Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (4)

4

Лизет обходи с поглед просторния салон и в гърдите й се надигна пърхаща радост като перлите в скъпо шампанско. Помещението беше много елегантно, с две камини от сив мрамор в двете срещуположни стени, над които бяха поставени огледала. Двете остъклени врати бяха украсени с драперия от розова коприна, а огледалото на стената между тях отразяваше прекрасния обюсонски килим в приглушени есенни цветове. Обзавеждането се състоеше от удобен диван, шезлонг, столове и масички с интарзии от слонова кост и патина.

Още една цяла година това помещение, тази къща щеше да й принадлежи. Борсовият агент на мосю Фрер прие бележката й до банката за изплащане на уговорената сума и й връчи ключовете от къщата.

Тя беше свободна. За първи път в живота си беше истински свободна. И това никога няма да се промени, закле се тя с желязна решителност. Да се подчинява на чужда воля, да изпълнява неразумни искания, да крие мислите и чувствата си — всичко това беше по-лошо от смъртта. Но сега, след преживяното огромно напрежение, най-сетне можеше да бъде самата тя. От днес нататък щеше да живее с радост, без страх. Разпери ръце и бавно се завъртя в кръг. Приповдигнатото й настроение… сигурно така се чувстваше човек след няколко чаши вино. Ако беше вярно, тя можеше да свикне с това чувство.

Лизет спря така внезапно, че полите й се увиха около глезените. Може би все пак не биваше да отхвърли изцяло съветите на Сейд О’Нийл. Съмненията му бяха оправдани. Не беше толкова глупава, че да не го разбира. След като бе поел задължението да се грижи за нейната сигурност, той искаше да изпълни задачата си колкото може по-добре. Не му се сърдеше, но ужасно й беше омръзнало да й предписват как да живее. Искаше да бъде господарка на себе си. На всяка цена.

Господи, как я погледна, когато му каза, че не се интересува от хорските приказки и предпочита интелигентни разговори! Смайване и неодобрение се сменяха по интересното му лице. А нямаше ли и малко възхищение? Но какво право имаше той да не одобрява делата и думите й? Само защото беше изпълнил молбата й да я закриля, това не означаваше, че е неин собственик.

Шумът от карета, която спря пред вратата, привлече вниманието на Лизет. Тя отвори едната стъклена врата и излезе на балкона към улицата. Опря се на парапета от ковано желязо и се наведе.

Точно под нея бе спряла наемна карета, от която слизаше доста висока дама с изправен гръб и стройно тяло, облечена в костюм от мрачна сиво-кафява вълнена материя, на главата с евтина сламена шапка. Тя се обърна с енергично движение и заповяда на кочияша да свали багажа й.

— Агата! Ето те и теб! — извика зарадвано Лизет. — Не мога да повярвам на очите си! Остани там, моля те! Ей сега ще сляза и ще платя пътуването ти.

— Глупости — отговори сърдито дамата, но Лизет не я чу, защото вече тичаше през салона. Излезе в галерията, която обикаляше вътрешния двор, и стигна тичешком до стълбата в отсрещния му край, близо до стената на съседната къща. Полетя надолу с развени поли и няколко пъти едва не падна. Прекоси приятно хладния вход за карета, който минаваше под горния етаж и беше иззидан с тухли. Най-сетне отвори малката портичка за пешеходци, вградена в голямата желязна порта, и излезе на улицата.

Каретата вече се отдалечаваше. Агата Стилтън стоеше до скромния си багаж — очукан куфар, препълнена пътна чанта и огромна вълнена торба. Държеше чадъра си в дясната ръка и на тясното й лице играеше загадъчна усмивка.

— Е, мила моя?

— О, Аги! — Лизет употреби съвсем естествено името, с което я беше наричала като дете, и се хвърли в прегръдките й. — Толкова ми липсваше!

— И ти на мен — отговори възрастната дама. Бузите й пламнаха, в очите блеснаха сълзи. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто бяхме заедно.

