Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (15)

15

Репетициите за замисленото театрално представление заеха целия следобед. Докато дамите работеха с въодушевление и значителен талант, господата не проявиха никакво желание да се включат. Приеха да участват в пиесата само след много увещания. Сейд изобщо не беше възхитен, когато му възложиха ролята на огнения любовник на младата наивка, изпълнявана от Лизет. Веднага предположи, че Морел, която си бе присвоила ролята на театрален интендант, отново е дала израз на чувството си за ирония. Естествено, не посмя да покаже недоволството си пред Лизет и другите дами, но пред своите майстори на фехтовката даде воля на гнева си.

— Не ставай глупак — каза му Блекфорд, който бе имал щастието да не получи роля в пиесата и очите му святкаха от удоволствие. — Това е класическа комедия с остроумни и интелигентни диалози и дава много възможности да се харесаш на дамите. Трябва само да дадеш всичко от себе си. Ще видиш, че ще ти хареса.

— Не ти вярвам. — Сейд беше готов да каже, че му отстъпва ролята си, но в последния момент си замълча. Блекфорд сигурно щеше да се зарадва да има Лизет като партньорка.

— Защо не отстъпиш ролята си на младия Франсис, след като си толкова против? — попита весело Рио. — Сигурен съм, че ще бъде на седмото небе.

— Вероятно — отговори Сейд с мрачен поглед. — Той не се притеснява, че ще изглежда като глупак.

— О, това ли не искаш? Знай, че няма изход. Искаш ли да ти помогна да си научиш текста? Може да не говоря съвсем като наивна девойка, но мога поне да опитам.

— Добре, добре, продължавайте да си правите шеги за моя сметка — изръмжа Сейд, събра вежди и ги изгледа заплашително. — Следващия път всички ще получите роли от Морел, да знаете.

— Аз вече имам, мон ами — отговори безгрижно Блекфорд. — Поех нелеката работа на суфльора.

Мъжете седяха в галерията, вдигнали крака на парапета, с чаши вино в ръце. Беше така нареченият „син час“, по-точно малкото минути между залез-слънце и нахлуването на москитите, между сиестата и вечерните развлечения. Повечето от гостите на Морел бяха по стаите си и се обличаха за вечеря. Днес щеше да има репетиция, а после късна вечеря. Бяха обядвали обилно с пресни зеленчуци, птици, ястия от свинско и говеждо — все продукти от голямата, доходоносна плантация, която задоволяваше всички желания.

Блекфорд се облегна назад и преплете пръсти зад главата.

— Исках да те питам още нещо, О’Нийл. Какви са отношенията ти с красивата мадам Моасан? Знаеш, че се присъединих към вас доста късно, затова не познавам добре ситуацията и ролята, която играеш.

— Не играя никаква роля. В момента и дума не може да става за това.

Блекфорд го огледа замислено.

— Е, добре, но онези, които спечелят доверието й сега, ще са на първите места в списъка, когато траурът свърши. Не виждаш ли как младежите хвърчат около мадам Моасан като мухи около гърне с мед? А ти стоиш до нея и ги разпъждаш с гневни удари. Човек може да си помисли, че я искаш само за себе си.

— Това са глупости — отвърна с остър тон Сейд. — Аз бях удостоен с честта да се грижа за благополучието на дамата, но това е само временно.

— Чух, че те е помолила да я пазиш от заплахите на бившия й свекър. Сигурен ли си, че не означава нищо за теб?

— Тук не става въпрос за моите чувства.

Блекфорд го огледа преценяващо и поклати глава.

— Мисля, че се лъжеш.

Сейд отговори на погледа му, но не каза нищо. Блекфорд стисна устни и продължи:

— Ако не можеш да останеш безстрастен, драги мой, как ще се погрижиш дамата да направи правилния избор — или изобщо да направи избор?

— Възможно ли е и ти да искаш да опиташ късмета си?

— Звучи примамливо, но предпочитам да се изправя срещу теб на фехтовалната площадка, отколкото на мястото за дуели.

