма да го прекратим. Освен ако не изпитвате страх от мен — след онова, което се разигра в тази стая.

Лизет го изгледа унищожително.

— Как бих могла, след като всичко стана заради мен!

— Или се страхувате заради обвиненията на Моасан?

— Че сте ми помогнали поради някакви си тайнствени причини? Според мен го направи от чиста злоба.

— Без съмнение. Но се радвам безкрайно много да го чуя от вас. — Той сложи топлата си ръка върху неспокойните й пръсти и тя утихна. — Опитайте се малко да се отпуснете.

— Да — пошепна със замиращ глас Лизет, защото докосването му ускори пулса й и изпрати по тялото й горещи вълни.

— Днес ще ви потърся подходящ дом. Ще се видим утре рано сутринта. Сигурен съм, че тогава ще проведем дълъг разговор.

Сейд стисна бързо ръката й, кимна й и се обърна. След секунди вратата тихо се затвори зад гърба му.

Лизет остана да лежи тихо, почти без да диша. Той щеше да дойде отново. Двамата щяха да говорят. Той й бе обещал. Наистина щеше да бъде неин закрилник. Да й помага, когато има нужда от него, да я пази от бащата на Йожен. Само до преди няколко минути щеше да е луда от радост.

Само че допреди няколко минути не бе видяла как той гледа смъртта в очите и я побеждава, без да трепне. Не познаваше нито силата на личността му, нито твърдостта, която пазеше съкровената му същност като броня. Не знаеше каква смъртоносна мощ притежава, когато има в ръката си шпага. Даже насън не можеше да си представи какви тайни се криеха зад усмивката му, в блестящосинята пропаст на очите му, където святкаха зелени искри — като по морската повърхност при залез-слънце.

Не подозираше, че докосването му ще я кара да трепери. Че той ще я бележи със знака, с който дяволът бележеше жертвите си.

Може би си бе избрала неподходящ закрилник. От този момент нататък щеше да се моли на добрия бог ирландецът да не я поведе към гибел.