Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
12.
Ей го отдолу село Аспарухово — модел 1974 година.
В центъра на селския парк е училището.
Под прозорците, гледащи на юг, се е разположила нашата весела група.
И пее, та се къса: „Стани ми, стани — шо ми сладко спиш…“
Набляга се на „шо“-то.
Имаме бас профундо — Огито, тенор — Компанейро, Митьо баритон, аз неопределен и неопределяем глас.
И Коцето от Момчиловци, ама той малко така…
Отгоре са се накачулили момичетата. Ръкопляскат.
А Галя хвърля нещо.
Цветя и кутия бисквити.
Оги я вдига и казва важно: „Жоро, дадоха ни бутилка бисквити…“
Покланяме се. И се изнасяме към западната страна — да попеем на нашите мадами.
Които, обаче, проявяват яростна музикална антипатия.
Не щат и да ни чуят.
Само Коцевото бивше (както усещахме) гадже се показа. И се замята от прозорец на прозорец, пускайки в действие двойно разцепения си език.
Как може, ма не ни ли е срам, четири часът е вече, хората искат да спят…
Хората нещо не се показваха — макар крясъците й сигурно бяха стреснали и призраците в гробището — току-що отпуснали се в удобните ковчези.
Е, призраците легнаха, ама звездните братя, чиято стая беше под прозорците на озверялата годзила, се появиха в целия си блясък.
Ако щете вярвайте, ама бяха в униформи! Със знаците! Звездите! Фуражките дори бяха нахлупили…
„Момчета, вижте колко стана, след малко сме на полето, не е хубаво така…“ — занарежда Генади.
Генади беше командир. Натегач също, но страхливичък, мазничък, предпочитащ да се приплъзва по камъните, вместо да ги мята.
„Гена, викаме ние, ей сега ще си допеем — и лягаме…“
Той усети, че сме готови на компромис с изкуството и мъжката чест. И допусна голяма грешка — рече да покаже началническо юначество.
„Веднага!“ — изръмжа.
А отдолу се чу един глас: „Гена, ти си педерасссс…“
Силен, ясен, съскащ глас.
И до ден-днешен не знам кой беше.
Макар останалите да твърдят, че съм бил аз.
Но не беше само това, което ми се губи…
Прозорецът хлопна, Гената и братята се скриха.
А ние се огледахме.
Честта изискваше да довършим концерта.
Но — Огито?
Изчезнал беше.
Рекох да видя де сме го изтърсили. И се върнах зад ъгъла.
Ами да — седи си под прозореца и си гука с Галя.
Ромео (бая пийнал) и Жулиета (кикотеща се). Но не на балкона, а през прозорец.
„Оги, викам, хайде да вървим, че ни чакат…“
Той се обръща, слага пръст на устните и гръмко казва: „Жоро, тихо! Аз свалям…“
Галята направо се залива — ама аха да се изтърси отгоре.
В тоя момент Митьо се появи.
„Какво става?“
„Тоя сваля — обяснявам му. — Не ще да тръгва…“
Взехме го внимателно — за краката, за раменете… Мъкнем го, задникът му оре земята, а той гледа нагоре и вика: „Сбогом, Галя! Мен ме отвличат, но пак ще се върна…“
Абе…