— Аз няма да те спра — отговори възбудено Сейд.

— Така ли? — Блекфорд помълча малко и каза: — Вероятно не, но аз не съм по-добър кандидат от теб.

— Ти поне си от добро семейство.

— Не ми говори за семейството ми. Баща ми и големият ми брат сигурно се смятат за нещо съвсем специално, но аз не съм като тях.

— Английски благородник, който проявява скромност — нямах представа, че съществува такова нещо — отбеляза с искрено учудване Сейд.

— Аз съм по-скоро реалист, отколкото скромен. Човек надали може да си представи по-жалко положение от това на млад син.

Сейд повярва, че е видял в очите на англичанина мъка и болка.

— Винаги съм смятал, че младите синове отиват в армията. Как си избягнал тази съдба?

— Бях болнаво, недисциплинирано дете. Поне така се изразяваха някои хора. Аз бих казал, че никога не съм се подчинявал на заповеди.

— Особено когато идват от по-големия брат? — попита Сейд с внезапно прозрение.

— Ти го казваш. Но сега не говорим за моите грешки. Какви по-точно са намеренията ти спрямо дамата?

— Съвсем честни и почтени. А твоите? — Сейд гореше от нетърпение да научи отговора.

— О, аз нямам никакви намерения. Просто размишлявах кой обожател би бил подходящ.

— Никой — отговори сърдито Сейд.

— Така си и мислех — заключи англичанинът със самодоволна усмивка.

Мракът се сгъстяваше. Сейд удостои дързостта на другаря си с възмутен поглед, но не каза нищо, защото не искаше да се издаде повече, отколкото бе направил досега.

Репетицията на пиесата премина в голямата си част според очакванията. Не всички бяха научили добре текстовете си, повечето четяха от листове. Рио като сър Питър Тийзъл и Селин като лейди Тийзъл изпълниха ролите си с нарастващ драматизъм и накрая се прегърнаха пламенно, както изискваше пиесата. Невям Дюшен играеше мазен авантюрист, който се опитваше да се вмъкне в дома на лейди Тийзъл и да се ожени за възпитаницата й Мария, с което си навличаше ревността на възрастния съпруг. Дюшен беше много добър в ролята си, сякаш беше писана за него. А Ла Рок като сър Оливър Сърфейс, благодетел и отдавна изчезнал богат вуйчо на Чарлс, обожателя на Мария, изглеждаше учудващо сбръчкан и немощен за толкова силен мъж.

Блекфорд седеше преспокойно на дивана с протегнати крака и следеше изпълненията на артистите. Понеже още никой не се нуждаеше от услугите му на суфльор, от време на време подхвърляше забележки или съвети. За учудване на всички съветите му бяха наистина компетентни.

Докато театралната трупа репетираше в утринния салон в задната част на къщата, останалите се бяха разположили в големия салон. Сейд, който мина оттам в търсене на реквизити, намери, че те се чувстват много добре. Агата шиеше някаква пола, от която вероятно щеше да излезе костюм за Лизет. Франсис Дорел седеше дълбоко замислен в един ъгъл. Беше сърдит, че не са му дали роля, и съчиняваше стихотворение, за да даде израз на наранените си чувства. Гюстав Бекет седеше с майка си на дивана и дъвчеше фъстъци. Чупеше черупките с големите си ръце и си хапваше сладко, като от време на време приемаше по някой фъстък и от грижливата си майка. Останалите гости бродираха, разговаряха, пушеха пури и обсъждаха реколтата или политиката. Дени Вилие и приятелите му играеха карти. Играеха с въодушевление, изключително по измислени от самите тях правила.

Сейд спря за няколко минути при тях и проследи със смаяна усмивка странната игра. Но много скоро се появи Солон, верният иконом на Морел, който водеше и домакинството в плантацията, и му съобщи, че трябва да се върне на сцената.

