Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
5.
Кръчмарят ни чакаше.
На масата — да казвам ли, че беше под асмата, до чешмата, в коритото на която се плакнеше дамаджанка с вино?
Седнахме, сложи големите чинии със сармите. По три сарми във всяка съдина. Нормални селски сарми — по два юмрука всяка.
И глинена паница с кисело мляко. Лъжица в него — стърчаща като… Добре, ще спестя сравнението…
Хапнахме, пийнахме, разприказвахме се.
Само дето се ядоса, като чу по колко ни е дала ракията.
„Бе тая луда ли е? Навсякъде е по три лева, тя 3,50 иска… Момчета, на ви един и петдесет, аз ще си ги взема от мъжа й… Ама и той като я свие…“
Та си говорихме хубаво, всякакви истории ни разправи, ние с Огито слушахме внимателно — че нали сме от тоя край, знаем си етикета (аз съм от Бяла Слатина, Огито от Плевен).
Ние пък разказахме някои наши истории.
Например, как в Радиново, Пловдивско, бяхме настанени през къща до казана.
И, който отиваше или се връщаше — все се отбиваше на лаф му’абет.
Та една вечер минаха Анкълъ и Компанейро. Компанейрото вече наквасен, Анкълъ като сълзица.
След час се върнаха. Компанейро прегърнал една мацка (имаше две сестрички, по-голямата шавлива малко… Или свободно и демократично мислеща).
Анкълъ ни прошепна, че й се наточил, а и тя му даваше явни иширети. Пък Компанейрото си беше вече извън играта — използваше я най-вече за подпиране.
И заминаха…
На сутринта Анкълъ се хили през криви гримаси и разправя.
Завели Компанейрото в къщата, дето бяха настанени. Сложили го в стаята — а той спял още по външните стълби, отишли в другата стая.
Там целувки, прегръдки, ръцете шарят като митничарски на личен оглед…
И оная рекла, че й се пие вода.
Ама Анкълъ е кавалер. Даже не помислил да й сипе от гарафата — водата била налята още по обяд.
И рипнал, грабнал стъклото, понесъл се към чешмата на двора.
Пуснал водата, изчакал да се изтече — а то вечерта вече си било студено всичко, напълнил гарафата и бегом обратно.
Не за себе си — мацката да не чака…
А там…
„Братчета, разправя ни той — представете си съвършено идиотската картина. Аз на вратата с гарафата в ръка. Креватът вляво. И на него подрипва косматият задник на Компанейрото… Кога се събудил, кога отишъл там, кога я склонил…“
Е, нищо не се случи после. Анкълъ и Компанейрото си останаха приятелчета и често се смееха на тая история.
Една подробност.
Компанейрото твърди, че нищо такова не е имало. И изобщо не помни подобна случка. И да не го мислим за сексуален лунатик…
А мацката така и не щя да каже какво всъщност е станало…
Ей така в приказки минаха час, час и нещо.
И се сетих, че трябва да се прибираме.
Щото съм съвестен…
Вдигнах Оги, благодарихме, тръгнахме.
И действително по обратния път даже не видяхме слънчогледа.
То и пътят едва следвахме — много завиваше…