Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
26.
А в ареста лежах още пет пъти. Можеше и повече, ама старшината Цонев нещо бръмчал на началника — командирован съм, само той ми е началник и т.н.
Поради което Генков гледаше, смърдеше (жаргон — мърмореше), но не смееше да се разпростира.
То и на сутринта след първия арест станал лек скандал. Макар че трябваше да карам 24 часа, освободиха ме — все едно нищо не е имало. Старшина Цонев, обаче, веднага разбрал, извика ме, разпита ме и каза: „Свободен си!“.
После чух, че имало триене на сол и оттогава Генков се опитваше само индиректно да прави гадости.
Аз пък се накефих, когато една вечер обяви „тревога“ и ни вдигна — с пълно бойно снаряжение, да отбиваме „атаки“ на врага.
От едната страна на поделението беше реката. Храсти, дървета, кал…
Та си представете — есен, ние сме заели позиции залегнали в тинята, държим автомати, чакаме конада „Огън!“.
И тя прозвучава.
Затракаха машинките. Ама аз се ослушвам. Не ми се гърмеше. Щото вече осем минава, пък после трябва да чистя и смазвам автомата… Кога ще спя?
Един новобранец ме гледа и пита: „Ама няма ли да гърмиш, другарю стар войник?“ (Неуставно обръщение, но…)
Викам му: „Искаш ли патроните?“
Заекът чак подскочи: „Да!“.
Разменихме двата пълнителя за 60 гилзи, запуца новобранецът, аз прибрах всичко под плащ-палатката.
Дадоха отбой. Прибрахме се. Пооправих автомата. Старшината — ще, не ще, прие го. Нямаше за какво да се хване, само ме изгледа подозрително.
В това време новобранците търкат — както пес дръгне кучка, нали ви го описах.
Повечето набори също се бяха изтарикатили, та си легнахме.
И таман заспивам — а в казармата бързо се заспива, отваря се вратата, появява се един мокър, кален таласъм, изревава: „Ваш’та мама…“, след което почва да гърми в помещението…
За отрицателно време си чукнахме главите под креватите с колегата, дето спеше отдолу.
Шум, крясъци, псувни, дим — щото и печката бяха обърнали. Навсякъде задници се вирят, глави се завират дори под шкафчетата…
Абе…
Генков направо… да, ще си кажа — с кеф и злоба ще кажа… напика се!
Видяхме му мокрите гащи.
Може и от нас някой да се е напикал. Макар че ние не осъзнахме какво става, а после стресът ни крепеше до заранта.
Но тоя се напика.
А образът с автомата бил оставен отцепление. И го забравили.
Стоял си кротко под ромолящия дъжд, докато по едно време усетил, че са го изоставили. И побеснял…
Направихме му мечка, разбира се.
Но на другия ден само се смеехме с това. И тихичко — с напикания старшина.
Който, между другото, се домъкна пак рано заранта. Ама някак си парцаливен един… бая време мина, докато се напери…
Нали старшините бяха аристокрацията на Севлиево, трябваше да е на ниво.
Бе те историите там край нямат…