Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (14)

14

При тихото щракане на ключа Лизет вдигна глава. Като сърна, подушила опасност. Обърна се бързо и видя Сейд да върви към писалището й с тихата, гъвкава стъпка на хищник. През тънкия тюл, под който съпругът на Морел всяка вечер попълваше книгите на плантацията, тя забеляза решителния, бдителен израз на лицето му и дъхът й спря. В сърцето й нахлуха страхове и възбуда. Веднага разбра защо бе дошъл.

Да приеме предизвикателството й. Най-сетне.

Сърцето й биеше като лудо и мисълта за онова, което я очакваше, потече като огън през главата й. Бързо облиза устните си, задиша неравномерно, очите й неволно обходиха помещението в търсене на изход.

Не, не можеше да избяга. Бягството би било не само подло, но и би сложило край на всичките й планове. Значи трябваше да събере цялата си смелост, за да преживее следващите минути. Дали щеше да успее, засега беше под въпрос. Да помоли един от най-опасните мъже в Ню Орлиънс да спи с нея беше едно, да му се отдаде — съвсем друго. Но за какво беше дошла тук, ако не за да стане жена?

Предизвикателството бе дошло от нея, но времето и мястото бяха определени от Сейд и това променяше всичко. В известен смисъл тя бе изцяло зависима от волята и милостта му, а все още не можеше да си отговори на въпроса дали той я желае и способен ли е да бъде милостив.

Мрежата за москити висеше помежду им като защитна бариера. Беше неучтиво да остане скрита зад нея, но тя нямаше сили да излезе. Бе очаквала, че Сейд ще спре пред мрежата, но сбърка. Със сигурна ръка той разтвори двата края на тъканта и влезе под балдахина.

Лизет скочи уплашено, но веднага установи, че това беше грешка. Вместо да я гледа отвисоко, сега той беше само на няколко сантиметра насреща й — твърде близо в това затворено пространство. Зениците на впечатляващите морскосини очи бяха разширени и тя видя двойния образ на свещта. В следващия миг Сейд угаси пламъчето с бързо, уверено движение между палеца и показалеца си.

Когато отново се изправи, топлият му дъх помилва бузата й и в тялото й зазвъняха струни, за чието съществуване не беше подозирала. Миризмата на тютюн и бренди и топлият му мъжки аромат се смесиха с хладния нощен въздух и я замаяха. Без да съзнава какво прави, тя вдигна ръка и я положи върху сатенения ревер на жакета му. Не беше в състояние да каже дали иска да го отблъсне или да го приближи до себе си. Сейд поднесе пръстите й към устните си, сложи едната си ръка на рамото й, а другата уви около кръста й и я привлече към себе си.

Лизет потрепери и се събуди от транса си.

— Какво ще стане, ако някой се опита да влезе? Какво ще си помисли?

— Само, че вратата е била заключена нарочно. По-добре да се запита какво става вътре, отколкото да влезе и да ни види.

— Да, може би… — Думите й бяха само шепот.

— Да не би да си размислила? Кажи ми го сега, моля те. Да или не? Кажи ми, докато още имам сили да те пусна. Ако почакаш още само една секунда, ще бъде много късно.

— Още преди няколко дни беше много късно.

— Значи си съгласна с всичко, което ще се случи?

Тръпката, която премина по тялото й, се пренесе и в гласа.

— Да, искам го.

Сейд издиша шумно. Наведе се над нея и устните му спряха върху устата й, сякаш искаше да й даде последна възможност за отстъпление. Лизет плъзна ръка по ревера към шията му, зарови пръсти в копринените къдрави косъмчета на тила и с лек натиск му даде да разбере, че е готова да го приеме.

Меките, топли мъжки устни се плъзнаха по нейните, силата му я обгърна и я понесе незнайно накъде. Тя се олюля и се облегна на него. Копнееше да го усети, да го вкуси, да се остави изцяло на овладяната му сила. В гърдите й се надигна учудване, изпита едновременно неясна благодарност и чиста, преливаща радост. Искаше й се да се притисне по-силно до него, да се разтопи, да престане да съществува. Външните обстоятелства — дрехите, мястото, обществените правила за поведение — изведнъж станаха такова препятствие, че тя простена.

