Джулиана Багът
Изпепелени (20)

Партридж
Влюбена птичка

Намират се в градините на академията, заобиколени от фалшиви храсти, фалшиви лехи с цветя и фалшиви птичи песни във фалшивите дървета. Зима е, но градината е поддържана така, че да изглежда все едно е пролет. Партридж мрази непочтеността. Той е все още разтърсен от онова, което видя в медицинския център. Блясъкът на тази градина — лъскавите, полирани пъпки на цветята и восъчния гланц на листата — само му напомня за грозотата, скрита под повърхността на нещата в Купола.

Партридж и Бекли чакат Айралийн и фотографите, които би трябвало да ги хванат случайно на тази среща, сякаш всичко не е предварително режисирано. Той е неспокоен. Тя закъснява. Партридж, така или иначе, не иска да е тук.

— Искам да видя, че за Гласингс се грижат добре. Да се уверя, че той разполага с всичко, от което се нуждае. И медицински сестри, които да идват на смени при него. Ясно ли е?!

Бекли кимва.

— И когато кажа, че сме приключили тук, значи наистина сме приключили.

Партридж се чувства виновен.

Макар че Лайда го накара да се съгласи на тази шарада^[1], той чувства това като предателство. Но не може да се откаже. Ами ако започне нова вълна на самоубийства? Тогава ще трябва да обвинява единствено себе си, а той не би могъл да понесе още чувство за вина. Всичко това го кара да усеща тежест в гърдите.

Тихо е, като се изключи чуруликането на птиците. Партридж поглежда към вдлъбнатата среда на един слънчоглед и се пита дали не е възможно това да е малък говорител. Вече не вярва на нищо.

— Не мога да повярвам как свали Арвин Уийд — казва Бекли и се усмихва широко.

Партридж разтрива кокалчетата си.

— Не мислех за това, просто го направих — той поглежда към широките рамене на Бекли. — Ти имаш някакво кодиране в теб, нали? Обзалагам се, че в медицинския център има калъп за мумия с името ти върху него.

— Всъщност ми дадоха само някои необработени неща. Нищо кой знае колко усъвършенствано. Нямаше калъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами има начин да се направи както трябва кодиране с всичките му вградени защити, за да е то възможно най-безопасно и специфично. Освен това, може то да е много по-евтино и по-бързо. Не мисля, че е било добре за здравето ми като цяло, но аз не съм момче от академията. Нали? В дългосрочна перспектива аз съм заменим.

Партридж си спомня Уилда, която беше просто деветгодишно момиче, превърнато в чисто вътре в Купола, и което започна бързо да се влошава, защото кодирането беше твърде мощно, а тя бе твърде млада. Какво ли щеше да се случи с Бекли след десет години, или след пет? Партридж се изправя и поглежда към общата спалня на момчетата.

— Не мисля, че си заменим, никак даже — той хвърля поглед на Бекли, който кимва рязко и извръща поглед.

В този момент Партридж чува нервния глас на Айралийн, който дава някакви нареждания. Обръща се и я вижда — облечена в патешкожълта рокля, която се носи ефирно около краката й. Роклята е изрязана и прилича на вечерна. Партридж е облечен неподходящо. Тя е заобиколена от група млади жени със замръзнали усмивки. Майка й, Мими, е с нея и изглежда неприветлива и ядосана. След тях се точат половин дузина фотографи, насочили камерите си към Партридж така, сякаш са оръжия.

— Здравей, Айралийн — поздравява я Партридж. — Готова ли си?

Иска му се да започват.

Устата й оформя едно съвършено „О!“ на изненада. Тя се усмихва и после за негова изненада сваля патешкожълтите си високи обувки, хваща ги в ръце и се затичва право към него. Разтваря ръце и ако той не отвори своите, тя ще се удари в него. Така и не му остава друг избор, освен да ги отвори. В момента, в който го прави, тя подскача леко, така че той трябва да я хване и да я спусне на земята.

— Работиш толкова много, че не ни остава време да бъдем заедно! Никакво време — тя накланя глава на една страна и го гледа.

Камерите започват да щракат и да ги заливат с блясъка на светкавиците си.

— Не ги гледай — казва тя. — Не би трябвало да знаем, че те са тук.

Приятелките на Айралийн започват да гукат от възхищение, сякаш виждат някакви малки котенца. Той не е виждал никоя от тях и се чуди дали не им е възложена задачата да се правят на такива. На Партридж това никак не му харесва.

— Трябва ли да издават такива звуци?

— Сега сме съвсем сами. Най-сетне! Да отидем до дървената люлка близо до решетката за растения.

— Добре.

Хващат се за ръце и тръгват нататък.

— Как си? — пита тя. — Кажи ми всичко, което съм пропуснала!

— Госпожа Холенбек се е опитала да се самоубие с хапчета. Имаше и едни недоносени бебета… Не мога да говоря за тях. Те измъчват хора. И Гласингс сред тях. Той изглеждаше почти мъртъв. Ударих Арвин Уийд.

— Спри! — внезапно извиква тя, поруменяла от гняв. — Просто спри!

— Ти ме попита.

Вече са при люлката. Тя отново слага обувките си с високи токчета, което е също толкова необяснимо, както и това, че ги беше свалила. Сяда на люлката и замръзва, вперила поглед в него с влюбена усмивка.

