Джулиана Багът
Изпепелени (52)

Партридж
Огнестрелна рана

Половин час по-късно Партридж стои до Албертсън на входа на Архива за лични загуби. Двамата почукват и започват да чакат. Посред нощ е. Дали има някой дежурен?

Бледото лице на една жена се появява в малкото правоъгълно прозорче до вратата. Тя се стряска, когато вижда Партридж. Той й махва с ръка. Тя замръзва за момент и след това вдига нагоре връзка ключове. После изчезва. Ключалките изщракват и се отключват.

Тя отваря широко вратата.

— Мога ли да Ви помогна?

Жената е дребна, с късо подстригана, остра коса.

— Надявах се да ме пуснете за няколко минути. Искам да потърся някого — отвръща Партридж.

Тя хвърля поглед зад гърба си и след това казва:

— Работното време приключи. Обикновено не приемаме посетители, но във Вашия случай… — смутено не довърша тя. — Влизайте.

— Благодаря.

— Нали знаете, че баща Ви още няма кутия.

— Не съм тук заради баща си.

— Ще Ви оставя насаме — казва Албертсън.

Той поглежда чиновничката, която бързо кимва.

— Вероятно знаете пътя — тя заключва вратата.

— Зная го.

— Добре тогава. Ще проверя как се оправяте след няколко минути.

Партридж тръгва по пътеката. Чувства се странно спокоен. Последния път, когато беше тук, постъпи като крадец. Открадна съдържанието на кутията на майка си. Баща му е знаел, че ще го направи. Бяха го изиграли.

Този път е по-наясно с баща си. Всъщност точно в този момент той се чувства по-близо до него, отколкото на която и да е от възпоменателните церемонии. Дали пък баща му му е станал по-близък? Приближава ли се до него?

Открива в края на стаята правилната пътека по азбучен ред и тръгва по нея. Токовете му тракат по плочките на пода — бързи, остри почуквания, сякаш някой стои пред входната врата на студената чакалня и чака да го пуснат вътре. За миг изпитва страх, че няма да има достатъчно самообладание, за да отвори кутията на брат си — точно както и последния път. Но това усещане бързо изчезва. Ще отвори кутията, но никога няма да разбере дали това, което е вътре в нея, е онова, което брат му наистина е оставил след себе си, или е нещо, което баща му е оставил, за да го намери Партридж. Тази мисъл го кара да забави крачка. Не иска да научава още подробности за баща си. Иска му се да извика на стареца да го остави на мира.

Преглежда възможно най-бързо имената отпред на кутиите. Под имената са изброени причините за смъртта. Търси Уилъкс — Седж.

Уотсън Уилъкс. Минава покрай „Т“, после „У“ и след това спира.

Уийд.

Марта Уийд. Викторо Уийд. Имената на родителите на Арвин. Те бяха в списъка на майка му. Партридж беше попитал Арвин за родителите му. Той беше отвърнал, че са добре — малко настинали, но иначе добре. Мъртви ли са?

В причина за смъртта им просто пише: „ЗАРАЗЯВАНЕ“.

И тогава се появяват още две имена: Бърта Уийд, за чиято смърт е посочен „ИНФАРКТ“, и Алесандра Уийд, под чието име има само една дума: „ПЕЛЕНАЧЕ“.

Партридж си спомня деня на учебното си посещение в часа на Гласингс по История на света. Арвин беше този, който попита дали могат да отворят кутиите. Беше открил своя леля — може би леля Бърта. Родителите му не бяха мъртви. Дали майка му беше забременяла отново?

Партридж изпитва странното желание да отвори кутиите на родителите на Арвин. Тук няма никой. Той е сам.

Не. Тези кутии са свещени.

Прави още няколко крачки и открива кутията с име „СЕДЖ УОТСЪН УИЛЪКС“ и до нея — „АРИБЕЛ КОРДИНГ УИЛЪКС“. Докосва с върховете на пръстите си името на майка си. В мислите му отново се появява моментът на смъртта на брат му и майка му — двамата заедно: целувката, експлозията и фините пръски кръв около тях.

— Не — поклаща глава той. — Жива, искам да я видя жива.

Затваря очи и си я представя на плажа, нагазила до глезен в пяната на океанските вълни, които се разбиват в брега. Вятърът роши косата й. Тя гледа към хоризонта.

— Погледни ме — прошепва той.

Тя завърта глава и той може да види лицето й. Тя отмята коса назад и го поглежда с любов. Истинска любов. Гърлото му болезнено се свива.

Той отваря очи. Причината за смъртта на брат му е все същата като последния път, когато Партридж беше тук — лъжата, в която той беше свикнал да вярва: ОГНЕСТРЕЛНА РАНА ПРИ СОБСТВЕНОРЪЧНО ПРОИЗВЕДЕН ИЗСТРЕЛ. Той мрази баща си затова че беше убил брат му два пъти: веднъж с лъжа и втория път — като беше натиснал копчето.

