Джулиана Багът
Изпепелени (17)

Партридж
Въглен

Арвин Уийд води Партридж и Бекли през крилото на медицинския център. Той обяснява, че госпожа Холенбек споделя с други хора стая, която би трябвало да е единична.

— По онова време не можехме да сторим нищо повече. Разбира се, другите двама пациенти бяха преместени временно, за да ти осигурим уединение. Беше лудница — казва му Уийд. — По едно време бяхме наредили легла и в коридорите.

Това кара Партридж да усети стягане в гърдите. Той би искал да обвинява баща си за това. Но колко дълго може да продължава по този начин? Търсене на рационално обяснение — нали така го нарече Уийд и беше прав.

Има само няколко души от медицинския персонал, които разговарят над купчина диаграми. Всички врати, през които преминават, са заключени. Партридж се чувства виновен за това, че е смятал, че Форстийд преувеличава мащабите на епидемията от самоубийства. Може би просто си е търсел причина да не му вярва и да не приеме вината за случващото се.

— Госпожа Холенбек знае ли, че идвам? — пита Партридж.

— Поисках да я подготвят за посещението ти. Попитах много хора от персонала дали смятат, че тя е готова за това — обяснява Арвин. — Те смятат, че това всъщност може да е наистина полезно за нея. Както знаеш, тя те обичаше като свой син.

Партридж знае, че тя го беше приела в дома си и се държеше мило с него, но в някаква степен винаги беше имал усещането, че е в тежест.

— Тя беше добра с мен — отвръща той.

В този момент те стигат до вратата на госпожа Холенбек. Името й е върху диаграмата, поставена в държач, закачен със скоби към затворената врата на стаята й: ХОЛЕНБЕК, ХЕЛЕНИЯ. ЖЕНА. ВЪЗРАСТ: 35 ГОДИНИ.

Само тридесет и пет? Тя винаги е изглеждала много стара.

Уийд се колебае на няколко крачки от вратата. За Партридж е странно колко пораснал му се струва изведнъж Арвин — доктор, учен и гений. Уийд го мрази, и то от доста време насам — Партридж успя да разбере поне това от разгорещения им разговор. Въпреки това е впечатлен от Арвин — той вече изглежда като възрастен, докато Партридж има усещането за себе си, че само се преструва на такъв.

— Родителите ти трябва да се гордеят с теб — казва Партридж. Може би нарочно се бави, защото се страхува в какво състояние ще намери госпожа Холенбек. — Как са те?

Партридж може и да не е сигурен на коя страна е Арвин, но и двамата му родители бяха в списъка на майка му — Лебеда. Те бяха от добрите.

— Всъщност и двамата са настинали.

— Настинка ли? Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Нищо сериозно — потвърждава Арвин и след това потупва Партридж по рамото. — Пожелавам ти успех там вътре.

— Ще стоя на пост от другата страна на вратата — уведомява го Бекли.

Партридж кимва, поема си дъх и почуква на вратата.

— Трябва просто да отвориш вратата — обяснява му Уийд. — Гласът й не е достатъчно силен, за да ти каже да влезеш вътре. Аз ще съм в стаята на сестрите.

— Почакай — спира го Партридж. — Ще ми кажеш ли как се е опитала да го направи?

Уийд поклаща глава.

— Тя ще ти каже, ако иска — той се отдалечава по коридора.

Партридж слага ръка върху дръжката, бавно я завърта и влиза в стаята. Тя е бяла, чиста и ярко осветена. Той минава покрай две празни легла. Леглата на пациентите, които са били преместени заради посещението на Партридж, са снабдени с ремъци, които висят свободно върху страничните им перила. Това смразява кръвта му.

Той чува дрезгавия шепот на госпожа Холенбек:

— Ти ли си?

Партридж отива до завесата, заобикаляща леглото. Когато се протяга към нея, мисли за собствената си майка: връща се към неясния спомен за малката стая, в която той и Преша я откриха отново зад покритата със стъкло капсула — спокойното й лице и очите й, които се отварят…

Той дърпа завесата и казва:

— Да. Аз съм.

Тя е слаба и бледа. Очите й са хлътнали. Облечена е в болнична нощница, която й е твърде голяма и толкова широка около врата, че тя я придържа с едната си ръка и изглежда така, сякаш се кълне във вярност. Но най-страшно изглежда устата й. Тя е почерняла — устните й са пепеляви и когато се усмихва, дори и зъбите й са тъмни, сякаш е дъвкала парче въглен. Устата й прилича на черен кладенец.

Тя протяга ръка.

Партридж бързо се доближава до нея и взема ръката й в своята. Дланта й е костелива и студена, сякаш държи ръката на дете през зимата.

— О, Партридж — казва тя.

Гласът й е дрезгав.

Той не е сигурен дали го казва с нежност, или с нотка на упрек. Тя се държеше с него като добра майка: през последните няколко години беше тази, която оставяше подаръците му под коледната елха, която му осигуряваше топло легло и го хранеше от техните неделни порциони храна. Джулби и Джарв се държаха с него като с по-голям брат.

— Как се чувствате? — пита той.

— Добре съм — отвръща тя. — Жива съм, нали?

Лицето й се стяга в болезнена усмивка.