— Да, цяла вечност — потвърди Лизет, защото оттогава наистина бяха минали много месеци. Агата, родом от Бостън, беше нейна гувернантка от петата й година чак докато се омъжи. Тази достойна дама имаше свои собствени, доста екстравагантни възгледи за способностите и правата на жените и възпита Лизет по начин, подходящ по-скоро за млад мъж, отколкото за девойка. С течение на времето връзката между учителката и ученичката се задълбочи и прерасна в искрено приятелство. Лизет не криеше нищо от своята скъпа Аги.

Когато майката на Лизет сгоди дъщеря си за Йожен Моасан, Агата възрази решително. Първо, защото смяташе, че осемнадесетгодишната й питомка е твърде млада, и второ, защото годеникът съвсем не проявяваше задължителното според нея възхищение от избраницата си. Макар да беше практична жена, поне в повечето области на живота, тя беше страстна почитателка на романтичната поезия и често си мечтаеше за невъзможни неща. Затова и креолският обичай браковете да се уреждат на базата на имуществото и произхода й се струваше невъзможен.

След женитбата на Лизет Агата си намери работа при семейство от Сейнт Франсисвил и остана там почти година. Когато се върна в града, Лизет поиска да я покани в дома на Моасан, но бащата на Йожен й забрани. Той хранеше дълбока враждебност към жената, внушила собствената си независимост на своята възпитаница, и искаше да попречи на Лизет да си намери съюзница. Когато искаше да се види с Агата, снаха му се измъкваше тайно, което преди смъртта на Йожен беше много трудно, а след това стана невъзможно.

— Хайде да влезем — извика въодушевено Лизет. — Ужасно съжалявам, но тук няма никой, който би могъл да ни помогне за багажа. Аз самата идвам за първи път в къщата. Дай ми куфара, а ти ще вземеш останалото. Все ще стигнем някак до стаята ти.

Скоро след това двете вече седяха удобно край малка масичка в салона. Лизет бе купила от един уличен търговец оризов сладкиш и кафе. Наля кафето в каната от севърски порцелан, която бе намерила в един шкаф, и подреди сладкиша в подходящи чинийки. Беше много щастлива, че може да предложи нещо на гостенката си, защото нямаше нищо по-неприятно от това да седиш с празни ръце, когато ти дойдат гости.

Лизет предпочиташе чай пред кафе — предпочитание, наследено от Агата. Имаше време, когато подражаваше на гувернантката си във всичко. Обличаше се като нея, държеше се като нея, хранеше се като нея. Агата беше нейният идеал за жена. И това не беше чудно, защото в много отношения гувернантката беше по-близо до момичето, отколкото собствената му майка. Детската смъртност беше толкова висока, че повечето хора не обръщаха внимание на децата си, докато не навършат пет или шест години — само така можеха да понесат болката, ако ги загубят. Лизет опозна майка си едва когато се подготвяше сватбата й с Йожен. Точно тогава майка й се разболя и повече не стана. В месеците преди женитбата си Лизет осъзна, че тревогата на майка й, страхът й да я остави съвсем сама на света бяха израз на любовта й към нея. През дългите нощи, когато майката не можеше да спи от болки, двете разговаряха за много неща. В часовете, когато държеше сухата ръка на умиращата, Лизет получи съветите и спомените на един цял живот. За да я успокои, тя най-сетне се съгласи да се омъжи за Йожен.

— Радвам се, че дойде толкова бързо — каза Лизет, отмести чинийката си и наля още кафе в крехките порцеланови чашки.

— Така всичко става по-просто.

Фините бузи на Агата се обагриха в лека червенина.

