Джулиана Багът
Изпепелени (63)

Преша
Свят

Преша и Лайда тичат по улиците на Купола към оперативния център. Копията са затъкнати в коланите им. Преша беше взела едно, което е малко и остро, дълго само шест инча и лесно за криене. Лайда носи бронята си. Всички наоколо са толкова паникьосани, замаяни и гневни, че дори не я забелязват. Витрината на един магазин е счупена и хората на улицата се бият за фенерчета и батерии. Друга група е блокирала един официален камион на Купола и плячкосва от него противогази, одеяла и бутилирана вода. Преша си спомня историите, които дядо й й беше разказвал за времето точно след Детонациите — сбиванията в търговските центрове и супермаркетите. Плакатите за годежа на Айралийн и Партридж, залепени на витрините на магазините, са обезобразени: лицата им са задраскани и над главите им с дебели букви пише: УМРЕТЕ, заедно с нарисувани примки и черепи.

— Той е жертвата — казва Лайда. — Партридж е жертвата.

— Какво искаш да кажеш?

— Изкупителната жертва. Те ще го обвинят за всичко.

Преша е уплашена. Тези хора искат кръв. Този поглед в очите им й е познат. Тя си го спомня от оцелелите, които излизаха на улиците по време на мъртвешките гуляи. Хората не могат да търпят безкрайно дълго и в един момент някой трябва да плати за това.

Двете с Лайда пресичат улицата, за да избегнат чистите, които се карат, облечени в своите палта и костюми и обути в мокасините си с тънки подметки.

Те се насочват към един облак от дим. Той се носи на талази от тълпата пред църквата, намираща се пред тях, спуска се върху им и те няма къде да отидат.

— Започва да мирише като у дома — казва Лайда. — Не само на дим, но и на отчаяние.

Закриват устите и носовете си с ръкавите си и продължават напред.

Когато подминават църквата, Преша вижда, че тълпата изгаря едно чучело — костюм, напълнен с парцали, чието лице вече пращи от огъня.

— Пар-тридж! Пар-тридж! Пар-тридж! — крещят хората.

Преша едва успява да диша. Тя беше загубила вяра в брат си, но чак да изгарят негово чучело…

Поглежда Лайда, която е покрусена от случващото се. Преша я изблъсква далеч от тълпата.

— Просто си дръж главата наведена — напомня й тя. — Продължавай да вървиш.

Лайда леко се препъва, но двете продължават по пътя си.

Когато стигат до крайния ъгъл, Преша се сблъсква с един охранител. Той я хваща за ръката.

— Къде отиваш, по дяволите?

Наблизо стои една жена. Тя вижда главата на куклата преди охранителя и изпищява.

— Те са вече тук! — крещи тя. — Несретник! — жената започва да крещи по-силно. — Несретник!

Охранителят вижда главата на куклата и отстъпва назад, опипвайки за пушката, преметната на гърба му.

— Спри! — изкрещява той през сгъстяващия се дим. — Спри веднага!

Но те продължават да тичат с всички сили. Чистите около тях също тичат и крещят. Отеква изстрел. Дали идваше от пазача, който стреля по тях през дима, или от някого другиго?

Лайда издърпва Преша в една сграда и двете притичват през едно широко и просторно фоайе с огледални стени и красиви златни первази.

— Насам! — изкрещява един друг охранител.

Те се втурват към единствения асансьор и влизат вътре.

— Той ви очаква — охранителят натиска един бутон.

— Коя от двете? — пита Лайда.

Охранителят свива рамене, сякаш в действителност не знае кои са те. В този момент Преша вижда, че той е млад — по-млад от нея самата.

— Мислите ли, че трябва да остана? — тихо ги пита той. — Тревожа се за сестрите си. Дали да си тръгна? Нещата не вървят на добре, нали?

— Ти да не си роднина на сестрите Флин? — пита Лайда. — Ходил ли си в мъжката академия?

— Ария и Сузет — потвърждава той. — Родителите ми ги няма вече. Не изкараха много след… — той снишава глас — речта. Направиха го, както трябва. Беше наистина добре планирано. Нямаше кръв и бяха нагласили така нещата, че да ги намери прислужницата, а не ние. Бяха добри родители — момчето потреперва.

— Разбира се, че са били добри родители — казва Преша. — Сигурна съм, че много са те обичали. Биха се гордели с теб и с това как се грижиш за сестрите си.

Преша знае какво винаги е искала да чуе от майка си и баща си: Обичаме те. Гордеем се с теб. Тя живее с представата, че те са се грижили за нея толкова дълго време… Не би могла да си представи как би понесла това, ако те биха се самоубили.

Лайда се протяга и сграбчва момчето за ръкава.

— Трябва да тръгваш. Сега е времето, когато хората трябва да говорят за любов. Може да не е останало много време.

