Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
17.
Леле, три глави настрани мръднах. И нещо разказът стана сантиментално-мемоарен, вместо планираната шантава веселост.
Поради което се налага да се върна в оная заран.
Защото си беше вече заран — слънцето надничаше с половин око, нейде тракаха каруци, бръмчаха двигатели, народът се надигаше, за да отиваме на работа.
Пък ние — весели, ама весели…
Оги легна при чешмата и рече, че няма да стане. Да му донесем одеяло.
Ние — благородни души — домъкнахме дюшек и го положихме до него. Той припълзя отгоре му.
Ама за да не скучае сам, взехме Златко барабар с дюшека и го пренесохме от другата страна на пилона за знамето.
И стана една аранжировка…
Огито отляво, Златко отдясно — почетен караул.
Ама вторият взе, че отвори очи, рече нещо на старобългарски и се замъкна пак в салона.
А Огито примерно си остана да лежи.
Той си е такъв — примерен… Така се и ожени.
Помня, една вечер дойде в квартирата с бутилка водка (те — пак пиене! Ама да лъжа ли?!).
Седнахме й, после внезапно се оказа, че и при мен има една.
Съквартирантът го нямаше. Тогава беше едно наивно, ама амбициозно момченце от Лом — Румянчо.
Провинциалистче по всички линии. То и аз си бях, но чак толкова…
Един ден ме вика на балкона и ми показва нещо. „Балонче“ — вика. Хвърлено на терасата. И седна да го надува…
После ми се сърди бая време, когато най-накрая разбра, че това било презерватив.
Разделихме се с него — прекалено огромна разлика във вижданията.
Аз съм си консервативен, ама толкова ограничен и задръстен човек доста време после не срещнах.
Та пийнахме, поприказвахме, хапнахме — редя ги по значението.
Сетне Оги си тръгна…
Живееше недалеч — на „Лайош Кошут“ 11, насреща му имаше цигарена фабрика.
Но той решил да се прибере за по-пряко по „Александър Стамболийски“. Защото там живееха две момичета от нашия курс. Едната на номер 104 — в кооперацията на леля ми, другата малко по-надолу.
Оги — като разумен човек — решил, че Людмила е чак на третия етаж, трябва да се катери по стълбите, пък след две бутилки водка… е, и едната да е — по равно си сипвахме, ама…
Та си рекъл, че ще мине през Анелия — хем живее на партера. Влиза се в двора, почуква се на прозореца, после направо през него — няма нужда да се отваря вратата.
Така и станало.
Влязъл, попитал дали има нещо за пиене, тя извадила бутилка джин, седнали на приказка…
Анелия беше дошла от Русе, слаба, руса, жива. И речовита.
На другия ден си хапвах в мензата. Боб чорба. С вилица, разбира се. Хем да улучиш бобеното зърно, хем повече хляб да изгълташ с чорбата.
И добре, че беше тоя боб.
Щото като рече Огито: „Жоро, ние се оженихме…“ — и щях да се задавя, ако беше мръвка нещо.
Е, от тогава Огито не пие джин… А сватба направихме (което е друга история), след 20 години се разведоха. И сега — вече 20 години, живее с друга. Та му напомням — на 20 години се сменя жената, с по-нов модел. Ама нещо не му се иска, май…
Както и да е, лежеше си той на дюшека в Аспарухово и спеше.
Взех последната бутилка с малко клатеща се в нея остатъчна течност. Викам: „Оги, има ракия…“
Отвори едно око и рече: „Къде е?“.
Видя, че няма лъжа и измама. Седна върху дюшека и взе шишето.
Представете си картинката — Оги седнал с кръстосани крака. По едни червени гащета. Той самият — черен, космат, чорлав, заспал, с бутилка в ръка…
Половината момичета се влюбиха в него веднага…
А после взе пиенето и влезе в салона.