Джулиана Багът
Изпепелени (30)

Ел Капитан
Светица

Брадуел спира на върха на някакви останки. Той повдига парче от чугунена врата.

— От тук — той тръгва пръв надолу по поредица от малки каменни стъпала.

Ел Капитан познава тази част на града или поне си мисли така. Той минаваше оттук, когато караше камиона и събираше новобранци, които нямаха никакво желание да стават такива, но никога преди не беше виждал тази дупка.

— Къде ни води? — Ел Капитан пита Хелмут.

— Ни води? — прошепва Хелмут, сякаш би предпочел да не идва с тях.

Ел Капитан следва Брадуел надолу по стълбите и издърпва вратата отново на мястото й над главата му.

Стаята е малка, но не просто защото се е срутила. Не, тя е била построена малка.

— Това близо ли е до мястото, където някога беше старата църква? — пита Ел Капитан, опитвайки се да се ориентира.

— Ние сме вътре в нея.

— В църквата ли?

— Това е крипта^[1].

Брадуел изглежда твърде едър за това място. Масивните му криле опират в стените. Той се прегърбва надолу и държи главата си наведена. Дали защото е твърде висок, или просто се държи почтително? Отива до една от стените и коленичи. Допира дланите си една към друга и шепне в тях. Защо? Ел Капитан никога не е разбирал религията.

— Не знаех, че ходиш на църква — казва Ел Капитан по-скоро на себе си, отколкото на Брадуел.

В началото му се струва, че Брадуел се моли на една плексигласова^[2] стена, която е малко напукана, но все още стои.

Тогава той вижда, че плексигласът покрива една ниша в стената и през напуканата пластмаса се вижда момиче. Лицето й е леко повдигнато, ръцете й почиват в скута й. Тя седи там, облечена в дълга старомодна рокля, дългата й коса е прибрана зад лицето й. Има красиво лице — обикновено и въпреки това някак изпълнено с дълбока тъга. Тя е търпелива. Чака някого или нещо. Може би чака Брадуел. Може би чака Бог.

— Коя е тя? — пита Ел Капитан, но знае, че Брадуел няма да му отговори.

Той се моли. Очите му са стиснати, дланите — допрени една до друга. Онези, които боготворяха Купола, също коленичеха и се молеха по този начин. Той ги беше виждал преди, подредени в Мъртвите полета и до един обърнати към Купола.

— Коя? — повтаря Хелмут. — Коя?

Една редица свещи върху издатината се е стопила и я е покрила с восък. Това са дарения. Много хора са били тук. Ел Капитан забелязва една табелка, която е цялата очукана. Той се приближава повече до нея. Половината думи ги няма. Статуята е на светица, чието име е започвало с „Уи“. Той знае, че тя е била светица, покровителка на нещо. Вижда думата „игуменка“, но не знае какво означава тя. Споменават се малки деца, чудеса и думата туберкулоза, която му е добре позната — болест на белите дробове. Вероятно от това е умряла светицата. От болест на белите дробове. Майка му беше умряла млада от болест. Тя беше като светица — поне за него.

Ел Капитан отива до задната стена и сяда, облягайки се на Хелмут. На свой ред Хелмут отпуска глава върху рамото на Ел Капитан.

Ел Капитан се пита колко ли ще се бави Брадуел. Той изглежда огорчен. Шепотът му звучи настоятелно, макар Ел Капитан да не може да различи думите. Дали се моли на светицата да бди над Преша? Дали моли да му бъде простено? Това е нещо, което винаги върви заедно с религията, нали?

Ел Капитан опира лакти върху коленете си и сключва ръце. Остава да седи така известно време, преди да осъзнае, че отстрани изглежда почти като някого, който се моли. Затваря очи и се пита дали на едно такова място не би могъл да получи някакво озарение.

Прошепва:

— Света Уи.

Опитва се да си представи коя е била тя. Помагала ли е на децата? Какви са били нейните чудеса? Мисли за лицето й. Не е нужно да я гледа. Лицето й е запечатано в съзнанието му — начинът, по който гледа втренчено. Тя чака търпеливо. Дали чака Ел Капитан? Дали не чака той да каже онова, което има нужда да каже?

Кажи го! — чува той шепота в главата си. — Кажи го!

Той вижда лицето на някого, когото е убил. И след това още едно лице. Спомня си как обикаляше с онзи камион и вземаше деца, за които знаеше, че никога няма да бъдат войници — бяха твърде болни, твърде слаби, твърде сраснати или деформирани. Кажи го! Вижда осакатена ръка. Гноящ крак. Вижда клетката, където държеше онези, които никога нямаше да оцелеят. Спомня си миризмата на смърт в тази клетка. Кажи го!