Преша си мисли за Брадуел. Тя не може да стори нищо. Любов — за това става дума. Тя винаги ще го обича. Дали ще могат да прекарат още време заедно?

Асансьорът се разтърсва и спира. Преша никога няма да свикне с тези асансьори. Вратите се отварят и двете с Лайда излизат навън.

— Насам! — извиква ги поредният охранител от коридора.

— Съжалявам за родителите ти — обръща се Преша към момчето в асансьора.

— Никой никога не ми е казвал нещо такова — очите му се напълват със сълзи. — Вече никой не говори за тях. Сякаш са изчезнали.

— Не са изчезнали — успокоява го Преша.

Охранителят навежда глава и вратите на асансьора се затварят. Преша знае, че вероятно няма да го види никога повече. Има такова усещане за всичко, което се случва в момента — че то се случва едновременно за пръв и последен път.

Лайда тича надолу по коридора. Преша я следва. След като подминават поредица от врати, Лайда се мушва в един коридор и обляга гръб на стената.

— Какво правиш? — пита Преша.

Лайда я прегръща.

— Просто се нуждая от миг почивка. Ти продължавай.

— Сигурна ли си?

Лайда кимва.

Преша продължава нататък по коридора. Пред нея се отваря една врата. В коридора излиза Партридж. Преша си спомня първия път, когато го беше срещнала: как, когато шалът му се беше развил, бе разбрала, че той е чистият, за когото беше чувала; чистият с късата коса и идеалната кожа, който беше напуснал Купола. Той протяга ръка. Дали за да се здрависа? Такава ли ще бъде срещата им — формална?

— Спасих живота ти, още преди да зная кой си — казва тя и не поема протегната ръка.

Партридж пъхва ръцете си в джобовете.

— Така е — съгласява се той. — Групитата щяха да ме очистят.

— Всъщност това нямаше да стане, нали? Тогава ни събраха заедно, както го правят и сега.

— Може би това е истина.

— Имам чувството, че този път ще бъде различно.

— Сега сме загазили много повече — казва Партридж. — Повече от това няма накъде.

— Какво си направил тук, Партридж? В кого си се превърнал?

— Ами ти? Ти се обърна срещу мен. Ти ме предаде.

— Не, ти предаде нас — възразява Преша.

— Трябва да отмениш нападението — студено казва Партридж. — Ще намерим Брадуел и Ел Капитан и ще установим връзка с тях. Пратеникът е Хейстингс. Всичко ще дойде на мястото си. Ще водим диалог, истински диалог за пръв път в историята на Купола.

— И при този диалог ти ще им кажеш какво да правят ли? Това диалог ли е?

Партридж поглежда надолу по коридора и по промененото изражение на лицето му Преша разбира, че Лайда се е появила. В този миг той изрича името й:

— Лайда. Лайда Мерц.

Партридж тръгва към нея и после започва да тича. Лайда стои напълно неподвижна. Преша не знае дали тя ще го приеме, или не. Наистина ли го обича, или просто трябва да разбере дали той изобщо я е обичал някога — истински и предано?

В последната секунда той забавя крачка. Лайда казва нещо, което Преша не може да чуе, и той й казва нещо в отговор. Протяга ръка и докосва бузата й с опакото на пръстите си. Тогава тя го прегръща и му прошепва нещо.

Преша чува шум зад гърба си и се обръща. Зад нея стои жена. Тя гледа втренчено Партридж и Лайда, поема си бързо дъх и го изпуска на пресекулки.

— Айралийн — казва Преша, разпознавайки в нея булката от сватбата.

Айралийн кимва.

— Имам нещо, което ще промени мнението ти — Айралийн поглежда надолу по коридора и Преша проследява погледа й към Партридж, който в момента е обхванал лицето на Лайда с двете си ръце и я засипва с порой от думи. — Това беше сватбен подарък.

— Айралийн — отново се обръща към нея Преша, — добре ли си?

Айралийн се хваща за рамката на вратата.

— Това е раят — казва тя и се усмихва на Преша, докато по бузите й се стичат сълзи. — Накарах ги да направят рая. Тук. Точно тук. Защото това е най-безопасното място на света. Ела — добавя тя, — нека ти покажа рая.

Когато излиза в коридора, глезенът й се изкривява и тя се олюлява за момент върху високите си токчета.

— Ела с мен — прошепва тя толкова тихо, че Преша едва я чува. — Искам да ти покажа защо трябва да им кажеш да спрат. Това ще промени всичко. То ще оправи всичко. Ще видиш.

Айралийн прави няколко крачки по коридора. Сега и Партридж, и Лайда я забелязват. Те вдигат погледи и се държат за ръце, докато Айралийн отваря една врата и внезапно е озарена от ярка светлина — сякаш е отворила врата към стая, в която се намира самото слънце.

— Преша — казва тя, — ти си от семейството. Семейството е свято. Какво е домът без семейство?