— Трябваше само да събера скромния си багаж и те уверявам, че го направих с удоволствие. След като напуснах последното си място, не можах да намеря нищо подходящо. Естествено, вината си е само моя — защото не мога да си държа езика зад зъбите. Знаеш ли, човекът, за когото работех, заяви, че няма да ми даде препоръка, защото не исках да приема, че прекрасното му петгодишно момиченце трябва да носи корсет с дъски на гърба, даже нощем. Никога в живота си не съм била толкова бясна от гняв. Детето беше толкова крехко и нежно! Горките жени трябва да понесат много неща, за да изглеждат така, сякаш първият полъх на вятъра ще ги прекатури.

— Така изисква традицията…

— Вярно е, но това не прави нещата по-добри. — Агата поклати глава. — В скоро време сигурно ще чуем, че лекуват децата с оцет и арсен, също както майките им. Но, както казах, перспективите ми не бяха добри, а малкият пансион за самотни жени, в който отсядам между две назначения, е удобен, но доста… скучен. Милата ти покана дойде като подарък от небето.

В действителност пансионът беше мрачно място с грозни, износени мебели и миришеше ужасно на котки — Лизет знаеше това. Беше й ужасно неприятно да посещава учителката си там.

— Тук ще си живеем много по-весело, обещавам ти.

— Но ти си в траур! Да, знам, че не си неутешима вдовица, но въпреки това…

— Е, добре, ще направя някои компромиси. — Лизет отпи глътка кафе. — Знаеш ли, в това отношение Ню Орлиънс не е така строг като Бостън. Наистина не мога да се оплача. На вдовиците е разрешено например да посещават операта, но трябва да седят най-отзад в ложата или да са скрити зад решетка. Освен това никой няма нищо против да канят приятелите си на вечеря.

— Ти ще правиш онова, което смяташ за правилно, но всяка млада вдовица трябва да е много предпазлива. Знаеш, че всички внимават младите вдовици да се държат прилично.

— О, стига! Хич не ме е грижа.

— Трябва да те е грижа, мила моя. Нали искаш и занапред да принадлежиш към доброто общество.

— Това е прекалена чест за мен.

— О, съгласна съм с теб. Но какво друго ти остава? Доброто поведение е особено важно, ако искаш да си намериш съпруг.

— Защо всички ме убеждават, че трябва да се омъжа повторно? Живея си много добре и като вдовица.

— Да, засега.

— Ти как си уредила живота си без мъж — напомни й Лизет, убедена в непобедимата си логика.

— Самостоятелността изисква душевна сила и способността да се радваш на собствената си компания. Освен това не съм сигурна, че бих отхвърлила предложение за женитба, което идва от подходящ мъж. С радост бих имала дъщеря като теб, мила моя. — Агата отново се изчерви и това беше знак за вълнението й.

— Какъв хубав комплимент — рече тихо Лизет. — О, Аги, толкова е прекрасно отново да живеем под един покрив!

Агата я огледа изпитателно и вдигна чашата, за да скрие вълнението си. След малко се покашля и рече:

— В писмото си споменаваш някакво романтично спасение. Умирам от любопитство! Кой те измъкна от къщата на починалия ти съпруг? Как точно се случи? Хайде, разкажи ми всичко.

Лизет изпълни молбата й с удоволствие. Когато свърши, Агата седеше насреща й и я зяпаше с отворена уста. След малко пое шумно дъх и пошепна:

— Велики боже, какво приключение! Не мога да повярвам.

— Уверявам те, че всяка дума е вярна.

— О, мила моя, не исках да кажа, че лъжеш. Само че е толкова… толкова необикновено! Да се предадеш в ръцете на един maitre darmes — как ти хрумна тази безумна мисъл?

— Накратко казано, от чисто отчаяние. В града няма мъж, който ще посмее да се изправи срещу мосю О’Нийл.

— Те правят, каквото им е изгодно, тези майстори на фехтовката, чувала съм за тях какви ли не скандални неща, ти сигурно също. Някои забогатяват чрез шантаж, като срещу пари се отказват от предизвикателства за дуел. Други печелят, като отстраняват враговете на възложителите си. Трети пък сменят непрекъснато метресите си и между тях има даже момичета от висшето общество, защото коя дама би посмяла да им откаже, ако съпругът, братът или баща й е заплашен от дуел? В това отношение фехтовачите са наистина безскрупулни.

