Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
24.
Най-шантава история там беше с „нападението“ на Погребите.
Те се намираха извън града.
Какво ли нямаше в тях. Виждал съм дори немски пушки и патрони с пречупен кръст.
Та давахме караул там.
На пост, подчаси, почиващ…
Не е леко, особено, ако си втора мръсна смяна.
Него ден войниците бяхме на кино.
Аз в неделя заран гледах филма — италиански, „Черната овца“. За двама братя-близнаци. Единият депутат, другият дребен мошеник.
Който използва абсолютната прилика с брат си за всякакви далавери.
Между другото, накрая не се разбира кой брат остава в Рим и отива в парламента и кой заминава на юг — далеч от суетата.
Подобен финал има в „Двойникът“, но някак си… Нали е сниман по-късно, прекалено близки са идеите.
Гледахме филма. И тъкмо жената на депутата отиде на гости на брат му, а той й беше казал, че осиновил едно сираче и мадам му купила кукла, пък от банята излиза образа на ръце с една сочна, напращяла, напъпила… Абе, войнишки поглед…
И разпоредителката казва: „Войниците, по тревога в казармата!“.
Излетяхме.
Чуваха се далечни изстрели откъм погребите.
Бегом до казармата, раздават автоматите, патрони, пълнителите набързо заредени, тичаме към хълма…
И, колкото по̀ наближаваме, толкова по-бавно се придвижваме.
Защото се стреля. Откоси… Че и единични… Някой вижда нещо и се цели…
Наближихме едно мостче над канала и взехме да спираме.
А беше есен. Локви.
Обаче, ние…
С две думи — залегнахме. И младши лейтенантът извади пистолета. Запука ритмично. Сигнал даваше.
Огънят лека-полека затихна.
Развикаха се: „Кои сте?“.
Ние се обаждаме.
„Станете и се осветете!“.
Да, бе…
Да се осветиш, та някой да те издрънчи в тъмното от нейде си…
Хеле, споразумяхме се, младшият отпълзя напред, от погребите се смъкна някой, заприказваха…
После ни викнаха.
Не влязохме горе, само ни обясниха какво е станало.
На пост бил новобранец.
Първи караул.
И, естествено, му се виждало какво ли не.
Включително зверове, змейове, таласъми…
Абе, ако не сте били на пост — няма да ме разберете.
И в тоя момент новобранецът чул човешки стъпки…
Викнал — стъпките не спират…
Пак…
После разбрали, че е свински таралеж. Те имат копитца и тропат като човек — за разлика от мишите, дето са с лапички.
Та отцепил нашият към караулното, бяга и стреля назад.
Ония заели позиция по разписанието, почнали да пукат.
Дето ви казах — един даже стрелял на единични. Какво е виждал — един дявол знае, ама се целел и стрелял…
Ние тръгнахме към казармата, те се прибраха.
И таман бяхме при мостчето пак… Тресна изстрел…
По корем — в локвите.
После втори…
И викове: „Ей, няма нищо, няма нищо…“
Прибрахме се, на другия ден дежурният отгоре дойде за закуската и ни разправя.
Влиза в караулното разярен стар войник… „Мамка ти, новобранец…“
И трясва с приклада по пода.
Изстрел.
Забравил да извади патрона от цевта.
Началник-караула се развикал: „Твойта мама, колко пъти ви казвам да проверявате автоматите!“.
И джаснал с приклада по стола.
Изстрел.
Две дупки в тавана.
Та на другия ден дежурният купи двадесетина пасти за зъби и пълниха дупките…
Другото го отчетоха по реда — идваха от Търново офицери, разпитваха ги, новобранеца бухнаха в ареста, началник-караула също…
Но с това им се размина, никому не се вдигаше шум, началникът на военното чакаше генералски пагони (умря преди това, нали ви казах), нашите спечелиха — минаха по ръба…