Макар че първоначално не желаеше да участва в представлението, сега Сейд изпитваше странно удоволствие от сцените, които изпълняваше с Лизет в ролята на Мария. Беше прекрасно да я ухажва пред очите на цялото общество, а начинът, по който тя се изчервяваше и избягваше погледа му, го възбуждаше и го правеше несигурен като зелен хлапак. Много искаше да знае защо тя е толкова смутена — дали защото беше добра артистка или от спомена за случилото се между тях миналата нощ. А може би изпитваше момичешка плахост след видяното тази сутрин в гората. След вечеря му се удаде възможност да получи отговор на въпроса си.

Вечерята започна със супа от костенурка и завърши със „силабуб“, десерт от сметана и вино. Между тях имаше най-различни студени ястия, сервирани в бял парижки порцелан със златен ръб, гордостта на Мезон Бланш. Морел се придържаше към старите френски обичаи, затова след вечеря господата не останаха сами на бренди и пури в трапезарията, а последваха дамите в салона. Домакинята седна на пианото и изсвири една соната. След известно време премина към валсове и няколко двойки веднага станаха да танцуват.

В тази непринудена атмосфера дори мъж като Сейд можеше да си позволи да покани Лизет на танц, затова той отиде право при нея и се поклони. Тя кимна с такава готовност, та той повярва, че не му е много сърдита заради последните събития. Докато танцуваха, непрестанно се взираше в лицето й. Нежните бузи, тъмните ветрила на миглите, под които бяха скрити очите, всичко го възхищаваше. Трескаво размишляваше как да й съобщи какво го вълнува, но не му хрумна нищо по-добро от това да го каже направо.

— Много съжалявам, че тази сутрин трябваше да видите как се упражняваме.

— Защо съжалявате? — Лизет го погледна изненадано и бузите й се обляха в червенина.

— Нямахме намерение да нараняваме нежните чувства на дамите.

— Значи мислите, че съм наранена?

— Повечето жени биха реагирали така.

— Аз не съм като повечето жени.

Сейд си позволи нещо като усмивка.

— Постепенно започвам да вярвам в това.

— Не смятам, че в упражнението ви имаше нещо отблъскващо. Вие сигурно говорите за… лежерното си облекло?

— Говоря и за двете. Освен това и за опасността, която винаги е налице, когато двама мъже стоят един срещу друг със смъртоносни оръжия в ръце.

— Но това беше само упражнение, а при упражнение не се пролива кръв, нали?

— И тогава може да се случи нещо. Например ако защитното копче на рапирата отхвръкне или някой от противниците даде воля на гнева си. — Сейд се изненада от себе си. Досега не знаеше, че може да говори така картинно.

— Е, аз не видях нищо такова — отговори сухо Лизет. — А и не останах достатъчно дълго, за да преживея нещо отблъскващо. Честно казано, радвам се, че можах да хвърля поглед върху вашите тайнствени тренировки.

— Какво искате да кажете?

— Повечето жени се питат защо мъжете ценят толкова високо това занимание.

— Боя се, че не съм в състояние да следя хода на мислите ви.

— Как иначе да си обясним, че изразходват толкова време и усилия, за да подобрят уменията си? Мисля, че това има връзка с романтичната наклонност към тайнственото. Младите мъже се държат така, сякаш са на ти със смъртта, за да преодолеят страха си от нея. Фехтовката е едно от средствата към целта.

— Значи аз ги уча да се изправят пред смъртта с радост. Това ли искате да кажете?

Лизет се намръщи.

— Това би било прекалено. Вие им показвате как да станат безстрашни пред лицето на опасността.

— Да, но дали това е добре? В крайна сметка страхът от смъртта е, който ни предпазва от излагането на всевъзможни опасности.

— Точно това исках да кажа — отвърна тя със сериозно изражение. — Но във вашите уста то звучи така, сякаш поставяте под въпрос професията си и кодекса на честта.

— Според мен всички интелигентни мъже мислят по този начин.

— Защо тогава продължавате да упражнявате тази професия?

— Защото животът би бил суров и нецивилизован, ако предоставим сцената на примитивните и непочтените, както и на онези, които безогледно нарушават правата на другите хора и преди всичко на жените. Става въпрос за заплахата, разбирате ли?

