Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (24)

23.

Беше цесекар.

И какви дискусии развивахме… Докато побеснее — а аз мога и търпеливо магаре да докарам до нажежаване, развика се и се скрие нейде.

Пък в понеделник към 10 часа ми даваше пропуск за града. За „Спорт“.

В сряда за „Футбол“.

Уж по служба нещо. То всички знаеха, ама траеха. Уважаваха го, ви казвам.

Та, викам ви, в събота подписваше гарнизонката.

Обаче, един петък го ядосахме нещо с другото момче и ни отряза. Просто замина — без да ни се обади.

А ние — презоградска.

Зад големия войнишки клозет, който се беше разпрострял на пет метра пред оградата, имаше дупка в стената.

Срутване — почти на половин метър над земята. Прекрачваш и си на свобода.

Та и ние от там.

В събота ходехме обикновено на кино. Да можем спокойно да видим филма, защото после ротата ходеше (във вторник и сряда, за всеки караул), ама ставаше натрупване. И се гледаше филма по войнишки — просто нямаше как да се възприеме нормално.

Стигнахме до киното, излетях аз пред него, на площадката… и застинах.

Старшината там!

Някаква сватба, пълно с народ, нашичкият нещо кум ли, какво — изтъпанчен отпред…

Едва махнах на колегата да си трае зад ъгъла.

А старшината ме видя.

И аз — туп, туп, с маршова стъпка.

„Какво има?“ — вика ми. Явно мислеше, че нещо спешно е станало, та са ме пратили да го викна.

Другарю старшина, така и така, забравили сте да ни разпишете гарнизон, помолих дежурния и той ме прати до Вас, откъдето ми казаха, че сте тук…

„Хубаво!“ — вика, ама облекчен. „Къде са ви книжките?“. И подписа.

А после — както в добрите криминални романи, си направих алибито. Бегом в казармата (времето вече беше от значение), помолвам дежурния да ме пусне до дома на старшината. Дежурният добра душа, веднага ме пусна.

Бегом до тях (живееше до фабриката за ВиК изделията), питам за старшината, дъщеря му казва, че го няма, на сватба е. Поглеждам часовника — брей, то 11 станало (а беше към 12 часа!) и се понасям на бегом…

До ъгъла.

Алибито вече бетон.

Та така я карахме — де хей, живот, здравей, здравей, де замествахме някой болен на поста (имам над 80 караула, което е нищо. Някои момчета избичиха по над 350), де в ареста…

Първият път ме вкара Дафин Генков още при пристигането.

22 януари 1972 година.

Зима, сняг, студ.

От автогарата отивам към казармата — питам, казват ми где е.

Дежурният проверява документите, сочи в далечината бледа светлина.

Казармата е била на 6 конен полк. А после там, където е бил манежът, направили футболно игрище — 100 на 60 метра.

И севлиевският отбор тренираше там, че и гости пускаха.

На другата година идва „Динамо“ — Москва и тренира в базата, а после правиха спаринг с „Левски“.

Аз бях и на двете места. И даже щраках с фотоапарата. Макар по него време за подобни снимки в казармата…

Та, викам ви, в далечината се вижда мътна светлина.

Въъъървях, въъървях, минах покрай редовния гипсов паметник на войник с автомат, стигнах сградата, дето беше поделението.

Останалите сгради — складове, гаражи, щаб.

Посрещнаха ме, имаше куп шегички за новобранеца, дето го лашнали чак в Севлиево, съчувстваха за ситуацията, ама…

Какво да се оплаквам? Там имаше всякакви образи.

И тъкмо тая вечер бяха докарали един дисципаджия.

Изкарал трите години, още една трябваше да дослужва, ама сбъркали и го върнали в базата.

А то трябвало да няма допир с довчерашното място на служба, нещо пообъркали и…

Пратили го там за убийство на дете.

Да, да — не се шегувам.

Много обичал да играе с децата — през оградата ритали футбол. Нещо като джитбола, ама през ограда с бодлива тел отгоре.

И един ден бил на пост в ГСМ-а. Вървял по полосата, щракал затвора на калашника, вкарвал патрон, изкарвал… Абе, скука!

Пък ГСМ-ът опираше в оградата към общежитието на фабрика „Петолъчка“.

И деца ритали топката.

Спрял да гледа, заприказвал се с тях и… Неволно натиснал спусъка…

Трагедия!

После дисцип.

Не знам каква му е била съдбата, но нея вечер изглеждаше нормален младеж, малко по-голям от нас, наистина мрачен и много, много пестелив в думите.

Така започна службата ми в Севлиево.