Джулиана Багът
Изпепелени (3)

Партридж
Скръб

Понякога се надига в гърлото му. Убива го. Понякога дори отваря устата, сякаш наистина се готви да каже на някого: „Убих баща си. Водачът, когото обичате — Уилъкс, вашият спасител, убих го“. Но след това гърлото му се свива.

Разбира се, не може да каже за това на никого другиго, освен на Лайда. След като й го призна, му олекна, но само за кратко. Вижда я на всеки няколко дни и прекара Бъдни вечер с нея. Оттогава мина почти цял месец. Сутринта на Коледа те се събудиха и си размениха малки подаръци в красивия й апартамент — онзи, който й беше уредил на Второ горно ниво. Това беше първото нещо, което направи, когато правомощията на баща му му бяха прехвърлени. Изкара Лайда от медицинския център и сега имаше хора, които да се грижат за нея и за бебето, което растеше в нея. Тяхното бебе.

Изненадан е от това колко оглушително може да звъни една тайна в главата му: Убих го. Обаче това не е просто тайна. Знае го. Това е убийство. Убийството на неговия собствен баща.

Партридж седи в преддверието до главната зала, откъдето чува опечалените, започващи да се изреждат в редица. Те сподавят скръбта си, но доста скоро тя ще се отприщи. С всички тези тела, натъпкани вътре, ще стане шумно и задушно и Партридж ще трябва да приеме съболезнованията им и цялата им извратена обич към баща му.

Партридж не се изненадва, когато Форстийд влиза в стаята. Известно време той е бил лицето на ръководството на Купола и присъства на повечето такива церемонии. Откакто усетил здравето си влошено, бащата на Партридж го използвал като кукла на конци и Форстийд несъмнено очаква да замени Уилъкс след смъртта му. Разбира се, той не обича Партридж.

Форстийд не е сам. От двете му страни вървят Пърди и Хоп, които работят за него. Всички те поздравяват и сядат на масата от махагон срещу Партридж. Партридж е облечен в един от черните си погребални костюми. Вече има седем такива — по един за всеки ден от седмицата.

— Надявах се да поговорим за няколко минути — казва Форстийд.

— Е, бих искал да зная още колко възпоменателни служби ще има — казва Партридж.

Все едно е на турне с урната на баща си — нещо като турне на скръбта. Най-лошата част е изтърпяването на хвалебствията. Някои от говорещите разказват как баща му е спасил всички тях от това да станат несретници — онези унизителни и жалки подобия на хора без душа, в които не е останало нищо човешко. Той си казва, че ще може да промени отношението им, когато му дойде времето. Преди известно време каза на Лайда, че ако тези хора срещнат несретница като Преша, всичко ще се промени. Но всичко това го разболява и тревожи.

— Много ли ти идва? — пита Форстийд и вдига глава. — Имам предвид, да се справяш с личната си скръб сред цялото това преклонение към баща ти? Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш?

Форстийд умее да се изразява двусмислено — Партридж не може да не му го признае. Дали не долавя сарказъм в забележката му за личната мъка на Партридж? Дали не намеква, че той не скърби достатъчно? Може би подозира, че Партридж е убил баща си? Или пък просто го нарича „слабак“?

— Просто искам да се захвана с работа — казва Партридж, — с работата, която баща ми искаше да върша.

Той отпуска брада върху гърдите си и разтрива челото си, за да скрие за момент очите си, защото в тях са се появили сълзи. Истина е, че уби баща си и не съжалява за това, но освен това баща му му липсва. Това е извратената част. Партридж го обичаше. На един син му е позволено да обича баща си, независимо от всичко, нали? Партридж мрази бързото връхлитане на емоциите — чувството на вина, страхът, че ще го разкрият, и тъгата…

Пърди проверява графика в ръчното си устройство.

— Хората все пак се нуждаят от публичен траур — казва Форстийд.

— А какво ще кажеш да има и малко личен траур? — отвръща Партридж. — От културна гледна точка мисля, че доста ни бива в това да сдържаме емоциите си.

— Баща ти искаше да има време за обществен траур — отбелязва Форстийд.

Понякога Партридж си мисли, че Форстийд може би е мразел баща му. Тъй като винаги е бил втори след него, не може да не му е завиждал за властта, която е имал.