— Даже когато умират преди всичко безобидните и невинните?

— Моята задача е да се погрижа те да не плащат сметките на другите.

— Ако е така, вие сте прав.

Най-късно в този миг Сейд осъзна колко трудно щеше да му бъде в уречения момент да предаде Лизет в ръцете на друг мъж. Перспективата за тази болка му отне дъха и в прилив на гневно отчаяние той се запита какъв смисъл имаше да се държи по този начин. Притисна Лизет до себе си и я завъртя с такава сила, че полите и се развяха. Тя се прилепи до гърдите му и усети дълбокото му вълнение. В следващия миг обаче той забави крачка, спомни си за задължителното разстояние между партньорите и я отдалечи от себе си.

Тя прие този жест без коментар. Само го погледна с очакване и най-сетне заговори за друго.

— Тази сутрин някой ме следеше… или поне аз си въобразих, че след мен върви човек.

— Какво? — попита изумено Сейд и се опита да подреди мислите си.

— Чувах мъжки стъпки, но не видях никого, Фигаро също се обръщаше и ръмжеше. Почти съм сигурна, че непознатият се отказа от намерението си, когато Морел се появи внезапно от скривалището си.

Лизет го погледна разочаровано, но не изглеждаше твърде обезпокоена. И това беше добре, защото Сейд беше загрижен и за двамата. Ако трябваше да следи всяко движение на гостите, пребиваването в плантацията на Морел щеше да се превърне в кошмар. Нито един от присъстващите не оставаше на едно място повече от петнадесет минути. Освен това беше невъзможно да се каже кой преследва тайни планове и кой се е оттеглил да поспи в стаята си.

На всичкото отгоре тук беше много по-трудно да остава насаме с Лизет, отколкото в града. Накъдето и да се обърнеше, виждаше Франсис, Дени, Невил, Гюстав с майка си и още половин дузина други. Даже да искаше, Лизет не можеше да си намери по-добра охрана. Е, поне нито един от тези младоци няма по-голям шанс за интимна среща от мен, каза си със задоволство Сейд.

Когато Морел спря да свири, Сейд и Лизет бяха точно пред една от високите балконски врати. Той забеляза зачервеното й лице и видя как тя извади ветрилото си от черна коприна с ребра от слонова кост.

— Искате ли да излезем малко навън? — попита веднага.

— С удоволствие. — Лизет сложи ръката си върху неговата и двамата се запътиха навън, крачейки бавно и с достойнство като стара съпружеска двойка.

— Колко топла е нощта, като Париж през лятото — промърмори Сейд, когато застанаха с гръб към ярко осветения салон в галерията. Въпреки това тук беше много по-хладно, отколкото вътре, защото от гората повяваше лек бриз.

— Прекалено топло е. От вчера чакам дъжда.

— Тогава ще сте затворена в къщата заедно с обожателите ви.

— Какъв ужас! — Лизет се потърси с добре изиграно отвращение. — Ще се моля утре да захладнее.

Сейд я изгледа накриво.

— Нима в цялата компания няма нито един млад мъж, с когото ви е приятно да общувате?

— Всички са много мили, но не мога да си представя, че ще прекарам остатъка от живота си с някого от тях.

— Даже с Дюшен?

Лизет наклони глава и го изгледа пронизващо.

— Защо помислихте за него?

— Не знам. Може би ми изглежда най-подходящ.

— Сигурно и той ще каже същото за себе си.

Сейд едва сдържа усмивката си.

— Братовчед му конт дьо Пикар…

— Моля ви! Достатъчно съм слушала за този братовчед. Граф с огромни земи, с отлична позиция в двора, с голямо богатство, притежава карети, скъпоценности и метреси.

— Метреси ли?

— Аз съм вдовица, поради което Дюшен реши, че съм достатъчно опитна, за да не се шокирам от подобни теми.

