Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (5)

5

Сейд.

Когато осъзна кой беше нападателят й, Лизет изпита облекчение и гняв едновременно. Ала най-силно беше усещането за присъствието на могъщото мъжко тяло, притиснато до нея като скална стена. Гладките, изпъкнали мускули, скрити под лен и вълна, стоманената сила на ръцете, обхванали тънката талия и меките гърди. В тялото й се разля горещина, събра се в центъра на женствеността й и запулсира. Мина цяла минута, преди гневът да вземе връх.

— Пуснете ме! Веднага! — изрече тя през стиснати зъби.

— Не и преди да признаете, че тук сте в опасност. Не и преди да разберете, че аз или всеки друг мъж, който поиска, може да влезе необезпокоявано в стаята ви и да ви стори зло.

Лизет знаеше много добре за какво намеква той. При мисълта, че би могла да преживее с този мъж неописуема интимност, сърцето й заудря като безумно в гърдите и кръвта потече по-бързо през вените й. Опита се да се изтръгне от хватката му, но Сейд само леко стегна ръце и тя остана неподвижна, не можейки дори да диша.

Можеше да изпищи, но какъв смисъл имаше да буди къщата? Нито Агата, нито Флекс бяха в състояние да се справят с този мъж. Освен това беше сигурна — или почти, — че Сейд О’Нийл е дошъл само за да й даде нагледен урок колко уязвима е в тази къща. Ако му признаеше, че е сгрешила, сигурно щеше да сдържи обещанието си и да я пусне. Но нещо в нея упорито отказваше да се разкае и да му достави това удоволствие.

— Това ли наричате закрилничество? — попита остро тя. — Аз не съм особено убедена.

— Опитвам се да ви обясня какво може да се случи.

— Откъде знаете, че вече не ми е ясно? Не съм чак толкова глупава, повярвайте.

— Как да ви вярвам, като не искате да се вразумите? Какво още трябва да се случи, за да проумеете най-после, че ви заплашва опасност?

— Нищо няма да промени решението ми… — започна тя, но той изобщо не я чу. Преди да е разбрала какво я очаква, Сейд я обърна към себе си и притисна гърба й към стената. Хвана китките й и ги вдигна на височината на лицето. Долната част на тялото му се притисна към слабините й и тя се почувства безпомощна като препарирана пеперуда. Той сведе глава и след кратко колебание завладя устните й със своите.

Устата му беше топла, твърда и сладка като мед. Целувката изискваше подчинение, но в нея имаше и още нещо, което я разтърси до дън душа, макар че не го разбра. Езикът описа контурите на здраво затворените и устни, сякаш искаше да ги вкуси, да ги изследва, да проникне в най-дълбоките им тайни. Тя усещаше с цялото си същество гладките му движения, лекото гъделичкане на наболата брада, горещината, която се разливаше на вълни, биенето на сърцето му до гърдите й. Свежата мъжка миризма на колосан лен и бергамотова вода за коса се качи в главата й и всички сетива се завъртяха във вихрушка от неподозирани обещания. Неустоимата му сила би трябвало да предизвика у нея страх и враждебност, но вместо това тя се разтопи от слабост и сладост и само като впрегна цялата си воля, успя да предотврати отварянето си като екзотично цвете под топлия тропически дъжд.

Цялото й тяло се скова. Тя пое шумно въздух и извърна глава. Още няколко секунди тялото му остана притиснато до нейното, после от устата му се изтръгна проклятие, заглушено от вълните на меката й коса. Ръцете му изведнъж я пуснаха и той отстъпи крачка назад.

Известно време в стаята се чуваше само шумното им дишане. После полите й прошумоляха и той отстъпи още крачка назад, за да увеличи разстоянието помежду им. Гласът му прозвуча задавено, почти като от отвъдното:

— Простете ми. Нямах намерение да ви дам чак такъв… драстичен урок.

— Да… — Лизет се покашля. — Вярвам ви. — Тя приглади полите си, попипа косата си и изпрати благодарствена молитва към небето за мрака, който скриваше зачервеното й лице. — Разбирам… искам да кажа, знам, че оставането ми тук и отказът ми да се вслушам в добрия ви съвет ви се струват неразумни, но ви уверявам, че не го правя от неразбиране или от глупаво самочувствие.

— Никога не съм мислил такова нещо.

— Според мен повечето мъже мислят по този начин. Но зад решението ми се крие повече. Не можете да си представите какво е непрекъснато да ограничават свободата ви на движение, да контролират всяка ваша стъпка, да ви надзирават и през цялото време да знаете, че няма измъкване. Заклех се, че никога повече няма да се поставя в това положение. Няма да се преклоня пред ничия принуда, дори да е добронамерена. По-скоро ще умра.