Сейд я притисна до себе си и натискът на устата му се засили, докато устните й се отвориха и посрещнаха с радост влизането на езика му. Той мина през всички гънки на устата й, изследва ги и ги вкуси, после започна сладостна игра с езика й. Лизет имаше чувството, че се усмихва, може би от удоволствие. След малко той се оттегли и това беше покана тя да направи същото с него.

Устата му беше сладка, по-опияняваща от най-силния ликьор. Лизет плъзна език по ръбовете на устните, усети наболата брадичка, наслади се на нежното им пулсиране. Сейд остана неподвижен. Колко трудно му беше да се сдържа издаваха стоманените мускули под ризата. Сърцето му биеше все по-силно. Лизет едва дишаше. Притисната до него, тя усещаше как се разтваря и потъва в огнен поток.

Сейд обхвана лицето й, помилва нежно бузите, сякаш искаше да запечата формата им, плъзна палец по скулите. Внимателно мушна пръсти в косите под високата фризура, като в същото време положи редица пърхащи целувки от ъглите на устата под брадичката, последва очертанията на челюстта и спря в чувствителната вдлъбнатинка зад ухото. После просто я задържа в ръцете си, скрил лице в косата й, и нежно я залюля като бебе.

Лизет знаеше, че Сейд О’Нийл е наистина maitre darmes, майстор в боравенето с оръжието, но досега нямаше представа, че той е чувствителен мъж, опитен в любовта и майстор на самообладанието.

Само че тя не искаше той да се владее така добре.

Чувстваше се объркана, че той реагира с такова внимание на знаците, които тя му дава, а сам почти не изпраща сигнали. Трябваше да знае дали и тя го възбужда така силно, както я възбуждаха близостта, силата и излъчването на мъжествеността му. Искаше и той да се остави на горещия поток на кръвта във вените си, да се поддаде на страстта, която бушуваше зад маската от самообладание, да се впусне заедно с нея в сладката, дива вихрушка на любовта. Беше прекрасно и вълнуващо да приема неговите уроци по любов, но и липсваше нещо решаващо. Каква полза да опознае тайните на сливането, ако в играта нямаше страст?

Лизет зашепна нещо неразбрано, притисна се още по-силно към него, усети финия сатен на жилетката и коравата гръд под нея. Когато мушна ръка под жилетката и докосна мускулите и прекрасната, топла, податлива плът, сърцето й преля от наслада. Колко прекрасно беше усещането за свобода, каква невероятна радост беше да знае, че никой не й забранява да бъде самата тя!

Надеждата й да го извади от равновесие бе разочарована. Той й позволи да го докосва, но сякаш не забелязваше, че ръката й върху копринената риза се плъзга към гърба и напипва играта на коравите мускули.

— Това ли е всичко? — пошепна раздразнено тя и облегна чело на ревера му. Пръстите я сърбяха да развърже изкусния възел на шалчето, което стягаше шията му, но успя да потисне това желание.

— Не.

Дрезгаво ли звучеше гласът му? Лизет не беше сигурна.

— Какво има още?

— Много. Това беше само началото — отговори той и сложи ръка на гърдите й. Усети твърдото зърно под копринения корсаж и започна да описва кръгове около него. — Това харесва ли ви?

— Много е… приятно.

— Само приятно ли? Нищо повече?

— Възбуждащо — призна тя. — Поне така смятам.

— И какво пречи на възбудата да се разрасне?

— Твърде много плат и… освен това трябва да знам, че и на вас ви харесва.

— Повярвайте, за мен не е наказание — отговори Сейд с кратък, дрезгав смях.

— Но не е и удоволствие.

— Защо мислите така?

— Защото изглеждате… незасегнат.

— Какво значи да ме засегне?

— Да ви възбуди, да концентрира вниманието… и чувствата ви.

— Вероятно намеквате, че не се задъхвам и не охкам?

Тонът на гласа му я направи още по-несигурна. Но вече не можеше да отстъпи.