Сейд изръмжа нещо неразбрано. Разбира се, трябваше да бъде доволен от факта, че Дюшен няма представа за неопитността на мадам Моасан.

— Така ли каза?

— По-точно намекна. Мосю Дюшен е твърде дискретен, за да каже нещо, което вероятно се разпространява в града.

Сейд беше наясно, че гневът, който пламна в гърдите му, няма нищо общо с темата на разговора. Но само мисълта, че Дюшен шепне в ухото на Лизет неприлични намеци, накара кръвта му да закипи.

— Е, добре, значи мосю Дюшен излиза от играта. Какво ще кажете за Дорел?

— Миличък е, но е твърде млад и има чувствителна душа на поет.

— Унищожителна присъда. Ами мосю Бекет? — Сейд не можа да сдържи подигравката си.

— Ако нямаше син, майка му щеше да е много интересна жена. — Лизет му хвърли бърз поглед. — Какво толкова ви развесели?

— Нищо.

— Ами! Сигурно ви се струва смешно, че за една вечер отхвърлям половин дузина господа от списъка си, но на мен това изобщо не ми харесва. Най-добре да се върна тайно в града.

— Какво? И да оставите Морел да забавлява гостите сама? Не е възможно да сте толкова жестока.

— Това не е жестокост, а по-скоро чувство за самосъхранение.

Сейд трепна. Обърна я към себе си и помилва бузите й с върховете на пръстите си.

— Наистина ли е толкова лошо?

— Непоносимо. Единствената светла точка е, че вие сте винаги наблизо. — Тя улови китката му, спря за миг и издърпа леко маншета.

Сейд потрепери и понечи да издърпа ръката си, но когато натискът се засили, застина.

— Недейте така — помоли той с дрезгав глас.

— Защо? — Докато пръстите й се плъзгаха по ръждивите белези на китката му, погледът й неотстъпно беше устремен в лицето му. — Тази сутрин бяхте скрили белезите с парчета плат. Толкова ли са ужасни?

— Така наречените от вас парчета плат трябва да предотвратят случайно засягане на артерия. Нямат нищо общо с онова, което виждате. — Това не беше съвсем вярно, но в момента не му хрумваше нищо по-добро. Нежното докосване на пръстите й предизвикваше тръпки, които разпалваха в тялото му непоносимо болезнен огън.

— Тези белези свидетелстват за страданията, които сте преживели на затворнически кораб в младостта си. Защо трябва да се срамувате от тях?

— Не съм казал, че се срамувам.

— Въпреки това ги криете, никога не говорите за тях и не искате никой да узнае.

— Те издават, че принадлежа към класа, чиито членове отиват в затвора безпричинно и законът никога не им идва на помощ — отговори рязко Сейд. — Белезите ме заклеймяват като престъпник.

— Но това е било някога. Освен това не сте били виновен.

— Каквото и да е, те са неизличими.

— Дори да могат да се отстранят, те ще останат завинаги в душата ви — кимна Лизет. — Какво би трябвало да се случи, за да забравите белезите?

Тя замлъкна. Отвори един от маншетите, вдигна твърдия лен на ризата и притисна устни върху белега. Сейд стоеше като вкаменен, неспособен да се помръдне, да мисли, дори да диша, и усещаше сърцето си да бие като негърски барабан. Копнееше да помилва косата й, да усети хладните й устни върху горещата си уста, да я вдигне на ръце и да я отнесе в мрака. Искаше да я задържи завинаги, да я завладее, да я обвърже за себе си с толкова здрави връзки, че никой да не може да я развърже. Искаше я завинаги, все едно по какъв начин.

Но той не беше тук, за да предявява претенции към нея и да се възползва от положението й. Защото беше обещал да я закриля. Нямаше право дори да мисли друго, а да се опитва беше наказуемо. Трябваше да се откъсне и никога вече да не се доближава до нея.

За съжаление беше невъзможно. Затова стоеше неподвижен и чакаше, докато тя най-сетне вдигна глава. В сивия здрач, осветен само от една далечна лампа, тя го погледна и очите й бяха като тъмни, омагьосани езера. Устата й се изкриви в меланхолична усмивка.