Лизет си представи какво се случва с дамите и по гърба й пробягаха странни тръпки на страх и наслада. Тя се намръщи и побърза да ги потисне.

— Твоите истории нямат нищо общо с мосю О’Нийл. Той е в града едва отскоро.

— Това означава само, че никой не може да каже какъв човек е всъщност — установи строго Агата. — Ти вече си сключила споразумение с него и аз не знам какво ще излезе от това.

— Няма от какво да се страхуваш. Мисля, че мосю О’Нийл ми помогна с готовност, защото се чувства виновен за смъртта на мъжа ми. Във всеки случай той обеща само да ме закриля.

— Да, но може би закрилата му ще те компрометира още повече. Пази се от отзивчивостта на джентълмените, мила, защото повечето очакват ответна услуга.

В гласа на Агата звучеше горчивина — и не е чудно, помисли си Лизет. Когато останала сама след смъртта на родителите си, Агата се наела като гувернантка при един джентълмен от Бейкън Хил, който без колебание се възползвал от трудното й положение. За да избяга от него, тя се съгласила да се омъжи за кочияша и двамата заминали за Западна Индия, където мъжът й уж имал роднини. Щом стигнали в Ню Орлиънс, той я изоставил и изчезнал. Бедната Агата така и не бе преодоляла този удар на съдбата.

— Много се съмнявам, че мосю О’Нийл има такива помисли — махна безгрижно Лизет. — Той е много зает в своята sale darmes и със сигурност може да си представи по-приятно прекарване на времето.

— За което трябва да сме благодарни.

— Правилно. Няма да се тревожим, а ще се занимаваме с практични неща. — Лизет отчупи парче оризов сладкиш и го пъхна в устата си.

— И какви са те?

— Слуги, например. Тази къща е твърде голяма и двете не можем да я поддържаме.

Агата вдигна вежди.

— Сигурна ли си? Уверявам те, че с удоволствие ще търкам подовете и ще бърша прах.

— Много мило от твоя страна, но не съм те поканила, за да бъдеш момиче за всичко. Как мислиш, кой ни е необходим на първо място?

— Ами… ако искаш да даваш вечери, дори в най-тесен кръг, ще ти трябва готвачка. Освен това и иконом, който ще въвежда посетителите, ще сервира яденето, ще купува храна и ще се грижи за гостите от мъжки пол — обясни с усмивка Агата. — Нужни са още жена и момче за миене на чинии, прислужница, която да чисти салона и спалните, и мъж, който да поддържа градината и да мете тротоара. Значи най-малко пет души. А ако искаш и екипаж…

— Май ще се наложи.

— Тогава трябва да назначим кочияш и оборски ратай. Значи седем, ако не искаш камериерка. С нея стават осем.

— Толкова много? — прошепна Лизет със смръщено чело. — Не знам дали мога да поема отговорността да купя и да издържам толкова много роби.

— Ти ще бъдеш по-добра господарка от доста други. Ако държиш да се покажеш човеколюбива, ще им плащаш заплата и ще я приспадаш от покупната им цена. Или ще им позволиш в свободното си време да продават зеленчук, бонбони или други подобни. Има и трета възможност: да потърсиш подходящи хора между ирландските емигранти.

— Това е отлично предложение, Агата. Виждам, че ще се разбираме прекрасно.

— Сигурна ли сте?

Дълбокият глас дойде откъм вратата. Лизет се обърна стреснато и позна Сейд О’Нийл. Небрежно облегнат на рамката на вратата, скръстил ръце под гърдите, той я наблюдаваше изпитателно. Лизет нямаше представа колко време е стоял там и е слушал разговора им, но мрачната линия около устата му я накара да предположи, че е чул как се готвеше да наеме слуги от сънародниците му.

