Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
40.
Но — пак ще повторя, учехме здравата.
И четяхме.
Библиотеката на Университета я иззобахме избирателно. Избирателно, защото цялата няма как да прочетем.
И в Народната ходехме.
Веднъж академик Динеков (а ми преподаваха петима академици!) ни заведе на стаж там.
Работихме по вестниците от Възраждането.
Картотекирахме ги. Бавна, пипкава работа, но…
Но да държиш в ръце хартията, която са държали Ботев, Каравелов, после Боян Пенев…
Тия вестници бяха от негова сбирка. И Боян Пенев често си е водил бележки върху им.
Стихове на Ботев — коментар на Боян Пенев…
Колцина ще разберат какво означава да си в съприкосновение с историята…
Да, и Тодор Живков е история, и бригадите са история, и Университетът е история…
Но Ботев, Каравелов, Славейков, Чинтулов…
Тук не описвам — просто думите наистина не стигат…
А друг път преливаха.
Например, когато на едно упражнение млад наперен асистент се опита да ни обяснява, че Елисавета Багряна е била едва ли не с комунистически прогресивни възгледи…
Моллля???
Ами да, вика — ей го стихотворение, дето пише, че чака пролетта да дойде от изток, това е символ на Съветския съюз, пък стихотворението е писано през 1943 година, значи тя е прозряла бъдещето…
Малей, като рипнахме…
Извадихме Вапцаров с неговата „Пролет бяла…“, направихме сравнение, показахме (абе, и той го знаеше, ама нали…) гигантската разлика между стихотворението с революционен смисъл и природната картинка…
Изобщо — групата ни, пета група, беше интелигентна, бойка, весела, шашкънийска.
Хареса ни и Сендов — тогава ректор.
Идва веднъж една жена и казва на преподавателя, че академик Сендов вика пета група на разговор.
Той така правеше — кани студентите, пита за всичко, води си бележки, често помагаше…
Та отидохме ние, разприказвахме се — свободно, ама като волни птички, натопили човки в джибрите…
И после често ни викаше.
Веднъж беше на среща с правнук ли, нещо такова, на Пушкин.
Ние бяхме интелигентни хора, знаехме, че синът на Пушкин е участвал в Освободителната война, разговорихме се с човека, разказа ни и за себе си… Абе, нормален човек си беше — никакви фукльовщини.
И по едно време като каза: „Да, ние сме ви освободили от турско, дали сме ви християнството и писмеността…“
Е, тогава като рипнахме… Метафорично, де!
Почнахме го — кога е покръстена Киевска Рус? А България? Как така век и половина след нас са приели християнството, пък са го донесли тук? Тогава е донесена и азбуката в Киев — сто и петдесет години след Преславската школа…
Човекът се смути, рече само — „Ами то в учебниците пише така…“, но взе да разпитва, още повече се разприказвахме, после заедно със Сендов отидохме в „Грозд“ и…
Пак тогава един приятел ми каза, че може да ме заведе на представлението на „Таганка“. Уха!
А после ми каза, че някои артисти отивали заедно с Иван Славков в телевизията, но ако искам…
Я, няма да искам!
Наредихме се — тридесетина души, в малка заличка. От артистите помня Висоцки — център на компанията, и още един. Беше до мен. Каза, че се нарича Сева и бая си приказвахме.
По едно време Славков и Висоцки излязоха — сетне разбрах, че тогава са правени фамозните записи, първите записи на Висоцки. Дори в СССР не бяха го записвали.
А към сутринта Славков обяви, че отиват на посещение — тук не съм сигурен, май беше Търново, кой иска да дойде, колко коли да поръча…
Не тръгнах. Бях лепнат към компанията, ясно ми беше. И моят приятел се оттегли.
Ама как да забравиш…
Пък веднъж…
Не, хайде да спра за малко…
Толкова истории, толкова хора, толкова научено, толкова разбрано…
И толкова забравени неща, които подават глави от дупките в паметта…
Хайде до тук…
Някой път…
Може би…
Евентуално…
Повече.