— Една жена няма силата да ги премахне, нали? И какво ще стане? Пот и кръв и накрая смърт от шпагата, която ви е толкова мила и скъпа? Ще се моля да не се стигне дотам.

Сейд не отговори. Какво би могъл да каже? Освен това гърлото му беше стиснато и не беше в състояние да произведе нито звук.

В този момент отвътре се чу шум. Сейд се обърна рязко, хвана ръката на Лизет и я бутна зад себе си. Пред тях застана масивна фигура, в която Сейд не позна веднага Гюстав Бекет.

— Извинете за безпокойството — изрече церемониално младият мъж, — но не ви забелязах. В никакъв случай не бих си позволил да прекъсна такава среща.

В гласа на отблъснатия обожател имаше не само извинение, но и подигравка. Не мога да му се сърдя, помисли си Сейд и отговори:

— Вярвам ви.

— Тогава извинете, моля. — С кратко кимване дебелият млад мъж се обърна и се наведе, за да мине през вратата на салона. Сейд го проследи със смръщено чело.

— Ей сега ще иде при майка си и ще й разкаже всичко — прошепна нещастно Лизет.

— Със сигурност. Пита се само какви заключения ще си извади.

— Не правим нищо забранено.

И това не е моя заслуга, помисли си Сейд.

— Аз съм виновен, защото ви отделих от другите.

— Да, винаги вие сте виновен.

— Какво искате да кажете? — попита той и я погледна в лицето, учуден от уморения, примирен тон.

— Нищо важно. — Лизет се обърна към спалнята си, чиято балконска врата беше малко по-нататък по галерията. — Заболя ме глава. Ще ме извините ли пред гостите? Искам да си легна.

Сейд сведе безмълвно глава. Лизет се отдалечи и токчетата й затракаха глухо по дървения под на галерията. Той я изчака достигне до вратата и да сложи ръка на бравата и тогава каза:

— Благодаря ви. Благодаря ви за молитвите.

Сейд се върна в салона, предаде извинението на Лизет и остана достатъчно дълго, за да не събуди подозрение, че двамата с Лизет напускат компанията един след друг. След като най-сетне пожела лека нощ на всички, той обиколи градината и изпуши една пура. Навсякъде цареше тишина. Само от кухнята долитаха шумове, които издаваха, че слугите мият съдовете от вечерята. От време на време се чуваха виковете на нощни птици, а в двора за пилета зад квартирите на робите сънливо крякаха кокошки. От мястото си под един вечнозелен дъб Сейд проследи как няколко момичета изляха мръсната вода от съдовете, заключиха кухнята и се отдалечиха с уморени крачки. Видя как гостите на Морел се разотидоха по стаите си, как свещите се движеха по галерията, как лампите в помещенията зад спуснатите жалузи една по една угаснаха.

Агата Стилтън бе напуснала салона веднага щом чу за главоболието на Лизет и лампата й бе една от първите угаснали. В стаята до нея все още гореше светлина, даже след като в цялата къща стана тъмно. Или главоболието беше измислено, или се чувстваше по-зле и не можеше да заспи. Сейд беше готов да изпрати някоя от камериерките да попита, но се отказа. Ако наистина имаше причини за тревога, Агата щеше да остане в стаята й.

Полумесецът се плъзгаше по нощното небе, често скриван от черни облаци. Около главата на Сейд кръжаха москити и той вдигна яката на жакета си, за да се предпази от ухапванията им. Нищо не се случваше и сигурно нищо нямаше да се случи. Тъкмо бе решил също да си легне, когато бегло движение пред къщата привлече вниманието му. От сянката на стената излезе мъж. Държеше в ръка нещо бяло и гледаше нагоре към галерията, сякаш трябваше да открие определена врата. Бързо отиде до края на галерията, където от стаята на Лизет все още проникваше светлина. Отстъпи няколко крачки назад, за да вижда по-добре, и спря.