Веднъж беше отвел Преша, която тогава беше неопитен новобранец, в гората, за да играят играта — лов на някой хилав новобранец. Ингършип беше издал заповедта Преша да участва в играта. Но дали Ингършип изобщо щеше да разбере, ако Ел Капитан не беше изпълнил заповедта му? Не. Той можеше да излъже. И тогава момчето, което пълзеше в храсталака, се беше хванало в един от капаните на Ел Капитан. Металните спици се бяха забили в ребрата му и бяха пробили гърдите му. То ги молеше да го застрелят. Преша не можа да го стори, но Ел Капитан можеше и го направи. Беше лесно.

Защо сега отново може да види лицето на момчето, което го моли да натисне спусъка? Защо болката от случилото се продължава да го преследва?

Той си поема дъх. Чувства се зле. Кажи го! Поема мъчителна глътка въздух.

Знае, че трябва да поиска прошка. Мисълта за това е тук, в главата му.

Кажи го! Кажи го!

Отваря уста, но вместо да каже, че съжалява, промълвява:

— Трябва да вървим.

Брадуел вдига глава и го поглежда втренчено.

— Дай ми още една минута.

— Добре, но това е всичко… Само една минута — Ел Капитан се изправя на крака, но не чувства добре главата си. Той се накланя към статуята на светицата — чувства се замаян. Притиска ръце към напукания плексиглас. След това навежда глава и опира и нея в пластмасата.

— Добре ли си? — пита Брадуел.

Ел Капитан се изправя и разтрива лицето си.

— Добре съм — отвръща той. — Добре сме. Нали, Хелмут?

— Добре? — казва Хелмут.

Ел Капитан се обръща и се затичва нагоре по каменните стълби, премества настрани парчето чугунена врата и излиза на прашния въздух. Диша дълбоко. Оглежда улиците от горе до долу. Спомня си как е тичал по тези улици по време на мъртвешките гуляи. Навежда се и се изплюва на земята.

— Добре? — пита отново Хелмут.

— Не е добре — отвръща Ел Капитан. — Изобщо не е добре.

Той си представя как Преша върви към Купола. Тя е тази, която все още таи надежда, която все още вярва на Партридж. Той е доволен, че тя се е освободила от тях.

— Тя е там, навън, и се опитва да поправи нещо. А ние с теб, Хелмут, какво трябва да направим? За какво ние двамата сме тук, на тази земя? Кажи ми това.

— Кажи ми — повтаря Хелмут.

Брадуел се изкачва нагоре по стълбите, закрива отново отвора и казва:

— Тръгвам след нея.

Ел Капитан усеща бодване на ревност. Иска му се да се нахвърли върху Брадуел и да смаже главата му с камък. Така би постъпил в подобна ситуация, преди да срещне Преша.

— Остави я.

— Не. Трябва да я намеря. Не за да я защитя. Трябва да й кажа нещо.

Ел Капитан знае, че той я обича и че е разбрал, че това може да е последният му шанс да й каже истината. Събарянето на Купола най-вероятно ще доведе до нещо като война. Господи, колко добре би се почувствал, ако можеше да натика лицето на Брадуел в пръстта, но Ел Капитан не може да го стори. Той трябва да отстъпи. Няма право да се меси в любовта.

— Ще трябва да отидеш сам — казва той.

— Зная какъв е краят, Кап.

— Какъв край?

— Моят собствен.

— Какъв е той?

— Можеше да е и по-добър, но така или иначе, ще трябва да извървя този път.

— Предполагам, че това, което всички ние можем да сторим, е да извървим пътя докрай.

— Докрай — като ехо отеква Хелмут.

— Ще се срещнем ли отново? — пита Ел Капитан.

— Можем да се срещнем при стария трезор. Там би трябвало да е безопасно и сухо.

— В банката ли?

— В онова, което е останало от нея. — Брадуел понечва да тръгне, но след това се обръща:

— Какво се случи с теб там, вътре?

— Вътре? — повтаря Хелмут, протяга се и потупва Ел Капитан по гърдите.

Ел Капитан не знае, затова не отговаря.

— Обещай ми, че наистина ще й кажеш — гърдите му горят. — Ще й кажеш цялата истина. Каквато и да е тя. Тя заслужава поне това.