Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (15)

14.

Златан ми беше на гости в Бяла Слатина. Да види град — не само Кърджали и София…

Ходихме де ходихме, ама градът неголям — всичко в него е център.

И един ден от скука взехме да се гоним. Аз го пръскам с грамадна ветеринарна спринцовка, той ме преследва с един маркуч…

Но нещо се забави, отидох при асмите, гледам — куцука.

Дойде баща ми, натоварихме го в кола и хайде в болницата.

Гипсираха го.

А вечерта бяхме канени в Пламенови.

Метнах Златко на детската шейна, влача я — имаше хубав сняг, смеем се.

Пламен не пие, но баща му — художник, можеше. За разлика от много свои колеги, не беше се алкохолизирал, но и не беше трезвеник.

Та се почерпихме, тръгнахме обратно.

Пламен с нас.

Минаваме покрай един милиционер, той ни гледа. Все пак след полунощ е скучно, та си намери занимание.

Викам: „Ей, да не се изпързаляме, че ще ни прибере трезви…“

И Пламен — дето и бира не пие! — взе, че се подхлъзна.

Но милиционерът само ни изгледа.

После стигнахме благополучно у нас. Като пътем се отбихме до комшиите. Та да направим серенада на Пламеновото гадже.

Чичо Васко — баща й, извади вино, баща ми излезе, стоим и се черпим, младите си гукат…

Абе, зимна идилия! Подобна съм сигурен, че Пламен не е изживявал в Хасково, където е художник сега…

Та на 13 февруари се натоварихме на една кола — Златко с все гипса, и заминахме за София.

Рекохме да останем в нашата квартира. Така и така на другия ден щяхме да правим Зарезан, защо само да се разкарваме?

Е, можеше да викнем Васето Божинов с трабанта. Нали една година пренесохме багажа на Златко от Княжево до центъра на София със сапуниерката.

И то какъв багаж!

Дюшек, юрган, куфари, чанти… И ние петима помагачи.

Единият лежеше с глава обърната, та да замества огледалото за назад…

Както и да е, на другия ден взехме мръвките, донесохме разни неща (от Бяла Слатина докарахме голяма дамаджана), запристигаха гостите.

Седем човека — компанията. Плюс съквартирантите.

Хапка, пийка…

Нейде бая след полунощ Анкълъ се сети, че е женен и си тръгна. Отидох да го изпратя.

Улиците пусти, спокойно, пада лек сняг.

Върнах се, заобиколих къщата и…

Точно там имаше капчук. Който се беше заледил. И като се поднесох…

С глава в стената!

Очилата на парчета, аз долу…

Освестих се, викам си да не стряскам хората, влязох, отидох до едната стая, измих се.

Върнах се в нашата и, леко прикривайки се, се наведох да взема лейкопласт от шкафа.

Като се изправих — празно.

Само Златко седи с гипсирания крак.

Ония, като ме видели такъв, рекли си, че Анкълъто сигурно е заклан най-малкото. И излетели…

Навън — пусто. Тихи улици, зимна идилия.

Само един кротък пияница бродел.

Хванали го за врата: „Ти ли преби Жорето?“.

Оня само мигал…

Не стига, че с последни героични усилия се прибирал в дома си, ами някакви му връхлетели…

Пуснали го. И се върнаха да ме питат какво става…

На другия ден отидохме до Трета градска — да ме превържат, пък после да изпратя Златко у тях.

В трамвая малко хора. Поглеждат ни — аз облепен, Златан гипсиран. На сутринта след Зарезан…

Викам: „Ама каква катастрофа беше…“

Да бе, ще ми повярва някой!

В поликлиниката дежурният надникна в коридора, рече: „Още зарезанци има ли?“, после ме прегледа — само веждата пукната, окото добре, отпрати ни, защото имаше някакъв набоден с игла. Май от жена му. Пак заради празника…