Дали беше някой болен от любов млад глупак или воайор, опитващ се да види нещо през процеп в завесите? Сейд не искаше да рискува. Направи широк завой и скоро се озова точно зад фигурата.

В този момент луната излезе между облаците и меката й бяла светлина огря точно онова място в двора на Мезон Бланш, където стоеше тайнственият мъж.

Франсис Дорел.

Напрегнатите мускули на Сейд се отпуснаха. Поетът не представляваше опасност. Беше досаден, но при дадените обстоятелства това не можеше да се избегне. Лизет вече беше пострадала от вниманието му, но Сейд не вярваше, че тази нощ Франсис смята да извърши някоя сериозна глупост.

Но това се оказа заблуда. Дорел имаше намерение да върши глупости. Бялото нещо в ръката му се оказа лист хартия. Той го вдигна, за да го огрее лунната светлина, и зачете с пълно гърло най-новата си поетична творба.

Но даже произведението да беше със стойността на Шекспиров сонет, в този късен нощен час никой не искаше да слуша рецитация. Затова Сейд направи няколко крачки, за да хване младия поет за яката и да го завлече в стаята му.

Точно тогава в долната галерия с трясък се отвори врата и на огрения от луната балкон излезе Блекфорд. Увит в разкошен ориенталски халат, под който очевидно нямаше нищо, той опря ръце на парапета и извика:

— Не толкова шумно, Дорел, хората искат да спят!

Поетът прекъсна тирадата си и се обърна към нахалника, осмелил се да му попречи.

— Аз следвам вдъхновението на любовта, мосю! Запушете си ушите, като не искате да чуете посланието на сърцето ми!

В този момент Сейд разбра, че Дорел се бе подкрепил със значителни количества алкохол, защото не можеше да стои стабилно на краката си, докато гледаше нагоре, а и говорът му не беше съвсем ясен. От спалнята на Лизет се чу неодобрителният лай на Фигаро.

— Все ми е едно какво следвате, глупако! — отвърна заплашително Блекфорд. — Обектът на вашето вдъхновение също не се интересува от глупостите ви. Престанете да ревете или ще ви се отрази зле.

— Вие сте груб човек без искра от романтика!

— Аз съм преди всичко нетърпелив. Приберете си жалкото стихотворенийце и вървете да спите!

Дорел се изпъчи обидено.

— Вие сте безсрамен, мосю.

— Ако трябва да ви слушам още една секунда, ще употребя насилие.

— На полето на честта можете да упражнявате колкото си искате насилие, мосю. Моите секунданти ще ви потърсят утре сутринта.

Младият глупак не знаеше какво говори. Нямаше представа срещу какъв майстор на шпагата ще се изправи. Англичанинът беше фехтовач от класа, начинът му да води двубоя беше смес от финес, интелигентност, чувство и нещо като изисканост. В началото Сейд не го харесваше, но поведението му тази сутрин на тренировката, където никой не можеше да скрие истинската си същност, предизвика дълбока промяна. След като Лизет и Морел си отидоха, двамата не продължиха двубоя и Сейд много искаше да знае как щеше да завърши битката между тях.

В първия момент Блекфорд зяпна изненадано, после кимна.

— Както желаете, стига тази нощ да цари спокойствие.

Дорел направи несигурен поклон и изчезна в мрака.

Произшествието не бе траяло дълго, затова повечето гости не се бяха събудили или бяха решили, че случката не ги засяга.

Само жалузите в стаята на Лизет се вдигнаха и тя застана на вратата, загърната в халат, който падаше на елегантни гънки по стройното и тяло. Разпуснатата коса я загръщаше като златна мантия и блестеше в сиянието на лампата в стаята й. Сейд, скрит в сянката на дървото, я гледаше със затаен дъх и се питаше дали тя изобщо е разбрала какво се е случило и ако да, осъзнава ли сериозността на положението.

След минута Лизет се обърна, влезе бавно в стаята си и затвори вратата. Луната се скри зад черни облаци и Сейд остана сам в нощта.