— Мосю О’Нийл… — започна тя и стана.

— Това сигурно беше шега — пресече я той, отблъсна се от вратата и направи крачка към нея. — Дори само представата, че две жени ще живеят сами в тази хубава къща, където всеки може с лекота да проникне през двойните стъклени врати, стига да си направи труда да счупи едно стъкло…

— Защо сте тук?

— Мадам Ерио ме изпрати. Каза, че е трябвало да се върнете преди повече от час. Предполагам, че сте се задържали поради срещата с приятелката си.

— Така е. Прощавай, Агата, вероятно си отгатнала, че това е…

— Мосю Сейд О’Нийл — каза Агата, стана и му подаде ръка.

— Много ми е приятно. Радвам се да се запозная с вас.

— Е, вече ме познавате.

В гласа на Сейд звучеше трудно потискан гняв. Той направи лек поклон и я измери с преценяващ поглед. Агата се направи, че не го е забелязала.

— Мисля, че наистина е най-добре да се запознаем веднага, защото и двамата имаме една и съща задача: да опазим мадмоазел Лизет от лапите на бившия й свекър.

— Останах по-скоро с впечатлението, че вие искате да я опазите и от моите лапи.

Лизет усети как по деколтето й пропълзя гореща червенина. Агата само порозовя и остана забележително спокойна.

— Значи сте подслушвали. Опасявах се от това, но не съжалявам. И без това много скоро щяхме да заговорим на тази тема.

— Тогава не е зле да го направим веднага. Добре, мадам Стилтън.

— Мадмоазел.

Сейд прие поправката с кратко кимване.

— Позволете да ви уверя, че не планирам покушение срещу добродетелта на мадам Моасан. По никакъв начин.

— Абсолютно никакъв? Сигурен ли сте?

Лизет с учудване установи, че чакаше с напрежение отговора му. Коя жена, помисли си с насмешка тя, би искала да чуе, че не буди дори една искрица желание в сърцето на мъжа?

— Тя е тук, защото аз причиних смъртта на Моасан. Би било ужасяващо подло да се възползвам от обстоятелствата.

— Тук сте прав — кимна Агата и скръсти ръце в скута си. — Но още не сте отговорили на въпроса ми.

В очите на Сейд блесна гняв — както лъч от светкавица се отразява в морските вълни. Ала искрата изчезна бързо и отстъпи място на уважение, примесено с леко веселие.

— Аз се заклех да я пазя от зло и ще удържа на думата си. Нищо повече не мога да кажа.

— Тогава ще спрем дотук — кимна мрачно Агата. — Поне засега.

Двамата се измериха с дълъг поглед и Сейд сведе глава, сякаш подпечатваше съгласието им.

— Е? — попита Лизет и изпусна въздуха в гърдите си. — Доволни ли сте най-после? Ако отговорът е да, ще бъдете ли така добри да си припомните, че аз също съм тук и имам право да участвам в разговора?

Двамата се обърнаха към нея със слисани лица и тя едва не се изсмя с глас.

— Миля моя — отговори разтревожено Агата, — не исках да те засегна. Искам само най-доброто за теб.

— Знам, знам — прошепна Лизет с малко крива усмивка и се обърна към ирландеца: — От забележките ви заключвам, че вече сте разгледали помещенията.

— В известна степен. — Сейд изглеждаше затворен и вглъбен в себе си.

— Проверихте ли вече прозорците, ключалките и портичката към пътя за карети?

Смръщването на челото му беше невероятно красиво — още повече че не трябваше да се страхува от него.

— Още не, но съм твърдо решен да проверя всичко това и още много други неща.

— Отлично. Аз ще ви придружа, защото още не съм разгледала всички стаи. Агата?

— Да, и аз ще дойда.

