Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
6.
Стигнахме Аспарухово скоро — след четири километра път.
Свежа вечер, лек ветрец, движение — абе, пооправихме се.
И успяхме да заемем място в строя за проверка.
Всичко си беше наред. Освен, дето Коцето липсваше. Видели се с един младеж от селото и от глътка на глътка…
С две думи — Коцето славно спеше в салона.
И хич не му пукаше за някаква си проверка.
Момчетата успяха да се похвалят, че се качили следобеда на тавана, изловили сума ти гълъби, оскубали ги, а лелките опекли цяла кошница бивши пернати.
Мезето е налице, значи.
Та така си приказвахме, докато звездните братя церемониално си въртяха любимите им ритуали в стил „Ма малей, к’ви сме юнаци!“.
Само когато в списъка стигнаха до Коцето, нещата малко се пооплетоха.
Ние рекохме, че е болен — внезапно го свил стомахът. Диария, с две думи — не е за пред хората.
Но тогавашното му гадже — една дребна, но змиеподобна (най-вече в езика) колежка, се зае яростно да разруши хубавата лъжа.
„Мръсник! Лъжат! Пиян е, знам го аз…“
Звездните братя се направиха на приятно разсеяни — уж не са я чули. Макар квиченето й да се носеше над спокойното заспиващо село.
(После, когато се освести, Коцето обобщи нещата: „Целият полк строен, а тая ме излага пред командването…“
Абе, казармата яката ни държа — май и сега още.)
Та изкомандваха звездните: „Свободни сте!“.
Пак отклонение. Имах усещането, че тия не са стъпвали в казармата. Така им правеше кеф да командорят и се кичат като пауни.
То се оказа и вярно. Двама били отложени, третият направо освободен.
Пък тогава освобождаваха само инвалиди и педали. Тоя не беше инвалид…
Е, пръсна се народът — свободно време преди лягане.
Ние с Огито, обаче, бяхме огладнели. Шега ли е да минеш два километра път за четири километра време…
Сетих се, че в стола трябва да има таратор от обяд. Вмъкнахме се.
Ами да — половин казан с таратор.
Който още повече ни освежи. Излязохме бодри и свежи като кисели краставички. Само метнахме поглед към казана. И не го забравихме…