— Но тази церемония е различна — намесва се Пърди.

— Какво й е различното?

— Споменах го в последния си доклад — натъртва Форстийд.

Той непрекъснато дава доклади на Партридж — дебели купчини листове, изпълнени с актуална бюрократична информация и изписани плътно с безсмислици („До този момент се счита, че гореспоменатият се е въздържал и противопоставял на изпълнението на горепосочените задължения…“). Не може да се насили да чете тези доклади.

— А, добре — казва Партридж. — Трябва да съм пропуснал тази част. Някой може ли да ме информира?

Пърди поглежда към Хопс и Форстийд. За човек, който живее в Купола, Форстийд е много мургав. Зъбите му са толкова блестящи, че изглеждат като полирани. Косата му е остра, сякаш е била напръскана със спрей за коса.

— Този път ще дойдат всички високопоставени и важни хора — обяснява Форстийд. — Церемонията ще е затворена за публиката, обаче ще я излъчваме на живо. Искаме тя да създава усещане за важност. За момента, в който хората наистина ще приемат бъдещите си лидери. Така ще преминем към този нов етап.

Партридж се обляга назад и въздъхва. Той познава тези хора от политическите функции, които изпълняват, и приемите. Те са хората, живеещи в жилищната сграда, където е израснал, и са родителите на приятелите му от академията.

— Този път не искам да седя до Айралийн — поклаща глава той. — Не ме разбирайте погрешно. Тя ми харесва. Уважавам я. Но те трябва да свикнат с мисълта, че няма да се женя за нея. Всеки път, когато ме видят с нея, ще ми е все по-трудно да обяснявам, че съм с Лайда.

На Бъдни вечер се бяха целували малко, след което той беше сложил ръка върху меката кожа на корема й, където бебето тъкмо започваше да расте.

— Ще ставам баща. Двамата с Лайда ще се женим. Трябва да накараме хората да свикнат с тази мисъл и да приключим с лъжите на баща ми.

Хопс поклаща глава и двойната му гуша се разлюлява. Той е човекът, заел се с работата върху имиджа на Партридж:

— Работим върху история, която ще оправи нещата. Имаме план, но просто е твърде рано. Екипът ми работи усърдно. Повярвай ми.

— А истината? — Партридж усеща как по лицето му се разлива топлина.

Начинът на работа на баща му е бил свързан с лъжи. Разказвал е на хората приказки, за да могат да спят нощем — приказки за един свят, разделен на чисти и несретници.

— Какво ще кажете поне веднъж да изречем истината?

Форстийд поставя юмруците си на масата и се изправя, навеждайки се към Партридж:

— Истината е, че си прелъстил една жена, докато си сгоден за друга. Наложницата ти е настанена на хубаво място, за да си мълчи. Какъвто е бащата, такъв е и синът.

— Изобщо не приличам на баща си — Партридж се втренчва във Форстийд, очаквайки той да отстъпи, но мъжът не го прави. Той гледа гневно към Партридж, сякаш си проси младият мъж да го удари.

Пърди нарушава мълчанието. Той се почесва по тила и казва:

— Просто не разбирам защо не се интересуваш от момиче като Айралийн. Тя е създадена за теб.

— В буквалния смисъл — натъртва Партридж.

— Е, тя е истински улов — отбелязва Пърди. — Понякога някой друг трябва да ти подаде огледало, за да видиш нещата по-ясно. Не съм ли прав, приятели?

— Да, разбира се — отвръща Хопс.

Форстийд кимва.

Партридж усеща силно пристягане в гърдите.

— Влюбен съм в Лайда. Няма да ме принудите да спра да я обичам, ясно ли е? Така че защо не запазите проклетото си мнение за себе си?

— Ще измислим нещо — Пърди вдига ръце във въздуха. — Всичко ще бъде наред.

От всичко той най-много мрази точно това — отбранителните, закачливи усмивки, които прикриват всичките лъжи. Не може да понася това повече. Има чувството, че гърдите му ще експлодират. Той се навежда напред.