— Тук не сте права.

— Уверявам ви…

— Не — прекъсна я гневно той. — Исках да кажа, че много добре знам какво е да си затворен и да копнееш за свобода. — Говореше с пресекващ глас, сякаш му беше трудно да произнася думите.

— Защо тогава не се съгласите, че имам право на свой дом?

Сейд помълча малко и отговори:

— Предполагам, че преди не съм ви слушал внимателно.

— А сега?

— Сега вече да — отговори той съвсем тихо.

Натискът в гърдите й отслабна, макар и съвсем малко. Навлажни устните си с език и продължи:

— Осъзнах, че поведението ми затруднява изключително много онова, което искам от вас. Наистина мисля, че трябва да ви освободя от даденото обещание.

— Моля ви, не го правете.

Лизет не повярва на ушите си.

— Какво казахте?

— Вие имате пълното право да искате от мен да поправя онова, което ви сторих. Щом трябва да ви защитавам, ще го правя с радост.

— Но не и без възражения — уточни тя. Перспективата да се радва и занапред на закрилата му я настрои по-ведро.

— Винаги съм вярвал, че знам кое е правилното. Това е грешка, която ми е създала много неприятности.

— Например… затвор? — Въпросът беше крайно неприличен, но в момента Лизет се осмели да го зададе.

— Шокиращо ли го намирате?

— Зависи от престъплението.

— Подбуждане към неподчинение, предателство към короната… само че аз не признавах краля на Англия.

— Значи не сте извършили убийство, не сте откраднали…

— Не, никого не съм убил и ограбил — отговори с твърд глас Сейд. — Това се случи в Ирландия, страната, където съм роден.

— Сигурно сте били още много млад.

Той се обърна към нея и сянката му се очерта на светлината, която влизаше през жалузите на прозореца.

— Какво искате да кажете?

— Мадам Ерио спомена за дългото ви пребиваване във Франция, където ви срещнала за първи път.

— Говорили сте за мен?

— Накратко. Тя искаше да разбера в какво положение се намирам.

— Е, разбрахте ли?

— Мисля, че да. Но трябва да знаете, че много хора в Ню Орлиънс имат между предците си затворници. Разбира се, всички искаме да вярваме, че произхождаме от невинните млади сирачета, изпратени от френската корона като годеници за колонистите, или от семейства, избягали от терора на Френската революция. В някои случаи това е така, но никой не иска да признае, че първите заселници са били изпратени от парижките затвори. Моята баба ми довери, че нейната майка, т.е. прабаба ми, била затворница в Бастилията, защото отровила любовницата на мъжа си.

Сейд мълча толкова дълго, че тя вече не очакваше отговор, когато чу резкия му глас:

— Вие имате меко сърце.

— Да не мислите, че ви разказах за стария семеен скандал само за да направя собствената ви история по-поносима? Не ме мислете за толкова добра. — Лизет изведнъж изпита несигурност. Не знаеше дали историята на баба й е вярна. Майка й, жена с изключителна елегантност и желязна воля, говореше подигравателно за предците си, докато се водеха преговорите за годежа й с Моасан.

— Не ви вярвам. Но както и да е, сега трябва да вървя. Иначе някой ще ме види и ще тръгнат слухове за поквареността на младото поколение.

Той направи крачка към вратата и тя отстъпи настрана, за да му освободи пътя. Ала щом той отвори вратата, извика задавено:

— Почакайте!

— Какво има?

— Как влязохте? Сигурна съм, че всички врати и прозорци са добре затворени. Нали обиколих стаите с Феликс.

— Не беше особено трудно. Промуших шпагата през решетката на портичката и вдигнах резето. Още утре сутринта ще се погрижа за него.

— А дотогава?

— Сигурно няма да заспите от страх, че ще влезе още някой? Обещавам ви, че това няма да се случи.

— Не съм си и помислила, че ще влезете втори път.

— Не, колкото и голямо да е изкушението — отвърна твърдо той. — Но и никой друг няма да влезе. Можете да спите спокойно, защото аз ще стоя на пост.

— Но вие също трябва да спите — възрази Лизет.

— Ще спя утре.

Какво искаше да каже? Че не може да спи или че не му е необходим сън? Лизет не знаеше, а Сейд не изчака още въпроси. Излезе от стаята, мина през галерията и се спусна по стълбата. Лизет излезе след него в галерията и се вслуша да чуе шума от стъпките му по пътя за карети и скърцането на малката порта, но не чу нищо. Или бе излязъл на улицата абсолютно безшумно, или все още беше в къщата.