— Да, нещо подобно. Няма ли да покажете поне малко чувство?

Сейд помълча малко. После ръката му я хвана за талията, вдигна я и я сложи на писалището. Намести се между разтворените й колене, разтвори ги още повече и мушна ръце под полите й.

— Това повече ли ви харесва? — попита той и горещият му дъх опари ухото й.

— Да… не… не знам. — Лизет полагаше отчаяни усилия да запази главата си ясна. — Зависи от това… какво ще се случи после.

Той прие думите й като подкана. И защо не? Какво друго можеха да означават? Вместо отговор смъкна деколтето на дълбоко изрязаната домашна рокля и устните му се плъзнаха по разголената й гърда.

Усещането беше подавляващо. Буря на чувствата, срещу която тя беше безсилна. Искаше да бъде безсилна. Като с магия Сейд откриваше най-чувствителните места по тялото й и докосванията му я разтреперваха от наслада. Все още се чувстваше обгърната и носена от силата му. Опитните му ръце будеха у нея неподозирани чувствени желания.

Но и той вече не беше нечувствителен към непохватните й нежности. Опитите й да му върне поне малко от усещанията, които той будеше у нея, дадоха желания резултат. Сърцето му биеше все по-бързо, кожата, дрехите, ръцете му излъчваха жива топлина. Неравномерното вдигане и спускане на гърдите му издаваше, че под тънката тюлена мрежа не му достига въздух.

И въпреки това, дори когато целуваше меко закръглените гърди и милваше с език чувствителните им зърна, които щръкнаха в очакване, в поведението му се усещаше известна сдържаност. Докато я целуваше, слагаше ръка на тила й, за да има тя опора, но не развали нито една от къдриците на сложната й фризура. Повдигна полите й внимателно, за да не ги смачка. Каквото и да правеше с нея, не скъса нито една дантела, нито един шнур. Дори ако беше от крехко стъкло, нямаше да се отнася към нея с повече внимание и деликатност.

Лизет закопня да му покаже възмущението си. Да смъкне от тялото му жилетката и ризата и да притисне голото си тяло към неговото, докато любовта или по-скоро желанието го накарат да се забрави. Искаше да захвърли дрехите си, за да премахне с тях всички принуди и окови и да остане гола и безсрамна пред него.

Оказа се невъзможно.

Втълпяваните години наред добри маниери и деликатността му не го допускаха. Освен това я мъчеше опасение, че той е толкова внимателен не само защото я уважава, а и защото тя не е способна да събуди у него други чувства. Дългите му, подвижни пръсти се плъзнаха до мястото между бедрата й, където дългите копринени долни панталонки имаха отвор. Бавно и с наслада започна да изследва влажните, коприненомеки кожни гънки, проникна дълбоко с два пръста и изведнъж спря. Цялото му тяло се скова, а ръката, която подпираше наклоненото й назад тяло, се напрегна. В продължение на едни дълъг миг остана неподвижен, без да диша, само бързите удари на сърцето му отекваха до ухото й.

После от устата му се изтръгна тихо проклятие, което Лизет в своето полусънно състояние на транс така и не разбра. Тя се раздвижи леко, изпълнена от неудовлетворено желание и от копнеж по нещо, което все още беше непостижимо.

Той й заговори успокоително, с тихи, едва разбираеми думи, които бяха молба за прошка и обещание, прокле полугласно всички ограничени, самовлюбени мъже, включително и себе си. Тя изобщо не го слушаше. Вече не беше в състояние да мисли. Остави се в ръцете му абсолютно безводна, когато силните, гъвкави пръсти заиграха отново между краката й в неустоим ритъм. Мъчителен и сладък едновременно, той се сля с ударите на сърцето й.

Тогава я връхлетя тъмна вълна с бели корони от ослепителна наслада и се затвори над главата й в секунда на всемогъща, разтърсваща радост. Това беше като просветление. Времето спря, всички мисли изчезнаха от съзнанието й, сърцето и душата се изпълниха с безкрайно блаженство. Лизет извика, но Сейд задуши вика й с устни, привлече я до гърдите си и я задържа здраво.