— Зная истината и ще ръководя с истината. Баща ми беше най-големият масов убиец в историята — казва Партридж. Това е истината, която той е сдържал в себе си дълго време. Поне веднъж се чувства силен. — Хората знаят това, но се преструват, че не го знаят. На всички са им били казвани лъжи и те живеят в съответствие с тях. Това сигурно ги изяжда отвътре. Би трябвало да са готови да го признаят. Това е единственият начин да продължат напред. Трябва да се справят с това и да започнат отначало.

— Господи! — възкликва Хопс. Той е извадил от джоба си носна кърпичка и я притиска към горната си устна и челото.

— С каква цел? — пита Форстийд с широко отворени от удивление очи. — Да не би да искаш несретниците и чистите да вървят ръка за ръка към някакво красиво бъдеще?

— Ще навреди ли, ако сме подготвени за времето, когато напуснем Купола и започнем да устройваме живота си там, навън? Лошо ли ще е, ако изпитваме известно състрадание към оцелелите? — Партридж и Лайда правеха планове за някои прости неща, които можеха да започнат да правят, за да подобрят живота отвън — чиста вода, храна, образование и медицинско обслужване. — Можем наистина да подобрим живота им.

— Колко благородно — казва Форстийд.

Партридж не може да понася снизходителното му държане.

— Да не прибързваме — казва Пърди.

На Партридж му е писнало да отлага нещата, за да избегне конфликт. Моментът е настъпил. Той променя тона си, опитвайки се гласът му да звучи възможно най-спокойно:

— Вижте, мислих за това. Какво толкова лошо би имало, ако съветът се състои от хора отвътре и от хора отвън?

Той, Лайда и Преша могат да участват в този съвет, заедно с Брадуел и Ел Капитан. Могат да осъществят истински напредък.

— Господи! — възкликва Форстийд, отива до вратата, проверява дали тя е заключена и след това сяда на масата.

— Какво лошо би имало в такъв съвет? Какво лошо би имало в това да осъществим известен напредък? — продължава Партридж. Трябва да има напредък. Това беше основната причина да се предаде на Купола. Затова уби баща си — за да се бори за някаква надежда.

— Не, не и не — тихо се възпротивява Хопс. — Това са твоите хора, Партридж — хората от Купола. Те харесват нещата да са нормални и последователни. Не можеш да се намесиш в живота им и да го обърнеш наопаки.

На Партридж му се иска да стане и да обърне масата. Той скръства ръце на гърдите си, за да се опита да сдържи бясно туптящото си сърце:

— Защо не? Може би това е единственият начин, по който ще успеем да възстановим нещата.

Форстийд се засмива.

— Какво е толкова смешно? — Партридж изпитва внезапна омраза към Форстийд. Лицето му почервенява от гняв. Щеше да е по-добре Форстийд да го беше ударил или поне да беше оспорил думите му. Но да му се присмива…

— Като изследовател бих искал да ти обясня, че онова, което наричаш „лъжа“… — започва Хопс.

— Термин, с който аз дълбоко не съм съгласен — намесва се Пърди.

— Тази лъжа — продължава Хопс, като прави във въздуха жест за кавички — създаде основата, която позволява на хората да приемат себе си, да могат да се гледат в очите, да се обичат един друг и да продължават. Ако премахнеш това, тогава…

— Тогава какво? — пита Партридж.

— Ако ги лишиш от тяхната лъжа, те ще се самоунищожат — усмихва се Форстийд. — Ето какво. Какво ще кажеш за малко състрадание към хората вътре в Купола, а?

В стаята настъпва тишина. Тези мъже няма да бъдат на негова страна. Има други хора в Купола, които би трябвало да са на страната на Партридж — Лебедът например. Те са онези, които планират да сложат властта в неговите ръце — планът, който майка му се беше опитала да задейства отвън. Къде, по дяволите, са те сега? Партридж се нуждае от някакви подкрепления. Дори не е сигурен дали Форстийд казва истината. Дали лъжата държи тези хора заедно, или той просто се опитва да накара Партридж да мълчи?

— Искам да се срещна с Гласингс — казва Партридж.

— Гласингс? — повтаря Хопс.

— Старият ми учител по история на света.

Гласингс е един от тайните водачи на спящите клетки, които са част от Лебеда и човекът, осигурил хапчето, с което Партридж уби баща си. В известна степен Гласингс е този, който го беше въвлякъл в това. Би искал поне той да се появи отново в живота му.