Тя постоя още малко навън, загледана в мрака, но нощта остана все така тиха. По-добре да се върне в стаята си и да заспи.

 

 

— За бога, мила моя! — извика на следващата сутрин Агата, когато Лизет влезе в трапезарията. — Изглеждаш като нещо, което котката е донесла, а котенцата не са харесали. Добре ли си?

Лизет се опита да се усмихне.

— Не можах да заспя. Много съм развълнувана от преместването си, нали разбираш?

— О, божичко! Тази сутрин трябваше да пазаруваме, но ако не си си отпочинала, можем да го отложим.

— Не, не. Трябва веднага да поръчаме някои неща, иначе сезонът ще свърши, преди да ни ги доставят.

— Имаме достатъчно време, мила моя. В никой друг град зимният сезон не е така дълъг като в Ню Орлиънс. Наистина се учудвам колко са издръжливи френско-креолските дами. Не стига, че не им е позволено дори да се ръкуват с мъже, ако са сами, но и от ноември до Великден трябва да танцуват практически всяка нощ.

— Може би защото танците са главното ни занимание — обясни с усмивка Лизет. — Това важи поне за младите и необвързаните. Освен това през постите не се танцува.

— А, да, постите… — Агата избухна в тих смях. — Когато за първи път дойдох тук, бях направо ужасена от липсата на набожност.

— А сега?

— Боя се, че се заразих от тукашните настроения. Може би защото знам, че креолската набожност е по-скоро вътрешно усещане, отколкото външно поведение. Сигурна съм, че когато се върна в Бостън, ще усещам болезнено липсата на неделните вечери в театъра и на веселите празненства.

— Нали няма да си заминеш пак?

— Е, сигурно няма да е толкова скоро…

— Ако зависи от мен, изобщо няма да те пусна да си отидеш — отговори категорично Лизет. При креолите беше обичай да възразяват веднага, щом гостът спомене за заминаване, но тя наистина не можеше да понесе мисълта да загуби Агата толкова скоро след новата им среща. При никой друг човек на света не намираше такъв уют, такова разбиране, все едно дали искаше да стане сама или търсеше компания.

В този момент се появи Феликс с табла топли кроасани от буланжерията насреща и две канички с топло кафе и мляко. Ароматът, който се понесе по стаята, когато икономът повдигна ленените покривчици, беше в състояние да изкуши и светец. След закуската Лизет и Агата се заприказваха за дрехи и шапки, за новите блузи и модните цветове на сезона: всички отсенки на сивото, розово и бледожълто. Тази извънредно важна тема още не беше приключена, когато след час двете дами си сложиха бонета, воали и ръкавици и излязоха от къщата.

Първо влязоха в модния магазин на мадам Кревон, където Лизет си купи възхитителна сламена шапчица. След това спряха при Сканлон, където според обявата в списание „Лабел“ трябваше да намерят докарани с кораб от Хавър пролетни и летни шапки от известния салон на мадам Гинет в Париж. Тъй като въпреки очакванията си намериха само вечерни шапки, Лизет купи прекрасна шапка от батиста, органза и дантела за Агата, но не хареса нищо за себе си.

Когато отново излязоха на тротоара, и двете забелязаха интересен мъж. Седеше в близкото кафене, чиито стъклени врати бяха отворени, за да влиза свежият утринен въздух. Беше едър, добре облечен и привлекателен, но Лизет го забеляза преди всичко заради изпитателните погледи, които им хвърляше. Щом двете излязоха от магазина, той глътна кафето си наведнъж, хвърли на масата няколко монети и се изправи с гъвкаво движение. Сгъна вестника, прибра го във вътрешния джоб на сюртука си, взе бастуна си и тръгна по отсрещния тротоар на една линия с тях.

Лизет си каза, че лицето му й е познато, но не можа да се сети откъде. И тъй като беше и неучтиво, и неразумно да зяпа чужд човек, тя втренчи поглед право пред себе си. Въпреки това през цялото време усещаше присъствието му. Той се разхождаше бавно, от време на време размахваше бастуна си, поздравяваше познати с лек поклон и правеше път на дамите с вдигане на ръка към шапката и крачка встрани.

След кратък престой в малък магазин за дамски чорапи на Рю Биенвил, Лизет и Агата се запътиха към големия текстилен магазин на Боари д’Инверноа на Рю Шартр. Магазинът предлагаше богат избор от френско мерино, фин муселин, китайска коприна, разноцветни шалове, италиански бродерии и най-различни памучни тъкани. Там можеха да се купят испански мантили, шотландски тартани и всякакви швейцарски платове.