Последния път, когато беше тук, той не можеше да понесе да види живота на брат си, сведен до съдържанието на една кутия. Но сега ще вземе, каквото може.

Издърпва малката кутия от процепа, затаява дъх и я отваря.

Тя е празна.

Пъха ръката си вътре и я притиска към дъното на кутията — по начина, по който Седж някога го беше учил да се гмурка към дъното в дълбокия край на басейна. Притиска дланта си плътно към метала. Споменът е бърз и болезнен. Седж го беше научил да плува.

Бутва кутията обратно на мястото й и след това бързо дръпва дръжката на металната кутия на майка си.

В нея няма нищо, разбира се. Съвсем нищо. Очакваше ли нещо? Още ли иска нещо от майка си?

Да, иска. Тя му липсва болезнено и остро.

— Този път няма много неща за крадене, нали?

Той се обръща и вижда чиновничката. Тя придърпва плътно вълнената жилетка към гърдите си и скръства ръце. Вероятно Партридж има виновен вид. Той не знае какво да каже.

— Бях дежурна последния път, когато беше тук. Всъщност — казва тя и се накланя към него и косата й пада напред, обрамчвайки лицето й — аз бях тази, която наблюдаваше камерите, когато взе нещата на майка си.

— Предполагам, че си докладвала на баща ми?

— О, командната йерархия е дълга и сложна. Не знаех защо трябва да откраднеш тези неща. Просто знаех, че е добре, ако го направиш, и че след това трябва да те пуснем.

— Беше доста добра постановка — признава Партридж. — Не мога да не му го призная това на моя старец.

Чиновничката кимва.

— Опита да го направи и със Седж. Планът беше почти същият. Няколко години преди ти да се появиш тук…

— Какво искаш да кажеш с това, че е опитвал да направи същото със Седж?

— О, Седж беше изпратен тук на посещение от училището, но не с онзи твой учител. Беше с някого другиго. И той отиде при кутията на майка си. Вътре в нея имаше разни неща — дреболии като онези, които и ти намери. Но той не ги открадна. Не можа. Огледа се наоколо, а ние го наблюдавахме с камерите — аз и другият чиновник. Трябваше да докладваме, но не и да го спрем. Не, не. Знаехме, че той иска да открадне вещите й. Погрижихме се да остане достатъчно дълго сам. Но в него имаше нещо, което не му позволи да ги вземе — при спомена за това чиновничката се усмихва. — Не го биваше за крадец колкото теб.

Значи баща му е изпитвал Седж. Но дали отказът му да открадне вещите е означавал, че той е преминал или че се е провалил?

— Седж обаче остана дълго време — продължава жената. — Той прочете малката картичка за рождения ден — онази, която беше за него. Разбира се, с неговото име отгоре. Погледна верижката с медальон на нея и още нещо.

— Музикална кутия? — предположи Партридж.

— Да. Наистина беше музикална кутия. И ако ме питаш, той разбра нещо, докато държеше тези неща. Почувства нещо дълбоко. Беше разтърсен от онова, което намери. Разбра нещо, което не беше знаел преди.

— Може би е разбрал, че майка ни може в крайна сметка да не е мъртва.

— Това ли е било?

— Преди две години ли се случи това? — пита Партридж.

— Горе-долу толкова. След това той отиде в Специалните сили. Чух, че е бил първият доброволец, напуснал Купола. Искал е да отиде там, отвън — чиновничката прокарва ръка през няколко от дръжките. Всяка от тях потраква с метален звук. — Може би е отишъл да я търси. Не по начина, по който го направи ти, а по свой собствен начин.

Беше позволил на Специалните сили да използват тялото му. Беше се превърнал в машина за водене на битки, в почти неспособно да говори животно. Някак бе успял да запази някаква част от себе си и накрая нито веднъж не посегна на Партридж, а се сражаваше на негова страна.

Партридж закрива очите си с ръка и свежда глава. Започва да плаче. Представя си Седж в миговете, след като е разбрал какво има в кутията от личния архив на майка му… Дали баща му е оставил и на него следа, че майка му все още може да е жива някъде там, отвън, извън Купола? Дали е бил готов да преобърне земята, за да я намери — така, както беше направил Партридж?

— Той ми липсва — промълвя Партридж.

— Да не мислиш, че човек съществува само в тялото си? Не, не — казва чиновничката. — Нито пък животът му може да се побере в една малка, метална кутия. Той е тук — казва жената и размахва ръка във въздуха, сякаш той внезапно се е заредил с електричество, след което добавя:

— Всички те са около нас. Навсякъде.