След минути, когато дишането й се успокои и кожата й охладня, тя направи опит да си възвърне разума и да изглежда колкото се може по-достойно. Онова, което бе преживяла току-що, беше невъзможно. В момента изобщо не искаше да мисли, че Йожен я беше лишил от тази силна емоция. Но може би той не беше виновен. Тогава тя просто не беше в състояние да си представи такава интимност, такова пълно доверие в мъжа, който беше неин съпруг. А и Йожен не беше толкова чувствителен, за да й даде възможност да го преживее.

Колкото и мощен да беше този изблик на чувства, инстинктът й подсказа, че има още много неща, които й предстои да изживее. Това прозрение я изпълни с известно съжаление, което малко намали радостта й от преживяната наслада.

Тя се освободи внимателно от прегръдката на Сейд и седна. Смъкна полите си и стана от масата. За миг се опря на протегнатата му ръка, после с енергично движение се освободи от мрежата срещу москити. Обърна му гръб, подреди фустата и полата си и намести корсажа.

— Оказахте се прав — каза тя през рамо и собственият й глас прозвуча далечен и чужд. — Бракът си има своите предимства.

— Трябва ли да се радвам на това прозрение?

— Защо не? Нали това искахте да ми докажете?

— Може би.

Лизет се обърна към него и го видя като огромна сянка пред светлия фон на мрежата.

— А какво друго? Или всичко това беше само игра?

— Ако беше така, аз щях да съм загубилият.

— Защото не можахте да довършите онова, което започнахте? Вие сам поискахте така.

— Извинете ме, но не сте права. Направих го, за да ви предпазя.

— От какво или от кого? От себе си?

— По-скоро от това да забременеете десет месеца след смъртта на мъжа си. Хората ще има да се чудят на непорочното зачатие.

Лизет изобщо не бе помислила, че от сливането й с него може да се роди дете. И това не беше чудно, защото по време на брака си нямаше причини да се страхува от бременност. В момента беше по-добре да не продължават по тази тема. Затова вирна брадичка и попита:

— Притеснява ли ви, че ще бъдете пръв?

— Разбира се, че не, но трябваше да ми спестите изненадата. Ако знаех… Все пак сте вдовица. Как да ми хрумне, че сте още девствена?

— Да, вероятно трябваше да ви кажа. Ако знаех, че ще го приемете така, сигурно щях да го направя. Все щях да намеря подходящ момент, може би в театъра или на улицата. Една бърза забележка, докато говорим за времето. Впрочем, трябва да знаете, че моят мъж не ме смяташе за достатъчно привлекателна, за да изпълни брачните си задължения. Ще бъдете ли така добър да се заемете с мен, когато имате свободно време?

Сейд направи бърза крачка към нея.

— Лизет, моля те…

— Няма нищо. Не е толкова важно, че и вие не посмяхте. Не ви обвинявам. Напротив, благодарна съм ви. Представете си как ще се зарадва мъжът, за когото един ден ще се омъжа, като разбере, че получава не само значително богатство, ами и недокосната съпруга. И че тази съпруга си няма нито един човек на света, който да се загрижи кое от двете ще поиска първо съпругът й — богатството или невинността й.

При последните думи гласът й се пречупи. Преди Сейд да намери отговор, а тя да изкрещи в лицето му колко дълбоко е засегната, тя се обърна и хукна към вратата. Завъртя ключа с мъка, блъсна вратата и изскочи в коридора. Запъти се с бързи крачки към стаята си, но изведнъж спря, пое дълбоко въздух и продължи пътя си с отмерени крачки и високо вдигната глава.

Предпазната мярка се оказа излишна. В салона нямаше никого, Сейд също не я следваше.

Лизет влезе в стаята си, заключи и се съблече с механични, безчувствени движения. Слава богу, че чуждата камериерка, която и помагаше, беше мълчалива и не ангажираше вниманието й. Легна си и се взря с невиждащ поглед в мрака.

Какво всъщност искаше от Сейд. Не знаеше точно, но със сигурност не беше това, което бе получила.