С Лизет начело малката компания излезе от салона. Лицето на старата й учителка изразяваше решителност да се погрижи в празните стаи да не се случи нищо неприлично. Сейд вървеше последен. Представата, че той наблюдава развиването на полите й, докато вървеше, я смути толкова силно, че тилът й почервеня. Дали щеше да усеща така остро присъствието му, ако Агата не бе изрекла онези думи? Вероятно да. Сейд притежаваше крайно обезпокояващия талант да смущава душевното й равновесие.

Минаха през горната галерия и започнаха да влизат от стая в стая, като използваха или свързващите врати, или дългата покрита веранда, която служеше като външен коридор. Сейд проверяваше ключалките и резетата и им показа дървените клинове, мушнати между вътрешната и външната рамка на прозорците, за да ги държат затворени, както и дългата желязна щанга на портичката към пътя за карети. Тя служеше за резе и щом влезеше в пръстена в стената, портичката вече не можеше да се отвори отвън. Къщата изглеждаше в ред. На партера бяха кухнята и пералнята, над тях беше гарсониерата, така нареченото ергенско жилище.

— Е? — попита Лизет, когато излязоха от пералнята, приятно хладна с каменния си под. — Не мога да си представя, че имате забележки по отношение на сигурността на помещенията, мосю О’Нийл.

— Да, мисля, че са в ред — трябваше да признае Сейд. Въпреки това огледа с остър поглед двора и преди всичко обраслите с бръшлян стени.

— И какво сега?

— Все още не ми харесва.

Лизет въздъхна примирено.

— Защото още от самото начало не бяхте съгласен.

— Защото тук сте сама.

— Не съм. Нали имам Агата.

— Сигурен съм, че дамата е абсолютно почтена и притежава смелостта на лъвица — отговори той с бегъл страничен поглед към придружителката й. — Но тя не е в състояние да ви защитава.

— Това важи и за мадам Ерио.

— Както вече ви казах, тя има добра охрана. Освен това аз имам свободен достъп до къщата й, докато тази ще остане затворена за мен.

— Но нали сега сте тук — отбеляза Лизет, стараейки се да запази търпение.

— Посещение, което ще се повтаря извънредно рядко и само в общество.

— Не виждам защо.

— Защото вие настоявате да си останете дебелоглава и неразумна.

Тя го удостои с гневен поглед.

— Искам да си имам своя къща. Толкова ли ви е трудно да го разберете?

— Разбира се, че не, но това прави задачата ми да ви защитавам дяволски трудна.

— Тогава ви освобождавам от нея — заяви твърдо тя и опря ръце на хълбоците. — Забравете молбата ми. Забравете къде сте ме намерили преди два дни. Забравете, че ме има.

— Невъзможно.

Какво искаше да каже? Много й се искаше да го попита, но не посмя.

— Тогава се постарайте да си свършите работата, защото нямам намерение да се натрапвам на мадам Ерио нито минута повече.

Този път смръщването му беше еднозначно заплашително.

— Значи смятате да нощувате тук?

— О, да — отговори тя и упорито вирна брадичка. До този миг не беше взела решение, но сега беше твърдо убедена, че така трябва да бъде.

— Без слуги в къщата? Без никаква защита?

Така погледнато, решението й не изглеждаше особено умно, но тя нямаше намерение да отстъпи.

— Няма да остане дълго така.

— И откъде ще намерите подходящи хора? Нима ще отидете сама на пазара за роби?

Тук беше напълно прав. Приличието не го позволяваше. Жените се считага за твърде чувствителни същества и не се допускаха на такива места. Приемаше се, че са готови да купят роб повече от съжаление, отколкото по практична преценка.

В този момент на няколко метра от тях се отвори скърцаща врата и през процепа се подаде тъмно лице. Появи се едър слаб негър и колебливо направи крачка към тях.

— Извинете, мосю, мадам — изрече той колебливо. — Чух всичко. Ние сме тук. — И посочи полутъмно помещение, в което се очертаха фигурите на още няколко роби. Помещението беше нещо като склад, разположено до същинските квартири на робите.