— Защо искаш да се видиш с него? — пита Форстийд.

„Дали името на Гласингс го е разтревожило?“ — мисли си Партридж.

— Имам някои въпроси за световната история — бързо успява да излъже той. — Би ни помогнало, ако знаем как са действали другите водачи. Не мислите ли?

— Баща ти беше велик водач. Какво повече ти е нужно? — казва Пърди и нервно се усмихва.

На Партридж му се иска да накара Пърди да уреди среща с Гласингс, но не му харесва подозрителния поглед в очите на Форстийд. Затова въздъхва тежко, сякаш е отегчен.

— Още колко такива церемонии ще има? — пита отново той.

Пърди преглежда отново графика си. Набира дати и брои на глас до седем.

— Това е всичко. Общо седем възпоменателни церемонии. Не е зле.

— И след това можем да изкараме новата история — раздялата между теб и Айралийн и новината за новата ти любов, Лайда — казва Хопс. — Ще съобщим за бебето два месеца след това.

„Дали просто няма да продължат да отлагат?“ — безпокои се Партридж.

— Новата история за Лайда ще излезе скоро, нали? След дни, а не след седмици.

— Разбира се — уверява го Хопс.

— Просто излез там, отвън и си кажи репликите, Партридж. Позволи им да засвидетелстват своето уважение — добавя Форстийд.

— Добре, но без Айралийн — предупреждава ги Партридж. — Тя, така или иначе, се нуждае от почивка. Просто я изпратете у дома, ясно ли е?

Той е загрижен за Айралийн. Тя е подложена на голямо напрежение, чувства се наблюдавана под лупа и знае, че ролята й ще се промени. Партридж я увери, че тя винаги ще има място в живота му като приятел, както и уважавана роля в обществото, но той просто още не знае как ще стоят нещата.

— Все още не можем да обещаем нищо за Айралийн — отвръща Хопс. — Знаеш, че там има много неизвестни фактори.

Той има предвид Мими, вдовицата на баща му и майка на Айралийн, която може да бъде непредсказуема.

— Не можем да бъдем заложници на Мими. Аз съм шефът. — Партридж се изправя и макар че онова, което току-що беше казал, да го кара да се чувства нервен, добавя:

— Този път Айралийн няма да присъства. Ясно ли е? Не искам тя да седи до мен при предаването на живо.

Лайда щеше да гледа, нали? Той си я представя такава, каквато я беше видял последния път. Тя носеше дълга, памучна, бяла нощница. Беше уморена — напоследък не спеше добре, но беше и неспокойна.

— Чувствам се като тигър в клетка — бе му казала тя. — Не зная още колко дълго ще мога да издържа. Кога ще се върнеш?

Той я целуна и отвърна:

— Веднага, щом мога — не можеше да й обещае нищо, затова добави:

— Точно в момента моят собствен живот не ми принадлежи, но скоро това ще се промени. Това време ще дойде. Обещавам.

— Тази среща приключи — казва Партридж.

Понякога точно малките неща бяха онези, които го караха да се чувства толкова добре — като да обяви края на срещата. Не би трябвало да има такова значение, но му харесва да показва мускули и никой да не може да му се противопостави.

Форстийд отива до вратата пръв и се протяга към дръжката.

— Позволи ми — казва той.

Отваря вратата на Партридж. Ето я редицата от безупречно облечени опечалени. Главите им се завъртат и погледите им се насочват към Партридж. Той чува няколко сподавени ридания. Всички го гледат очаквателно.

Форстийд потупва Партридж по рамото прекалено силно. Навежда се близо до него и прошепва:

— Да знаеш, не си прав. Баща ти не беше просто най-големият масов убиец в историята. Той беше най-успешният. Има разлика.

Партридж слага ръка върху вратата, готов да напусне стаята.

— Няма да продължавам да живея в лъжите му вместо него. Не съм негова марионетка и със сигурност още по-малко твоя.

Форстийд му се усмихва. Зъбите му почти светят — толкова са бели.

— Сякаш ти нямаш вече свои собствени лъжи, Партридж — казва той толкова тихо, че само Партридж да може да го чуе. — Ако ще започваш начисто, защо не започнеш от себе си?