Фактът, че той й бе доставил такова удоволствие, а сам остана безучастен, я нараняваше най-силно. Беше съвсем сигурна, че трябваше да бъде другояче. Искаше той да загуби желязното си самообладание, да реагира на докосванията й, както тя реагираше на неговите ласки. Той й бе заявил, че има нужда от няколко урока по любов. Сега беше сигурна, че не тя, а той трябва да се научи да се отдава на омаята на мига. Но какъв смисъл имаше всичко това, след като за тях нямаше бъдеще?

Боже, колко сложно беше да разчиташ само на собствените си сили! В къщата на свекър й я държаха практически като затворница. Тогава мислеше, че трябва само да се освободи от присъствието, влиянието и заповедите му, за да живее щастливо и да се подчинява само на собствената си воля. Бе постигнала това, а ето че й липсваше нещо. Не беше сама, все пак имаше Агата. Освен това беше заобиколена от приятели, познати и слуги. Въпреки това се чувстваше ужасно самотна, сякаш се носеше през живота без цел и смисъл, винаги в опасност да се изгуби в нищото.

А може би Сейд беше прав? Може би тя се нуждаеше от брак с всичките му ежедневни задължения и страстни нощи? Трябваше ли да създаде семейство, за да има здрава почва под краката си? Струваше й се прекалено просто. Беше мечтала за нещо съвсем друго.

Първо трябваше веднъж завинаги да се освободи от Моасан. Това беше най-важното. За да му попречи да си присвои богатството й, най-лесното беше да се омъжи повторно, както бе казал Сейд. Много жени се омъжваха само и единствено за да станат господарки в собствените си домове. Не ги плашеше даже обстоятелството, че неизбежно ще се наложи да се подчиняват на волята на мъжа си, нито перспективата за безброй опасни раждания. Обществото също одобряваше сключването на нов брак. Често се случваше вдовиците и вдовците да не спазят предписаните две години траур. Такива бракове събуждаха интерес, носеха се клюки, но те заглъхваха още преди раждането на първото дете.

Как да намери мъж, който да й осигури поне минимална свобода и заедно с това да я защитава ефективно от Моасан? Не се сещаше нито за един, който да й харесва, към когото да прояви необходимото доверие. Освен, естествено, Сейд. Той беше най-подходящият за съпруг.

Само че той й бе заявил, че това е невъзможно. За разлика от мен, той е винаги загрижен за приличието, каза си сърдито Лизет. Затова междувременно бе поел задълженията на съпруг, без да се възползва от изгодите на това положение.

И на всичкото отгоре тя излагаше живота му на опасност. Можеше да отстрани тази опасност — а с нея и необходимостта да се омъжи повторно, — като припише имуществото си на алчния Моасан. Но от какво щеше да живее тогава? Имаше нужда от парите, за да се издържа, и като основа на своята независимост. Друга възможност беше да се омъжи за някого от мъжете, които я ухажваха. Така вече нямаше да се нуждае от защитник. Значи имаше избор: или да остане неомъжена и да продължи да излага Сейд на опасност, или да се омъжи и да се примири със съществуване, което може би нямаше да е по-добро от живота в къщата на Моасан.

Но имаше и трети път. Можеше да използва шишенцето с любовен еликсир, приготвен от Мари Лево. Може би под влияние на напитката Сейд щеше да забрави всичко, което не му позволяваше да се ожени за нея. А когато действието отслабне, вече ще е много късно. Решаващото ще се е случило.

Ами ако, след като се осъзнае, той изпита презрение към нея и я отблъсне? За това никога не беше късно. Само при мисълта за гнева му сърцето й се вледени. Много искаше да повярва, че има сили да го укроти, но изобщо не беше сигурна в себе си.

Не, безсмислено беше да се бори.

Лизет лежеше под мрежата срещу москити, с която бе покрито леглото й, и се взираше в лунната светлина, която проникваше между затворените капаци. Мушна ръка под възглавницата и напипа шишенцето с магическата напитка. Плъзна палец по стъклото и тапата и изкушението да го използва взе връх.