Сейд моментално застана пред Лизет, сякаш трябваше да я защити. Тя го изгледа остро, но не се възпротиви. Тъмнокожият мъж не посмя да се приближи повече.

— Кой си ти и какво правиш тук? — попита строго Сейд.

— Аз съм Феликс и ние живеем тук, ако позволите, мосю. Това е моят дом, поне в момента.

— Аз не позволявам нищо тук, само дамата — рече Сейд и посочи с глава Лизет. — Защо не сте се показали досега?

Слугата виновно погледна настрани.

— Не бяхме сигурни… искам да кажа, сметнахме, че е по-добре да изчакаме някой да ни потърси.

Лизет веднага разбра: робите се бяха скрили в склада, за да разберат какви са хората, нанесли се в къщата. Не беше възможно да са се уплашили от нея и Агата!

Сейд също не изглеждаше убеден.

— Дамата нямаше представа, че сте тук. Нямаше представа, че в къщата изобщо има хора.

— Не сме искали да направим нищо нередно, мистър.

Усмивката на мъжа беше успокояваща, но не покорна. Ала когато откри във влажните кафяви очи истински страх, Лизет смело заобиколи Сейд и застана пред него.

— Предполагам, че принадлежите на мосю Фере, собственика на къщата. Съжалявам, но борсовият агент не ви спомена. Отдавна ли сте сами тук?

— Почти три седмици. Откакто господарят и семейството му заминаха за Франция.

— Как се справяхте без него?

— Много добре, мадам, благодаря за загрижеността.

Думите бяха произнесени колебливо и Лизет можеше само да предположи, че ги бяха оставили в къщата с малко храна и малко пари.

— Значи вие принадлежите към къщата и аз мога да се възползвам от услугите ви, права ли съм?

— Напълно права, мадам. Би било извънредно мило от ваша страна. Ние се молихме на добрия бог да ни прати нов господар. Ако вие не можете да ни намерите работа, пълномощникът трябва да ни отведе на пазара за роби, преди да е изтекла седмицата.

Агата едва сдържа вика си, Лизет вдигна ръка към гърлото си.

— Това е доста… сурово отношение.

— Да, мосю Фере е суров човек, но справедлив. Каза да се постараем и да ви докажем, че се нуждаете от услугите ни.

Лизет изпита чувството, че върху раменете й е легнал тежък товар.

— Колко хора сте?

— Не много, само една дузина. Но, милостива госпожо, ние сме дребни и не ядем много. С нас е и леля Магда, която вече почти не вижда, затова пък разказва прекрасни истории за духове, джуджета и призраци. Тя няма да ви се мотае в краката, уверявам ви.

— Ами ти? — намеси се Сейд. — Какво е мястото ти в къщата?

— Бях иконом и камериер на мосю Фере, мосю — отговори Феликс и изпъна рамене.

— Ходил ли си на лов с господаря си? Можеш ли да стреляш с пистолет?

В очите на негъра блесна интерес.

— О, да. Често ходех с господаря на лов. Той ме научи да стрелям.

— Струва ми се, че вече имаме необходимия персонал — каза тихо Агата, която бе застанала до Лизет.

Младата жена кимна и се обърна към Феликс:

— Би ли казал на другите също да излязат?

— Веднага, мадам. — Слугата се обърна и махна заповеднически. Примигвайки, останалите негри излязоха от тъмния склад. Първо мъжете, после жените и няколко деца, вкопчили се в полите им. Наредиха се в редица, сякаш бяха на пазара за роби, и сведоха глави към земята. Редицата излъчваше униние и враждебност. Но поне всички бяха чисто облечени и по телата им нямаше следи от бой.

— Това е по-добре, отколкото да купуваш роби — каза Агата. — Ще поемеш грижата за тези хора за следващата година вместо мосю Фере.

— Да, точно така. — Много по-добре, отколкото да търси ирландски работници.