Той не може да отвърне на усмивката й. Поглежда отново към спалните помещения. Крилото на първокурсниците е осветено цялото. Другите етажи обаче са тъмни и тихи. Дали трите по-горни курса не са отишли на някои от онези мрачни учебни излети до зоологическата градина? Внезапно всичко това започва да му липсва. Иска му се отново да е хлапе. Не иска да знае нищо. Толкова лошо ли е това?

— Залюлей ме! Залюлей ме! — подканва го Айралийн, звучейки по-скоро като малката Джулби Холенбек, отколкото като себе си.

— Да, да! Залюлей я!

Мими ги гледа с отвращение.

Той се чувства толкова дълбоко манипулиран, че за момент не може да помръдне. Отказва да прави онова, което те му казват.

Но вече е тук. Вече се е захванал с това. „По ръцете ти няма да има повече кръв“ — чува той да шепне Лайда. Напомня си, че не се е съгласил да участва в тази малка приказка заради тях. Прави го, за да спаси много животи.

Застава зад Айралийн, хваща въжетата над главата й, дърпа люлката назад и я пуска. След още няколко бутания тя наистина се залюлява и сега той разбира защо е роклята. Тя е била подбрана специално, за да се дипли по съвършен начин около краката й, докато се люлее на дървената люлка.

— Не си ли щастлив? — извиква му тя и с това най-вероятно иска да каже: Усмихни се! Поне опитай да се усмихнеш!

Той се насилва да се усмихне. Мъчително му е да го направи, още повече че и Бекли е тук. Младите жени започват безгрижно да пляскат с ръце.

— Кажи ми нещо! — подканя го Айралийн. — Нещо приятно.

Партридж не може да се сети за нищо приятно, освен за Лайда. Тя му липсва. Иска му се да беше тук с нея, но се насилва да започне някакъв безсмислен разговор. Ако каже правилните неща, може би това ще свърши по-бързо.

— Чудя се къде ли са завели момчетата от академията. Първокурсниците са тук, но само те.

— О, кой знае — отвръща Айралийн. — Сигурна съм, че излетът им е с образователна цел.

— Да — казва Партридж, но след това поглежда към Бекли, който се е обърнал настрани. Защо?

— Бекли, знаеш ли къде са по-големите момчета?

Бекли не отговаря.

— Бекли! Какво има?

— Птица! — изкрещява в този миг Айралийн. Дали не се опитва да отвлече вниманието му? — Истинска жива птица! — тя сочи нагоре към клоните на дървото.

Партридж хвърля поглед нагоре. Тя е права. Птицата е истинска. Понякога те се измъкват от птичарника. Дори се опитват да свият гнезда в дърветата, но умират бързо, тъй като нямат с какво да се хранят.

— Толкова е красива! Хвани ми я, Партридж! Хвани я!

— Хората ловят пеперуди, Айралийн. Те не хващат птици.

— Но ти можеш. Направи го за мен!

— Не, всъщност не мога да хвана птица — той се отдалечава от люлката и отива до Бекли. — Кажи ми какво става с по-големите момчета от академията.

Бекли не иска да го погледне в очите:

— Не ми е позволено.

— Трябва ли да ти заповядам?

— Да, трябва — кимва Бекли.

— Тогава ми кажи, по дяволите! Това е заповед!

— Само подочух това-онова, така че не зная дали е истина, или не.

— Какво?

— Форстийд атакува. Взел е всички момчета от шестнадесет години нагоре и е започнал масово кодиране. Някои са вече отвън и са се присъединили към Специалните сили там. Други в момента се подготвят.

— Кого атакува той?

— Несретниците.

Партридж има усещането, че главата му ще експлодира. Той притиска ръка към слепоочието си.

— Защо? В името на Бога…

— Има откраднат въздушен кораб — свива рамене Бекли — и той е трябвало да неутрализира ситуацията, преди да се е появила сериозна заплаха…

Въздушният кораб, който Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут бяха откраднали. Но въпреки това едно такова нападение няма смисъл.

Те са прекосили Атлантическия океан. Уийд беше казал на Партридж, че Форстийд не се интересува от Преша и въздушния кораб.

— Той не може да атакува! Няма пълномощията за това!

— Той ръководи военните и тъй като ти беше твърде зает…

— Не съм зает. Проклет да е! Да не мислиш, че искам да присъствам на възпоменателни церемонии и фотосесии?

Той си мисли за Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Не трябва да се връщат посред нападение от Купола. Той се нуждае от тях живи и непокътнати.

— Обади се по радиостанцията. Искам незабавна среща с Форстийд.

— Партридж! — вика го Айралийн. — Искам пак да ме залюлееш.

Люлката е неподвижна. Роклята й, която вече не се развява, прилича на клюмнало цвете.

— Направиха достатъчно снимки. Трябва да тръгвам, Айралийн. Съжалявам — той бързо се отдалечава заедно с Бекли.

— Не, Партридж! — вика го Айралийн. — Птицата! Ела и ми хвани тази птичка! Тя е влюбена птичка.

Дали птицата е била поставена там? Дали някой наистина не очаква от него да я хване заради Айралийн и да й я подари?

— Тя ще умре там — отвръща Партридж. — Трябва да бъде върната обратно в птичарника.

— О, не! — изплаква Айралийн.

Той хвърля поглед назад и вижда как птицата размахва криле и се издига във фалшивото небе.