Лизет хареса няколко вида черни материи, но когато видя топа черно копринено кадифе, направо загуби ума и дума. Никога не беше носила толкова скъпа материя. Коприненото кадифе беше забранено за неомъжените жени, но след като се омъжи, Йожен също не й разреши да си направи тоалет от такава материя. Според него всичко, което привличаше вниманието на хората към съпругата му, беше вулгарно и неприлично, затова го забраняваше. Не го правеше от страстна привързаност, а защото пазеше своята собственост. Обичаше да вижда Лизет в приглушени цветове и скромно скроени рокли — тогава не беше нужно да се притеснява дали е привлекателна за мъжете. Но това кадифе не беше ни най-малко вулгарно. Падаше на меки вълни и блестеше под светлината като кожата на легендарната блатна пантера. Плат, достоен за кралица.

Лизет напусна магазина като горда притежателка на топ копринено кадифе, което обещаха да й доставят вкъщи заедно с другите покупки. Сега трябваше да намери шивачка, която да й ушие нови тоалети. Строги, за да са подходящи за траура й, но не прекалено. Хем да правят впечатление, хем да са добродетелни. Жената, която вършеше тази работа в дома на свекър й, беше порядъчна и усърдна, но напълно лишена от талант. Трябваше да намери друга, но откъде?

Тъкмо когато се бяха зазяпали в латернаджията с малката му маймунка и кимнаха благодарно на един господин, който спря да ги изчака, Агата каза:

— Ако онова, което ми разказа за мадам Ерио, е вярно, тя може да ти намери добра шивачка.

— Нима не познаваш Морел?

— Никога не съм имала удоволствието, но съм чувала разни неща.

Лизет погледна изпитателно бившата си гувернантка и с лекота прескочи локвата, останала от миячите, които бяха чистили тротоара.

— Какви например?

— Най-вече за ексцентричния й начин на живот. Казаха ми, че била по̀ парижанка от парижанките.

— Което е абсолютна глупост — отбеляза сухо Лизет. Повечето френски креоли в Ню Орлиънс се ориентираха във всичко по Париж. Френската столица беше център на техния свят и им диктуваше с какво да се хранят и какво да носят, как да обзавеждат домовете си, какво да четат и какво да мислят. Всеки ден на пристанището спираха кораби от Англия и от Източното крайбрежие на Съединените щати, но стоките, които разтоварваха, почти не оказваха влияние върху градския живот. Съвсем друго беше с корабите от Хавър.

Агата смръщи чело.

— Дамата се движи по самия ръб на позволеното.

— С мен се отнесе много добре.

— Значи има добро сърце. Щом е така, готова съм да стана нейна приятелка. — Агата й намигна съзаклятнически. — Хайде да пресечем улицата и да отидем на сянка. Тази сутрин е доста топло.

Това не беше преувеличение. Пролетта бе дошла и слънцето напомняше за потискащата горещина на лятото. С настъпването на топлото време във всички вътрешни дворове разцъфваха маслинените дървета. От двете страни на улиците и в горите извън града дърветата цъфтяха с пълна сила и вятърът разнасяше нежните цветчета като разноцветни облачета. Шапките на дамите и тротоарите бяха покрити с жълти цветни килимчета.

Бяха направили само няколко крачки от другата страна на улицата, когато един очевидно пиян моряк им препречи пътя. Заби здраво стъпала в земята, сякаш се намираше на люлеещата се палуба, и застана насред тротоара. Лизет понечи да го заобиколи, но той разпери ръце и я спря.

— Здрасти, красавице — изрече той с провлечения говор на лондонското простолюдие. — Я ми дай една целувчица.

Лизет вирна брадичка и отстъпи крачка назад.

— Пуснете ме да мина, мосю.

— Махнете се от пътя ни, добри човече — подкрепи я Агата с най-строгия си тон. — Или ще повикам жандармите.

— Айде, повикай ги, старо, какво чакаш! И без това ме сърбят ръцете да се сбия с някого. — Морякът поклати глава и протегна големите си ръце към Лизет. — Хайде, хубавице…

— Достатъчно! — прозвуча заповеднически глас зад тях. Появи се джентълменът, когото Лизет бе забелязала преди. Застана до нея, вдигна бамбуковия си бастун и блъсна моряка в гърдите. Той се олюля и отстъпи назад. — Изчезвай, глупако, или ще съжаляваш!

— Я го виж ти! — Англичанинът блъсна бастуна настрана и отново политна към Лизет. Бастунът изфуча във въздуха и го удари здраво отляво и отдясно. Пияният изрева, преви се и се хвана с едната ръка за корема, а с другата — за кървящото ухо.

— Недейте така, мастър! Не исках да сторя зло на дамата. Исках само малко да се позабавлявам.

— Дамата не понася такива забавления. Изчезвай оттук!