— Мадам Моасан… — започна Сейд.

Лизет не му обърна внимание, а огледа с очакване редицата.

— Има ли между вас готвач?

Мъж с впечатляващ корем, най-дебелият от всички, направи крачка напред.

— Аз съм готвач, мадам. Учих в кухнята на мосю Алварес. Аз съм необикновен готвач.

— Вярвам ти — отговори тя и се усмихна на очевидната му гордост. — За мен ще бъде удоволствие да подложа изкуството ти на проверка. А има ли домашна прислужница?

— Аз съм учила за домашна прислужница, мадам. — До готвача застана едра жена, скрила косите си под бяла кърпа със стърчащи краища, и направи лек поклон.

— Отлично! — Лизет се обърна тържествуващо към Сейд: — Виждате ли! Вече не съм сама. Заобиколена съм от хора, които ще ме обслужват и защитават.

Той поклати глава.

— Не е достатъчно.

— Как можете да говорите така, след като вече сме толкова много хора?

— Добре е да има прислуга в къщата, това е безспорно. Но то няма да възпре човека, решил да ви стори зло, който не се бои от нищо.

— Да ми стори зло? Това е силна дума.

— Може би трябваше да кажа „да ви убие“? Това не е невъзможно.

Лизет го погледна обидено.

— Сигурна съм, че няма да се случи нищо подобно. Само ме плашите.

— Но за съжаление не постигнах успех.

Лизет кимна успокоително на загрижената Агата и се обърна отново към своя, закрилник:

— Оценявах високо загрижеността ви, мосю, и до голяма степен съм съгласна с вас. Но няма да допусна животът ми да се определя от страх. Ще изпратя Феликс или някой друг да вземе малкия ми багаж. От днес ще живеем тук.

Сейд помълча няколко секунди, после кимна кратко.

— Както желаете. — Обърна се рязко, мина през тъмния вход за карета и затръшна портата зад гърба си.

При този звук по гърба на Лизет пробягаха студени тръпки. Странно, но изведнъж бе загубила сигурността си. Присъствието на Сейд О’Нийл беше като преграда срещу злото и сега, когато той си бе отишъл, чувството за непобедимост я напусна. Прозрението не беше особено приятно, особено придружено от съзнанието, че вече нищо не може да се направи.

Скоро се стъмни. Слугите донесоха от дома на мадам Ерио всички неща на Лизет: изпраната нощница, поправените рокли на Морел и някои дребни неща като прах за зъби, фуркети, чорапи и ластици, доставени от модистката заедно с нов корсет и фуста, ушита с конски косми, за да стои разперена. Поднесоха им импровизирана вечеря, състояща се от рядка супа и разни остатъци, след което Лизет състави дълъг списък с продукти и го връчи на Феликс, за да отиде рано сутринта на пазарите край реката. Застлаха леглата с ленени чаршафи, които ухаеха на теменужки — намериха ги в шкафа за бельо. Феликс обиколи цялата къща и провери дали всички врата и прозорци са затворени, след което съобщи, че всичко е наред. След като слугите се оттеглиха в квартирите си, Лизет и Агата поседяха още доста време заедно, разговаряха за миналото и правеха планове за бъдещето. Най-сетне шумът от карета и пешеходци по улицата утихна, кучетата спряха да лаят и дойде време да си лягат.

Лизет запали две свещи в салона и даде едната на компаньонката си. После угаси лампата и отведе Агата през галерията до стаята й. Двете си пожелаха лека нощ и се разделиха. Лизет влезе в стаята си и първата й работа беше да заключи вратата. Само след миг обаче някой стегна талията й в корава хватка и я привлече към твърдо мъжко тяло. Силна ръка посегна към свещта, — угаси я и я хвърли настрана. Във внезапния мрак прозвуча глас, дълбок и мелодичен, които пошепна в ухото й:

— Тук съм, за да ти сторя зло. Какво ще правиш сега?