— Когато се оправите, ще вечеряме заедно. Вашето семейство и ние двамата с Айралийн — казва той, опитвайки се да поправи нещата по някакъв начин. — Дължа Ви толкова много вечери.

— О, Партридж — поклаща глава тя.

— Вие сте ми като семейство — казва той.

Тя обръща глава към възглавницата.

— Какво знаем ние тук за семейството? — прошепва тя.

— Вие ме учехте за семейството — припомня й той. — И Джарв си е у дома, нали? Не искате ли да се приберете у дома с Джулби и Джарв?

— Джарв — тя свива юмрук върху хартиената нощница, леко го извива и затваря очи. — Нима не знаеш защо той не е наред? Нима не знаеш?

— Да — отвръща меко Партридж.

— То идва от мен — казва тя, отваря очи и се обръща отново към него. — Не съм наред отвътре. Болна съм. Ако ме разрежеш, Партридж, вътре няма да намериш нищо друго, освен гнилоч. Разбираш ли? Умирам, още откакто влязох в Купола. Гния отвътре.

— Това не е вярно. Вие сте толкова добра майка и учителка. Всички Ви обичат.

— Те не ме познават — поклаща глава тя.

— Аз Ви познавам — уверява я Партридж. — Познавам Ви и Ви обичам.

— Знаеш ли какво направих, за да се озова в това болнично легло?

Той не е сигурен, че иска да знае:

— Това е нещо лично. Не е нужно да ми казвате, ако не искате.

— Изпих всички хапчета. Онези за Джарв, онези за главоболието ми, тези за гърба на Илвандър и дори успокоителните за Джулби за случаите, когато изпадне в някой от припадъците си. Взех ги всичките. Исках да умра. Имах нужда от това да умра. Но те не ми позволиха. Промиха стомаха ми, дадоха ми таблетки въглен и се опитаха да ме прочистят. Няма начин да ме пречистят… Наистина няма и никога няма да има.

— Госпожа Холенбек — започва Партридж, — недейте…

Тя протяга ръка и сграбчва ръкава на ризата му.

— Ти каза истината — казва тя. — Тя ме събуди.

Той не иска да се разплаче, но усеща как гърдите му се стягат от чувство за вина.

— Не мислех онова, което казах. Не и по начина, по който Вие сте го разбрали. Не го мислех, госпожа Холенбек. Ако знаех, че някой би сторил нещо такова, нямаше да…

— Знаеш ли кого оставих там, отвън — от другата страна на Купола? Баща ми беше приятел с човек, който имаше запазени места за себе си, жена си и двете си дъщери. Едната от тях обаче беше революционерка. Тя му каза, че отказва да отиде. Дочух нейният баща да разговаря с баща ми. Той каза: „Ако нещата внезапно се влошат, ще вземем едно от твоите момичета с нас. Тя ще заеме мястото на дъщеря ми. Иска ми се да можех да ти предложа нещо повече“. Аз имах две сестри. Коя от нас щяха да изберат родителите ми? Аз имах предимство — бях единствената, която знаеше, че се конкурираме помежду си. Не исках да призная онова, което знаех, и вместо това с Илвандър, който вече имаше място, измислихме план. Казах на родителите си, че съм бременна. Знаех, че никога няма да разберат, че това е тактика, за да ме изберат. Толкова много се срамувах, но също така знаех, че ако съм бременна, с дете в корема си, родителите ми щяха да изберат да изпратят мен. Тогава нещата се случиха по-бързо, отколкото някой си мислеше, че ще се случат. Взеха ме вътре, а сестрите ми — не. Те останаха с родителите ми и най-вероятно са загинали. Ти го каза — всички ние сме съучастници. Аз също съм убийца, Партридж, като баща ти. Оставих ги да умрат. Трябваше да умра заедно с тях.

Историята шокира Партридж. Той едва успява да промърмори:

— Не говорете така. Самоубийството никога не е решение.

— Това не беше самоубийство. Просто съм длъжник на смъртта, която отдавна трябваше да ме е взела.

Той изпада в паника. Как би могъл да поправи това.

— Мислете за сватбата ми. Искам да бъдете там — на първия ред заедно с цялото Ви семейство.

— Ти каза истината.

— Ами ако съм лъгал?

— Не лъжеше.

— Ами ако Ви кажа… — За секунди дъхът му спира. Може ли да й каже истината? Може ли да приеме част от вината й, за да я запази? — И аз съм убиец.

— Ти беше твърде малък. Не разбираше какво се случва — не и по начина, по който ние го разбирахме. Не.

— Вие не разбирате — казва той. — Аз го убих. Аз съм убиец.

Госпожа Холенбек се вглежда в лицето му.

— Ти си го убил? — казва тя, но Партридж е сигурен, че госпожа Холенбек знае кого има предвид той.

— Трябваше да спра баща си — сега, след като изрече тези думи на глас, той иска да й каже всичко. — Нямах избор. Той планираше да…

Тя притиска пръстите на едната си ръка към устата му, а с другата закрива собствените си почернели устни. В очите й трептят сълзи. Тя поклаща глава и остава ръцете си да се отпуснат тежко на леглото. Вторачва поглед в тавана.

— Прости ни — прошепва тя. — Прости на всички ни.