— Тъй вярно, капитане. — Морякът се опита да отдаде чест, удари токове, но политна назад. Обърна се тромаво и забърза по улицата.

Лизет издиша шумно и се обърна към своя спасител.

— Много ви благодаря, мосю. Дойдохте тъкмо навреме.

Джентълменът дори не се беше задъхал. Без да бърза, той мушна бастуна под мишница, направи поклон и свали елегантната си боброва шапка.

— За мен беше удоволствие да ви помогна.

Погледнат отблизо, той беше образец на шик и елегантност. Носеше златнокафяв сюртук, ушит по мярка, който му стигаше до коленете, кафяв панталон и грижливо вързано шалче на кафяви и черни карета. Една-единствена къдрица се бе отделила от вълнистата му коса и падаше на високото чело. Дълбоко в черните очи грееше тих смях. Когато бе спрял пред дамите, в краката му се свря малко улично кученце, а дрипавите улични хлапета също спряха и го загледаха със страхопочитание. Кучето заскимтя, момчетата си зашепнаха нещо на езика на робите, така наречения „гумбо“, но джентълменът изглеждаше сляп и глух за всичко, освен за присъствието на Лизет.

Тогава едно от момчетата, малко по-едро и по-дръзко от станалите, се обади почтително:

— Sacre, мосю Ник, дадохте му да разбере на онзи глупак!

Комплиментът изтръгна джентълмена от съзерцанието.

— Внимавай какво говориш, момченце! Присъстват дами.

Цялата банда занемя, сякаш бе прозвучал небесен глас.

Във френския език на джентълмена звучеше лек италиански акцент. Лизет го погледна по-внимателно и в главата й се промъкна подозрение.

— Ще позволите ли да узная името ви, мосю? Добре е да знам на кого дължа благодарност, когато разказвам за случката.

— Но разбира се, мадам Моасан. — Джентълменът отново се поклони. — Аз съм Никола Паскуале, на вашите услуги. Ще позволите ли да кажа колко се радвам да се запозная с вас и с прекрасната ви придружителка?

Предположението й се оказа вярно. Никола Паскуале си беше завоювал име като maitre darmes, макар че едва наскоро бе пристигнал от Рим.

— Знаете името ми — пошепна изненадано тя.

На красиво извитите устни заигра развеселена усмивка.

— Имам честта да съм приятел на Сейд О’Нийл.

— Нима той е говорил за мен? — попита Лизет и леко присви очи.

— Да, но да не си помислите, че е проявил лекомислие? Уверявам ви, че не. — Никола притисна длан към смръщеното си чело. — Мили боже, лудият ирландец ще ми откъсне главата, ако думите ми са оставили у вас това впечатление.

— Значи ви е разказал за мен?

— Той е загрижен за вашата сигурност. Естествено, не можеше да предвиди онова, което се случи току-що, но предпазливостта му е оправдана.

— Вие ме следите.

— Аз… ами…

— Не си правете труда да отричате. Мосю О’Нийл ви е помолил да ме следите, нали?

Паскуале направи безпомощен жест и Лизет неволно се възхити на красивите му ръкавици.

— Всеки мъж има нужда от сън, дори да е силен и издръжлив като О’Нийл.

— Но да ви въвлече в тази история… човек, който няма нищо общо… това е позорно.

— Аз съм негов приятел — отговори просто италианецът. — А сега съм и ваш, мадам.

— За което трябва да ви благодарим от цялото си сърце намеси се Агата и гласът й прозвуча учудващо топло. Протегна му ръка и се представи непринудено: — Аз съм Агата Стилтън, мосю. Моля, приемете и моята благодарност.

Нежната кожа на бузите й се зачерви, на устните й изгря сияеща усмивка. Като забеляза това, Лизет забрави раздразнението си и дори се развесели. Кой би помислил, че приятелката й ще се поддаде на чара на този красив чужденец с учтиви маниери и съмнителна слава?

В този миг по паважа загракаха бързи стъпки. Лизет извърна глава и видя да се приближава забележителна двойка. Господинът беше също така едър и гъвкав като Паскуале, дамата изглеждаше много изискана. Целият й тоалет — от бонето до свръхмодните ботушки от козя кожа — беше издържан в сиво и лавандуловосиньо. И двамата изглеждаха ведри и дружелюбни.

— Мосю Паскуале! — извика красивата дама. — Браво на вас! Рио и аз наблюдавахме действията ви от самото начало. Казах му, че трябва да ви се притече на помощ, но той заяви, че преди да е направил две крачки, вие ще уредите въпроса. Глупаво е, че пак се оказа прав — това ще го направи непоносим.