Малко преди разсъмване я събуди Фигаро, който драскаше по вратата и искаше да го пусне вътре. Стана й мъчно, че снощи го бе изоставила в кабинета, и му отвори вратата. Докато му говореше успокоително, се питаше дали е прекарал нощта при Сейд, след като нямаше възможност да се мушне под леглото й.

Само след два часа малкото куче поиска да излезе навън и отново я събуди. Лизет облече набързо широк, удобен халат, който се затваряше отпред и можеше да го облича без чужда помощ, взе каишката на Фигаро и излезе през стъклената врата в горната галерия. Утрото беше прекрасно. Парапетът на галерията вече беше стоплен от слънцето, лъчите му блещукаха по капчиците роса, осеяли тревата. За момент Лизет затвори очи и се наслади на меката топлина по лицето си. Светлината проникна през спуснатите й клепачи като червено сияние. Въпреки всички проблеми беше прекрасно да се живее. Тя слезе бързо по стълбите от задната страна на къщата. Малкото куче подскачаше весело редом с нея.

Двамата се разходиха в градината, която бяха разгледали предишния ден. От време на време Лизет се навеждаше да помирише някоя роза. Щом стигнаха до края на настланата с плочи пътека, тя спря в нерешителност. Все още никой от гостите не беше станал, значи нямаше кой да й прави компания. За закуска беше още много рано, а в стаята щеше да й е скучно. От мястото, на което беше застанала, по склона слизаше тясна пътека. В действителност беше само утъпкана следа, която се виеше през високата трева и изчезваше в гората по посока към реката. Росата по тревата щеше да намокри полите й до коленете, но какво значение имаше това? Нямаше как да се заблуди. Голямата бяла къща щеше да й служи за ориентир, а Фигаро показваше силен интерес към съществото, което последно бе минало по пътеката. Лизет кимна решително и заслиза по склона.

Там, където градината, преминаваше в подобния на гора парк, короните, на могъщи вечнозелени дъбове образуваха висок свод. Безброй папрати развиваха нежнозелените си пера, а клонките на златно цъфтящия жасмин, които висяха от дърветата, разпространяваха силен аромат. Дебелият пласт мъх, с който беше покрита земята, беше изпъстрен с бели и сини теменужки, между които бяха нападали жълти жасминови цветчета. Миришеше и на диви азалии. Колкото по-топло ставаше, толкова повече се засилваше уханието. Смесването с миризмата на гниеща шума му придаваше пикантен оттенък.

С всяка крачка, която я приближаваше към реката, въздухът ставаше все по-влажен. Лизет прибра полите си, за да прескача по-лесно локвите и да се справя с Фигаро, който не я оставяше на мира. Голямата река все още беше скрита от погледа й, но шумът й се чуваше ясно. Тук и там откриваше следи от стъпки в мъха или отпечатъци по разкаляната почва. Някой беше минал наскоро по тази пътека, може би градинарят или човек от персонала. Виждаха се и следи от животни, вероятно от миещи мечки или опосуми, а може би и от домашни котки, тръгнали на лов за мишки. Следите са твърде малки и със сигурност не са от пума или глиган, помисли си Лизет и си спомни как домакинята бе разказала за хищниците, които обитавали горите наоколо. Любопитството я тласкаше да продължи напред по виещата се пътека. Навлезе навътре в гората, очаквайки зад всеки завой да зърне скрита лятна къща или живописните псевдоготически руини, които бяха толкова модерни.

След малко чу зад себе си тих шум. Фигаро се обърна рязко и изръмжа сдържано. Лизет спря и притисна ръка към сърцето си. Вслуша се внимателно, но скоро трябваше да признае, че сама си е внушила страх с фантазиите си за пуми и други хищници. Какво й беше станало, та се отдалечи толкова много от къщата? Но само един поглед назад беше достатъчен да се увери, че все още е наблизо.

Шумът заглъхна. Сигурно е била птица в сухата шума, или катеричка, или зайче, избягало презглава. Лизет продължи по пътеката.

Доста време не чуваше нищо друго, освен песента на птиците и шумоленето на лекия бриз в короните на дърветата. Ала след няколко минути чу отново същия шум. Спря и се обърна назад, Фигаро направи същото. Стъпки ли бяха чули? Тук не можеше да я заплашва опасност от страна на Анри Моасан, нали?

