Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (29)

28.

Увлякох се по войнишки спомени…

Сладко нещо — хем е минало, хем е интересно днес, хем ти става мило като се сетиш какъв идиот си бил… Не, че нещо се е променило, де.

В училищна сграда бяхме настанени по времена бригада нейде 75-а година май. В Чепинци.

Софиянци ходеха там на риболов — в блатата.

А ние — един месец на картофи.

Не беше трудно.

Ставаме рано — нейде преди 5 часа, с автобуса на полето, тракторът вече минал и извадил дълги редици картофи, ние ги събираме в чували.

И после ги товарехме в ремаркетата — нейде към 9 часа.

Защото наистина си бяхме работни, знаехме си интереса — свършваме, после почивка. До другия ден.

Правехме нейде по норма и половина на ден.

А тая година страната яката беше закъсала за картофи. Имаше само в Софийско.

Но пък София гълташе картофите като гладен змей царкини.

Един ден се разигра страхотна сценка, която и досега ме кефи.

Някъде след 10 часа, таман съм се проснал в щаба и спя, дежурният ме вика. Дошли някакви коли и с тях бригадирски шефове.

Като надникнах през прозореца — те вече се качваха по стълбището. Лятно небе виждали ли сте? Звезда до звезда. И все големи. Че и с национален флаг под тях — демек, от Централния щаб.

Огито беше заминал за столицата — спешно съвещание, но явно оттам го водеха направо при нас.

Най-отзад на колоната се движеше — според субординацията.

Вчесах се с три пръста, метнах кепето, излязох и рапортувам.

А първият — най-баш-началникът, ме пита:

— Защо сте тук?

— Почивам — отговарям спокойно. Защото предвидих накъде отива разговорът, усетих и реакциите му, а много обичам подобни ситуации.

— Къде е бригадата?

— Спят — казвам още по-спокойно, с цялата си физиономия изразявайки пълното неразбиране на някогашна ученичка, попаднала в днешен стриптийз бар.

Че като почна… Ама как може… Какво е това… София се задъхва за картофи, всички бригади работят, само ние… И — заплахи с комсомол, университет, че и със съответните органи. За саботаж…

Огито ме гледа — той си знаеше каква гадина съм, ама все пак…

Пък аз… Кеееееф!

Накрая тоя ревна:

— Вдигайте бригадата! И още довечера — вън от тук! Да се явите в Централния щаб…

— Пак ли? — питам невинно, ококорил едни чисти детски очи… Малкият принц, тарикатеещ се пред лошите възрастни.

— Какво „пак ли“? — подозрително ме погледна оня и се втренчи в погледа ми, който излъчваше благост и нежна светлина.

— Пак ли да излизаме? Защото ние преди малко се върнахме. Ето отчетите — за днес имаме над норма и половина на човек… — и му подадох документите, които посочваха, че десетки тонове картофи сме събрали и експедирали…

Е, наистина няма по-точна дума от „кеф“!

Накефих се!!!

Оня гледа хартийките, подаде ги на друг, той на трети, Оги отзад ми прави разни знаци като католик през Вартоломеевата нощ, нашият дежурен едва не се гъне от смях…

— Ама кога успяхте? — смъмли най-най-главният шеф.

Обясних му бавно и спокойно. За да работим добре — ставаме много рано, събираме картофите от още влажната (макар и лятна) пръст, после ги товарим и толкова.

Да работиш след 10 часа е просто безсмислено и инквизиторско. Земята бетонирана, картофите стегнати в буци, трябва да се чистят — време, прах, ядове…

То и другите затова закъсваха — караха по работно време. Нали си имаше режим, та…

А ние — волни казаци.

Големият началник взе да ми стиска ръката, да пита Оги защо не им е обяснил това, ами те се подвели по някаква информация, че бригадата се е разложила и само яде и спи, трябва да се разкаже и на другите как да преустроят работата си…

После пак се обърна към мен.

— Можете ли да вдигнете бригадата по тревога? Наистина, топло е, но поне още няколко тона? Нужно е…

Амииии…

Щеше ми се да оставим за утре — все пак наближаваше обяд, но разбирах, че наистина е зор с картофите, а милионният град си иска своето.

Викнахме — аз си имам едно хубаво, кънтящо, звучно гласче, занаизлизаха бригадирите. Кой псувайки, кой още спящ, кой не щящ и да погледне дори.

Другарят шеф дръпна една реч сред прозевки и мърморения, ние отидохме до трите автобуса, дето ни караха (Оги вече ги беше извикал), и — на полето.

Е, напичаше, яко бетонирани картофи, мръсотия… ама трупнахме нужните тонове за два часа нейде и си се върнахме към режима.

А ония шефове гледаха малко, втурнаха се да работят и те (факт, няма да лъжа!), като натоварихме — отидоха си по колите. Ама не бяха вече така лъскави.

После ни връчваха разни знамена, че ни и наградиха с две срещи.

Но за тях — след малко.