— Доверието му ме ласкае — отговори италианецът с подигравателен поклон.

— Вярвам ти, приятелю — намеси се сериозният млад мъж, наречен Рио, със същата ирония.

— Въпреки това дойдохме тъкмо навреме — продължи дамата. — Нали не сте забравили, че ви очаквам на малката вечеря, която давам на последния ден от карнавала преди постите? Искам да потвърдите съгласието си.

— Но разбира се, ma belle. За нищо на света няма да я пропусна.

Италианецът направи шеговит поклон. Държи се много по-различно, отколкото с Агата и мен, помисли си Лизет. Очевидно познава добре и двамата. Прониза я нещо като завист и тя се учуди на себе си. Сигурно беше прекрасно да имаш толкова близък приятел.

Никола Паскуале се обърна отново към нея.

— Простете небрежността ми, мадам Моасан, и позволете да ви представя мадмоазел Селин Вилие, ако, разбира се, вече не се познавате. А този джентълмен е Дамян Франсиско Адриано де Вега и Риордан, конт дьо Лерида — продължи той, подчертавайки с удоволствие всяко име. — Но в града е познат с псевдонима си Рио да Силва.

— Мадмоазел, мосю, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. — Лизет направи лек поклон пред Селин и подаде ръка на кавалера й. Той улови пръстите в тънка ръкавица с почти нежен жест, който би бил неприличен за неомъжена жена.

— Мадам Моасан се е запознала наскоро с нашия ирландски приятел — обясни Никола и хвърли бегъл поглед към приятелите си.

— Аха — кимна Рио да Силва. — Името ми се стори познато.

Лизет веднага заподозря, че и той беше осведомен за историята й. Нещо в гласа му я накара да предположи, че Рио знае не само за нея, но и за дуела на О’Нийл с мъжа й и последствията му. Но не допусна да се забележи нищо, само представи Агата. След представянето настана неловка пауза в разговора, прекъсната от малкото куче, което изведнъж заскача по полите на Лизет и се опита да стигне с муцунка до ръката й. Тя се наведе и му позволи да подуши ръкавицата й, после помилва сплъстената му козина.

— Какъв си ми ласкател — пошепна нежно тя и погледна в смешната муцунка, която сякаш й се усмихваше. — Много бих искала да знам дали си имаш име.

— Той е уличен пес — отговори Паскуале и огледа със смръщено чело малкия мелез, който утвърдително завъртя опашка. — Не го окуражавайте, защото незабавно ще ви последва.

Лизет вдигна глава. Като чу гласа на Паскуале, малкото куче хукна към него и се скри между краката му.

— Значи кучето е ваше?

— О, не, мадам, никога не бих предявил претенции към това жалко същество. Кучето не е ничие. Щом изляза от студиото си, изскача отнякъде и тръгва след мен, но иначе си играе със събратята си от улицата. — Никола посочи с небрежен жест уличните хлапета, които междувременно бяха посветили вниманието си на бъчва с оцет, докарана пред близкия магазин.

— Мисля, че кучето има претенции към вас — отвърна сериозно Лизет.

— Младата дама веднага те разкри, Ла Рок — засмя се весело да Силва и Селин Вилие се присъедини към смеха му.

— Имате ли нещо предвид за вдругиден вечерта, мадам Моасан? — попита дамата.

Лизет поклати глава и отново помилва кучето, което пак се уви около полите й.

— Знам, че не е редно да се отправя покана за след два дни, но ние — баща ми, брат ми и аз — ще се радваме много, ако присъствате на соарето ни по случай последния ден на карнавала. Няма да правим голяма вечеря, само семейно празненство с няколко приятели, което няма да е в разрез с вашия траур. Ще потанцуваме, ще си поговорим, ще хапнем нещо леко за вечеря, а после ще гледаме от балкона нощния парад.

— Много мило от ваша страна, но…

— Моля ви, не казвайте не! Вече безброй пъти съм канила Сейд, но този път със сигурност ще дойде, ако трябва да ви придружи. — Усмивката в кафявите очи на Селин Вилие изведнъж угасна. — Искам да кажа, че се надявам да стане така. Дано не съм сбъркала.

— Не виждам нищо нередно в мислите ви — отговори предпазливо Лизет.

— Браво, мадам! Тогава значи ще ви очаквам.

Въодушевлението на Селин беше заразително, убедителността й — неустоима. Освен това бяха минали месеци, откакто беше ходила на официална вечеря. Изведнъж Лизет закопня да бъде сред хора, които се смеят, шегуват се и са радостни и безгрижни. Освен това й се дощя да научи повече за дамата и годеника й, учител по фехтовка. Затова изпъна рамене и отговори:

— Описанието на вечерта звучи много привлекателно, мадам. Как бих могла да устоя?