Ама че глупави мисли! Някой беше станал рано и вървеше по пътеката зад нея. Може би беше Сейд…

Но защо не я повика? Защо не искаше да я настигне? Нямаше да му е трудно, защото тя не бързаше, а напредваше съвсем бавно. Защо Фигаро реагираше враждебно?

Ами ако не беше Сейд или друг гост, а човек, получил задача да я отвлече и да я върне в дома на Моасан?

Самата тя бе улеснила изпълнението на задачата му, като бе излязла съвсем сама на разсъмване! Каква глупачка беше! Първият й импулс беше да побегне. Но накъде? Не познаваше местността, не знаеше какво се простира пред нея. Пътеката беше очертана съвсем ясно, но непосредствено след нея започваха гъсти, трънливи храсталаци, през които никога нямаше да мине с дългите си поли. Единственото сигурно убежище беше зад нея — къщата.

Но сега не можеше да се върне там. Трябваше да следва пътеката.

Лизет събра полите си и се затича към разклонението, което се виждаше в далечината. Скоро се задъха и получи бодежи. Засмя се мрачно и благодари на небето, че тази сутрин не бе сложила корсет. Укрепеният с рибешки кости корсаж я стягаше достатъчно. Когато прескочи поредната кална локва, усети, че косата й се е разпуснала, но сега това беше най-малката й грижа. Тропотът на ботуши зад нея идваше все по-близо.

Някъде иззад следващия завой до ушите й достигна странен звук, нещо като звън на камбанка. Сигурно са работници, помисли си облекчено. Който и да беше, тя трябваше да стигне до него навреме, за да избяга от преследвача си.

След секунди чу съвсем ясно съскане и звън на метал, прекъсван от окуражителни или разочаровани викове. Намръщи се — този шум й беше познат. Беше го чувала и преди, когато минаваше по уличките, успоредни на Пасаж дьо ла Бурсе. Звуците не бяха като удари на чук върху конски подкови, не приличаха и на онези, които произвеждаха медните съдове, а бяха много по-леки и някак по-опасни.

О, да, естествено!

Точно пред нея се разкри полянка, обляна от слънчевата светлина, обградена от орехови дървета. На полянката стояха група мъже, двама от които се бяха изправили един срещу друг и държаха в ръце шпаги. Съсредоточени в онова, което вършеха, двамата мъже ту излизаха на слънце, ту се скриваха в сянката.

Те се биеха за живота си.

Наистина ли тук имаше дуел?

Не. Нищо не напомняше за формален дуел. Заобиколилите ги мъже изглеждаха спокойни, а лекари не се виждаха никъде. Зрителите стояха на малки групи, обменяха си забележки, смееха се и окуражаваха биещите се с добродушни подигравки. Самите дуеланти се стремяха да обезвредят противника, но бяха в най-добро настроение, често се смееха и подвикваха задъхано. Върховете на шпагите бяха увенчани с копчета, за да не бодат.

Най-сетне Лизет разбра: това не беше дуел, а тренировка.

За момент младата жена забрави възможния преследвач, забрави Фигаро, който дърпаше каишката и размахваше опашка, забрави всичко около себе си. Гледката, която се бе разкрила пред очите й, беше напълно нова за нея. Забранен поглед в едно изцяло мъжко занимание, каквото беше приятелският двубой. Сейд и Блекфорд бяха свалили жакетите, жилетките и шалчетата си и се биеха по ризи. С отворени яки и навити до лактите ръкави двамата представляваха незабравима гледка, недостъпна за погледите на външни хора. Лицата им бяха зачервени от напрежение, кожата покрита с фин потен филм. Влажните коси бяха залепнали за главите, ленените ризи се опъваха върху широките рамене, тесните панталони подчертаваха силните мускули на краката и тесните хълбоци. По ръст и умения двамата бяха равностойни противници.

Сейд се фехтуваше с такава премерена сила, че по гърба на Лизет пробягаха студени тръпки. По някакъв труден за обяснение начин това й напомни за самообладанието, което бе показал миналата нощ и за което тя се бе отплатила с бурен изблик на гняв.