— Отлично! — Очарователната домакиня се обърна към италианеца: — Никола, ти ще кажеш на Сейд за нашата уговорка. Предай му, че не приемам отказ.

— Ясно ли ви е, че излагате живота ми на опасност? — попита той с добре изигран ужас. — Но за две толкова красиви дами си заслужава да рискувам.

Малкото куче ги следваше и лапичките му чаткаха по паважа.

Тя прибра полите си и се обърна към него.

— Върви си! — заповяда строго тя. — Върни се при господаря си.

Малкият мелез седна на задните си крака, наклони глава и я погледна умолително.

Агата, която бе продължила пътя си, погледна през рамо и също се обърна.

— Къш! — извика тя и размаха чадърчето си. — Махай се!

Кучето премести тежестта си, вдигна единия заден крак и най-спокойно започна да се чеше зад ухото, сякаш не чуваше заповедите им.

Смятайки, че е заето с бълхите си, двете жени продължиха, но само след няколко крачки Лизет отново чу равномерен тропот. Обърна се сърдито и извика на кучето:

— Нали ти казах да се махаш!

Малкият мелез отново седна на задните си крака и наклони главичка, сякаш й се подиграваше.

— Върви си, защото приятелчетата ти ще избягат и ще те оставят сам!

Кучето скочи към полите й и се опита да стигне до ръцете й. Лизет вдигна безпомощно рамене и се обърна към Агата:

— Какво да правим сега?

— Той не може да ни следва чак до вкъщи!

— Не знам как бих могла да му попреча.

— Животното е пълно с бълхи. Само го погледни!

Кучето отново се чешеше.

— Бедничкото — въздъхна съчувствено Лизет. — Явно има нужда от баня. Нека остане известно време при нас, после ще пратя вест на мосю Никола да дойде да си го вземе.

— Направи, каквото смяташ за правилно — кимна примирено придружителката й.

Тя е права, каза си Лизет. Вече никой не можеше да й предписва какво да прави.

— Идва с нас — отсече тя, врътна се и тръгна решително към къщи. Кучето се залепи за полите й.

Посрещна ги Феликс, взе бонетата и ръкавиците им и им сервира освежителни напитки. Съобщи, че покупките им вече са пристигнали. Лизет му благодари и му заръча да изкъпе кучето в сапунена пяна. Икономът не беше особено очарован от задачата, но малкият мелез прие банята като страхотна игра, хукна през двора и залая весело, подканвайки Феликс да го хване.

Лизет ги наблюдаваше неравната борба от горната галерия и се превиваше от смях. Накрая съжали иконома си, слезе и повика кучето. То се подчини веднага и залая от радост, че му е обърнала внимание. Когато го взе на ръце, въодушевено облиза лицето й. Беше й жал да го предостави на Феликс и съдбата му и се почувства като предателка, когато отново се качи в галерията.

 

 

През следващите два дни двете с Агата усърдно преправяха една от роклите на Морел, за да стане подходяща за вечерята у семейство Вилие. Вече нямаше време да се ушие нова. Вечерната рокля от Морел бе от черна коприна, с прилепнал корсаж и тесни ръкави. Широката набрана пола се разделяше отпред като буквата V. Шемизетка и фуста от фин памук допълваха тоалета, затваряха деколтето и падаха като бял водопад от дантелени рюшове от талията до пода. Това лишаваше роклята от първоначалната й строгост, но я правеше достатъчно почтена за вдовица. Може би не беше последният писък на модата, но нямаше да изложи нито дамата, която я носеше, нито домакинята.

Леля Магда, възрастната жена, която се грижеше за децата на слугите, предаде чрез Феликс предложението следобеда преди соарето да доведе при Лизет фризьорка. Обясни, че познавала майсторката, която редовно обслужвала бившата й господарка мадам Фере, и била убедена, че Мари Лево ще направи най-прекрасната прическа на младата дама. Освен това фризьорката щяла да донесе напитка, която щяла да накара всички мъже да си загубят ума по мадам Моасан.

Лизет нямаше нищо против мъжете да си загубят ума по нея — за разнообразие, защото бившият й съпруг винаги твърдеше, че тя е „приемлива“. Затова веднага изпрати момчето от обора да доведе фризьорката.

Мари Лево се оказа млада и красива, с бронзова кожа и пищни черни къдрици, които падаха по раменете й на меки вълни. Тя се възхити на гъстотата, дължината и топлия цвят на косата на Лизет, раздели я на път, заплете две красиви плитки и ги уви на темето. Свободните краища образуваха коронка от къдрици.