От една точка в центъра на тялото й се разля гореща вълна, която я направи слаба и безводна. Едновременно с това осъзна, че върши нещо забранено. Нямаше право да стои тук и да гледа. Разкъсвана между страха и съжалението, тя не знаеше накъде да се обърне.

— Много по-добре е, отколкото в театъра, нали?

Когато тези безгрижно произнесени думи прозвучаха в непосредствена близост до дясното й рамо, Лизет едва не изпищя. Но в следващия миг позна гласа и я изпълни чувство на облекчение. Морел излезе от храсталака в края на полянката и на пълните й устни заигра иронична усмивка. Гърленият й глас прозвуча съвсем тихо:

— Значи и вие сте чули, че са решили да се поупражняват рано сутринта?

— Не, всъщност не. Излязох на разходка. — Лизет се усмихна малко изкуствено и посочи Фигаро. — Толкова се радвам да ви видя! Вече си мислех, че някой ме преследва.

— Сега ли? — попита Морел и огледа със смръщено чело пътеката, по която бе дошла Лизет.

— Глупаво, нали? Сякаш някой от гостите ви или човек от персонала в Мезон Бланш би извършил подобно неща.

— Но аз не вървях след вас, скъпа.

— Значи сте били тук още преди мен?

Домакинята посочи гъстия храсталак край пътеката.

— Скрих се там, за да не преча на развлечението на господата. Камериерката ми случайно чула от момичето на мадмоазел Вилие за сутрешната тренировка. То пък узнало от камериера на мосю да Силва.

В гласа й имаше ирония, но не стана ясно дали тя беше предназначена за фехтовачите или за добре функциониращата обмяна на новини между персонала. А може би беше насочена и срещу самата нея, срещу любопитството й. Лизет разтърси глава.

— Но кой тогава е вървял след мен?

— Може би някой от градинарите, за да ви покаже обратния път или да ви отдалечи от мястото на тренировката. Може да е бил и господин, който не се интересува от фехтоваческото изкуство. Не се притеснявайте, скъпа, който и да е бил, вече го няма. Освен това си имаме други грижи.

Морел посочи с глава трениращите мъже. Без да се обърне, Лизет разбра, че двубоят е бил прекъснат. Внезапно настъпилата тишина беше ужасно обезпокояваща. Сейд и Блекфорд стояха един срещу друг със сведени шпаги и гледаха към тях. Останалите мъже също ги зяпаха любопитно.

— Моля за извинение, джентълмени! — извика Морел. — Не искахме да ви се натрапим. Веднага ще си отидем.

Блекфорд се ухили и вдигна шпагата си за поздрав, след което я сложи на рамото.

— Приемете сърдечната ми покана да останете.

Разбира се, Сейд не е съгласен с тази покана, помисли си Лизет, като видя гневния му поглед към Блекфорд. По някаква причина този дребен жест дойде твърде много на разбитите й нерви. А може би просто й беше неловко, че са я открили на място, където няма работа.

— Не, не, в никакъв случай! — извика задавено тя. — Моля ви, продължавайте!

Без да чака отговор, Лизет се обърна рязко и тръгна по пътеката към къщата, теглейки каишката на Фигаро. Морел последва примера й и скоро се изравни с нея. Лизет усещаше погледите на мъжете в гърба си и треперенето й се засилваше. Имаше чувството, че стъпките й са бавни и тромави.

Едва когато полянката се скри зад завоя, Лизет се сети, че трябваше да запомни точно кои мъже присъстваха на упражнението по фехтовка, за да знае кой не може да е бил преследвачът й. Мосю да Силва, годеникът на Селин, беше там — тя бе сигурна в това, както и Никола Паскуале. На другите не бе обърнала внимание. В смущението си не бе запомнила нито едно лице.

— Беше много вълнуващо, нали? — попита доволно Морел.

— Твърде много — отвърна задъхано Лизет.

— Права сте. Но и твърде възбуждащо. Иска ми се да знам дали следващите дни ни готвят още такива изненади.