— Много си сръчна — похвали я с усмивка Лизет, която наблюдаваше в огледалото бързите движения на крехките й ръце.

— Така ли мислите, мадам?

— Радвам се, че дойде веднага.

Мари Лево кимна без следа от суетност.

— Това е необичайно за последните дни от карнавала и стана възможно само защото една от клиентките ми се разболя. Тези неща са в божиите ръце.

— Чух, че имаш и друг талант.

— Наистина ли, мадам?

— Талант, свързан с молитви, магически заклинания и чудодейни питиета.

— Имате ли нужда от определена молитва?

Очите им се срещнаха в огледалото и Лизет се усмихна колебливо.

— Всъщност не. Трябва да призная, че съм просто любопитна.

— Не звучи лошо — гласеше равнодушният отговор.

— А ако наистина искам някой… да се заинтересува от мен?

— За мъж ли става дума?

— Може би. — Естествено, Лизет не говореше сериозно. Нямаше причини да го иска — нов съпруг беше последното, от което имаше нужда в момента. Само си приказваше, за да убива времето и да не седи в неловко мълчание, докато я фризират. Въпреки това мисълта да даде нов обрат на живота си по магически начин я вълнуваше.

— Чували ли сте някога за вуду? — попита Мари.

— Кой не е чувал?

Лизет знаеше, че целият Ню Орлиънс е проникнат от тази религия, или поне от очебийните й проявления. Родена в Африка, магията вуду бе дошла в града с робите през миналия век. Преди около четиридесет години, когато хиляди роби избягаха от господарите си по време на робското въстание в Санто Доминго, вуду бе преживял нов разцвет. По форма и съдържание бил първоначално чисто езически култ, но след приемането на католически ритуали се бе превърнал в смесица между езически и християнски вярвания. За съжаление много хора се чувстваха привлечени от опасните страни на култа.

— Ако искате, ще ви сваря напитка. — Големите бадемовидни очи на фризьорката притежаваха хипнотична сила.

— О, наистина ли?

— Ще ви е полезна за много неща: за да ви желае мъжът ви и да ви обича до края на живота си, за да не ви изневерява. А ако ви напусне, можете да го накажете с помощта на напитката.

— Но аз нямам мъж…

— Тогава напитката ще ви намери.

Лизет избухна в тих смях.

— Присмивате ли ми се?

— Не, не — отвърна снизходително младата дама, защото не искаше да нарани чувствата на негърката. — Ти явно си сигурна в действието й.

— Да, сигурна съм. Искате ли ирландския учител по фехтовка?

Лизет не се помръдна.

— Какво знаеш за него?

— Всичко — прошепна с тъмен глас Мари Лево. — Аз съм прорицателка. Нищо не остава скрито от погледа ми.

— Мислех си… по-точно, чух, че си привърженичка на доктор Джон.

— Да, но няма да е за дълго.

Лицето на жената беше неразгадаемо. В града се говореше, че двамата с доктор Джон са любовна двойка. Докторът беше грамаден негър с татуирано лице, който твърдеше, че бил син на африкански крал, и се бе провъзгласил за висш жрец на вуду в Ню Орлиънс. Дали Мари Лево беше честолюбива и искаше да го надмине? Дори да беше така, това изобщо не засягаше Лизет, затова тя каза само:

— Може да стане опасно, ако се опиташ да направиш магия на един maitre darmes.

— Животът е достатъчно опасен, мадам. Какво значение има още един малък риск?

Права е, каза си Лизет. Съдбата на Йожен беше убедителен пример: днес жив, утре мъртъв.

— Много ли ще струва? Не съм сигурна дали ще използвам твоята напитка. Може би да, може би не…

— За вас няма да струва много, защото вие нахранихте гладните и дадохте подслон на беззащитните. — Мари Лево посочи с глава робските квартири в двора, после малкото куче, разположило се удобно в краката на Лизет.

— Не съм направила нищо особено. — Обзета от странно смущение, Лизет извърна поглед. Беше постъпила така, както й диктуваше сърцето.

— За вас може да не е нищо особено, но всичко се брои. Напитката ви ще стане скоро.

— А плащането?

— Знаете къде да ме намерите, мадам.

Лизет осъзна, че не биваше да стига толкова далеч. Въпреки това вече не можеше да отстъпи, защото щеше да създаде впечатление, че не вярва в силата на Мари Лево. Най-добре да вземе напитката и да я излее. Нямаше нужда от нея. Никога не би я използвала. Все пак тя беше цивилизована жена, получила строго възпитание при монахините. Такива неща бяха под достойнството й.

Никога, никога нямаше да я използва. Не искаше мъж. Нямаше нужда да си го набави по този начин.

Не, това в никакъв случай.